Турция (ХVI-ХVIII в.)

1512—1520 г.
Управление на Селим I (внук на Мохамед II). В победоносна война с Иран, Селим покорява закавказките страни — Азербайджан, част от Грузия, Дагестан и Кюрдистан. След като завладял Месопотамия, Сирия и Египет (1517 г.) приема титлата халиф. Венеция е принудена да му плаща данък и срещу тази цена запазва владенията си, например Крит и Кипър. В 1519 г. под властта на Турция попада Алжир.

1520—1566 г.
Управление на Сюлейман II Великолепни; период на най-голямо могъщество на турската империя. През 1521—1522 г. Сюлейман превзема Белград и остров Родос (1522 г.). През 1526 г. спечелва голяма победа в битката при Мохач, където турците разбиват унгарската армия. Значителна част от Унгария става турска провинция (1540 г.). През 1529 г. турците за първи път обсаждат Виена. Турската офанзива срещу Австрия помага на войводата Ян Заполия (Унгария), който воюва с Хабсбургите. Подновявайки военните действия срещу Иран, Сюлейман превзема Багдад (1534 г.). В същото време турците, които се придвижват в Северна Африка, завземат Триполи (1531 г.) и Тунис (1534 г.).
Турция включва в своите граници някогашните владения на Византийската империя и Арабския халифат. В обсега на нейното господство се намира значителна част от Средиземно и Червено море, Персийския залив. Султанът оказва помощ на индийските раджи в тяхната борба срещу португалските колонизатори.

1566 г.
Правни сборници (кодекси) от времето на Сюлейман II (Кануннаме-и-Сюлеймани). Те дават представа за вътрешните отношения в Турция през XVI в. Многобройните територии, придобити от турските владетели, получават еднородна администрация. Държавата е разделена на 21 провинция, т. нар. вилаети, а те пък се делят на санджаци (250 в империята).
Турската военно-феодална империя се опира на многобройна, добре организирана армия. Привилегированата част от армията, еничарите, около 20 хиляди на брой, получават постоянна и висока заплата, ползуват и различни привилегии. По-късно’ еничарите получили правото, когато не са на война, да се занимават с търговия и занаятчийство. Основна бойна сила представлявало феодалното опълчение. Васалите на султана, т. е. едрите земевладелци, т. нар. бейове, както и по-дребните — тимариоти и спахии, били задължени да дават на султана войска, в съответствие с именията, които владеят. Селяните са натоварени с данъци в полза на държавата и различни видове такси за сметка на земевладелците (за земя, вода, мелничарски такси, данък върху жлвотните, сградите и г. н.). Феодалите имали право да преследват избягалите селяни, Покореното население, най-вече християнско — българи, сърби, гърци, власи и други неислямски народности, се наричат с общото име рая и плащат високи данъци. Тяхната сигурност и имотите им често са застрашавани от самоволието на турските административни и военни власти. При проява и на най-малко недоволство от раята, турците предприемали наказателни експедиции, съпътствани от грабежи и убийства. Правителството е ангажирано предимно с войните и събиране на данъците и не се интересува от развитието на търговията и промишлеността, както и от подобряване на земеделието. Икономическата изостаналост, обществените противоречия и антагонизми отслабили силите и споеността на държавата. От края на XVI в., турската експанзия спира, а понесените военни поражения водят до съществени териториални загуби.

1566—1574 г.
Управление на Селим II.
1568 г.-Астрахан е обсаден от турците, които след завладяването на Азов (1451 — 1481 г.) се опитват да завземат пристанищата и от там, през Каспийско море, да атакуват Иран. Обсадата завършва неуспешно и турците са принудени да се върнат.

1571 г.
Поражение на турците в морската битка при Лепанто. Турският флот е разбит от обединените сили на Испания и папството, командвани от Хуан Австрийски, брат на Филип II. Наистина след това Турция отнема Кипър (1573 г.) от Венеция, но разгромът при Лепанто задълбочава вътрешните трудности в държавата. Седмото, осмото и деветото десетилетия на XVI в. са период на обществено-политическа криза, засилена от борбите за трона, бунтовете на наместниците, метежите на еничарите и трудностите по охрана на дългите граници. Нарастването на държавните данъци и феодални повинности предизвиква в страната много селски антифеодални въстания. През 1591 г. повечето от провинциите (вилаетите) отказват да бъдат послушни на султана.


РЕКЛАМА:

***

1595—1603 г.
Управление на Мехмед III — период на народни въстания, бунтове на спахиите и еничарите. Самият султан става жертва (1603 г.) на заговор, по време на дворцов преврат.

1598 г.
Първо търновско въстание е България,

1613—1648 г.
Управление на Осман II (1618—1622 г.), Мурад IV (1623—1640 г.) и Ибрахим (1640-1648 г.). Това е период на задълбочаваща се вътрешна криза в държавата. Ибрахим загубва войната с Венеция, налага нови данъци върху угнетеното население, което предизвиква нови антифеодални въстания в страната. По време на еничарския бунт султанът е убит.

1637 г.
Запорожките казаци превземат Азов. Задържайки се там няколко години, те се обръщат към руския цар за помощ срещу турците. Руската държава, която изживявала финансова криза и водела война е полския крал, не можела да се обвърже в този конфликт. Цар Михаил поръчал на казаците да се оттеглят от Азов.

1645—1669 г.
Война на Турция с Венеция. Въпреки военната помощ на папата, Малта, Франция и Германия, Турция отнема остров Крит от Венеция.

1648—1687 г.
Управление на Мехмед IV. Спира разпадането на страната (еничарски бунтове, дворцови интриги), възстановява вътрешния ред, води нападателни войни, но това вече е последната експанзия на Турция. Във вътрешната и външната политика главна роля играе великият везир Ахмед Кюпрюлю.

1663—1664 г.
Война на Турция с Австрия. Кюпрюлю завзема Нойхьоузен, изпраща татарски отряди чак в Моравия и Силезия. Въпреки по-сетнешното си поражение край Рааб при Сен Готар, Турция (по силата на мира от Вашвар в 1664 г.) получава 4 окръга и поставя на власт в Седмоград своя васал Апафий, от 1661 г. седмоградски княз.

1672—1676 г.
Война на Турция с Полша. Турците завладяват Каменец Подолски и въз основа на мира от Бучач (1672 г.) завземат Подолието и деснобрежна Украйна. След една година мирният договор е нарушен, а в битката край Хотим (1673 г.) полският хетман Ян Собески побеждава турската армия, но по-нататъшният ход на войната довежда до мирен договор в Журавно (1667 г.), според който Турция получава Подолието и деснобрежна Украйна.

1676—1681 г.
Турско-руска война за Украйна, завършила със сключване на мир в Бахчисарай (1681 г.). Опитате на Русия да обедини под своя власт двете части (десно и левобрежла) на Украйна не успяват. Деснобрежна Украйна остава пот властта на Турция.

1683—1699 г.
Война на Турция с Австрия. Във войната срещу Турция се включва и Полша, чиято армия заедно с императорските войски под командуването на Ян III Собески, разбива турските сили край Виена (12. IX. 1683 г.). Създава се антитурски Свещен съюз, под патронажа на папа Инокентий XI, с участието на Австрия, Полша и Венеция (1684 г.). Към съюза се присъединява руският цар Петър I (1697 г.). На 11. IX. 1697 г. голяма победа над турците (край Зента, в днешна Югославия) спечелва императорският маршал, младият принц Евгений Савойски. Войната завършва с поражение на Турция и с мирен договор в Карловиц (26. I. 1699 г.). Турция отстъпва на императора почти цяла Унгария (в границите й от 1526 г.) — бел Банат; на Венеция — Морен и Далмация, без Дубровник (Рагуза); на Полша — Подолието и деснобрежна Украйна. Русия сключва отделен мир с Турция (1700 г.), който й осигурява достъп до Азовско море. Мирният договор от Карловиц бележи началото на турското оттегляне от преди завладените територии в Европа.

1686 г.
Второ търновско въстание на българите.

1688-1689 г.
Въстания на българите в Чипровци, Западна България и Македония.

1710—1711 г.
Война на Турция с Русия. Турция обявява война на Русия, настоявайки да й бъде върнат Азов и протестирайки срещу намесата на Русия във вътрешните работи на Полша. Петър I предприема поход в Молдааия и Влахия, разчитайки на подкрепата на тамошното православно население. Но край Прут царските войски са обкръжени (в 1711 г.) от турците. Благодарение на руските дипломатични начинания е сключен мир. Русия връща на турците Азов и се задължава да разруши укрепленията си край Док.

1715—1718 г.
Война на Турция с Австрия. В 1714 г. Турция нарушава Карловицкия мир (1699 г.) и отнема от Венеция Морея (Пелопонеския полуостров). Австрия, която бива гарант на този мир, започнала да се страхува за собствените си владения и сключва съюз е Венеция. Турците обявяват война на императора. Войната завършва с поражение на Турция с мирен договор в Пожаревац (21. VI. 1718 г.), въз основа на който Турция запазва Морея, но отстъпва на Австрия: Темешвар, част от Влахия до река Алута, както и Белград, значителни владения в Босна и Сърбия.

1730 г.
Въстание на Патрона Халил в Цариград срещу данъчния гнет. Въстаналите принуждават султан Ахмед III да абдикира.

1736—1739 г.
Втора война на Турция с Австрия, завършила с победа на Турция и сключване на мир в Белград (18. IX. 1739 г.). Турция си връща всички земи, които загубила с мира в Пожаревац (1715— 1718 г.).

1740 г.
Франция получава т. нар. „капитулации“‘ от султан Махмуд I. Те стават изходна база за икономическото й проникване в Турция.

1768—1774 г.
Руско-турска война, довела до поражение на Турция по суша и море. Мир в Кючюк—Кайнарджа. Турция предава на Русия Азов, Керч, Еникале, отказва се от властта си над кримските татари, признава правото на руските кораби свободно да преминават през Босфора и Дарданелите; заплаща високи контрибуции.

1775 г.
Използвайки слабостта на Турция, Австрия я принуждаза да отстъпи Буковина.

1787—1792 г.
Турция воюва с Русия и Австрия, но отново е победена. От нарасналата мощ на Русия обаче се безпокоят Англия и Австрия, които дори сключват отделен компромисен мир с Турция. Благодарение на Англия и Австрия, Турция е спасена. Мирен договор в Яш (9. I. 1792 г.). Границата между Русия и Турция преминава по Днестър.


Европейска нощ на учените 2022 г.: