Турски пътешественик обикаля българските земи през XVII век  и пътьом описва бита и порядките на местното население в своя „Пътепис“

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44500

За хората, живели на Балканите през XVII век, за бита и ежедневието им, за градовете и тяхната уредба научаваме много от „Пътепис“ (ИК „Изток-Запад“) на османския поет и пътешественик Евлия Челеби. Книгата е ценен извор както за балканската, така и в частност за българската история.

Евлия Челеби е определян от мнозина като най-известния османски автор, живял и творил през ХVІІ век. Той е сред малцината писатели от периода, които описват толкова подробно и живо епохата и разкриват по тъй увлекателен начин бита и ежедневието на своите съвременници. Събраните пътеписни бележки от множеството пътешествия на Челеби са публикувани в 10 тома под заглавието „Книга на пътешествията“ или „Пътепис“.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Освен омаен разказвач и писател с вкус към точния детайл, Евлия Челеби е и пътешественик, носен от желанието и възможността да пропътува всяко непознато му още място; за наша радост разказва впоследствие какво е видял и преживял там. Тъкмо затова неговият „Пътепис“ е своеобразна необятна панорама на живота в Османската империя през средата на ХVІІ век – към текстовете му могат да се обърнат и историкът, и езиковедът, и етнографът, и географът, и литературоведът, а и всеки любознателен читател, който със сигурност ще намери нещо интересно и ценно, което не може да бъде почерпено от други източници.

На страниците на интересното и оригинално четиво, обвеяно от колорита на епохата, срещаме наблюдателния, любознателен източен човек, сладкодумният разказвач, прекарал живота си в търсене да види какво се крие във всяко кътче на обширната Османска империя, какво става в съседните ѝ страни, как живеят хората в по-далечните държави…

Необятната любознателност и стремежът на Челеби към опознаване на невидяното поставят отпечатък върху целия му живот, което се вижда ясно и в „Пътепис“. В настоящото издание е включена онази част от обемното творчество на видния автор, която засяга днешните български земи. Почти няма град, който да не е намерил място в пътеписите му – Челеби внимателно е обрисувал редица градове като Самоков, София, Пловдив, Чирпан, Казанлък, Ловеч, Плевен, Враца, Ямбол, Видин, Хасково, както и множество села.

Този труд на Евлия Челеби дълго време е привличал вниманието на историците, а днес може да послужи като неизчерпаем извор за историята на нашия народ. Колоритните описания на обичаите възстановяват живота в онези времена, видян през погледа на образования ориенталец.

„Пътепис“ е интересен пътеводител за културните аспекти и начина на живот в Османската империя през ХVІІ век – авторът рисува колоритно своите маршрути и увлекателно разказва за живота на своите съвременници. Книгата поставя началото на нова поредица Terra Incognita.

Евлия Челеби е известен ислямски литературовед и пътеписец, роден в Истанбул. Пътешестването му започва през 1630 г. с историята на Истанбул и продължава до кончината му през 1682 г. Той обхожда Анадола, Сирия, Палестина, България, Унгария, Трансилвания, Германия, Босна и Херцеговина, Холандия, Азарбайджан, Армения, Далмация (източното крайбрежие на Адриатическо море), Крим, Кавказ, Ирак, Египет, и др. В страните, където е бил, описва подробно видяното и прави различни изследвания. Негови герои са обикновените хора, управниците, известните личности, а акцентите поставя върху културата и традициите, историческите книги и архитектурните детайли на градоустройството на всяко селище.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44500

Откъс от „Пътепис“, Евлия Челеби

Разрушената крепост Самоков

Тази крепост била построена от Самаяков^[1], един от дедите на крал Деспот, поради което се нарича Самоков. През 772 г.^[2] Лала Шахин паша завладял и разрушил крепостта. Сега градът е хас в еялета Румили, има отделен емин, който го управлява. Има и един наибин, който е кадия с триста акчета заплата. Има седемдесет села. Има дефтердар, кетхуда-йери, еничарски сердар, събирач на баджа, бирник, ага за хараджа и градски кетхуда. Понеже няма мюфтия, фетвите си вземат от София. Жителите му са сръбска и българска рая, които са много богати и преохолни.

Земите на града Самоков. Той е на брега на река Искър^[3], която се минава по един дървен мост с дванадесет пролеза. Той е една обширна каза с 1700 оживени домове, пълни с богатство, благоустроени, добре уредени и от край до край покрити с керемиди. От махалите му единадесет са мюсюлмански, а останалите са християнски и цигански. Има дванадесет молитвени места. От всичките му многобройни джамии джамията „Хунгяр“ в чаршията Малик има едно превъзходно изработено и украсено минаре, от външните балкони на което може да се обгърне светът. Пак в чаршията се намира джамията на Маркоч бей, на която казват „Новата джамия“ и която е много здраво изработена и оживена. В джамията „Шейх ефенди“ и в джамията „Юнус войвода“ също се служи петъчна молитва. Има осем месчида, две медресета, три начални училища и едно голямо теке, наричано Маркочбеево теке, шест иззидани от камък търговски ханища, две бани, двеста и четиридесет дюкяна. Във всеки дом е възприето да има животворна течаща вода. Водите им не са толкова хубави, защото идват от железните рудници. Хората, които имат навици да си угаждат, пият кладенчова вода. На площада, разположена на най-личното място на чаршията, еминът на султанската кухня Мехмед ефенди, да го приветства Бог, изградил една чешма, още нова четириъгълна постройка, от всяка страна на която има по два дебели колкото човешка ръка чучури, от които тече и шурти водата. Поради високото местоположение на града зимата е остра, а по планините наоколо се вижда бял сняг. След като излезе от това летовище, река Искър минава източно от София под един дървен мост край чифлика на Кенан паша^[4], тече в северна посока през Софийското поле, минава близо край град Плевен, в територията на Никополския санджак, и на един час път по-долу, зад селото Замет^[5] се смесва с Дунава. Поради лютата зима лозята на града са малко. Има много върби и тополи. От разливанията на река Искър много места са опустошени и разрушени.

Забележителности. Много са прочути с изработване на клетки и железни фенери, железни брави, поставки за софри, които хората даже на война могат да си носят, разнообразни ключове и катинари, железни капани за вълци и лъвове, в малки сандъчета железни мелнички за кафе, които при нужда мелят и превъзходно брашно, френски гвоздеи, топки (?), люлки, средни тасове, вили и гвоздеи за дъски. В нахията и околностите има сто броя работилници, работещи желязо. И десет души не могат да теглят гигантските духала, с които раздухват огъня, наричани в тази област самакови. Водни колела теглят духалата и раздухват огъня. Когато изваждат от огъня желязото, зачервено като стари еминии, майсторите железари поставят посредством особен вид долапи нагорещеното желязо върху наковални, прилични на туловище на слон, и удрят с чукове като биволски глави, [движени] пак с помощта на изкусно направени водни колела, зачервеното желязо, разтърсвайки земята и небето. В самата работилница само двама майстори с водното колело поставят и изтеглят върху наковалнята под чука железа от по един-два кантара и ги чукат. Когато след цялото коване желязото се удължи, тогава с едно изкусно приспособление прекъсват водата, която върти долапа – ден и нощ с тази работа векуват. Много пътешественици са видели тази работа и са се удивлявали. Тази работа може да се обхване само с виждане, а така с писане – не може. Около осем хиляди коли желязо отиват всяка година оттук чрез солунското пристанище из цялата Османска империя.

Гробници за поклонение. Гробницата на Малчок бей. Намира се пред портата на джамията, излъчващ светлина гроб, на който стои написана с украсено писмо следната дата:

Когато духът тръгна към светите места, съставителите на хронограми му изрекоха хронограмата: „Да бъде с тебе хубавото добродеяние.“ – 855 г.^[6]

На Шейх Шакир ефенди, който бил един от учениците последователи на софиянеца Бали ефенди, и един от най-прославените благочестивци.

След като се разходиха из този град, моите спътници се върнаха [в Дупница]. После взех от този град пак сто души въоръжени младежи и прехвърлих в източна посока самоковското лятно пасище сред юли в сняг, със сто хиляди мъчнотии. Пресякохме полите на лятното пасище на Голяма Рила, докато слизахме надолу снегът се свърши, за Божия слава, и навлязохме в долината. В летовището Голяма Рила пролетно време изкарват за лятна паша седемстотин кошари овце, като всяка кошара наброява по сто хиляди овце. Тази яйла е вакъф на джамията на Мустафа паша в града Легирийе^[7]. Агата на летовището със сто конници събира таксата за овцете, след което я внася на мютевелията, който пък от своя страна дава определените заплати на изхранваните [от вакъфа] хора. Оттук надолу вървяхме четири часа и дойдохме в прочутия град София. Преди, когато Мелек Ахмед паша беше валия, тукашните места бяха подробно описани.

Така се случи, че попадайки в центъра на божието предопределение, когато през месец реджеб моят господин Мелек Ахмед паша влизаше в този град със свитата си, и ние със своите товари също се присъединихме към свитата. Слязох от коня и крачейки пешком, целунах стремената на моя господин пашата. „Неспокойни мой Евлия, неспокойна моя душо, учен пътешественико, ти се завърна благополучно“ – каза пашата. Аз, бедният, казах: „Празен не дойдох; дойдох още повече изпълнен от Вашите благопожелания“, – от което той се изпълни със задоволство и се усмихна. „Качи се на коня си“ – ми каза. Смиреният аз, без да яздя, водех верния си кон за юздата, [вървях] наравно с главата на коня му, а останах назад при влизането в София. Мелек паша с тази свита влязъл в София така, че дори чак небето чуло.

Когато аз, смиреният, пристигнах заедно с всичките си обременителни товари в специално отредения за пашите дворец, веднага в присъствието на пашата предадох на хазинедаря писмата, хуждетите за заеми, цялото имущество, подаръци, заедно с дефтерите и подаръците на тримата санджак-бейове. Пашата каза: „Мой Евлия, наистина ти си смел, най-близко предан мой човек, съкровената ми интимност. На хубаво място се настигнахме.“ В същия миг облече на този бедняк един съвсем султански халат, подари и ми връчи една кесия грошове и изказа много разнообразни пожелания. На слугите ми подари по десет алтъна и по една чоха и плат – както приятел от приятел се удостоява. На третия ден, при тръгването от София за Истанбул, моят господин ми подари един породист кон с разкошно седло и юзда и аз станах бърз като зефира конник.