Държавата  Урарту заема голямото плато, разположено между източните области на  Мала Азия, северозападната покрайнина на Иран и Северното Двуречие. На  север Урарту включва басейна на Аракс и южните притоци на Кура.  Следователно в Урарту влизат значителни области от Задкавказието —  териториите на съвременните Арменска, Русия и Южна Грузия. От всички  страни Урарту е защитена от планински хребети. В тесните клисури, по  високите проходи в крепостите, наподобяващи орлови гнезда, населението  на Урарту може успешно да се защитава от набезите на съседните племена  и от грабителските завоевателни походи главно на асирийските царе.
Природните условия на Урарту са твърде разнообразни. Цялата територия е  прорязана от многобройни планински гребени, които достигат голяма  височина. Над тях се издигат отделни масиви и върхове; някои, например  Големият Арарат (5156 м), са покрити с вечен сняг. Малко от проходите в  Среден Кавказ са разположени по-ниско от 3000 м. Планинските склонове  са покрити е ливади, отчасти с гора, като горната граница на гората  минава на доста голяма височина — от 2500 до 2600 м над морското  равнище. Разбира се, в древността по тези места е имало значително  повече гори. Долините на големите реки Аракс и Арацани понякога се  разширяват до доста големи низини (Араратската равнина, Мушката  низина). На места се срещат степи, преминаващи тук-там в полупустини.  Тези големи територии въпреки наличието на извори са почти лишени от  растителност и са слабо плодородни. Но там, където населението е  създавало напоителна система, е било възможно земеделие. Някои долини,  например по средното течение на Аракс, а така също и низини, особено  Араратската, са много плодородни. Но тук отдавна се използува  изкуственото напояване. По високите плата за напояване на почвата  използват извори и планински потоци. Край изворите слагат каменни  плочи, върху които се издълбават култови изображения на риба, така  наречените вишапи. Стремежът да се използува за напояване всеки извор  намира отражение в обожествяване на водата, божеството на водата се  изобразява във вид на риба. Главни естествени богатства на Урарту са  камъкът, дървеният материал и металите. Особено значение имат  находищата на мед, желязо, олово и калай, които обуславят ранното и  високо развитие на металургията.

Разбери повече за БГ Наука:

***

През II хилядолетие пр. Хр. на територията на Задкавказието и съседните  области от Мала Азия, Северното Двуречие и планинските райони на  североизток от Тигър живеят племена, които спадат към семейството на  най-древните народи от северната част на Предна Азия. Тези племена са  родствени на протохетите и на хуритите. В асирийските надписи се срещат  редица названия, използвани за означаване на планинските страни,  разположени на север и североизток от самата Асирия, и на онези  многобройни племена, които са я населявали. Най-често се споменават  названията Наири и Уруатри, които обхващат обширни, доста неопределени  територии и редица племена, обединени в съюзи. Възможно е названието  Наири да е във връзка с думата Нахарина, с която египтяните и  семитските племена от Сирия и Палестина означават „страната на реките“,  разположена източно от Ефрат.
През II хилядолетие пр. Хр. урартите образуват племенния съюз Уруатри,  който след това се превръща в могъщата държава Урарту. Някои буржоазни  историци, например немският учен Леман-Хаупт, твърдят, че урартите са  дошли от запад в резултат на преселване на народите (миграция) и че  някога са били близко родствени на древните гърци. Но тази хипотеза не  се потвърждава от исторически документи. В надписите не са запазени  някакви преки и точни данни за легендарната „прародина“ на урартите,  разположена на запад или някъде по-далеч от Задкавказието. От друга  страна, старите и съвременни названия на градове и области в  Задкавказието водят началото си от дълбока древност. Така например  древното урартско название на страната Биаинили е запазено в  обозначаването на езерото Ван, названието на страната Кумаха  (северозападно от Ефрат) е свързано очевидно с античното название  Комагена. Възможно е в района на Ерзерум и в горното течение на Ефрат  да е живяло близкото до урартите племе диаухи, наричано от древногръцки  историци (Ксенофонт) таохи. Особено тясно са свързани урартите с  хуритите, които отдавна населяват областите в северната част на Предна  Азия. Има всички основания урартеките племена да се считат коренно  население на Задкавказието, трайно уседнало на тази територия от  дълбока древност.
Стопанският живот, племенните съюзи, възникнали в древността в  Задкавказието сред урартите и живеещите наблизо диаухи и манейци,  културата, религията и езикът на древните урарти са несъмнено свързани  с живота на съседните народи — хурити, асирийци и древни народи от  Задкавказието. Но цялата култура на урартите има самобитен характер и  се развива самостоятелно. Възможно е племената на урартите да са  родствени на народите, които са населявали по-късно северната част на  Предна Азия. В свои трудове руските учени доказаха, че арменците са  потомци и наследници на едно от племената, населявали Задкавказието  през последния период от съществуването на урартеката държава. В  различни райони на Грузия и в Армения са намерени развалини от урартски  селища, надписи, паметници на материалната култура на урартите, които  говорят, че културата на съвременните народи в Задкавказието води  началото си от урартска епоха. Възможно е прадедите на древните арменци  и грузинци да са били племена, родствени и близки на древните урарти.  Езикът и културата на урартите оказват известно влияние върху съседните  и по-късните народи, които населяват територията на Урарту. Асирийците  заимствуват урартски думи. Наречията на арменците, които и до днес  живеят край езерата Ван и Урмия, отчасти запазват следи от фонетичната  система на урартския език. Предполага се, че между урартския език и  отделни съвременни езици на народи от Задкавказието съществува  приемственост и дори може би родство. Затова именно историята на  страната Урарту има голямо значение за изучаване живота на най-древните  народи от Задкавказието и отчасти — от Кавказ.

Главни източници на нашите сведения за древната страна Урарту са  клинообразните надписи, намерени на територията на Задкавказието и в  съседните страни, например в Асирия. Макар че досега са известни само  около 400 урартски надписа, те все пак дават някои сведения, особено за  политическата история на урартите. Най-големи и съществено важни сред  тези надписи са хорхорският надпис на Аргищи I и големият надпис на  Сардури II. В тези своеобразни летописи се говори за военни походи към  съседни страни и се изброява заграбената плячка. В големия надпис на  Сардури II, издълбан в ниша на скала край езерото Ван,  в 295 реда се разказва за войните, които този урартски цар е водил в  течение на 8 години. Надписът на Сардури II спада към периода на  разцвет на урартското царство, когато през VIII в. пр. Хр. то започва с  успех да съперничи на Асирия. В урартските надписи се говори и за  походи на урартите към различни области на Задкавказието и към други  съседни страни.
В останалите по-кратки надписи се описва строежът на големи съоръжения  с държавно значение — крепости, храмове, дворци, канали. Понякога  надписите засягат урартската религия. Така например в ниша в скалата  край Ван („Вратата на Мхер“) е издълбан списък на урартските божества и  на жертвите, които им се принасят. Списъкът се датира от IX в. пр. Хр.  За съжаление документи от друг вид, например юридически, стопански,  битови и литературни текстове, не са запазени с изключение на няколко  глинени плочки със сметки и надписите върху шлемове и бронзови съдове,  намерени в Кармир-Блур, край Ереван. Редица урартски надписи се пазят в  руски музеи, главно в Тбилиси и Ереван. Някои от тези надписи са  намерени на територията на Русия.
Много голямо, дори първостепенно значение имат и досега асирийските  надписи. Те дават известна представа за историята на урартите от XIII  до IX в. пр. Хр. Например надписите на Салманасар III хвърлят светлина  върху историята на възникването на урартското царство. Особено ценни за  историята на Урарту са надписите на асирийския цар Саргон II, в които  се описват походите му срещу Урарту, например големият поход от 714 г.  пр. Хр. Сложните взаимоотношения между Асирия и Урарту през VIII—VII в.  пр. Хр. намират отражение в асирийските надписи от това време, например  в кореспонденцията на асирийските царе с техните чиновници. Много нови  данни по историята на Урарту биха могли да дадат хетскнте надписи, но  те са все още слабо изучени от такава гледна точка.
По паметниците от материалния бит може да се създаде представа за  равнището на развитие на техниката, за отделни страни от стопанския  живот, за изкуството на урартите. Макар че сегашните повече или  по-малко големи разкопки са правени само в центъра на древната държава,  във Ван, а така също в северната част на страната (разкопките на Б. Б.  Пиотровски в Кармир-Блур край Ереван), все пак откритите паметници на  материалната култура представляват много интересни исторически находки.  Сред тях трябва да се отбележат оръдията на труда (лемежи, брадви,  вили, ножове, мелнични камъни), оръжието (мечове, върхове на стрели,  щитове, шлемове), керамиката, произведенията на художествените занаяти  и на изкуството и освен това предметите на религиозния култ. Всички  тези вещи дават възможност да се създаде представа за стопанския живот  и културата на древните урарти и да се определят техните  взаимоотношения със съседните народи, например с народите на  Месопотамия, Мала Азия, Кавказ и Сирия. Съвременните изследователи  проучват бита и фолклора на народите, които по-късно населяват района,  където първоначално са се заселили урартските племена. Нартският епос,  древноарменската епическа поема „Давид Сасунски“, разнообразните  легенди, предания, приказки и песни на народите от Задкавказието са  запазили много отгласи от далечната древност, отгласи, които може би  водят началото си от урартската епоха. Също такива следи от далечното  минало са запазени в историческия труд на древноарменския писател  Мойсей Хоренски. Освен това сравнителното проучване на урартските  географски названия редом с асирийски, хетски, антични, древноарменски  и други дава възможност да се получат редица сведения за политическата  история на урартите.
Още в началото на XIX в. пътешественици и археолози започват да  проявяват интерес към изучаването на археологическите паметници на  Армения. През 1828—1829 г. Шулц обследва Банския район, описва някои  паметници на древността и копира редица клинообразни надписи. Той  успява дори да влезе в старинната крепост върху Банската скала. Пръв  опит да дешифрира ванските надписи прави Хинкс през 1848 г. Но този  опит не дава осезаеми резултати. По-сериозно значение имат работите на  Сайс, който в 1882 г. дава пръв сборник от вански надписи, придружени  от направен според силите му, но сега вече остарял превод. Трудът на  Сайс е сериозен тласък за по-нататъшното изучаване на урартската  писменост. В самия край на XIX в. Леман-Хаупт и Белк събират в Армения  голямо количество паметници. Техните археологически изследвания върху  обширна територия и разкопките на Топрак-Кале им дават възможност да  издадат няколко труда, посветени на историята на Урарту. Още в тези  трудове се обръща внимание на високото развитие на металургията и на  мегалитичната (едрокаменна) архитектура, типична за културата на  задкавказките народи. Но поради недостатъчно задълбочено проучване на  надписите Леман-Хаупт не съумява да намери правилен подход към въпроса  за формите на социално-икономическите отношения у онези народи, които  са населявали тази част на древноизточния свят, като например  преувеличава жреческия (теократичен) характер на урартската държава.  Западните буржоазни историци в свои общи и специални трудове, посветени  на древната история на Предна Азия, отделят малко внимание на историята  на Урарту. Считайки, че урартите са се появили от запад в резултат на  голямо преселване на народите и че урартската култура е под силното  (влияние на хетската и на асирийската, те често твърдят, че „културно  изостаналият и разбойнически народ на урартите“ само „пречи“ на  асирийските царе при организиране на тяхната „мощна държава“ и затова  те подлагат този народ на „репресии“. Урартите са били коренно  население на Задкавказието, народ, който в дълбока древност е създал  своя самобитна култура, близка до културата на съседните народи, а  по-късно — и своя държава. В течение на векове урартите се борят  упорито за своята независимост, защищавайки страната си от нашествията  на асирийските завоеватели.
Ценен принос за изучаване на историята на Урарту дават руските и  арменските учени — археолози, лингвисти и историци. Около средата на  XIX в. К. П. Патканов посвещава специален труднаклинообразните урартски  надписи, намерени на територията на Русия. А. С. Уваров и А. А.  Ивановски правят редица проучвания, разкопки и обследвания в  Задкавказието. Най-големият руски асириолог на своето време М. В.  Николски проучва археологическите и епиграфските паметници на  Задкавказието и в специален труд издава сборник урартски надписи,  намерени в Задкавказието. Този труд на М. В. Николски на времето има  голямо научно значение, тъй като поставя основите на руското  урартознание. Сред арменските специалисти, които събират и издават  клинообразни надписи, трябва да се отбележи Месроп Смбатянц. От 1916 г.  руските учени започват сериозно археологическо изследване на  Задкавказието и съседните области. И. А. Орбели намира в една от нишите  на Ванската скала извънредно ценен надпис с текст от летописа на  Сардури II. По-късно археолози изследват циклопическите крепостни  съоръжения на Задкавказието.
Най-голямо значение за изучаването на Урарту имат разкопките, започнати  от 1939 г. от Б. Б. Пиотровски край Ереван. На високия хълм Кармир-Блур  („Червеният хълм“) са открити развалини на крепост, а така също и на  град Тейшебаини — резиденция на урартския наместник в VII в. пр. Хр.  Край Кармир-Блур, на хълма Арин-Берд, са започнати разкопките на  древния град Еребуни, построен тук от урартите в VIII в. пр. Хр. При  разкопаването на тези два урартски укрепени града са открити огромно  количество предмети от материалния бит, произведения на изкуството,  паметници на религиозния култ, които хвърлят ярка светлина върху  историята и културата на урартите от VIII—VI в. пр. Хр.. Най-голямо  постижение на учените е установяването на тясна връзка между историята,  културата и езика на урартите и съседните народи, например хуритите, с  най-древните народи от Задкавказието. Върху тези сложни проблеми  хвърлят известна светлина разкопките, правени от Б. А. Куфтин в Кавказ,  главно в Грузия — Триалети, а така също и работите на много други  археолози в Грузия, Армения и Азърбайджан.
Руските учени са изследвали целия материал, с който разполагат. В  трудовете си Б. Б. Пиотровски описва резултатите от своите разкопки в  Кармир-Блур и дава очерк на материалната култура и политическата  история на Урарту, по-точно на взаимоотношенията между ванското царство  и Асирия, като засяга и съответните въпроси на етногенезиса. Г. А.  Меликишвили издава 370 урартски надписа, към които дава транскрипция,  превод и кратък коментар. В своя голям труд „Наири — Урарту“  грузинският урартолог дава интересен очерк на социално-икономическите  отношения, политическата и културната история на урартите, като обръща  особено внимание на въпросите на етногенезиса и топонимиката. И. М.  Дяконов издава в руски превод голямо количество асиро-вавилонски  документални източници по история на Урарту. Г. В. Церетели проучва  урартските надписи от Държавния музей на Грузия в Тбилиси и ги  публикува. Г. А. Капанцян посвещава редица трудове на историята и  културата на Урарту, по-точно на въпроса за взаимоотношенията между  Урарту и древна Армения. Понастоящем много археолози, лингвисти и  историци проучват внимателно различни въпроси относно историята и езика  на урартите и съседните им племена.

Първите сведения за урартите са от XIII в. пр. Хр. и са запазени в  асирийски надписи от това време. Но многобройните разкопки, направени в  северната част на Предна Азия, по-точно в Задкавказието, дават  възможност да се проучи културата на най-древните народи, които са  населявали тази обширна територия през II хилядолетие пр. Хр.  Най-древните племена, от които се формира народът на урартите, създал  по-късно своя държава, се занимават със скотовъдство и земеделие.  Известни са им дребният и едър рогат добитък, свинете, а от края на II  хилядолетие пр. Хр. — и конете, за което говорят находките на бронзови  мундщуци и по-късни погребения на конник с кон. В речните долини и  съседните на тях плодородни райони хората се занимават със земеделие.  Земята обработват с помощта на много примитивна мотика, модел от която  е намерен в Грузия — Цалкински район. В същия район, в Триалети, са  намерени кремъчни зъбци от дървени сърпове. Тези първобитни сърпове за  дълго остават основно оръдие и много бавно отстъпват пред бронзовите.  Засяват просо, ечемик и пшеница. От занаятите особено се развиват  обработването на камък и металургията. На много места в Кавказ, особено  в Южна Грузия (Цалкияски район), са открити голям брой изделия от  обсидиан (вулканично стъкло), чиято техника на обработване води  началото си от дълбока древност. Камъкът се използва много в  строителството. От много древни времена се строят долмени от големи  каменни плочи. Такива долмени са запазени по черноморското крайбрежие  на Кавказ, в Абхазия и в други части на Грузия, а така също в  Азърбайджан. Към същия тип мегалитична (едрокаменна) архитектура спадат  и крепостните съоръжения, открити на много места в Задкавказието.  Остатъци от тези древни примитивни крепости се датират от урартската, а  може би и пред-урартската епоха. В Армения, например в района на  езерото Севан, са запазени развалини от такива крепости. Ако се съди по  намерените тук надписи, тези крепости са били центрове на урартското  политическо влияние и господство в областите на Задкавказието. Възможно  е някои от тези древни крепостни съоръжения на Задкавказието да са били  построени още в предурартската епоха и да са служили на местното  население като убежище най-напред през периода на междуплеменни войни,  а след това и за защита на населението от урартски войски, които често  нахлуват в границите на Задкавказието. По своята едрокаменна зидария  тези крепостни съоръжения на Задкавказието са тясно свързани с  циклопичната архитектура на народите от северната част на Предна Азия,  например на хетите.
У най-древните кавказки племена особено процъфтява металургията. Важни  центрове на металургично производство са открити в различни райони на  Кавказ и Задкавказието. Така например в Кобаиски район (Северна Осетия)  са намерени голямо количество художествени изделия от бронз, брадви със  своеобразна форма и токи за колани, украсени с фин орнамент. Бронзовите  изделия от „кобански тип“ се разпространяват нашироко на голяма  територия. Важен център на металургията в Задкавказието е Цалкински  район. Тук са намерени различни изделия от мед, бронз, сребро и злато.  Всички тези често пъти художествено изработени предмети говорят за  голяма специализация в областта на металургията. Познати са коването,  леенето и запояването. Високо равнище достига бижутерското изкуство. От  глина умеят да правят различни съдове, украсени с орнамент. По това  време е познато и тъкачеството — правят тъкани от вълна. Ако се съди по  някои големи и богати погребения, през тази епоха вече се отделя родова  аристокрация. Но хората все още живеят в условията на родовия строй,  остатъци от който се запазват твърде дълго в Кавказ.
В плодородната долина на Аракс и в долините на реките на юг от него  през средата на II хилядолетие се оформя народът урарти. В XIII в. пр.  Хр., когато Асирия за пръв път се сблъсква с урартите, в страната на  реките и езерата, разположена северно от Месопотамия, съществуват  редица племенни съюзи. Такъв е съюзът на племената диаухи, който заема  обширна територия на северозапад от Банското езеро в района на горното  течение на Ефрат и по-нататък на север и североизток по посока към  Черно море. На изток от езерото Урмия живеят племената манейци, които  през VIII—VII в. пр. Хр. образуват значителна държава. На югозапад от  езерото Урмия, в горното течение на Северен Заб, край съвременния гр.  Ревандуз, се е намирал най-древният религиозен център на урартите,  посветен на култа към върховния бог Халди. Този град урартите наричат  Ардини, а в асирийски надписи той е наречен Мусасир. Макар че в този  район живеят много хурити и дотук достигат племена от за-гро-еламската  група, тук въпреки това се формира едно от най-древните огнища на  урартската култура. Този древен религиозен център с главен храм на бог  Халди се ползва с особеното уважение на урартите и тук биват  коронясвани урартските царе. Асирийските надписи споменават за борба на  асирийците с „царете“ на страните Наири и Уруатри. Но през този  най-древен период от урартската история това са все още не царе, а само  племенни вождове. Едва през IX в. пр. Хр. племенните съюзи на урартите  се превръщат в доста силното ванско царство.

От най-древни времена урартските племена се занимават с развъждане на  добитък, като скотовъдството има дълго време примитивен полуномадски  (със сезонни прехвърляния на добитъка) характер. През лятото откарват  добитъка към планинските ливадни пасища, а през зимата отново го връщат  в долините и низините. Главни видове домашни животни са кравата, овцата  и свинята, кости от които са намерени в голямо количество при разкопки  в Задкавказието. Названията на тези животни, написани с асирийски  идеограми, се срещат в урартските надписи. Опитомяването на домашните  животни става в течение на много векове, от времето на неолита.  Опитомен е едър рогат добитък и специални породи от древната  тънковлакнеста овца (меринос). В надписите могат да се намерят указания  за това, че скотовъдството в урартските страни е широко разпространено  с голямо значение. Върху Балаватските врати на Салманасар III е  изобразено откарване на добитък от страната Гилзан (край езерото  Урмия). В надписите си урартските царе изброяват огромно количество  добитък, откаран като плячка. Така например урартският цар Сардури II  след поход в Задкавказието докарва 110 000 глави едър и 200 000 глави  дребен рогат добитък.
Асирийските царе също откарват голямо количество добитък от Урарту и  съседните страни. В скотовъдното стопанство на урартите особено голямо  значение има коневъдството. В някои области на Урарту специално се  отглеждат определени породи ездитни коне. Ксенофонт и Страбон пишат, че  Армения се слави с конете си. Според думите на Ксенофонт Армения плаща  данък на персийския цар в коне. Древните арменци считат, че конят е  свещено животно, посветено на бога на слънцето, и че арменските коне  ,,са по-дребни от персийските, но затова пък са по-буйни“. На  територията на Грузия са намерени сребърни блюда с изображение на  свещен кон, застанал пред олтар. Всичко това говори за значението,  което най-древните племена на Урарту отдавна са придавали на  коневъдството. И наистина в страните на Урарту конят се използува доста  често. Коне се впрягат обикновено в колесниците. Изображения на конници  и колесници са запазени върху паметници, например върху бронзов колчан,  а така също върху шлемовете на Сардури и Аргищи, намерени в развалините  на урартската крепост в Кармир-Блур. Асирийеките и урартските царе  често съобщават за заграбване като плячка на голямо количество коне. В  асирийските надписи се говори, че асирийските царе облагат Урарту с  данък във вид на коне и добитък. Така например Тиглатпаласар I по време  на втория си поход към Задкавказието  залавя живи в плен „царете на страните от Наири“ и „ги облага с данък —  1200 коня и 2000 глави едър рогат добитък“.
За превоз на товари и при напоителните работи и насипване на бентове се  използват камили и магарета. В урартски надписи се споменава за камили.  Възможно е те да са докарани в Урарту от асирийци или от Мидия.
В стопанството на древните урарти голямо значение има земеделието. От  най-древни времена на територията на Армения са аклиматизирани различни  видове пшеница, които се срещат там в диво състояние. В дълбока  древност се прилага смесен посев (пшеница, лимец и ечемик). За  обработване на земята се използуват мотика и тежък плуг, в който  впрягат два вола. Железните лемежи на този плуг, намерени в  Топрак-Кале, приличат по форма на мотики. Наред с железните сърпове се  използуват и примитивни дървени и костени сърпове с кремъчни и  обсидианови зъбци. Макар че примитивната техника на земеделските оръдия  се запазва за дълго, земеделието е широко разпространено в страната на  урартите. В асирийските надписи често се говори за големи запаси от  зърно в урартските градове и крепости. В надпис на Саргон II (VIII в.  пр. Хр.) се казва, че в страните Мана и Наири той заграбва „големи  запаси от ечемик и пшеница“, насипвани в хамбари „за живота на страната  и на хората“. Разкопките на хълма Кармир-Блур разкриват голямо  количество пшеница, ечемик, просо, сусам и пшенично брашно. Зърното и  брашното се съхраняват в големи делви — така наречените караси, —  наполовина вкопани в земята, в специални помещения. Освен това в  развалините на Кармир-Блур са открити обемисти зърнохранилища. Може би  един от складовете, разкрити в развалините на крепостта в Арин-Берд,  също е служил за съхраняване на зърно.
Сред по-интензивните култури голямо място заема лозарството. В  северната част на крепостта в град Тейшебаини между другите стопански  помещения през 1949—1950 г. са намерени две големи помещения за  съхраняване на вино. Тук са открити 152 големи съда (караси), в които  някога се е съхранявало около 150 хиляди литра вино. А в трето  помещение са запазени над 1000 глинени делви за вино, може би  предварително приготвени. Очевидно лозарството и винарството тук са  били значително развити. В развалините на Кармир-Блур са намерени семки  от различни сортове грозде.
Земеделското стопанство на урартите на много места в страната се базира  на изкуственото напояване. В надписите на урартските царе се описва  направата на канали. Напоителни работи се извършват там, „където  обработена земя никога не е съществувала“.
Отдавна хората, живеещи в планински райони, изравняват склоновете на  планините, превръщат ги в тераси и ги напояват с помощта на вода,  отбита от планинските потоци. Върху тези тераси се засаждат овощни  градини и лозя. Различни видове канали се прокарват в селските райони и  около първите селища от градски тип. През епохата на възникването на  държавата изкуственото напояване става важна функция на първите  държавни формации върху обширната територия, населена с урарти и  съседните племена. Край своята резиденция Тушпа, разположена на брега  на Банското езеро, урартският цар Менуа заповядва да се прокопае голям  канал, наречен по-късно „канал Шамирам“ по именно на легендарната  асирийска царица. Този канал е трябвало да снабдява столицата и  околностите й с питейна вода. Запазени са много надписи, в които Менуа  съобщава за построяването на канала. Очевидно това е имало голямо  стопанско значение. От друга страна, извършването на тази работа е  изисквало значителни технически усилия и огромен труд.
До  наше време са запазени много остатъци от напоителни съоръжения,  например канали, които понякога се простират на големи разстояния (до  70 км) и изискват използуване на подпорни стени, които да предпазят  коритото па канала от срутване. При построяването на особено важните  канали, които минават по низинна местност, дъното и стените на канала  се укрепяват с масивна зидария от неодялани каменни късове. В някои  случаи се налага да се изкопават големи водохранилища, своеобразни  изкуствени езера за равномерно снабдяване е вода на мрежата от големи и  малки канали. За това се говори и в урартските надписи на Руса I и  Аргищи II. В асирийските надписи ярко и красноречиво се описват  напоителните работи, извършени от урартските царе, които прокопават  канали и ги заставят да текат „като Ефрат“, извеждат от тях „безброй  по-малки канали“, които превръщат „пустинните земи в ливади“, и карат  камилите „да работят при насипване на бентове“. Очевидно през епохата  на Саргон II (VIII в. пр. Хр.) урартската мрежа за изкуствено напояване  е правела силно впечатление дори на най-могъщите асирийски царе.
Наличието на територията на Урарту и съседните страни на главните  видове суровини — глина, камък, дърво и метал, спомага за значителното  развитие на занаятчийските производства. Урартите достигат до голямо  майсторство при обработката на камък. Различните видове камък се  обработват с помощта на метален резец. Своеобразен, типично урартски  похват на художествена обработка на камък е инкрустирането на предмети,  направени от един вид камък, с детайли, изработени от камък от друг вид  и с друг цвят. Този специален вид инкрустация се използва и в  архитектурата. Каменните подове на великолепните здания се украсяват с  многоцветни шарки от други камъни, както е например в Топрак-Кале. За  висока техника при художественото обработване на камъка говорят и  мънистата от полускъпоценен камък, внимателно пробити и добре полирани.
Древните урарти са изкусни строители. Своите сгради те строят или от  суров кирпич, или от големи каменни късове или плочи (циклопична,  мегалитична зидария). Особено здраво и грижливо се строят крепостните  съоръжения, чиито външни стени понякога надминават 3 м, а вътрешните  стигат до 2 м дебелина. Древноурартската крепост край Банската скала е  иззидана от огромни каменни късове, които на дължина достигат 6 м. В  Топрак-Кале е разкопана основа на храм, зидан от големи късове варовик.  Стените на парадните помещения са облицовани с художествено украсени  мраморни фризове. Разкопките на крепостите Тейшебаини и Еребуни край  Ереван дават много и ценен материал за проучване на урартската  архитектура. Разкритата от Б. Б. Пиотровски цитадела на Тейшебаини е  огромно и добре защитено здание, в което има над 120 помещения. При  изграждане на крепостните стени се използува релефът на строителната  площадка, обикновено висок хълм. Масивните стени са защитени от ъглови  кули и са укрепени с контрафорси.
При развитието на занаятите голямо значение има металургията.  Задкавказието и съседните райони от северната част на Предна Азия  образуват един от най-древните райони на високо развитие и самобитна  металургия, където особено рано се появява и се разпространява нашироко  желязото. Металургията достига до високо равнище на развитие и разцвет  и в страната Урарту. Разкопките на Топрак-Кале и Кармир-Блур показват,  че за изработване на оръдия на труда, оръжие и други предмети урартите  много често използуват желязото. Освен това, тъй като имат на  разположение олово и калай, те умеят да правят бронзова сплав и  изработват различни предмети от бронз. За високо развитие на  металургичната техника говорят художествено изработените фигурни  крачета и скулптурни части на трон, отлети от бронз по восъчен модел. В  надписите на асирийския цар Саргон II, където се описва плячката, взета  при завземането на урартския град Мусасир, се изброяват огромно  количество разнообразни метални предмети. Урартските царе внасят мед от  съседните страни, например от страната Диаухи, и облагат вождовете на  съседните племена с данък в злато, сребро и мед. В съкровищниците на  урартските царе се натрупват огромно количество кюлчета и изделия от  различни видове метал. В библейските предания и у античните автори са  запазени спомени за това, че северните народи халиби и тубали се славят  с умението си да обработват метал.
Липсата  на достатъчно документи не позволява да се говори подробно за  стопанския и обществения живот на древните урарти. Без съмнение  развитието на селското стопанство и на различните занаяти предизвиква  разделение на труда, специализиране в областта на производството и  спомага за появата на най-древни форми на търговия. Както в другите  древноизточни страни, и в Урарту на държавната власт принадлежи голямо  количество земи, с които се разпореждат непосредствено дворцовото  управление и царят. В надписите често се казва, че при строеж на  градове и крепости царете заповядват веднага на същото място да  започват големи напоителни мероприятия, да се строят канали и  водохранилища, за да може пустеещите преди това земи да се превърнат в  земеделски райони, да се засадят там овощни градини и лозя. Понякога  царете дават на тези територии своето име, за да отбележат, че тези  земи принадлежат на царя. В крепостите се устройват големи  зърнохранилища и винарски изби, остатъци от които са намерени при  разкопките на Кармир-Блур. Понякога е надписите се посочва, че каналите  се правят за снабдяване с вода на големи градове или области. Така  например в своя надпис „Аргищи, син на Менуа казва: аз построих  величествена крепост, избрах име (за Нея) — Аргищихинили. Земята беше  пустиня: там нищо не беше подредено. Аз отведох четири канала от  реката, засадих лозе, овощна градина, извърших там подвизи.“ А в друг  надпис същият цар съобщава: „Аз издигнах Аргищихинили, от реката отбих  канал за страната Аза…“
Очевидно към укрепените градове или могъщите крепости, построени в  наскоро завоювани страни, се намират големи царски имения, а заедно с  тях съществуват и големи храмови владения. Особено големи богатства са  съсредоточени в храма на бог Халди в Мусасир. Този храм може би е  притежавал голямо количество добитък и земи. Урартските царе често  жертват за храмовете различни ценности, например добитък. Както  предполагат изследователите, в един надпис се споменава за добитък,  който храмът има право да продава. Възможно е храмовете да са водили  оживена търговия, което още повече увеличава богатствата им. Има  основания да се предполага, че в Урарту през епохата на съществуване на  силна държава вече се оформя робовладелска аристокрация, в която, ако  се съди по асирийските надписи, влизат „велможи“, „съветници“,  „управници на области“ и „военачалници“. Главна част от (населението са  свободните трудови маси общинници и робите. В надписите на урартските  царе се говори за залавяне на голямо количество пленници — „юноши“,  „живи мъже“, „воини“, които биват превръщани в роби, а така също за  откарване в Урарту като роби на голям брой хора, особено жени. Може би  в някои случаи това са били масови преселвания от цели райони, заети от  урартски войски. Пленниците, заловени при завоюване на съседни страни,  като правило превръщат в роби. Роби се използуват в строителството и  при напоителните работи. Разкопките на урартския град Тайшебаини  показват, че някои жители на града нямат собствено стопанство и може би  получават снабдяване в натура от държавата. Има всички основания да се  предполага, че съставът на жителите на града е от чиновници, воини и  занаятчии, а така също и голям брой роби, които обработват държавните  земи, разположени край града. Разбира се, храмовите имения и земите,  принадлежащи на богатите, също се обработват е помощта на принудителния  труд на роби и бедняци. Но разкопките в градските жилищни квартали  засега дават твърде малко резултати, за да може да се очертае по-пълна  картина на социално-икономическите отношения в Урарту.

Ръстът на производителните сили води до значително развитие на  търговията както вътре в страната, така и със съседни народи. Страната  Урарту, разположена между Кавказ, Мала Азия, Северна Месопотамия и  Северозападен Иран, може да служи като посредник при търговията, която  обединява страните от северната част на Предна Азия. Разкопките в  Задкавказието и дори в Северен Кавказ разкриват редица предмети от  предноазиатски произход, донесени от урартскй колонисти, воини или може  би търговци. В задкавказки гробници са намерени бронзови гривни, чиято  тежест е свързана с главната мярка за тегло в Предна Азия — с мината. В  гробниците в Планински Карабах са открити златни предмети от  предноазиатски произход, а в Ходжалинската гробница е намерено мънисто  от ахат с клинообразен надпис, в който се среща името на асирийския цар  Адад-Нирари. Освен това в египетски надписи се казва, че дърво за  изработване на колесници се докарва от Нахарина, а една запазена  египетска колесница е направена от дърво, докарано от Урарти. При  разкопки на Кармир-Блур са намерени доста голямо количество  разнообразни предмети, докарани от различни чужди страни. Очевидно град  Тейшебаини, чиито развалини са запазени край Ереван, дори и да не е бил  подчертано търговски център, все пак в търговско отношение е бил  свързан с редица съседни, а понякога и по-далечни местности. Така  например тук са намерени асирийски цилиндрични печати, метални изделия  и каменни мъниста, египетски амулети и малка фаянсова статуетка на жена  с глава на лъвица, използвана като амулет или като висулка, и дори  малоазийски и средиземноморски каменни печати и златни обици.
В  различни райони на Кавказ са намерени разнобразни египетски предмети.  Например египетски скарабеи, малки статуетки на божества, фигурки на  легнал лъв, амулети, мъниста, направени най-често от фаянс или  стъкловидна паста, са намерени на територията на Армения, Грузия и дори  в Северен Кавказ. Макар че някои от тези предмети са от по-късно време  в сравнение с урартската епоха, все пак търговските пътища, по които  тези изделия са докарвани от далечни страни, са били известни още в  началото на 1 хилядолетие до след Хр.. Особено близки търговски връзки  съединяват страната Урарту с по-северните области на Задкавказието.  Различни предмети е явно урартски произход са открити върху обширната  територия от Арарат чак до областите на Северен Кавказ. Край южното  подножие на Арарат е намерена гробница.от края на I хилядолетие пр. Хр.  с редица предмети от урартски произход, между които привличат  вниманието своеобразните урартски печати. Впрочем дотук стигат стоки и  от по-далечни страни, като например мъниста от ахат, докарани може би  от територията на Иран. Освен това чак в Кубан е открита златна чаша с  изображения на животни, която е изработена в урартски стил от VII в.  пр. Хр. Всичко това говори за икономически и културни връзки на  урартите е различни народи и области от Задкавказието и Кавказ като  цяло.
Урартските царе водят упорити войни със съседните страни с цел да  заграбят всякакъв вид плячка: метал, различни суровини, ценни изделия,  добитък и освен това роби и робини. Грабителските войни и стремежът на  урартските царе да заемат господстващи позиции в северната част на  Предна Азия водят до неизбежно сблъскване на Урарту с Асирия, която има  надмощие в тези райони и претендира да вземе в свои ръце цялата  търговия и всички ресурси в планинските райони на Задкавказието,  източната част на Мала Азия и Северна Сирия. Първите, известни по  документи походи срещу „страната Урарту“ провежда сирийският цар  Салманасар I в ХIII в. пр. Хр. Оттогава асирийските царе организират  често походи и наказателни експедиции против Урарту. Те не се  задоволяват със заграбване на богата плячка, откарване на добитък и  пленници — те опустошават цели страни. Победителите облагат победените  с тежки данъци и ги заставят да поднасят „дарове“. Като изброяват в  своите списъци на титли завоюваните области, асирийските царе понякога  наричат себе си не само „цар на страната на субарейците (или  шубарейците)“, но и цар на всички „страни от Наири“.
В IX в. пр. Хр. се образува доста силната урартска държава, която е  реална заплаха за асирийската търговия и за северните граници на  асирийската държава. Налага се Салманасар III (859— 825 г. пр. Хр.) да  води продължителна и упорита борба е урартите, като асирийските войски  често навлизат в тяхната страна. В своя надпис Салманасар III съобщава,  че е „обсадил и завзел града“ Сугуния, по-точно крепостта, която  принадлежи на Арам, урартски цар, „избил многобройните му воини,  заловил пленници, издигнал кула от глави срещу града и изпепелил с огън  14 негови селища, разположени в този район…, слязъл към морето на  страната Наири, измил в морето своето оръжие“ и „издигнал над морето“  паметник със своето изображение и с надпис, който разказва за неговата  победа. Може да се предполага, че Сугуния, укрепеният град на Арам  урартски, се е намирал някъде край Банското езеро. Следователно  асирийските войски са нахлули в самия център на ванското царство. Ярки  сцени на най-важните моменти от този поход, от щурм на урартски  крепости, откарване на многобройни пленници са запазени върху различни  асирийски паметници, например върху бронзовата обковка на така  наречените „Балаватски врати“ и върху черния обелиск — паметници, които  спадат към този период от завоевателната политика на Асирия.
Асирийските войски успяват да стигнат чак до района на изворите на  Ефрат и Аракс, да си пробият път до езерата Ван и Урмия и да опустошат  големи области. Но асирийците не успяват да разгромят напълно страната  Урарту. В борбата с асирийците укрепва ванското царство, около което  урартите обединяват няколко съседни племена. Очевидно урартекият цар  Сардури I успява да устои и може би дори да даде отпор на асирийските  войски. По негово време е построена непристъпна крепост край Банската  скала. Сардури I, който възглавява урартското царство, гордо нарича  себе си „велик цар, могъщ цар, цар на вселената, цар на страната Наири,  цар, който няма равен на себе си, изумителен пастир, който не се бои от  сражения, който подчинява непокорните“. Ако се съди по тези пищни  титли, които малко приличат на обикновените титли на асирийски деспот,  урартският цар се стреми да не отстъпва по нищо на своя асирийски  съперник. След него урарските царе Ишпуина и Менуа, които властвуват в  края на IX и началото на VIII в. пр. Хр., полагат основите на бъдещото  могъщество на ванското царство.
Ишпуина  и неговият син Менуа водят успешни войни със съседните племена и  разширяват границите на страната. Те затвърдяват властта си върху  територията между езерата Ван и Урмия, по-точно върху планинските  райони югоизточно от столицата Тушпа, завоюват области край южния бряг  на езерото Урмия и провеждат походи на север към равнината на Аракс.  Важен опорен пункт в борбата на урартите с асирийдите е градът, който  асирийците наричат Мусасир (на урартски Ардини). Разположен край  съвременния град Ревандуз, той е древен религиозен център на култа към  върховния бог Халди и същевременно силна крепост, която защитава редица  търговски и стратегически пътища, например Келяшинския проход. Тук  между другото е намерен и надпис, в който се казва, че Ишпуина и  неговият син Менуа са се „явили“, очевидно начело на войска, в Мусасир,  построили са тук малко светилище на бог Халди, „на високия път“ са  издигнали паметник и са принесли жертви на върховния бог, с други думи,  осигурили са си подкрепата на могъщото жречество.
Дейността на Ишпуина продължава Менуа (810—781 г. пр. Хр.). По негово  време урартските войски нахлуват в страната Мана и в страната Диаухи с  царски град Шашилу, разположен в района на съвременния Ерзерум. През  тази епоха урартските царе строят градове, крепости, храмове, прокарват  канали. Това обширно строителство отразява започващия разцвет на  страната Урарту. На 7 км от Ван Ишпуина строи храм — така се казва в  надписите върху основи на колони, които се пазят в Тбилиския музей.  Менуа прави отбранителни укрепления, строи крепости на подстъпите към  столицата на държавата — град Тушпа, завършва строежа на стените на  ванската крепост, издига мощни крепостни съоръжения в северната част на  страната и изгражда знаменития канал, който снабдява столицата с  питейна вода. На 10 км от Ван е намерен надпис, в който се споменава за  това, че цар Менуа, син на Ишпуина, строи дворец.
През първата половина на VIII в. пр. Хр. ванското царство достига до  своя най-голям разцвет при царете Аргищи I и Сардури II. Урартските  царе водят успешни войни, покоряват значителни области в Задкавказието,  завземат територия по средното течение на Ефрат и се придвижват навътре  в районите на Северна Сирия. Особено упорита е борбата на урартските  царе със страната Мана, която се намира край езерото Урмия. Аргищи I  (780—760 г. пр. Хр.) в своя голям летопис, издълбан върху Хорхорската  скала, описва с пределна краткост и сила успехите си в тази упорита  борба: „Тръгнах аз на поход срещу страната Мана, разорих страната,  изгорих градовете…, царския град, укрепен в боя, завоювах, мъжете и  жените оттам откарах).“ В друг надпис същият цар описва победите си и в  страната Диаухи, където опожарява „царския град“, а след това очевидно  в друга съседна страна разрушава 105 крепости и опожарява 453 града  (изглежда, просто населени пунктове). Така Урарту става не само  съперник на Асирия в северната част на Предна Азия, но дори за известно  време и главна сила, като изтласква асирийската държава на второ място.  Аргищи I излиза победител от борбата с Асирия; като разгромява  асирийските войски, той разширява северните граници на Урарту, завоюва  страната Етиуни (областта между Каре и езерото Севан) и построява на  север град Аргищихинили, който става най-важната база за придвижване на  урартските войски към Задкавказието.
Ако се съди по надписа, намерен на хълма Арин-Берд (край Ереван),  Аргищи I построява тук „могъща крепост“ и я нарича „град Еребуни  (Йрпуни)“. Както показва археологическото проучване, крепостта е  заемала доста голяма територия (6 хектара). Възможно е тази крепост да  е имала не само военно, но и административно значение. В развалините й  са намерени водопроводни тръби от туф, а в едно помещение — остатъци от  рухнала, някога богато орнаментирана и украсена с рисунки стена. Край  крепостта може би са били разположени градските постройки.
Сардури II (760—730 г. пр. Хр.) продължава завоевателната политика на  своя баща Аргищи I. Той подробно описва своя летопис, чийто текст е  намерен във Ван, походите, предприемани от него в течение на осем  години. Ако се съди по този голям надпис, Сардури II заздравява своята  власт в крайурмийската област, организира поход към страната Ерах,  разположена северозападно от езерото Севан, води войни в Задкавказието  и дори в Северна Сирия, като силно разширява границите на урартското  царство. Настъпва разцвет не само на политическата, но и на  икономическата мощ на страната Урарту. В надписа на Сардури II се  говори за завоюване на богати земеделски области, за заграбването на  огромно количество добитък, за докарване на ценни метали, злато,  сребро, олово и бронз и за залавянето на голямо количество пленници,  превърнати е роби. Така след един свой поход в страната Кулхи (район в  Югозападна Грузия) Сардури, както той сам казва в своя летопис,  „откарва…, 8100 юноши, 9110 жени, всичко 17 200 души, едни умъртви,  други откара живи. Откара 1500 коне, а така също и 17 300 глави едър  рогат добитък, 31 600 глави дребен рогат добитък… за бог Халди…  извърши тези подвизи за една година“. Други надписи на същия цар  разказват за строителна дейност: за възстановяване на храм, очевидно  край Армавир, за построяване на водопровод и за възстановяване на  дворец. Изглежда, че през тази епоха урартската култура започва да  прониква в долината на Аракс, завоювана от урартските царе.
Засилилото се ванско царство започва да застрашава дори могъщата  Асирия. Урартските царе се включват в големи коалиции, в които влизат  държави и племенни съюзи от Задкавказието, Северна Сирия и източната  част на Мала Азия. В лицето на урартите и на другите северни народи  асирийците се натъкват на опасни съперници, които застрашават северните  им граници и търговските пътища. Затова към средата на VIII в. пр. Хр.  Асирия мобилизира силите си против ванското царство и неговите  съюзници. Тиглатпаласар III провежда два похода срещу урартите и нанася  голямо поражение на урартските войски.
Следващият урартски цар, Руса I (730—714 г. пр. Хр.), е принуден да  води упорита борба за възстановяване на предишното могъщество на  урартското царство и за пълно покоряване на областите в Задкавказието.  В Нор-Баязедския район Руса I строи редица крепости и потушава метежа  вътре в страната, организиран от наместниците на граничните области,  които, използвайки отслабването на урартската държава, се опитват да  образуват самостоятелни княжества. В едно писмо на асирийски разузнавач  потушаването на това въстание, към което с част от армията се  присъединява и върховният командващ войските (туртан), се описва по  следния образен начин: „При тях (урартите — В. А.) имаше голямо клане.  Сега страната му (на урартския цар — В. А.) се успокои. Велможите му си  отидоха всеки на своя страна. Какадану, неговият туртан е заловен.  Самият урартски цар се намира в (областта) Уазуан.“ Очевидно за да  отслаби прекомерно засиленото влияние на наместниците в граничните  области, Руса разделя Задкавказието на редица по-малки области и във  връзка с това старите административни центрове, като например  Аргищихинили, биват заменени с нови. Малко по-късно, в VII в. пр. Хр.,  значителен административен център на урартите в Задкавказието става  Тейшебаини.
В края на VIII в. пр. Хр. Асирия отново се засилва. Въпреки че Руса I  успява да потуши метежа вътре в страната и след няколко похода да  възстанови властта на Урарту в съседните страни, могъщият асирийски цар  Саргон през 714 г. пр. Хр. извършва опустошителен поход и разгромява  напълно урартските войски. В своя летопис Саргон съобщава, че  „изтребване“ „подготви за Урса (Руса) урартски, залови 260 членове на  неговия дом, негови конници“. Руса се опитва да се спаси чрез бягство,  но разгромът на урартските войски и заемането от асирийските войски на  всички съседни области го принуждават да завърши живота си със  самоубийство. В летописа на Саргон за това е казано кратко и  изразително: „Със своя собствен железен кинжал той се прободе и  прекъсна живота си.“ Страната Урарту бива включена в асирийската  държава. Но асирийските деспоти не успяват да завоюват напълно страната  Урарту и да смажат съпротивата на урартския и на съседните северни  народи. Нещо повече, упоритата съпротива на тези северни народи и на  първо място на урартите е може би една от причините за отслабването на  Асирия, която в 605 г. пада под ударите на обединилите се врагове на  асирийската държава. Урарту запазва независимостта си и след падането  на Асирия. Едва в началото на VI в. пр. Хр.. големите урартски градове  биват разрушени от нахлулите откъм север номадски племена кимерийци и  скити. Скоро след това страната Урарту бива завоювана от мидийци и  включена най-напред в индийската, а след това в персийската държава.

Урартската култура е още твърде слабо изучена. Но и сега е напълно  ясно, че урартите създават своеобразна култура, тясно свързана с  културното творчество на другите народи от северната част на Предна  Азия, но отличаваща се с голяма самобитност. Урартите имат своя  собствена йероглифна писменост, някои картинни знаци от която са  открити върху отделни намерени предмети. Тяхната архитектура и  металургия стигат до високо съвършенство. От историко-художествена  гледна точка особено интересно е изображението на мусасирския храм,  запазено върху стена в двореца на Саргон II. Този храм е строен през  IX—VIII в. върху висок стилобат. Със своя двусклонен покрив, с фронтона  си и с шестте стълба или колони, които красят фасадата, този храм  твърде много наподобява малоазийските образци на най-древните гръцки  храмове. За използуване в архитектурата на кръгли колони говорят  запазените основи, някои от които се съхраняват в Тбилиския музей. За  високо развитата металургия може да се съди по многобройните запазени  изделия от бронз. Сред тях изпъкват скулптурните части на великолепни  тронове, които изобразяват фигури на крилати бикове с човешки лица.  Тези изящно изработени предмети са отлети от бронз по восъчен модел,  допълнително са обработени чрез изчукване и са покрити с най-тънък слой  злато, което предава добре всички подробности в орнамента на бронзовата  основа. Лицата, направени от бял камък, инкрустираните очи и вежди и  вдлъбнатините на крилата, украсени с червена стъклена паста, създават  ярък цветен ефект. Тази своеобразна техника на изработване на  художествени изделия от метал, която е била разпространена в страната  Урарту, заема съвсем самостоятелно място в изкуството на  древноизточните народи.
Остатъците от стенописи, открити в развалините на крепостта на хълма  Арин-Берд, построена в VIII в. пр. Хр., дават известна представа за  урартската живопис. Ако се съди по тези отломъци, стените на древната  зала са били украсени с многоцветен фриз. Горната орнаментна част се  състои от звезди, палмети и изображения на стъпаловидна кула. По-долу  са изобразени животни и свещени дървета, от двете страни на които се  намират урартски божества.
Урартите съумяват да използват и високите достижения на  асиро-вавилонската култура. От асирийците те заимствуват клинописа,  като малко променят формата на клинообразните знаци и приспособяват  клинообразната писменост към особеностите на ураргския език.  Металургията и изобразителното изкуство на урартите се развиват в тясна  връзка с техниката на мяталопроизводството и художественото творчество  на асирийци, хети и хурити. Художествените образи на крилати бикове с  човешки глави и на фантастични грифони са запазени както в изкуството  на урартите, така и в художественото творчество на асирийците, хетите и  митанийците. За съжаление до нас стигат твърде малко урартски надписи,  които биха дали възможност да се говори за развитие на урартски  литературен стил. Урартските летописи, царските победни и строителни  надписи в повечето случаи са създавани под влияние на аналогични  по-древни асирийски образци.
Урартската религия изминава целия път на развитие от древен фетишизъм и  култ към природата до култ към богове — покровители на царя и  държавата. Както и много други планински народи, урартите през  най-древната епоха на своята история почитат планините, скалите и  камъните. В изброяването на жертви за боговете (надписът „Мхер-Капуси“)  наред с имената на различни божества се споменават просто „планини“ и  „врати“ на главните богове. Очевидно тук имат пред вид нишите,  издълбани в скалите, през които според религиозните вярвания на  урартите излиза от свещената скала божеството, което живее в планината.  В страната Урарту е широко разпространен и култът към свещеното дърво.  Върху урартски печати са запазени сцени и а поклонение на свещено  дърво, като този обред се извършва понякога от жрец, а може би и от цар  в ролята му на първосвещеник. Върху едно изображение от печат край  свещеното дърво ясно личат изображенията на три каменни стели и  стълбове, може би култови предмети.
За върховен бог се счита бог Халди, който през епохата на образуването  на държавата става бог — покровител на царя. В древното светилище на  бог Халди в Мусасир свещените фетиши щит и копие е трябвало нагледно да  демонстрират и да олицетворят военната мощ на върховния бог Халди,  който според урартските вярвания освещава със своя авторитет военната  политика на урартските царе. Интересно е да се отбележи, че по думите  на Херодот скитите имат древен обичай да се покланят пред „старинния  меч“ — своеобразен символ на бога на войната. Важно място в пантеона на  урартите заема богът на бурята и лошото време Тейшеба, чийто образ е  тясно свързан с образа и името на аналогичния хетско-хуритски бог  Тешуб. Трети в троицата върховни богове е богът на слънцето Шивини;  неговият символ — крилат слънчев диск, твърде много напомня аналогичния  символ на бог Шамаш, заимствуван може би от урартите измежду  асирийските божества.
Урартите оказват влияние върху развитието на културата на съседните  народи, особено от близките области на Задкавказието и източната част  на Мала Азия. На територията на Армения са запазени развалини на  крепости, строени под влияние на урартската архитектура. Урартския  език, религия и митология, запазвайки редица черти, заимствувани от  народите на Месопотамия, оказват голямо влияние върху развитието на  културата на древноарменския народ и на най-древните народи в Грузия.  Арменският историк от VIII в. Мойсей Хоренски ни разказва за легендите,  в които се описва борбата на древния герой Хайк с Бел — предводителя на  полубогове-полувеликани, и за не по-малко древната легенда за царица  Шамирам, която още дълго след това считат строителка на големия вански  канал. Като цитира старинната легенда за царица Шамирам и за Ара  Прекрасния, арменският историк описва как на източния бряг на Соленото  езеро, очевидно езерото Ван, царица Шамирам строи голям град с  непристъпна крепост на върха на планината, в която са издълбани голям  брой пещери.
Така урартите предават много елементи от древноизточната култура на  съседните и по-късните народи, например на древните народи в  Задкавказието и в Кавказ като цяло.

Използвана литература:
„История на древен Изток” В. И. Авдиев