Биология Естествени Култура и изкуство 

Те, рододендроните

Автор: Мирослав Енев

Из книгата „Те, рододендроните”

Кавказ! За малко да забравя за Кавказ! Но снимката е от Пирин; нямахме подходящия кадър. Та за Кавказ… Рододендрони обитават също и Кавказките планини. Едни от тях виреят в по-ниско разположените гори на тази планина, а други в субалпийската зона, над горната граница на гората. Бил съм по склоновете на Северен Кавказ през лятото на 1988 г. Ще ви разказвам. Целта на експедицията беше изследване на орнитофауната, т.е. птиците. Аз по образование и първа професия съм орнитолог, но ботаниката ми е хоби и наедно с птичето богатство винаги обръщам внимание и на растителния свят. Главата ми е пълна с истории. Слушайте!

Няколко дни ходихме ние през безкрайни планински местности… Три хиляди и петстотин метра над морското равнище! Но рододендрони открихме малко по-ниско. Склоновете – плътно покрити с вечнозеления кавказки рододендрон, Rhododendron caucasicum, който рядко става повече от метър и половина. Безброй милиони екземпляри!

Те бяха навсякъде. Хич не беше лесно да се ходи из тях. Отгоре летят лешояди – черни, брадати и белоглави. Количествата – все едно гарги! Нагоре ли да гледаш, надолу ли; спъваш се, падаш, до кръста си в рододендрони. Правихме си и чай от кавказки билки и някое друго рододендроново листо. Повечето представители на рода са отровни. Внимавайте! Единствено листо в отварата обаче действало тонизиращо – обясни планинският водач.

България! Забравихме и България! Цели два вида се срещат и в нашата страна. Не мога да ви опиша радостта си, когато узнах този факт, а точно бях започнал да ги заобиквам – тях, рододендроните.

Първият е понтийският рододендрон, Rhododendron ponticum, обитаващ ниските склонове на Странджа, най-често като подлес в горите от източен бук и източен горун (вид дъб от българската флора). Рододендронът, за който слушате, достига височина до три метра, вечнозелен е, притежава донякъде рехава корона, дълги листа и искрящи виолетови цветове. Лично съм виждал това растение през май, цъфнало. Прочетох за него в книгите преди много, много години и тутакси се втурнах да го издирвам. О, с какъв ентусиазъм го издирвах аз това растение!

Срещата ни се състоя през пролетта на 1992 г. в един сумрачен, потънал в мъх, слабо докоснат от слънчевите лъчи, странджански дол, прорязал десния географски бряг на реката. Фантастично място! Ето препис от полевия ми дневник от този ден: До мен стои огромен колосален дъб, а до него втори. Столетници, източени нагоре, над гората. И мястото е цяло в полумрак. Преди минутка само пръсна дъжд. И слаб, неимоверно слаб ветрец… Един крайречен, горски полъх. И полъхът играеше със светлината. Река Велека е в далечината… Красиво, нали!

Разказът описва една от онези експедиции, които преди време ние, студентите, сами си организирахме. За мен подобни пътувания не бяха новост, та моя милост живееше така от години, но тогава аз и моите колеги биолози поставихме нашите пътешествия на сериозна научна основа. Ние започнахме подробно да изучаваме представителите на флората и фауната на България. Още за рододендроните, а и за красивите соколи с онова романтично име, а особено за онази котка, която избяга, ще разберете веднага: Там, над река Велека, на 16 май привечер наблюдавахме ято от вечерни ветрушки (малки, особено красиви соколи), както и дивата красавица.

Птиците са част от залеза, а въздухът е чист, та чист. А котката? Видяхме я за миг. Зелените ливади. Завои на реката. Водата е почти в застой. Тревата! Превзела тесния коларски път. И коловозите достигаха до дървен мост… Дерето в този ден е сухо. Заливано е само при порои. Реката малко е встрани, а погледите следват пътя. Завой! Подир завоя иде втори и… Дерето! Над него мостът е, където… Сумрачно е! А и загадъчният лес… Не продължавайте нататък! Стойте! Дива котка! Тихо! Ръбът на дървения мост! Голяма, грациозна, дива, силна! Опашката – е като ветрило. Скок! Красавицата вече не е там. Гората е напред, деренцето отсам. Долът с рододендроните! И светлината… Река Велека е в далечината.

Самите рододендрони, които там открих, три на брой, имаха дебели стебла, на височина бяха почти колкото мен, притежаваха малко клони – само по три-четири, и растяха навътре, в сумрачния странджански дол, под короните на вековните дървета. Може би, ако тези храсти бъдат поставени на по-слънчево място, те биха станали и по-гъсти, но там, в онази приказка, рехавата им корона не бе недостатък. Пронизани от слънчев лъч, виолетовите цветове на върха на клонките висяха в мрака. Връзката им със земята остана невидима за моето око, защото старите и мокри стебла на понтийския рододендрон са черни.

Чел съм, а и съм слушал истории, надявам се да са истински, въпреки че звучат фантастично, как изследователи на природата, след изморителни, многодневни преходи из Странджа планина в търсене на странджанската зеленика, накрая са попадали сред непроходими, плътно обрасли с рододендрони склонове, планински местности, където придвижването и ориентацията били дотолкова затруднени поради хилядите оплетени рододендронови корени и стебла, че смелите авантюристи се въртели в кръг със седмици, а накрая, почти мъртви от умора, глад, жажда, от нападения на диви зверове, от ухапвания на змии, паяци и скорпиони, дори самите те вече напълно подивели, но все пак безкрайно щастливи от преживяното, били намирани и спасявани от местни овчари, които ги нагостявали, стопляли и приютявали в кошарите си, а после ги и информирали за деня, месеца и годината, доколкото и онези самите са знаели това, разбира се. И тези разкази при всички положения са истински разкази, а не някакви измислици, де и на мен такъв късмет, но аз, все пак, съм доволен и от срещата с моите три единствени рододендрона.

От същите природоизпитатели знам, че такива плътни популации на странджанска зеленика има тъкмо в сърцето на Странджа, по линията на селата Граматиково – Кости – Бродилово или може би не точно там, а някъде встрани. Казвали са ми няколко пъти и точните GPS координати, но те винаги са ме отвеждали или далеч в Румъния, или някъде в Турция, или даже веднъж по калдъръмите на стария Несебър; явно е, че природолюбителите и пътешествениците ревниво пазят находищата на редките видове, които са открили. С това изречение, което разбирате, нали, аз току-що си измислих, искам да подскажа на всички, че винаги трябва да пазят ценните за тях неща, каквито и да са те. Навсякъде е пълно с недоброжелатели. Тук аз не ви карам да лъжете хората, но вие винаги може да се оправдаете, че не си спомняте достатъчно добре, че точно тогава вече е било тъмно, че не искате даже и да си помисляте за тези страховити дни. Никога! О-оо, никога, никога! А онези дни всъщност са едни от най-прекрасните в живота ви и ще останат завинаги в паметта и сърцето…

Можете да закупите книгата „Те, рододендроните” тук.

Добави коментар

avatar
  Subscribe  
Извести ме

Related posts