Автор: Красимир Григоров – зав.отдел „Възраждане”, РИМ Враца
Филип Тотю във Втората българска легия
Славният хайдутин и четнически войвода Филип Тотю, личност с бурна и противоречива природа, безспорно внася неизменен колорит в национално-освободителното ни движение през Възраждането. По-известен е обаче със своето популярно прозвище, отколкото с истинското си име – Тодор Тодоров Топалски. Роден е на 10 април 1830 г. в махала Гърците до Вонеща вода. След като завинаги се прощава с учението в килийното училище при църквата „Св. Богородица” в Търново и терзийския занаят, той се посвещава на семейната търговия с добитък. Съдбата от рано го среща с неволите на робството и чуждия гнет, формирали у него чувството за правда и справедливост.
Първият му сериозен сблъсък с официалната турска власт е през 1851 г., когато при събирането на десятъка в селата Илиевци и Гръцката махала е наклеветен и отведен в Търновската кааза, откъдето излиза благодарение на застъпничеството на видни търновски търговци.
През 1853 г. за първи път раздава правосъдие, наказвайки със смърт Хасан Реджеп от с. Клеменча заради отвлечена българска девойка от с. Хотница с цел потурчване. Отново влиза в Търновския зандан, където е подложен на най-страшната инквизиция, която турският репресивен апарат познава. Когато първата мярка с превиване на колене върху навит синджир не помага, залагат на главата му конска торба с негасена вар, удряйки лицето му с пръчки и жигосвайки тялото му с нажежени железа. Мъченията не били в състояние да сломят духа и волята на безстрашния войвода, който планирал и осъществил първото и единствено бягство от Търновския затвор. Сведения за сензационното и дръзко бягство на храбрия комита дава Филип Симидов. Той и още трима затворници копаят денонощно под една дъска, водеща към стената на килията, а по време на дневната разходка изхвърляли незабелязано пръстта. В стихията на един проливен дъжд, дирите на Филип Тотювите другари се изгубват зад близкия дувар. Още през същата година Филип Тотю се задомява, а от брака му с Минка се ражда единственият им син, който взима за жена една от дъщерите на Бачо Киро.
През 1854 г. съдбата му отрежда трудния и мъчителен път на хайдутството. Той обикаля в района на Търновско, Еленско и Новозагорско с малката си дружина. През 1859 г. при опит да освободи свой заловен другар е арестуван и хвърлен в Сливенския зандан. При поредния опит да бъде конвоиран за Търново в добре познатия му Еленски балкан, успява да се освободи и забегне в Румъния. Подвизава се в района на Зимнич под чуждото име Ради, препитавайки се като градинар. Наново се жени за Фросина – дъщеря на Лазар Чехларя от Свищов. В странство, той активно се увлича и възприема идеите за национално освобождение с участието на подготвени чети зад граница /Румъния и Сърбия/. Печели доверието на революционната ни емиграция и Раковски с открития си характер и буйния си нрав. През май 1966 г. като потвърждение на своята стратегия нахлува в района на с. Вардим, Свищовско, с малобройна чета от 12 комити, достигайки чак до Хасково и Харманли. В епичните сражения той вещае смърт за османските злосторници.
С много себеотрицание и ловкост се спасява от две засади, които турците му погаждат. И когато турците предусещали физическото му унищожение под родната стряха, той се измъква през каменните плочи на покрива, изтегляйки се във Влашко. Преследван от потеря, той потърсил спасение в Зимнич, но вместо това е арестуван и само благодарение намесата на румънския министър Йон Братиану е освободен. През лятото на 1867 г. сред българската емиграция кипи трескава подготовка, а съгласно утвърдения „Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето” се планира паралелно нахлуване от различни места на нови чети през Дунава, предвождани все от чет известни войводи като Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Целта била да се отвлече вниманието на пограничната стража и да се подготвят настроенията на населението от вътрешността за бъдещата революция.
Ръководената от смелия войвода чета от 35 комити в местността Косматица до с. Върбовка, Павликенско води кърваво сражение на живот и смърт с далеч по-многочислен противник. По думите на летописеца Захари Стоянов: „Мирната до него време горичка се превърнала в касапница. От едната страна гърмели пушки, а от друга звънели ятагани, а изпомежду си мнозина се борели като пехливани”. Оцелелите от тази вакханалия под прикритието на нощта се изтеглили и се присъединили към четата на Панайот Хитов, а по-късно се прехвърлили в Сърбия. Бачо Киро документира обстановката, като заявява, „че все по същото Тотьово време много хорица пострадали за права Бога и за народна свобода. Името на Филип Тотя не излазяло от устата им ни деня, ни нощя”. Смелият войвода и съзаклятник се включва в състава на Втората българска легия през 1867/68 г., а след нея се установява до Априлското въстание в Одеса /Русия/. Независимо, че е заедно със семейството си, той нито за момент не прекъсва контактите си с българската революционна емиграция в Букурещ, поддържа кореспонденция с Васил Левски, Христо Ботев и другите революционери. Определен за войвода на Старозагорското въстание от 1875 г., Филип Тотю отказва, а се включва в Сръбско-турската война от 1876 г. Сърцето му обаче не трае и в 1877 г. потегля и участва на страната на руските войски в битката за Свищов. На връщане за Одеса обаче е арестуван от румънските власти и хвърлен за близо 7 години в Марджиненския затвор. През 1884 г. умореният войвода се завръща в родината си, където е награден с „Кръст за храброст“ и му е отпусната поборническа пенсия от българското правителство. Някогашният легендарен комита умира на 22 март 1907 г. в с. Две могили, Русенско. Погребан е в черковния двор на селото „без официални почести и „височайше присъствие”. На погребението му, неговият съратник Панайот Хитов казва: „Тук почива страшилището на Турската империя“.
