Автори: Ния Каменова, Кремена Каменова
Старият Завет е олицетворение на еврейската култура, ценности и традиции и заедно с Талмуда играе същата роля за евреите, каквато са гръцките митове за Елада, асирийските за Вавилон, древният индийски епос „Махабхарата“ или дори скандинавските саги на исландци и норвежци. Това е нещо повече от митология, епос, културна традиция и история, защото стои в основата на най–глобалната в света религия: християнството.
Ако не съществуваше Старозаветната традиция, нямаше да я има и Новозаветната. Без Старият Завет, съществуването на Новият би било лишено от съдържание. Самият Иисус казва, че е дошъл да сбъдне пророчествата на ред пророци от Израил. Старият Завет е интересен и с това, че е събрал в себе си митове и историята на Асирия, цяла Месопотамия, Египет и палестинските земи. Без него не само че нямаше да съществува Новият Завет, но едва ли и Коранът би възникнал.
Нуждата от Свето писание възниква след Вавилонския плен, когато Соломоновият храм на евреите е разрушен от вавилонците. По този начин, за да се обединят религиозно, евреите записват схващанията си за света и Бог и историята на народа си. Една част от описаните събития са действителни и представляват опорен пункт за историографи и археолози. Други носят изцяло митологичен характер и водят началото си от устните традиции на съседните народи, но пречупени през призмата на древноеврейския светоглед.
Тук няма да анализираме митовете в Стария Завет от богословска гледна точка, а ще съсредоточим вниманието си върху сравненията с митовете, вярванията и легендите на други народи и култури. Спираме се на легендите за Сътворението, Всемирния потоп, Вавилонската кула, Мойсей, легендата за Саавската царица и цар Соломон.
Извори
Древните еврейски писатели на Стария Завет са били запознати с литературата на съседните народи. Текстовете се създавани в продължения на столетия от преди две хиляди и половина години. Особена роля играят правните текстове, особено на Месопотамия – текстове, които се виждат в книга Битие. Такива са текстовете от законите на Ешнуна и Лирит-Ищар. Древните царски надписи от региона съдържат текстове за събития, които са известни от Стария Завет, надписът от Моавския камък и асирийските релефи. Старият Завет включва и текстове, свързани с пророческата традиция на съседните на евреите народи, като египетското „Пророчеството на грънчаря“ и угаритското пророчество „Притчата за Даналил и Акхита“. В Стария Завет са отразени и поетичните традиции на Древния Близък Изток. Библейските псалми са повлияни от угаритската поезия, вавилонските химни и химните на Древен Египет. В старозаветните книги изобилстват и мъдрости и дори цели цитати от произведенията на Египет и Месопотамия. Такива са египетското поучение „Беседа на Хахаперрасенеб със своето сърце“ и месопотамското „Епосът за Гилгамеш“ (Акимов С., 2017). В Стария Завет са използвани двадесет и четири книги от еврейския Танах, който се състои от Тора (закон), Невим (книга на пророците) и Кетувим (писания).
Палеография
Старият Завет представлява своебразна история на евреите и дори по-ранните митове, като тези свързани с Мойсей, съдържат и географска достоверност.
Името на Ханаан се свързва с ханаанитите – западни семитски племена, които живеят на територията на Палестина и Финикия. Първите еврейски (израелски) племена на територията на Палестина са хабиру, а юдеите се заселват на запад от Мъртво море. Евреите, наричани още „йедуим“ на иврит и „иден“ на езика идиш, са семитски племена, изповядващи юдаизъм (или още мойсейство). Разбира се тук възникват два въпроса: първият – от къде са произлезли евреите, и вторият – коя е тяхната прародина? Според юдейските схващания Сътворението е определено точно – 3760 ВС. Съществуват няколко по-значителни дати, свързани с най-древната и донякъде митологизирана история на евреите.
Разбира се, не е възможно да търсим пълна историческа достоверност в Светото писание, и по-скоро в Стария Завет, особено що се касае до първите описани събития. Въпреки това местата, споменати в Стария Завет, са действителни. На пръв поглед изглежда, че старозаветното пространство е нереално и мистично, а споменатите страни и селища са описани с цел да се даде поне някаква конкретика. Тук ще се опитаме да изброим някои по-забележителни градове от Стария Завет.
В долината на р. Тигър и Ефрат, където възниква Месопотамия – Шумер и Акад, а по-късно и Вавилонските царства, се намират споменатите в Библията градове Ур и Вавилон, разположен северозападно от Ур. Авраам минава през Ур, Харран, Ханаан (Филистимия, Обетованата земя), по крайбрежието на Средиземно море и достига до Египет (Северозападна Африка). След 400 години робство в Египет, Мойсей извежда евреите от Египет. Еврейският път към Обетованата земя започва най-масово от египетския град Питом. Продължава през градовете Мера, Елим, Макелот на Синайски полуостров, който свързва Африка с Азия. Червено море отделя Синайски полуостров от Египет, а от изток полуостровът е свързан с Азия чрез Арабския залив. Под предводителството на Иисус Навин евреите достигат до Ханаан (Обетованата земя). Тук известни от юг на север градове са Вирсавия, Лахис, Хеврон, а на север от Мъртво море – Витлеем, Иевус, Йерихон, Галгал, Витил, Силом, Сихем, Явис Галаадски, Рамот Галаадски. По-късно в Юдейското (Южното) царство попадат градовете Вирсавия, Хеврон, Ветлеем и Йерусали. А в Израелското (Северното) царство – Ветим, Йерихон, Силом, Самария, а на северозапад и Мегидо. Северното царство мие бреговете си от Средиземно море, докато на запад от Юдейското царство се намира земята на филистимците.
В Ханаан има пустини и районът е беден откъм гори. В Стария Завет са споменати планини, но това всъщност са хълмове. Река Йордан извира от склоновете на пл. Ермон и се влива в Мъртво море, като географски тя разделя страната на две части – Западна и Източна. Палестина има доста наименования. В Древния Изток тя е наричана Канаан, еврейското ѝ наименование е Ханаан, а Филистимия е наименование, което по-късно е изместило Канаан.
Археология и история
Периодите на сирийско-палестниската археология се определят във връзка със старозаветната еврейска археология и история така: неолит (8500-4300 ВС), халколит (4300-3300 ВС), бронзова епоха (3300-1200 ВС), желязна епоха (1200-586 ВС), вавилонски период (586-539 ВС), персийски период (539-334 ВС), елинистически период (332-63 ВС), римски период (63 ВС-324 АD (Mills W., McKnight E., Bullard R., 1990).
Близо до Мъртво море, в земите на дн. Палестина, възниква град Йерихон, един от най-старите градове от предкерамичения неолит А (IX-VIII хил. пр. н. е.), част от т. нар. Натуфийска култура, на границата между мезолита и ранния неолит. През късната бронзова епоха Канаан взаимодейства с Близкия Изток и дори с Източна Европа. Сред археологическите свидетелства, които разкриват това, са останките на потъналият край н. Гелидония (дн. Турция) кораб, който е пренасял канаански бижута и сирийски кошници.
Част от събитията в Стария Завет се развиват през втория етап – от средната бронзова епоха до римския период. През 1700 пр. н. е. (късен бронз) Авраам от рода Сима напуска Месопотамия, и заедно с евреите, търсейки обетованата земя, достига до Египет. През късния бронз II A (1400-1200 пр. н. е.) живее пророкът Мойсей и по-точно през втората половина на XIII в. пр. н. е., по времето на египетския фараон Рамзес II.
През ХI в. пр. н. е. евреите се заселват във Филистимия, през втория етап на желязната епоха (1159-1000 пр. н. е.). Около 1000 г., управлява цар Давид, а около 970-931 г. пр. н. е. синът му, цар Соломон. Около 1000 г. пр. н. е. столица на Израел става Ерусалим. Обединеното царство, териториално разпределено между 12-те племена (израилеви рода), съществува от 1050 до 920 пр. н. е. През четвъртия етап IIB (925-720 пр. н. е.) Израелското царство се разделя на две, по-точно това става през 930 г. пр. н. е., когато Йерусалим е столица на Юдейското царство (922-568 г. пр. н. е.).
През 598 пр. н. е. вавилонският цар Навуходоносор обсажда Йерусалим и опожарява Първият Соломонов храм. Юдейският цар Йехония е отведен в плен, а на негово място като васал е поставен Седекия. През 487 пр. н. е., жителите на града са откарани като пленници във Вавилон.
В 722 г пр. н. е. асирийците завладяват Северното царство Израел, а в 585 г пр. н. е., Южното царство попада под ударите на Вавилон. Заради тези събития голяма част от евреите са принудени да се разселят в Египет, Сирия и Месопотамия.
През Персийския период (539-332 пр. н. е.) е осветен Вторият Соломонов храм. Елинистическият период (332-63 ВС) обхваща не само територията Тракия и Елада, но и Близкия Изток и съседните му региони. През 63 г. пр. н. е. римският пълководец Помпей завладява палестинските земи, наречени провинция Юдея и с това започва римският период, който тук продължава до 324 г.
За да разкрием юдейските представи за битието и небитието, е най-добре да се обърнем към Стария Завет. Чрез неговото тълкуване най-лесно можем да достигнем до връзката му с митологичните вярвания на други култури.
Каква е разликата между Яхве и боговете на останалите народи от Близкия Изток?
Интересното в юдейската религия е, че бог Яхве не е олицетворение на природните сили и не се нуждае от помощта на други богове или царе в ръководенето на света. Бог е трансцедентален, и сътворява света и природата от нищото. Изследователят Осуалт конкретизира: „В много отношения това е най-дълбокото прозрение на еврейската религия. Какъвто и да е Бог, той не е светът около нас“. YHWE, както се изписва името му според старозаветната традиция, „сформира“ цял един народ, като го обвързва чрез Завета. Подобна концепция не е заложена в нито една друга религия. Това се отнася най-вече до идеята за „избран народ“, с който Бог е сключил договор. Ако трябва да се направи паралел с други божества в останалите религии прави впечатление, че Яхве не е толкова манипулативен и изискващ ритуали и приношения. От друга страна той е императивен, изисквайки безусловната любов на своя народ (Ouro R., 2011).
Сътворението, създаването на човека и грехопадението – Старозаветни писания, аналогии и палеография
Новата година при евреите се нарича Рош Ашана и отбелязва рождения ден на Сътворението. Според глава I от кн. Битие Бог сътворява небето и земята, която е покрита с вода. Шумерският мит за сътворението разказва, че първоначално е съществувала водата, а след това богинята прародителка създала Ан (небето) и Ки (земята). Вавилонците са смятали, че най-напред е съществува само водният свят, както и божествата Апсу (богът на сладките води) и неговата съпруга Тимат, богинята на солените води. От египетската митология разбираме, че първоначално е съществувал само предвечния океан Нут.
В хелиополският вариант на египетската космогония първото божество Атум Ра възниква над първичния океан Нун. След като се появява в битието Атум Ра казва: „Сега съм аз и сега възникват всички същества. Всички те влязоха в битието, след като го направих и много същества напуснаха устните ми. Все още нямаше нито почва, нито земя на това място. Създадох ги там от Нун (…) И съм създал всички образи, като са еднакви.“. Друга версия за сътворението в Египет е легендата за Мемфис, създадена на основата на текста от Шабака стела. Ето какво е написано там: „Научих, че той (бог Птах) е във всяко тяло, всички хора, всички животни, всички червеи и всичко живо, защото той числи и управлява над всички неща, които желае (…) И Птах беше доволен, след като създаде всички божествени думи.“ (Misetsky E.V., 2011:709-711).
Първият разказ поразително прилича на първа глава от книга Битие. Първичният океан, донякъде създаването на света, и дори стилът на изказа са сходни. Прави впечатление, че и в хелиополския вариант на египетската космогония човекът е създаден по образ – в Стария Завет той е по божи образ, а тук всички образи са създадени така, че да си приличат. Във втората легенда отново виждаме сходство в изказа със старозаветния мит за създаването на света, особено що се касае до изброяването. Египетският бог Птах, който според легендата в Мефис е създателят, е бог на занаятите и изобразителното изкуство. От Птах идва и етимологията на името Египет.
След като създава небето и земята, Бог създава светлината, като противовес на тъмнината. Това не е светлината, излъчвана от слънцето, а духовната светлина, тъй като светилата на небесната твърд са създадени на третия ден от Сътворението. Самият Творец извършва Сътворението за шест дни, а на седмия си почива. Всичко се извършва логически последователно, напълно съобразено с природния ред на нещата (с изключение на създаването на светилата, което не предхожда създаването на Земята, тъй като древните хора са смятали, че центърът е земята, и около нея се върти слънцето). Най-напред са били сътворени растенията, след това влечугите, произлизащи от водата, както и птиците; най-накрая Господ създава и останалите животни. Научно доказано е, че животът е произлязъл от водна среда, и че първоначално възникват влечугите.
Сътворението на човека е последно и представлява най-съвършената форма от всички създания, тъй като хората са създадени по Божи образ и подобие. Интересното в случая е, че Бог казва на първите хора: „Плодете се и се множете“ (Битие 1:21), а в същото време им забранява да ядат от Дървото на познанието (Битие 2:17). Но да се върнем по-назад. Бог създава първия човек от пръст и вдъхва в лицето му дихание за живот. Не е случайно името на този първи човек – Адам, което в превод означава човек, а думата поразително се доближава до „адама“ – „земя“. Подобен мит за създаването на човека се среща и в древногръцката митология, където титанът Прометей извайва първите хора от глина.
Ако трябва да направим паралел с древните езически вярвания, най-точното определение би било соларен култ. Соларен, защото Бог е светлина и в него няма никаква тъмнина, и защото създава човека от пръст. Създаването на човека от земята напомня на култа към Великата богиня-майка (земята), който основно е разпространен през неолита. Схващането, че човекът произлиза от земята, е древна и се среща при много народи.
Още Дж. Фрейзър забелязва, че между първа и втора глава в кн. Битие има съществено разминаване. В първа глава се споменава, че Бог създал животинския и растителен свят, сетне мъжа, а накрая – жената. Изведнъж, във втора глава, се оказва, че първо е сътворен мъжът, след това – всички земни твари, и чак след тях бива сътворена жената, в качеството на помощник и другар на мъжа. Известният антрополог изтъква, че първа глава е препис на Жреческия кодекс, докато втора глава е извадка от Яхвисткия кодекс, писан столетия по-късно.
Адам и Ева живеят в Едем, чието значение се приближава до думата „наслаждение“ (Райска градина). Това е днешната низина между реките Тигър и Ефрат. Древните гърци са наричали тази плодородна низина Месопотамия, тоест Междуречие. Двете реки извират от Арменските планини и текат в Югозападна Азия. В Стария завет пише, че през Едем минава една река с четири ръкава – р. Фисон (около Хавилската земя), р. Гихон (Геон, около земята Куш, Месопотамия), р. Хидекел (Тигър) и р. Ефрат. Тук възниква въпросът Едем на земята ли се намира или в небесния Рай. Под думата рай християните разбират Царството Небесно, което ще наследят праведниците след смъртта си. Трябва ли да разбираме тогава, че след като Адам и Ева са били изгонени от Едем, той е престанал да съществува в географски план, или това е по-скоро метафора, казваща ни, че човекът е далече от Небесното царство не само физически, но и духовно? Не трябва да се приема буквално, че след прокудата на първите хора, Раят се е преместил в Небето; това е по-скоро метафизично понятие.
Градината изразява благоденствието, но това не бива да ни учудва, тъй като този начин на мислене е характерен за народите от Близкия Изток. На човека е даден пълен достъп до всички части на тази градина, с изключение на Дървото на познанието на добро и зло и на Дървото на живота. Тази забрана не е дадена просто така – щом вкусят от плодовете на Дървото на познанието, хората ще станат смъртни. Но човекът не е съвършен и греши. Змията подтиква първите хора да вкусят от забранения плод. В глава 3 от кн. Битие пише, че змията е най-хитрата от всички полски зверове. Култът към змията е бил разпространен в Близкия Изток и Северозападна Африка, и е бил най-силен в Египет, където тя е символ на мъдростта. Обикновено короните на Долен и Горен Египет са изобразявани носени от змии.
След като биват изгонени от Рая, на Адам и Ева им се раждат деца – Каин и Авел. Каин е земеделец, а Авел пастир на овце. Каин убива Авел, тъй като Господ поглежда благосклонно на даровете на Авел, но не ѝ на тези на Каин, и го наказва да стане изгнаник. От третия син на Адам и Ева, Сит, се раждат деца, чийто потомък е Ной – единственият човек, оцелял заедно със семейството си от Всемирния потоп.
Всемирният Потоп – легенди, оригинален текст и Старозаветни писания
Митове за наводнения се срещат в Египет, Шумер, Индия и Крито-Минойската култура. Въпросът дали в легендата за библейския Потоп стои реално събитие, се задава от много изследователи. На границата на ранен и среден холоцен в Черно море, което тогава е било сладководно езеро, през Босфора нахлуват средиземноморски води. Бреговете на западния и южния бряг са залети. Тази промяна е станала най-вероятно през 7,2 или 8,4 хил. пр.н.е.. Според друга хипотеза, заливането на бреговете не е станало отведнъж, а постепенно. Възможно е в Стария Завет да се има предвид именно това събитие, тъй като корабът на Ной минава край пл. Арарат – планина, или по-скоро изгаснал вулкан в Арменското плато в дн. Турция, който се намира относително близо до Черно море. Съществува и вариант, според който Потопът се е случил в Близкия Изток. Реките Тигър и Ефрат не се разливат сезонно, както е характерно за р. Нил в Египет и едно тяхно неочаквано разливане може да е довело до появата на подобна легенда. Съществува сведение, че месопотамският град Ур е бил наводнен в древността.
Най-близко до преданието за Всемирния потоп в Библията е вавилонското, което всъщност е преразказ на шумерския мит. Асирийският цар Ашурбанипал, управлявал през VII в. пр. Хр. създал библиотека, състояща се от глинени плочки с текстове, написани с клинообразно писмо. Археологът О. Х. Лейърд открива на хълма Куюнджик глинени плочки, върху които е записан епосът за Гилгамеш.
В древността „Епосът за Гилгамеш“ се разпространява сред различните близки на Акад култури и езици, като акадското наименование на поемата е „Този, който видя всичко“, написан върху дванадесет плочи, като най-дългата от тях съдържа триста реда. От първата половина на II хил. пр. н. е. са останали представителни части от старовавилонската версия на епоса. Първоначалното създаване на акадската поема трябва да бъде поставена в края на второ хилядолетие пр. н. е., ако не и по-рано. Акадската форма на епоса за Гилгамеш има различни шумерски аналози. Таблица 12 не е част от останалите единадесет плочи от поемата, а представлява буквален превод от шумерски (Pritchard J. B., 1969:23).
Героят на поемата Гилгамеш загубва своя най-скъп приятел и разтревожен тръгва да търси своя праотец Утнапищи. Тогава мъдрецът му разказва историята за Всемирния потоп.
Според вавилонското предание боговете пожелават да отприщят потопа. Бог Нинигику-Еа издава заповед на Утнапищи да построи кораб с четири ъгъла и ширина, равна на дължината. Утнапищи построява кораба за няколко дена и го напълва със сребро и злато и с всички живи семена, които имал. Качил на него семейството си, прислугата, добитъка и дивите зверове. Тогава богът-слънце Шамаш казва на Утнапищи да засмоли вратите на кораба, тъй като ще рукне порой от пшеница. Шест дни и седем нощи беснеел южният вятър, а потопът се разнeсъл из цялата земя. На седмото утро бурята затихва, и Утнапищи закотвя своя кораб в планината Ницир за шест дена. На седмия ден пуска гълъб навън, но гълъбът не намерил суша, на която да кацне и скоро се върнал. Утнапищи изнася лястовица, но и тя скоро се върнала. После пуска врана, но тя разбрала, че водата спада и не се върнала. Така Утнипищи и оцелелите хора излизат от кораба и запалват жертвен огън, чийто аромат усещат боговете. Щом пристига бог Еллил и вижда кораба на планинското било се разярява и казва, че никой човек не е трябвало да остане жив. Тогава Еа се обръща към Еллил-героя и го осъжда за това, че е отприщил потопа без да отсъди вината само на виновните. Еллил влиза в кораба, хваща Утнапищи за ръката и го извежда навън, и благославя Утнапищи и жена му с думите: „До днес Утнапищи човек бе само. От днес Утнапищи и жена му до него да бъдат равни на нас боговете“.
Както забелязваме, легендата в Стария Завет е твърде сходна на вавилонската. Но тя е предадена по-опростено. В гл. 6 от кн. Битие се казва: „…видя Господ (Бог), че развратът между човеците е голям (…). И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята…“ (6:5-6). Това се явява причина Бог да отсъди масово изтребление за хората по същия начин, по който го прави бог Еллил. Естествено, тук също имаме един праведник, оцелял единствено от мащабния Потоп, но името му вече не е Утнапищи, а Ной (който по това време е на шестстотин години). В исляма Ной, чието име се преобразува като Нух, се смята за един от великите пророци. Бог избира Ной, нарежда му да изготви ковчег, където да прибере семейството си и по седем двойки от всяка земна твар. Ной си прави ковчег от гоферово дърво и го засмолява отвън и отвътре със смола. Ной, също като Утнипищи, влиза в кораба-ковчег с жена си, синовете си и техните съпруги. Четиридесет дена и нощи, през които се излива дъжд, загиват всички човеци и животни на земята. Бог си спомня за Ной и на седемнадесетия ден от седмия месец ковчегът спира при планината Арарат, дн. Армения, за разлика от кораба на Утнапищи, който се закотва в планината Ницир. След като изтичат четиридесетте дена, Ной отваря прозореца на ковчега и пуска една врана, за да види дали е спаднало нивото на водата, която се връща; тогава Ной пуска един гълъб, който също не намира място за почивка. Ной изчаква да минат още седем дена и пак пуска гълъба, който се връща привечер с пресен лист от маслина в човката си, което означава, че водата е спаднала от земята. Ной търпеливо изчаква още седем дена, пуска за пореден път гълъба, който вече не се завръща. Докато във вавилонското предание Утнапищи пуска гълъб, лястовица и врана, тук Ной пуска навън врана и после още три пъти гълъб. Очевидно лястовицата в Стария Завет е пропусната, но за това пък гълъбът е пращан извън кораба три поредни пъти. След като водата по земята пресеква и Ной излиза със семейството си от ковчега, той съгражда жертвеник на Бог и принася от всеки чист добитък и от всяка чиста птица жертвоприношение. Господ усеща благоуханието и казва на Ной, че оттук насетне няма да проклина земята заради човеците. И сключва Бог с Ной завет под формата на дъга (за първи път се появява дъгата изобщо). Според завета, Господ повече няма да изтребва всяка плът с потопни води. Тази част от легендата също се доближава до вавилонската. Там също се споменава, че Утнапищи запалва жертвен огън, който Еллил помирисва. В Битие, след сключването на завета, Господ изрично предупреждава Ной, че оттук насетне човек не бива да пролива кръвта на друг човек. В следващите пасажи са представени тримата синове на Ной – Сим, Хам и Йафет, както и синът на Хам, Ханаан, от които се разселва цялата Земята и от чиито деца произлизат всички раси и народи (поради това по-късно западносредиземноморските народи ще бъдат разделени на семитски и хамитски, като евреите и арабите спадат към първите). Тук ще трябва да се направи едно кратко отклонение.
Гръцкият мит за Потопа е много сходен: Зевс решил да накаже хората за провиненията им и им изпратил порой. По волята на боговете оцелели само праведният Девкалион, син на Прометей, и неговата съпруга Пира (дъщеря на Епиметей и Пандора; Девкалион и Пира се явяват първи братовчеди). Прометей посъветвал сина си да построи ковчег, където да се приюти с жена си. Девет дни и нощи се носил корабът на Девкалион по морето, когато стигнал до върха на планината Парнас. Зевс изратил Хермес при Девкалион с поръчението да се узнае каква молба има последният. Девкалион помолил светът отново да се изпълни с човеци. Тогава Зевс заповядал на него и жена му да хвърлят камъни след себе си, без да се обръщат. От камъните, хвърлени от Девкалион, се появили мъже, а от камъните на Пирга – жени, и така земята отново се заселила. Тук виждаме съществена разлика с близкоизточните митове: хората не произлизат от родоначалник, а от нежива материя, т.е. камъни.
Китайското предание ни представя една сходна картина, в която светът се наводнил от огромен порой от дъжд. От него се спасили единствено братчето и сестричето Фуси и Нюуа по желанието на Богът на Гръмотевиците, който ги дарил с тиква-кратунка, където двете деца да се скрият. Когато Потопът свършил, те излезли на сушата, и не след дълго сестрата родила къс месо. Братът и сестрата разрязли къса месо на парченца, които разхвърляли по земята – от всяко парче се появил човек.
Децата на Ной – Сим, Хам и Иафет – са родоначалници на всички народи по света. Хората, които се родили след Потопа, общуват и говорят на един език. В Стария Завет ни се казва, че тези потомци се заселили в Сенаарската земя, където започнали да струят кула, която ние познаваме като Вавилонската кула.
Легендата за Вавилонската кула. Зикурати. Йосиф и неговите братя
Етимологията на Вавилон (на вавилонски babili евр. Babel בבל) произлиза от акадската дума Bab-lim и означава „Божия порта“. По-късно думата е била погърчена, от където идва и терминът „Вавилон“. Евреите са я свързвали с пренебрежителното „балал“, което означава „разбърквам“.
В глава 11 от Стария Завет се разказва за Вавилонската кула. По цялата земя имало един език, а хората се заселили в Сенаарската земя, където построяват град Вавилон и кула в него. Кулата символизира желанието на хората, които вече са се възгордели в желанието да достигнат Бога. За това Бог решава да смеси езиците на хората, така че „един да не разбира езика на другиго“. Така хората се разпръскват и спират да зидат кулата. Най-вероятно тази кула, в представите на древните юдеи, е била огромен, многоетажен зикурат – шумерски храм, който има формата на масивна стъпаловидна пирамида, чиито стъпала представляват отделни тераси.
В глинените цилиндри на нововавилонския цар Навуходоносор пише, че кулата е наречена „Етапи на седемте сфери“: „Построена е от цар. С течение на времето сградата се разрушава, тъй като не са се погрижили за изходите на водите, така че дъждът и влагата са проникнали в тухлената зидари, а терасите от необработени тухли лежали на разпръснати купчини.“. В тези цилиндри не пише, че езиците са били объркани. Вавилонската кула първоначално е построена с астрономическа цел. Седемте сфери всъщност са Слънце, Луна, Сатурн, Юпитер, Марс, Венера и Меркурий (Doane T. W., 1882:35). Във Вавилон е известен още един храм – зикуратът на бог Мардук, построен в началото на VI в. пр. н. е., наричан Етеменанки и някои изследователи смятат, че именно той е Вавилонската кула. Разбира се това е невъзможно, тъй като легендите за Вавилонската кула възникват поне хиляда години преди написването на Стария Завет, през ранната бронзова епоха, около 3000 пр. н. е.
Подобни на легендата за Вавилонската кула се откриват и сред индийските легенди. Според една от тях в центъра на земята израснало дърво. То било толкова високо, че почти достигало небето. Дървото си казало: „Ще държа главата си в небето и ще разпростря клоните си по цялата земя. Ще събера всички хора под моята сянка и ще ги защитавам и предпазвам от това да се разделят.“ Но Брахма, за да накаже гордостта на дървото, отрязал клоните му и ги хвърлил на земята. Те възникнали като дървета, които създават различия във вярванията, речта и обичаите, и така хората се разпръснали по света (Doane T. W., 1882: 35-37).
В средновековните представи Вавилон става нарицателно име за хаос, поквара и неподчинение към Бога, което може да се проследи в средновековните текстове и религиозни трудове. Вавилон е синоним на гордостта, проявена спрямо Твореца, понеже хората са пожелали да построят кула, с която да достигнат до него. В действителност цялата история не цели нищо друго, освен че древните юдеи са търсели обяснение за различията в езиково отношение между тогава съществуващите народи.
В глава 11 на Стария Завет е описано и родословното дърво на Авраам – един от старозаветните пророци, заедно с Исаак и Иаков. Етимологията на името е изведена от “abram” – баща и „hamon” – много: „баща на многото“; в Корана е споменат като Ибрахим. Авраам сключва Завет с Бога, който го призовава да напусне дома си в Харан (още майката на Авраам Тара се преселва от Ур в Харан) и да отиде в земята Ханаан (Обетована земя). „И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та иди в земята, която ще ти покажа”. Авраам излиза извън пределите на Вавилонската империя, но вместо да продължи към Ханаан, отива в Египет. Авраам има незаконен син от наложницата си Агар, Исмаел или Исмаил, познат и в ислямската традиция. Исмаил и майка му са изгонени от Сара и заселени близо до дн. Медина. Арабите считат, че са наследници на Исмаил, заради което са наречени „измаилтяни“. Интересен е моментът, когато Яхве поисква от Авраам да принесе като жертва сина си Исаак. В минутата, в която щял да го стори, е възпрян от Бог. Всъщност този акт не представлява нищо повече от първообраз на новозаветната жертва на Иисус Христос. Вместо Исаак, Авраам заколва един овен. Тук можем да направим връзка с Агнеца Божии, т.е отново с Иисус. И до ден днешен мюсюлманите честват този ден, наричайки го Курбан Байрам и колят кози или овце.
Друг един пророк е Яаков. Неговият единадесети син от съпругата му Рахил е Йосиф. Силната обич на бащата към сина поражда завист у останалите братя и те го продават на арабски търговци. Последните достигат до Египет и продават младия Йосиф като роб на египетския сановник Потифар. Фараонът сънува сън, който Йосиф, след като е повикан при него, разтълкува, че седем гладни години очакват Египет и съседните страни. Историята за Йосиф намира сходни паралели в египетската приказка за двамата братя Бата и Инпу. Също като Бата, Йосиф е обвинен в сексуално насилие и става царски приближен. Трябва да се има предвид, че както евреи, така и вавилонци, египтяни и всички останали народи в региона отдават огромно значение на пророци, съновидения, поличби и чудеса, залегнали в митологиите им. След пророчеството на Йосиф фараонът изпраща богати дарове на Яаков и го кани да се пресели в Египет заедно със семейството си. Така започва преселението на евреите в Египет. Тук по-късно израилтяните ще бъдат поробени, след което ще се роди Мойсей, който ще ги изведе от това робство и ще ги поведе към Обетованата земя.
Мойсей – реална личност, легенди.
По времето на управлението на египетския фараон Рамзес II от XIX династия, пророкът Мойсей извежда египетския народ от Египет. Фараонът води войни срещу хетите в Северна Сирия, а на политическата сцена са появява нова държава, която не отстъпва по сила на Египет – Асирия.
Историята за Мойсей е описана в Стария завет, книга „Изход“. Мойсей е религиозен водач, законодател и пророк на евреите, християните и мюсюлманите. На иврит името се произнася Моше, а мюсюлманите го наричат Муса (от угарит. М-ш-в, което означава „новородено дете“, или от егип. „мси“, което означава „раждам“). Мойсей е автор на Петокнижието, роден в Египет, и живее през XIII пр. н. е., по време на управлението на фараон Рамзес II.
Не случайно Мойсей е един от главните пророци в Стария Завет. Според легендата не само, че той е „първият“ законодател на еврейския народ, но и вероятно основател на идеята за Яхве, който познаваме днес, както и на косомогонията на Завета. Именно той е авторът на „Петокнижието“, и е възможно да е заимствал някои идеи от египетската религия.
В чист вид религията на Древен Египет се състои от следното: 1. вяра в един Бог, който е творец; 2. концепцията за божественото възмездие на всяка душа; 3. вяра в божествения Озирис, победил смъртта и 4. вяра в задгробния живот (Misetsky E. V., 2011:707).
За личността на еврейския пророк съществуват различни легенди. Новороденият Мойсей е пуснат по реката в кош от майка си и сестра си, опитвайки се да го спасят, тъй като фараонът е заповядал всяко новородено момче от юдейски произход да бъде убито. Фараонската дъщеря, която отива да се къпе на реката, съзира кошницата. Тогава сестрата на Мойсей пита фараоновата дъщеря да намери ли кърмачка за детето и вика майката, която става кърмачка на собствения си син.
Митът за кошницата, в която е сложен Мойсей, намира сходство с мита за Озирис и Изида. Когато братът на Усир (Озирис), Сутех, го убива, поставя тялото му в ковчег и хвърля ковчега в р. Нил. Ковчегът доплавал до град Библос. Тялото на Усир попаднал в един храсталак, където поникнало гигантско дърво. Царят на тази страна заповядал да отсекат дървото и да направят от него колона в двореца му. Исет (Изида), която търсела съпруга си, се представила на царицата, предлагайки ѝ да стане прислужничка и се грижила дълги години за царския син.
Когато Мойсей пораства вижда евреите, които се трудели непосилно и как един египтянин бие един от тях Мойсей убива египтянина с камък и скрива трупа в пясъка. На другия ден съзира двама евреи, които му казват, че са били свидетели на престъплението. Фараонът научил за това нещо, и искал да погуби Мойсей. Така се наложило последният да избяга от фараона и да се спре в Мадиамската земя (източната страна на Елатския ръкав на Червено море, където се намира град Мадиам, на Арабския полуостров). Жени се за дъщерята на жреца Иотор, Сепфора, която зачева и ражда двама сина – Гирсом и Елиезер.
След време египетския фараон умира и Бог чува стенанията на народа си от Египет и решава да се яви на Мойсей, като му казва да изведе евреите от Египет и да ги заведе в Ханаан. Както посочва З. Кошидовски, цялото Петнокнижие, както и легендата за Мойсей, е съставено от алогизми и не е нищо повече от съчетание от различни предания, като авторът ни представя редица примери, на които тук няма да се спираме. Ще представим само един – къпината, която горяла, когато Яхве се явява за първи път на Мойсей. Става въпрос за храста „диптам“, срещащ се на Синайския полуостров, растение, изпускащо етирично масло, лесно запалимо при слънчева светлина. Мойсей, заедно с брат си Аарон отиват при фараона, като го молят да пусне израелевия народ, но фараонът отказва. Господ умишлено ожесточава сърцето на фараона срещу евреите. Тогава Мойсей казва на фараона чрез Бог, че ако той не пусне израилевия народ, на египтяните ще се случат ужасни бедствия, както и става. Последното и най-тежко наказание, което Яхве изпраща на египтяните е смъртта на всички първородни младенци, начело с фараоновия син. След тази случка Мойсей, предвождайки народа си преминава Червено, а според други източници – Папурово море (Ям Суф, дн. Суецки канал, където е имало разливи и мочурища). Египетската войска, заедно с фараона, тръгва след евреите, но Мойсей разделя морето на две с жезъла си, издавяйки фараонските войски и спасявайки сънародниците си, след четиредесет години странствания из пустинята. Песах (Пасха) първоначлно е бил посветен на освобождаването на евреите от Египет. Шевоут пък чества дарението на Тора от Бога на Мойсей.
Съществува подобна легенда, свързана с Александър Македонски, завоевателят на Египет. Историите разказват, че той разделил Памфилийско море (Памфилия е област в Мала Азия, дн. Югоизточна Турция). Не е по-различна е историята на индийското бебе Крисуя (Кришна), преследвано от тираничния владетел на Мадрас, Канса. Бащата на Крисуя (Кришна) го взима със себе си и двамата тръгват за чужбина. Преминават р. Юмна, която бива разделена на две, и така се спасяват от преследващата ги войска. Очевидно тук отново става дума за заимстване, и то в две насоки: преследваното бебе и реката, разделена на две. Съществува още една индийска легенда (не става ясно коя от двете е по-стара), записана в „Ригведа“. Става дума за преследван мъдрец, който стига до реката и ѝ се кълне във вечна вярност, ако тя го „приеме и спаси” (Doane T. W., 1882:55-56).
Евреите стигат Синайската планина, където Яхве отново се появява на Мойсей и му дава скрижалите с десетте божи заповеди. Озовавайки се в Ханаан, дванадесетте еврейски племена си разделят земята. За свой наследник Мойсей е определил Иисус Навин.
През късната бронзова епоха култът към египетските богове е бил разпространен в Палестина. В Тимна са останали руините на храма на богиня Хатор, а в папирусът Harris I се споменава храмът на Рамзес в Ханаан. По същото време богините Сехмет (на войната) и Бастет (на радостта) са били почитани в Палестина. По този начин въпросът относно културното влияние на Египет върху юдеите и Палестина се доказва от археологическите данни (Misetsky E. V., 2011:707).
И нека да завършим, поставяйки въпроса дали евреите са били под робство в Египет. От историята е известно, че евреите се настаняват в дадена империя или силна държава, надявайки се да живеят там. Ако евреите бяха роби в Египет, това щеше да е известно от древноегипетските извори. В никой извор обаче подобен факт не е споменат! Най-вероятно евреите са били принудени от властите да започнат да се трудят, както всички останали прослойки и етноси в държавата.
Йосиф Флавий предоставя два фрагмента от изгубена творба на Маукто, свещенник, живял около 250 г. пр. н. е. В един от тях се открива твърдение, което почти съответства на израелската традиция за пребиваването в Гесем, известна като Гешен. Това е земята, дадена от египетския фараон на наследниците на Йосиф. Пак според същия историк, евреите се държали пренебрежително с египтяните, а египтяните също се държали настрана от евреите, като дори ги „дискриминирали“ и се отнасяли към тях като към „нечисти“, „прокажени“ и „долни“ хора (Doane T. W., 1882:53).
Евреите и завладяването на Ханаан. Обетованото царство. Цар Соломон.
След смъртта на цар Саул, неговият син цар Давид управлявал племето юда, и става владетел на обединен Израел около 100 г. пр. н. е. Той завзема Ерусалим от филистимците и заради това градът става известен като „Давидов град“; според преданието Давид е убил великана Голиат.
Преди смъртта си цар Давид определя за наследник един от синовете си – Соломон, на когото се преписват доста книги от Стария Завет. Новият наследник разделя царството на 12 области, според броя на израилевите племена, но се занимавал главно със строителство. Той построява Храма в Ерусалим и целият дворцов комплекс за седем години.
В легендата за цар Соломон и Савската царица става въпрос за любовната история между еврейския цар и царицата на Шева. Царицата отива при цар Соломон, тъй като чува за негова мъдрост и желае да се допита до мъчни за нея въпроси. Става ясно, че Савската царица е донесла на Соломон дарове, както и че той ѝ е дал скъпоценности и още „нещо“. Стих 13 гласи: „а цар Соломон даде на Савската царица всичко що тя желаеше, каквото тя поиска, освен онова, което цар Соломон ѝ даде доброволно.“. Тълкувателите са единодушни, че става въпрос за любовни отношения.
Етиопка или арабкиня е била Саавската царица? Легендата за Саавската царица може да бъде открита в три източника: християнската Библия, мюсюлманския Коран и етиопската свещена книга Kebra Nagast. Основата на всички тези легенди се открива, разбира се, в Библията. В Стария Завет не се споменава произходът но царицата, нито от коя държава идва тя. В ислямската версия Саавската царица е наречена Билкис. Кебра Негаст („Славата на царете“) е съставена през XIV в. и черпи до голяма степен регионални устни традиции от еврейски и ислямски произход. Царицата на Шеба е представена като етиопска кралица на име Македа. Според легендата кралицата забременява и след като се връща в Северна Етиопия (по-точно в региона Тиграй), тя ражда син на име Менелик I, изпратен по-късно в Израел при баща си цар Соломон, за да го види. Соломон признава Менелик за свой син и когато момчето тръгва да се прибира в Етиопия, етиопските сановници взимат със себе си Кивота на Завета, в който се съхранявал оригиналът на скрижалите на Мойсей. Съществуват различни предположения къде се е намирала страната Шеба. Според еврейския историк Йосиф Флавий, тя се е намирал в Етиопия или Египет. Според ислямските източници Саба се е намирала в Йемен, а според други хипотези в Южна Арабия или в Судан. Немският геолог К. Маух смята, че става въпрос за Зимбабве и Саавската царица е негърка (Adamu M., 2009:469-473).
Общоприето е предположението, че Саавската царица е живяла в Южна Арабия. Според Е. Грийн идентификацията на държавата Шеба с арабската Саба се приема както от библейските учени и арабистите, така и от археолозите. Според Е. Грийн е съмнително царицата да е била етиопка, а много по-вероятно е нейният дом да е в Шебха или Шеба в югозападна Арабия, дн. Йемен (Ali R. S., 2020:17). Археологическите данни показват, че в южноарабските писмености се споменават царици, които са свързани с доходоносна търговия, и най-вероятно Саавската царица е посетила Израел с търговска цел. Б. Гланцам, археолог в университета в Калгари, ръководи разкопки в Mahram Bilqis в днешен Йемен и смята, че тези разкопки ще хвърлят светлина върху произхода на Саавската царица. Ученият Дж. Бърнстейн отхвърля вероятността Саавската царица да е негърка и заключва, че тя е арабка, която управлявала и цяла Етиопия (Adamu М., 2009:472-473).
В Стария Завет се разказва и за съня на Соломон, в който му се явява Бог и го пита какво желае. Израелският цар пожелава мъдрост. Освен, че е бил мъдър цар, Соломон е бил и поет, но скоро начинът му на живот все повече го отдалечава от Бог. Когато починал, синът му Ровоам става владетел на Израел, но повечето от еврейските племена го отхвърлят и избират за свой цар Еровоам.
Град Ерусалим и Соломоновият храм
За първи път името на града се среща в египетски текстове под името „Аушамен“. На иврит се нарича Йерушалайм, а арамейската му форма е Йерушалаем. Често в Стария Завет е наричан Сион, а латинското му име е Aelia Capitolina.
Първото селище тук възниква в края на средната и началото на късната бронзова епоха. Канаанското племе евусейци основава първото селище – това на хълма Офел, което се намира в югоизточните покрайнини на дн. Ерусалим. През 1000 г. пр. н. е. градската цитадела е превзета от еврейския цар Давид. Неговият син – цар Соломон – издига нови крепостни стени, тъй като старата цитадела е разрушена при завладяването, нов храм и дворец. През 922 г. пр. н. е. Ерусалим става столица на Юдейското царство.
Един от най-важните архиктектурни паметници в Ерусалим е Храмът на Соломон, който е първият храм в този град, който се извисява на хълма Мория. За построяването му са използвали кедрово дърво, разпространено по тези ширини, особено на територията на Финикия, и каменни блокове. Архитектите, които са финикийци, построили храма за седем години.
След разрушаването на Първия Соломонов храм от вавилонците през 515 г. пр. н. е. е построен Вторият Соломонов храм, върху основите на Първия. Наречен е още храмът на Ирод, тъй като е преустроен по време на управлението на цар Ирод, който живее приблизително две десетилетия преди новата ера.
Храмът на Соломон спада към типа храмове, наричани Langraum, срещани още през бронзовата епоха в Ханаан. Соломоновият храм има правоъгълна форма. Основното помещение доста наподобява наоса на елинистическите храмове и се нарича habbayt. В него се намира светилището (hekal), разположено в най-източната част на храма, където се помещава Ковчегът на Завета (наричан dabir). Ориентацията на храма е изток-запад (каквато е орентацията на ранните християнски храмове и по-късните християнски църкви). Подобно на античните храмове в преддверието (ulam) е имало колони, които имали лотосовидни капители. Така Соломоновият храм се състои от три части: ulam, hekal, dabir, които постепенно намаляват обема си във височина (Drayer L., 1999:19-70).
Разделение на царството на Северно и Южно
Северното царство е доминираща сила в региона, а територията му е по-голяма от тази на Южното. Цар Амрий построява столицата Самария, а синът му Ахаав (874-853 пр. н. е.) издига като главно божество Баал (Ваал). Юдея включвала племената юда и вениамин. Важен период в историята на царството е времето на управлението на цар Йосия (640-609 г. пр. н. е.), който връща евреите от идолопоклоничеството към вярата в Яхве.
Превземането на двете царства
Вавилонският цар Навохудоносор II (605-662 г. пр. н. е.) не успява да завладее Египет. Когато потушава бунтовете в Сирия и Плестина, той превзема Ерусалим през 598 г. пр. н. е., а малко по-късно Персийската империя достига до Израел. През 539 г. пр. н. е. Кир Велики, който вече е завладял Вавилон, издава указ, според който откараните във Вавилон еврейски пленници могат да се приберат. След разпада на империята на Александър III, съдбата на евреите отново се свързва с Египет. Този път Ерусалим попада под влиянието на династията Птолемеи. През II в. пр. н. е. персите завладяват Израел. В Ерусалим избухва въстание, оглавено от Юда Макавеи, което продължава от 167 до 164 г. пр. н. е. Когато целият Близък Изток и Северна Африка пада под ударите на Римската империя, Израел не прави изключение. Ерусалим се превръща в административен център на провинция Юдея.
Книга на Ездра – последната книга от Стария Завет
Последните разкази от Стария Завет са написани от няколко пророци, като Заветът приключва с Трета книга на Ездра, написана на късен библейски език (характерен за времето на Персийския период). Етапите на развитие на еврейския език включват архаичен библейски (използван от вавилонското преселение до египетското робство); стандартен библейски (наречен още ранен библейски, употребяван през монархическия период); късен библейски (употребяван през Персийския период); кумрански (използван през елинистическия период и в провинция Юдея). Тази книга завършва с това, че Бог казва на евреите, че ще ги избави, защото пред тях стоят скръбни дни, и да не се страхуват и съмняват, защото Той е техният вожд. Те трябва да изпълнят Неговите заповеди, за да не ги надделеят беззаконията им. В книгата на Ездра усещаме един плавен преход към Новозаветните писания, още повече, че в почти целия текст присъства загрижената за евреите майка.
Монотеизмът при евреите
В Стария Завет се проповядва монотестичнта религия, изразена нормативно чрез Десетте Божии Заповеди, наречени по-късно Декалог. Всъщност Десетословието представлява списък от морални и религиозни закони. Яхве дава Заповедите, написани върху два каменни скрижала на Мойсей, връчени на пророка на планината Синай (Хорив) на Синайския полуостров, и затова първоначално те са наречени „Мойсеев закон“.
През християнския период, на I Вселенски събор в Никея, свикан от византийския император Константин, се приема Никейския символ на варята. Символът на вярата (Верую) потвърждава още веднъж монотеизма: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо“.
Юдаизмът и християнството не са първите монотеистични религии в Близкия Изток и съседните му региони. Още през XIV в. пр. н. е. фараон Аменхотеп IV (1372-1354) от XVIII династия прави опит да създаде единобожие в Древен Египет. Като единствена религия той иска да утвърди соларният култ към бога на слънчевия диск Атон.
Изводи
Тъй като евреите са обединени около религията още от дълбока древност – първоначално те са обединени от Соломоновия храм, а по-късно от старозаветните писания – за тях идеята за единствения Бог е основна. Трябва да се отбележи, че когато древните цивилизации все още са политеистични, при евреите ярко се очертава монотеизмът, който е едно по-ново схващане за Бога. За да могат да запазят своето обединение, израилтяните се нуждаят от един по-деспотичен бог – Яхве, който донякъде със своето свръхестествено присъствие се различава от Бога в Новия Завет. Още в самото начало присъства едно нереално място – Раят. Със своето вмешателство Яхве изпраща Потопа на грешниците и после, по време на разврата (митът за Вавилонската кула), разярен от това, че хората се възгордяват, ги разделя като смесва езиците им. Въпреки това Бог е милостив. Когато изпраща Потопа, той предупреждава Ной за бедствието – неговото спасение не е случайно, тъй като Ной е праведник. Вероятно изглежда странно, че Бог пожелава човешко жертвоприношение – Авраам да убие собственоръчно сина си в името на Бога. Това по-скоро се доближава до езическите схващания, за които е характерно жертвоприношението, макар че по-нататък развоят на събитията се променя. Виждайки, че Авраам е готов да жертва Исак от любов към Него, Бог се смилява. Явявайки се на Мойсей, Бог спасява евреите от робството в Египет и по-този начин им показва и пътя към Обетованата земя. Яхве е загрижен за своя народ – евреите вече знаят, че могат напълно да се уповават на Него и да го приемат като свой единствен Бог. На собствена земя евреите създават държава, управлявана от мъдри царе като Давид и Соломон.
Археологическите останки на филистимска земя показват развита материална култура. Въпреки че вече имат собствена държава, която не само води успешна търговия, евреите се озовават и в територии в периферията на войни. Точно когато се създава държавата на евреите, геополитическите промени в Близкия Изток се засилват. През цялото последно хилядолетие преди новата ера Израел е принуден да отбранява териториите си от чужди нападения и да съхранява идентичността си от чужди влияния. Въпреки, че египтяни, вавилонци, асирийци, перси и римляни се опитват да асимилират еврейския народ, последният успява да просъществува през вековете и да достигне до такава точка, че да утвърди религията си и да даде основа на създаването на християнството, което по-късно обхваща стотици народи и държави.
Литература
Акимов С., 2017 Вехтий Завет в контексте литературы Древнего Ближнего Востока. – Современная библеистика и предание Церкви. Москва, 91-102.
Drayer L., 1999 Храм Соломона: библейский текст и реконструкция.– БИБЛИЯ–литературоведические и лигвистические исследования. Москва, вып. 3, 13-83.
Adamu M., 2009 The Legend of Queen Sheba, the Solomonic Dynasty and Ethiopian History: An Analisis.– An International Multi-Disciplinary Journal, Vol. 3 (1), 468-482.
Ali R. S., 2020 The Tactful Wisdom of Queen of Sheba: An Analytical Study. – Submitted to Education Journal, V. 3, 16-25.
Doane T. W., 1882 Bible Myths and their parallels in other religions. New York.
Misetsky E. V., 2011 Creation Myths: Ancient Egypt and the Old Testament.– Journal of Siberian Federal University, 4, 706-713.
Ouro R., 2011 Similarities and differences between the Old Testament and the ancient near eastern text.– Andrews University Seminary Studies, Vol. 49. № 1, 5-32.
Pritchard J. B., 1969 Ancient Near Eastern Text Relating to the Old Testament.