Средновековната устройствена структура на София – Аналогия с древнобългарски примери

Автор
арх. Емил Момчилов Йорданов
pic20.png

СРЕДНОВЕКОВНАТА УСТРОЙСТВЕНА СТРУКТУРА НА СОФИЯ –
АНАЛОГИЯ С ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ ПРИМЕРИ

Въведение в темата – основания за възникване на хипотези
София е от най-старите градове в Европа. В историческото му развитие има характерни моменти, които правят наследената пространствена структура отличителна от повечето съответстващи по хронология на големи европейски градове – напр. според теорията за пълна подмяна на уличните направления след Освобождението (приложена сравнителна схема от кадастрални планове 1878-1879г.).
До скоро данните за града от Средновековието бяха малко и несистематизирани. София бе „град с неизвестно развитие” за около шест столетия – до средата на XIXв. Археологическите проучвания през последните години – свързани с реализацията на проекта за Античен Културно-Комуникационен Комплекс „Сердика”, разкриват факти, потвърждаващи не само наличието на мощна средновековна стратификация в историческите слоеве, но и провокират изказани вече хипотези за средновековно-българския произход на т.н. османска селищна структура.
Прието е да говорим за българско средновековие по нашите земи – като хронология и културно явление, между VII–XIVв.; след което – за средновековна османска култура (архитектура) между XIV–XIXв.; за българска Възрожденска – след средата на XIXв. и т.н. Понятията „ранен”, „късен” в тази класификация са по-скоро в хронологичен отколкото тематичен, стилов (типологичен) или знаков смисъл. Така, има достатъчно данни за римския град Сердика – един типичен, богат римски град възникнал около минералните извори още при първите инвазии на империята по тези земи (първа половина на Iв.) и наситен с много история през столетията; има данни за късния османски период и за следосвобожденското развитие на града. Твърденията за тракийско поселение, върху което възниква Сердика (според някои източници – Сердополис) са хипотетични – всъщност има артефакти с около петхил. годишна датировка, след което дълго прекъсване на урбанизацията. Има исторически сведения за присъствие в територията на Филип Македонски и на Александър Македонски, но не и за селище. Съществува любопитна теория, че наименованието Сердика произтича не точно от тракийското (някъде – скитско, келтско) племе обитавало конкретното място, а по-скоро от наименованието на регион простиращ се до територии в днешна средна Италия (някъде се прави аналогия и с наименоватието Сардиния) – градът е бил претория (префектура) на широк ареал известен със същото наименование, а по-късно – префектура на диоцез (Вътрешна) Дакия, според въведеното от Константин I в началото на IVв. административно деление на империята. Най-близки материални следи от тракийски погребения има около църквата „Св. София” – твърде далеч за времето си, от границите на първия римски лагер.
Известен факт е, че османските завоеватели и заселници в първите периоди на разрастване на империята си – XIII-XIVв. не са имали практиката да градят „свои” градове а дълго време – и типологично „свои” сградни архетипи. Теорията не е нова; в нейна подкрепа са твърде показателните сравнения с антична и средновековна архитектура от местата където е минало преселението им – по югозападна дъга от Байкал до Балканския полуостров; сравнения и с древната (Велико)българска архитектура. В началото на същия период прабългарското преселение тръгва от съседни тогава на турците територии и достига по северозападна дъга до Балканския полуостров – шест века преди тях. Турците са идвали с презумпцията, че продължават по-нататъшните си завоевания (достигайки в средата на XVIв. до Виена, и в края на XVII – също за втори път) и са „бързали” да пригодят намереното на завоюваните места; основно са ползвали местното население и неговите познания и можещи представители за пригаждане на тази материална среда, те дори не са  оставяли крепостни стени около градовете си, разчитайки (не без основание) на непобедимостта си. Вероятно тази практика има и други основания.
Изграждайки теза за типологична принадлежност на недвижим материален обект, респ. селищна структура е важно да се изясни хронологическата му и териториална принадлежност към вече доказани исторически модели. Базирайки се на все по-широките тълкувания за турско владичество/присъствие по земите на Балканския полуостров, се поражда хипотеза за продължаващо българско владение върху Западнобългарските територии чак до края на XVв. Падането под турска власт не е еднократен акт и годината на превземане на Търново – 1394, съвсем не може да се приеме за момент на цялостен обрат в управлението, общественото устройство, културата и традициите по българските земи; по-верно е твърдението, че процесът на насищане с османско присъствие започва още след смъртта на Иван Асен II, с отслабване на държавата и династическите междуособици, поканили първите селджуки като съюзници и гости в България, и продължава повече от две столетия до пълното завоюване на Балканите.
Средец остава във владение на български феодали чак до края на XV в., с периодични прекъсвания, като между началото на XI и края на XIIв. е неколкократно разрушаван и обезлюдяван – по време на войните на Самуил с Василий II и после – по време на поне три кръстоносни похода. Следва относително спокоен период за територията, до появата на османците тук след средата XIVв. Водят се много битки при София и в околностите, като градът е превзет в 1382г., но – без да са известни много данни за формата на управление в нецентрализираната тогава Османска държава, първите сведения за това че София е „турски” град са средата на XVв. До 1422г. част от европейските държави, вкл. Рим продължават да титуловат пребиваващия в Белград Константин II Асен български цар (до годината на смъртта му). В описание и графична схема „карта на света” от Фра Мауро от 1459г., е отбелязана държавата Bolgaria. Съществуват множество писмени данни и материални свидетелства за действителното по същото време управление на тези земи от български владетели (войводи), като най-късните са от 1493г. – обновяването и изписването на Кремиковския манастир от воеводата на Софийското воеводство Радивой! Първото доказателство за османска отседналост в София е Черната джамия от 1528г. (строител – Мимар Синан).
В последно време са ситематизирани не малко писмени документи, описващи състоянието на града още от периода след турското заселване в него. Може да се цитират описанията на: пътешествениците Джакомо Касталди от 1546г. и Ханс Дерншван от 1555г., римо-имперския посланик Давид Унгнад от 1572г., на пътепис от 1665г. и множество други в по-късни периоди. В цитираните документи се говори за благоустроен град, в който явно личат запазени елементи от късноантичното строителство – принципията (Praesidium-Praetorium), баните, булевтерионът, част от крепостни стени и др. Това са фрагменти от суперструкция на сгради и съоръжения още от II-IIIв., които са служили за основи и надграждане с нова функция. Тяхната структура е определяла геометричното развитие на градския център чак до 1944г., когато е разрушен от бомбардировките на София и започва почти цялостното му преизграждане (по Хр. Генчев).
Първи известни следсредновековни документи, отразяващи графично някаква визия за състоянието на селището София, са от края на XVIIв. Тук е показана гравюра от 1690г. на Якобус Хоревайн. Колкото и да е схематична, на нея, както и на топографската скица на инж. Йохан Баптист фон Ребаин от 1740г. е илюстрирана ясна ортогонална квартална структура, с непроменяеми направления на основната римска улична мрежа – разпознаваема и днес.
Горните факти пораждат хипотезата за наличие поне до XV-XVIв. на селищна структура, която не е възможно да е била все още повлияна и дори първоначално нарушена от османски традиции и практики – доколкото такива изобщо могат да бъдат класифицирани към този момент.
Така, първо – „неясният” времеви период в който се предполага че се развива т.н. османска селищна структура на София силно се стеснява – до около две столетия, и от друга страна – появяват се доказателства за приемственост през широките исторически периоди. Като се има пред вид преломната история на селището – често разрушавано и преизграждано в античността и средновековието, откриването на устойчиви структурни характеристики чак до средата на XVIIIв., поражда твърдението за формиране и поддържане на тези характеристики в резултат на устойчиви местни традиции с дълбоки корени в генезиса на обитателите – далеч преди XVв. и съхранени и след XVIIIв., т.е. в традициите на „(древно)българското градоустройство”.

 




РЕКЛАМА:

***

Средновековна София – Средец
Типологични белези на селището, техният произход, анализ на примери
Историческите данни за първо българско присъствие в града са от 809г. – при завоюването му от хан Крум. Преименуван е на Средец (за първи път името се споменава в хроника от XIв.). Явно дълго след това градът – като вътрешен за широко разрастналата се държава, не е бил от особено стратегическо значение и липсват данни и изявени материални следи. Спорно е и владението към началото на IXв. – въпреки твърденията във византийски източници, че е римски (византийски), знаем че цялата северна балканска територия на империята (Мизия) е изоставена в края на VIв. след многократни набези на хуни и готи – в края на IVв. вестготите формират мощно държавно обединение простиращо се чак до Рим, а в началото на VIIв. Сердика е завладяна от обединените авари и славяни (617г.), след което няма други сведения до завоюването от хан Крум.
Находки датирани след Xв., маркират постепенни корекции в римската улична мрежа, надграждане на съществуващи мащабни постройки със значително по-нетрайни от камъка използван от римляните (византийци) материали и столетното насипване на периодично разрушавани обекти, което води до една сравнима с късно датираната – в основните й направления, османска планировъчна структура. Корекциите се изразяват в постепенно стесняване на пътищата (улици) при надстрояване върху предишни сградни останки. Съвременно геодезичното рефериране на данни от различни архивни източници приближава трасетата на основната средновековна улична мрежа до ортогоналната римска структура, като разчитането на направленията на кардо и декуманус е ясно дори и в криволичещите тесни възрожденски улички.
Друг (един от не малкото) впечатляващ факт за късносредновековна (османска) София, е липсата на данни за диференцирането му на турски, български др. по етнически принцип махали – много характерен, дори задължителен принцип при турската урбанизация. Но този факт надали може да се обясни само с традиции в селищното изграждане.
По този начин, до скоро пораждащият хипотези въпрос – как при пълното препланиране на града след 1879г., от хаотичната късноосманска структура се (само)възпроизвежда – без наличие на тогавашни археологически данни и проучвания, античната ортогонална структура, е на път да намери логичен отговор – просто се „поизправят” основните улици, следвали през столетията направленията кардо и декуманус и останалата улична мрежа е подведена по тях! Основният софийски булевард „Тодор Александров”, формиращ т.н. западно направление на столицата, лежи плътно над декуманус максимус, дори триъгълното разклонение между бул. „цар Освободител” и „Дондуков” плътно повтаря разклоненията на два римски пътя събиращи се пред една от източните порти на Сердика (вж. схеми).
Ползвайки понятието (древно)български архетипи и структурни модели, визираме достатъчно разпознаваеми и утвърдени във времето примери с характерни отлики – на хронологичен, териториален, климатичен, верски, и общественоорганизационен принцип, но все пак подчиняващи се на общо строително ниво за периода, на единство в природогеографски, стратегически произход, т.е. следва в общи принципи на изграждане на селища, на наложени стилови характеристики, на обща религия и бит на съседни народи, да отчетем спецификата на дадения модел.
За римляните кардо и декуманус са осмислени като основни структурообразуващи селищни направления, те са еманация на реда и разбирането за йерархично съподчинение между социалните и структурни елементи на селището. Произтичат от развитието на via praetoria и via principalis в римския военен лагер, от който се развиват повечето селища в завоюваните римски провинции. Двете направления са носители на строги формобразуващи правила за подредба на основните военни и цивилни обекти. Свързват се с важни римски пътища в територията и наличието на последните или предстоящото им изграждане е един от основните фактори определящи създаването на град, ведно с други – климатични и стратегически дадености. Около via praetoria (кардо) се разполагат основни военни и митрополитенски постройки и съоръжения, а около via principalis (декуманус) – постройки с важно градско, религиозно, търговско и социално съдържание. Почти винаги, особено в късните периоди на империята via praetoria е по-издължена и предпоставя правоъгълното, насочено на север развитие на града, вероятно с някаква символика за приоритета на военния характер на градовете развили се от военни лагери, а вероятно и поради философско-верски убеждения – via principalis „сочи” към Рим, а via praetoria „сочи” към все още незавоювени земи … Същата характеристика има и антична Сердика. Много дълго време градът се е развивал в направления юг-север, докато в средата на XXв. не се оказва „притиснат” при разширението си от двете срещулежащи планини – Витоша и Стара планина. Следват опити за препланиране на централни градски зони, които създават по-скоро дългосрочни затруднения отколкото решават проблеми. Началото на „обръщането” на развитието на града се слага с пробива на бул. „цар Освободител” през дворцовата градина и свързването му с бул. „княз Дондуков”, отразено в два последователни плана от 1910г. Постепенно става ясно, че бързото развитие в направления изток-запад се нуждае от драстични пробиви в централната градска част, на каквито и до днес не се решава никое градско ръководство – това е една от главните предпоставки за обезлюдяването на тази централна част поради комуникационна недостъпност и нефункционалност, и вземането в бъдеще на подобни решения става все по-невъзможно.
От друга страна – римското градоустройство не възвиква от локални Апенински традиции, по-скоро, по общоприето твърдение – както и римската архитектура, така и градоустройство е смесица и еманация на усъвършенстването на етруско-елинските модели.  Влиянието на елините върху римските похвати в архитектурата, или по-скоро в техните изначални етруски форми, е още от времето след Анибал (212 г.п.н.е.). Градоустройството в Рим наследява достиженията на елините, като постепенно ги доразвива и надгражда. Установяването на града е свързано и с волята на боговете (и съответно със съпътстващия ритуал). Римската обредност при създаването на град се изпълнява от жрец-молител (авгур), който измолва от боговете да определят мястото (templum), което по-късно се превръща в централната точка на града, където се изгражда централният площад – форумът. Този обред може да се свърже още с елинското разделяне на земята на теменос (земя на боговете) и клерос (парче земя определена за хората). Интересен факт свързан също с обредността по установяването на нов град е, че върховния жрец в Рим – Понтифекс Максимус – е свързан с градостроителството. (Въпреки че думата pontifex все още има спорно значение, доста е вероятно тя да идва от думата за мост pons).
Една от отликите, които се запазват между елинската и римска архитектура/градоустройство, и която можем да свържем със споменатата тема за централните точки в градовете на двете култури е начинът на разпределение на пространството. Докато в Елада архитектурата може да се определи като такава на правите и симетрията, то в Рим кривите заемат принципно място. Това лесно може да се установи при сравнение между агората (Асус, Милет) с форумите в някой римски град, напр. Рим, както и Сердика. Трябва да се отбележи и използването на самото пространство – древногръцките конструкции са открити; те са лицеви и са направени така, че да се виждат. За разлика от тях, при римските структури се наблюдава една вътрешна ориентация на пространството и то допълнително се облицова и декорира.
Елинска култура е наименование характеризиращо общите социоикономически, политически, стилови и религиозни явления породени в широк източносредиземноморски и западномалоазийски ареал след XIIв.п.н.е. Счита се за наследник на Микенската култура. Периодът на формиране на тази култура съвпада с началото на едно от големите „преселения на народите” XII-Xв.п.н.е. По това време останалата част от Балканския полуостров се населва с племена популярно наричани траки. Теориите за произхода на различните етноси и тяхното диференцирано развитие са противоречиви, но едно от най-противоречивите твърдения е за влиянието на елинската култура за много дълъг период – над хилядолетие върху широки географски ареали, вкл. и където древните елини никога не са имали присъствие. Липсата на писмени познания и систематизация за останалите културни проявления са причина за дългото присъствие на тази теория, от която трудно може да се приеме напр. „инвенцията” в Vв.п.н.е. на ортогоналната, т.н. Хиподамова селищна организация. Примерите на ортогонално селищно планиране са познати от достатъчно древни – древноиндийската, египетска и др. вкл. презконтинентални култури, както се вижда и от приложените примери на Вавилон и Севтополис. Произходите на тази организация се коренят вероятно още в синкретизма на древния човек, който се е стремил да създава за себе си разбираема и ясноориентирана, защитима по най-прост начин заобикаляща среда, подчиняваща всички елементи до които се докосва или тепърва гради.
Без да отричаме с тези твърдения постиженията на древногръцкото и римско градоустройство и да поставяме под съмнение отличителните им характеристики – еманация на стиловото им развитие в определени исторически периоди, целта е да търсим дълбоките корени на онаследеното от други народи и етноси по същите земи, в техните предшестващи хилядолетни традиции.
Понятието древно(пра)българска култура (архитектура, градоустройство) вероятно трябва да характеризира общи социоикономически, политически, художественостилови и религиозни изяви на този народ от времето на неговата поява до окончателното формиране на българската народност в края на IX и началото на Xв. Прабългарската култура преминава през няколко фази на историческо развитие. Най-ранната от тях обхваща II-I хилядолетие п.н.е.; следи от нея се откриват в районите на Централна Азия (Минусинската котловина и около планината Алтай). Носителите на тази култура се споменават в китайската хроника Вейшу като племена тинглинг (динлини), по-късно известни като племена (теле)огури, образували голям и разнолик племенен съюз. Сред тях се откроява една група племена, наричани от китайските хронисти ба-го, с главен град Бугур (Багур). Тези названия се запазват до VIIв. и според някои изследователски теории, са формата за утвърждаване на по-късното самоназвание „булгар“.
Редица археологически данни – елементи от градоустройството (концентрична система на планиране), религията (тенгризъм), изкуството (каменни графити), погребалните обичаи и др., сочат близката и органична връзка на тези племена с материалната и духовната култура на Първата Велика България VI-VIIв.
Проява на прабългарската култура са и каменните надписи, които показват наличието на добре развита историческа памет, т.е. – приемственост. Малкото запазени паметници на прабългарското изкуството, показват различни черти от култовата практика (релефът върху т.н. шуменска плочка); символите на държавната власт (каменните лъвове от столицата Плиска и от аула на хан Омуртаг при с. Хан Крум).
Съществува голяма близост между старотюркските Орхоно-Енисейски рунически надписи и останките от руническата писменост на Балканския полуостров; поразителни са и аналогиите между тамгообразните знаци, скалните рисунки и други свидетелства от Централна Азия и полуострова.
На фигурата е показан строителен знак “Вавилон” върху капака на саркофаг от XIIв. в град Василев, област Буковина, Украйна. Градът се намира на територия, върху която до Xв. е българската административна област Унг с център град Унг (дн. Ужгород). Близо до този град се намира гробът на княз Персиян II, първороден син на българския цар Иван Владислав.
Тук са стилизирани прабългарски знаци, често срещани по различни строителни елементи от епохата на Кубратова и Аспарухова България. Подобни знаци са откривани във всички древни поселения на прабългарите – Серкел (Кримски полуостров), Хумаринско градище (Северно Черноморие/Кавказ), Мурфатлар (Северна Добруджа), Сармизегетуза (югозападна Трансилвания); открити са и по жертвените алтари в Плиска и Преслав, вкл. и на Перперикон. До формиране на Дунавска България тези символи са продължавали да онагледяват подчинението на основните обществени дейности – социална организация, религия, селищно устройство, строителство и т.н., на древния езически синкретизъм. За сравнение по-долу са приложени примери от съседни на прабългарите територии от периода преди тяхното разселване на запад.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Съществуват малко материални следи, с доказана принадлежност към краткия период на съществуване на Кубратова България. Столицата Фанагория е била елинска колония и римско (византийско) владение, както и повечето съседни причерноморски и азовски градове. Проучванията на нейна територия продължават и няма изяснена устройствена структура. В последствие е многократно разрушавана при нападения на аварите и периодично е във владение на Византия. Най-запазеният град от периода на съществуване на тази държава е днешният Херсон(ес), също бивша елинска колония, с ясна ортогонална селищна структура (схемата по-долу).
Създадената през VIIв. нова българската държава се изгражда на базата на строга централизация със силна ханска власт, стройна администрация и военна организация. Стремежът към създаване на силна централна власт намира идеологическа обосновка в прабългарската религия – примитивен монотеизъм (тенгризъм), запазил добре изразени черти от по-ранни религиозни форми (анимизъм, фетишизъм, тотемизъм, соларен култ, култ към огъня и др.). Идеологията намира израз в монументалното строителство, като редица източни черти (планировка, ориентация на селища и сгради) се преплитат със заемки от византийската и близко-източната култура (начини на градеж, характерни архитектурни планове). В новата си родина прабългарите обитават (като се изключат столицата и типичните военни крепости) неголеми селища. Повечето са открити (неукрепени), само някои са защитени само със землени валове (селището при с. Кладенци, област Добрич) или с естествени прегради (селището в могилата на острова в Дуранкулашкото блато). Строени са примитивни жилища, някои от които запазват характерната за по-ранната подвижна юрта кръгла форма (селищата при с. Гарван, с. Нова Черна – Силистренска област, и др.), или землянки и полуземлянки.

 

 

 

 

 

 

 

 

От времето на Волжска България са известни следите на няколко много големи града, просъществували между края на VIIв. – от основаването на държавата, до средата на XVIв., когато цялата територия е окончателно завладяна от Иван IV Грозни, след което – претърпели значителни разрушения, градовете западат. В началото на XIIIв. територията на държавата е присъединена към Монголския хаганат (Златната орда), но точно столетие след това отхвърля владичеството и продължава самостоятелното си съществуване като Казански хаганат до падането му през 1552г. Това са градовете (Велики) Болгар, Биляр, Казан, Сувар, Ошел като първите три са последователно столици на държавното формирование. В чуждестранни писмени източници последните са сочени като най-големи, най-богати и влиятелни върху огромни за времето си територии, като за Болгар са документирани суперлативи, че в средновековния свят може да се сравнява само с Константинопол. За действителното им влияние сочат някои исторически факти, напр. че след тази инвазия, в руската столица Москва започва преизграждането на цитаделата – Кремъл, по модел на Казанския, а Иван Грозни заповядва на Постник Яковлев – човекът който го е създал, да съгради „църква с куполи за всички светци, каквато светът не е виждал“. Катедралата „Свети Василий Блаженни“ на Червения площад, по руски известна като „Собор Покрова“, е строена през 1555-1562г., след което Иван Грозни впечатлен от това здание, заповядал да ослепят архитекта за да не би някога да създаде нещо по-красиво. Катедралата е достроявана до 1600г.; има куполи във форма на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите на победените, върху които е забивано копие (респективно – кръст). По време на персийския си поход (1722г.) император Петър І Велики спира в Болгар и три часа обхожда развалините на древния град. Въпреки почти целенасоченото унищожаване на огромния град, много от величието му се запазва за повече от век и половина – здраво строени мащабни каменни сгради и съоръжения. Петър Велики преброява повече от 70 старинни сгради и е явно впечатлен от подобно струпване на величествени древни останки. Същата година издава указ за запазването им. Може да се счита, че това е първият в Европа (света) закон за съхранение на исторически обекти.
Между X и XIIIв. две огромни държави си поделят пространството от Източна Европа до Централна Азия – Киевска/Новгородска Рус(ия) и Волжска България. Въпреки периодичните вътрешни трансформации и стълкновения между тях, те запазват за около четири столетия възходящото си развитие. Волжска България може да се смята за наследник и продължител на културата на Кубратова (Велика) България и въпреки ислямизацията след Xв. и периодичното присъствие на монголите, нейните земи остават населени чак до падането под руско владичество с преките наследници на прабългарите. За съжаление, историческите данни са оскъдни, а фактите в различни източници са противоречиви, за да е създадена стройна теория за развитието и наследството на тази държава. За строителната култура на волжските българи може повече да се съди по запазените единични примери на сгради и съоръжения отколкото може да се коментира характера на селищното им устройство. И малкото останали примери обаче са достатъчни, за да се потвърди тезата за продължителната приемственост на прабългарските традиции, водещи произхода си от средноазиатските синкретични модели. Устойчивостта на тези модели се отразява в значително по-познатите примери от първата българска (Дунавска) държава, въпреки териториалното й отделяне от първоизточниците.
Едно от основанията за употреба на понятието култура в проявлението на специфични етнически, териториални и времеви характеристики на обитателите на средата, е изявата им в недвижими материални следи. Древнобългарският народ – от времето преди Велика Кубратова България, до падането на Волжска и Дунавска България е известен с мащабните си и трайни строителни традиции. В древногръцки и византийски писмени източници често се споменават впечатляващи факти за огромните за времето си и богати градове, които българите строят – в различни периоди от Кавказ, до Средиземноморието. Същото се споменава и за предшествениците им на Балканския полуостров – траките. Наложена е тезата – подкрепена с примери и в този материал, за връзката на тези традиции с персийската строителна култура и преноса й чрез сасанидско-ахименидските модели около Новата ера. Както новопостроените, така и заварените при преселението на българите градове имат идентична планировъчна структура, прилягаща на познатите им социална организация, стратификация, стопанство, поради което лесно са били пригаждани. Но поради преломността на историческите събития, водеща до липса на достатъчно материални следи и на достатъчен исторически писмен материал, е прието обяснението за влиянието на елинистичната, респ. римска и византийска култура върху териториите на Балканския полуостров. Настоящата теза по-скоро разширява разбирането за влиянията и преди всичко се противопоставя на категоричната класификация на всички заварени архетипи, вкл. устройствени, като гръцки и римски. Има напр. съществена отлика в териториалната селищна организация при средновековните българи и римско-елинистичното устройство – до края на Първата Дунавска държава българите урбанизират териториите на принципа на полисите (думата е илюстративна, а не в прекия смисъл на древногръцкия модел) – мощно селищно образувание в централните части на населената територия, система от защитни крепости и малки феоди и неукрепени селища във вътрешността на страната, докато късните елини и Рим създават първо укрепления по граничните територии, които укрепления постепенно се превръщат в градове, ако се съхранят достатъчно дълго в собствено владение. Тази моноцентрична организация е отразена и в самата селищна планировка при прабългарите – колкото и да се разраства полиса, моноцентричната му структура неизбежно се запазва – всички пътища от цялата държава, и преминавайки през града „водят към Хана”, докато късните римо-византийски селища демострират по-усложнена, решетъчна структура, резултат на прогресиращо социално развитие и може да се каже – на някаква „демократичност”. Също така – поради съзнанието за нарастване на мощта на полиса и неговото териториално разширение, а може би и поради съзнанието за непобедимост, прабългарите не изграждат външни крепостни стени (както и османците), които постоянно да преизграждат, а прилагат системата на защитни „валове” (турските хендеци), които се откриват дори в късния Болгар (XIV-XVв.)
Запазените ранносредновековни български градове по нашата територия са малко – за тяхната типология съдим основно по останките от Плиска и Преслав и редица крепости, и най-вече на Плиска, поради факта че градът е загубил значението си на митрополия още в IXв. и неговото разширение, преизграждане не е било необходимо, а след XVIв. е напълно изоставен, поради което демонстрира най-ясно съхранената древнобългарска градска структура по нашите земи. Това което се вижда на приложения пример е само вътрешният град и цитаделата, докато за обхвата на целия град може да съдим по частично запазения вал. Изграждането на Плиска е било обект на спорни теории, които препращат към тракийски традиции, каквито следи не са намерени в територията; към византийски и др. – дори келтски влияния. В контекста на до тук представените разсъждения, твърдението че Плиска е типичен прабългарски град, изграден по традиции и с технологии на вековно наследените умения е безспорно. За сравнение е приложена и снимка от градежа на Болгар – в субструкция ясно се вижда сложната водоснабдителна и канализационна система, която българите са прилагали още преди да познават гръцките и римски градове. Късният Преслав е съхранил ранна традиционна структура в централните си части – огромният средновековен град не е преставал съществуването си; върху цитаделата се е развило и днешното селище, а окончателни данни за историческите му граници все още няма. Преслав носи характерстиките както на ранно-, така и на късносредновековен български град.
Късносредновековните градове се делят основно на две групи – заварени от периода на ранното средновековие, вкл. римо-византийски и новосъздадени. Те са ни значително по-познати, тъй като повечето от тях са се развили и до днес, съхранявайки части от субструкцията и характерен градеж. Това са Търново, Мелник, Дръстър, Червен, Шумен, Ловеч, Бдин, Боруй (Ст. Загора) и др., множество крепости. Към тях е редно да прибавим и тези които сега не са в пределите на нашата държава – Охрид, Преспа, Скопие, Песчани, Годивие, Прилеп (от раннобългарски град), Струмица и др. Съществува принципна разлика при новоизградените от заварените и надстроявани ранни градове, която може да се охарактеризира като феномен в прилагането на традициите – характера на късносредновековния български град се определя преди всичко от топографията на терена, която предпоставя и възможностите за защитата на града. Това е традиция при изграждане и на късните византийски градове след XIIв. Коментирайки предварително понятията „елински”, „римски”, „прабългарски”, трябва бързо да въведем уточнение при ползването на понятието „византийски” – също както и предните, понятието византийски не може да се приема като обобщваща стилова характеристика, а на териториален принцип, или като разграничител коментирайки конкретен период или типология.
След набезите на кръстоносците и завземането на Константинопол през 1204г., византийската империя губи мощта си и никога повече не се възстановява. Тя остава разцепена първоначално на три части, а впоследствие – на още повече феодални владения, претендиращи за наследството й. Константинопол е практически изолиран от останалите територии на бившата империя, превръщащ се в самостоятелен град-държава. След отцепването в края на XIIв. и на новото българско царство, фактическите територии, подчиняващи се на византийскитe императори са основно в Мала Азия, където вече е започнало настаняването на селджукските турци. Началото на XIIв. е и начало на разпада на Византия, което от друга страна помага на възраждането на българската държава. Много малко знаем за развитието на българските балкански земи в периода от началото на XI до края на XIIв. когато територията е централизирана под управлението на Византия. В този период започва и западането на византийските градове. От друга страна – в апогея на първата българска държава през IX-Xв., когато е призната за една от трите Европейски империи, заедно с Франкската и Византийската, държавата е огромен конгломерат от народности, етноси и култури, които са държани в подчинение и културна зависимост. В края на периода – след първото превземане на Преслав от княз Светослав I през 970г., династическите прабългарски родове, хранители на древни традиции губят господството си. (Руският княз е толкова впечатлен от града, че го обявява за нова столица на Киевска Рус – за около година, до превземането му от византийците.) В последващия период и особено по време на почти двувековното византийско господство, българските земи са арена на хаотично смесване на националности, на техните традиции и изяви. Безспорно най-значимо е влиянието на византийската култура, която обаче, както упоменато е в началото на регрес. До началото на XIIIв. през Балканите преминават и четири кръстоносни похода, оставили по пътя си множество материални и духовни следи, част от които откриваеми и днес – предимно в териториите на Северозападна България.
В края на тези бурни периоди, се възражда една нова българска държава, която индикира много различна от преди две столетия материална култура. Поражда се почти гносеологичния въпрос – кои са българите и коя е тяхната култура след този период? Без да се опитваме да даваме отговор на въпроса, целта е – да упоменем явните прилики и отлики с ясно охарактеризираните селищни традиции на Първата Българска държава.
Втората Българска държава не е вече централизирано формирование, освен може би в късния период на царуването на Иван Асен II, когато не без основание е бил наричан “император на българи и ромеи”. Държавата се състои от различни по големина феодални владения, които постоянно променят границите и принадлежността си към различни сюзерени. Някои от техните цитадели се превръщат в градове, което развитие твърде много наподобява западноевропейското селищно развитие от този период. Подобни са и плановите им схеми. Същите принципи на изграждане и планови схеми имат и византийските градове и крепости от този период – поради възникналата необходимост от пряката им защита, за разлика от ранните периоди на империята когато, както и в Рим, селищната защита е част от стратегия за защита на цялостна територия. Всъщност късносредновековния балкански град е една голяма крепост (замък), здраво затворена в себе си с няколко защитни пояса, градена задължително върху пресечен/хълмист терен, в близост до водоизточник – предпоставки както за обслужване на утилитарни нужди, така и за допълнителна естествена защита. Много често разрастването на селището води не до преизграждане и отстъпи на крепостните стени, а до създаване на нови, прилежащи крепост/селище. Обикновено това са две ясно диференцирани укрепления върху съседни хълмове, които имат самостоятелно функциониране (Червен, Мелник, Преслав и др.). Смяташе се, че това е ставало по йерархичен принцип, но освен наличието в едната, по-представителна част на царската, болярска и/или митрополитска зони, двете, а понякога и повече укрепени части (в Търново – Царевец, Трапезица, Френк Хисар, Девинград) притежават идентична морфологична структура. Извън вътрешния град, в който са цитаделата, митрополията, болярските жилища, се разполагат занаятчийски дюкяни и работилници обслужващи върхушката и жилищата на занаятчиите, манастири за подслон на монасите участващи в религиозния живот; има отделени пространства за пазарища, казарми и складове. Укрепителната система, състояща се от поне два, понякога и три последователни пояса от крепостни стени с множество кули и инженерни съоръжения заема значителна част от територията на града. Разделянето на града на няколко самостоятелно функциониращи и силно укрепени части е удобно за защитата му. Уличната планировка следва топографията на терена, градът не притежава ясна геометрична подредба.
Повечето от новите градове се развиват в самостоятелни селища от византийски крепости, те не наследяват традициите в градоустройството на Първата Българска държава. Липсват данни за функционирането им като градове до XI-XIIв., за някои липсват изобщо данни от преди този период. Част от градовете на ранното царство (Плиска) са изоставени – по стратегичаски съображения, както са били изоставяни и римски и ранновизантийски поселения.
В същия този период Волжска България продължава съществуването си, културата е подчинена на новата ислямска религия, но основните сградни архетипи и принципите на селищна организация се запазват. Двете български държави са загубили териториалната си близост и контакти.
В този вид османците заварват селищата в западна Мала Азия и Балканския полуостров.

 

 Средновековна София
Съвместимост с установените типологични съответствия на подбраните примери
Съвременната улична мрежа в центъра на столицата лежи плътно над античната римска. Виждаме ясно повторение и на кварталната структура, логично – и на йерархичната подреба на най-значимите обществени постройки – в миналото и днес.
Разрастването на града е ставало концентрично с превес на оста юг-север, както и в римския лагер. Изградена е външна (втора) крепостна стена, разкрита днес в северния си и източен участък. На следващите схеми е показано: положението на разкрития участък от късната стена и предполагаемите направления на разрастване на селището в късноантичния/ранносредновековен период.
Последвалото териториално разширение се приписва на османския период. На долните схеми е показано: направленията на разширение на града и зона в светлосиньо по локализирани участъци на османския землен вал-ров (хендек). Границите на късноосманския град лежат близко, или почти върху крепостните стени на късноантичното/ранносредновековно селище. Изграждането на османските хендеци наподобява прабългарските валове.
Голяма част от терените извън стените на ранния римски лагер са непроучени. Подредбата на основните структурни елементи в централната част на селищната територия, откъдето произтича ортогоналната улична мрежа се запазва до късните османски периоди и е четима и в най-ранния план на града след Освобождението (1878г.) – схематично приложен в началото на текста и тук показан в тъмносиньо. Илюстрирана е организацията на тези основни елементи: вътрешна част – вътрешна крепост/цитадела (в границите на ранния римски град/лагер), външен град – ограничен от втората късна крепостна стена; раширяването на града до по-далечни естествени ограничители – Владайска и Перловска реки и допълнителното му укрепване със землен вал, центричната структура ориентирана към вътрешния град, ортогоналната улична мрежа – доколкото не противоречи на топографията и съществуващи пътища.
Изведеният модел е идентичен с прабългарските примери – създаване на няколкокомпонентен укрепен (митрополитен) град. Със светлокафяво петно на схемата е сигнирана площ с идентифицирани археологически следи в стратификация I-XVIIIв. и концентрация на най-ранни следи от този период.
За сравнение, към устройствения анализ е приложен и пример  в обхвата на целия град Плиска – просъществувал в този вид до средата на XVIв. Интересно, дори и да е случайно, е събирането на два главни пътя/улици пред източната порта на вътрешния град – както при Сердика.
Много е вероятно обхватът на късносредновековния град Средец да се запазва и в османския период. Част от късноосманските укрепления – хендеци, табии (Яуди табия) лежат върху късните крепостни стени. Принадлежността на последните към късноримския период е спорна, вероятно е да са раннобългарски и да са поддържани до късното средновековие. Категорични данни за това обаче няма – историческите сведения са оскъдни. Ако е верно, това би могло да означава, че градът не е търпял интензивно развитие, респ. териториално разширение, бидейки достатъчно голям заварен град през Втората Българска държава. Т.е., че е вероятно да не е имало необходимост и от драстични намеси – преизграждане, разширение на селищната структура. Предното би могло да бъде подкрепа в теорията за ненарушимост на основната градска структура до късното средновековие, вкл. и през османския период.
Изводът може да подкрепим и с данни от развитието на други заварени късносредновековни градове по днешните ни земи – Бдин и Дръстър. И при тях, развитието на римската селищна структура се запазва в ранното (пра)българско средновековие, както и се разчита в последващите периоди на късно средновековие и след прехода през османския период. И двата града обаче не са достатъчно проучени – както и Сердика, поради факта за непрекъснатото ползване и надграждане на територията им.
Подобни са характеристиките и на други заварени български градове от периода – Варна, Пълдин (Пловдив), но с тяхното сравнение може да отчетем по-скоро и отново приликите между византийското и българското градоустройство, последните бидейки в по-голямата част от периода на късно средновековие извън границите на владение на българските царе.

Хипотеза – прабългарски типологични характеристики на средновековна София – Средец
Наличните исторически данни за средновековна София са оскъдни; те не са достатъчни за формиране на цялостна визия на селището и изграждане на теория за неговото развитие – както е по отношение на римо/византийския период, до V-VIв. Честите разрушавания на града в по-късни времена, нетрайните материали за неговото преизграждане и вероятни периоди на обезлюдяване са допринесли за изличаване на исторически слоеве. Освен това – голяма част от прилежащи на централните части на столицата са непроучени. Налични до момента данни, систематизирани и в настоящото проучване на базата на сравнителен анализ с хронологично и типологично подбрани примери, водят до следните изводи:

  • Съществува аналогия в структурата на (късно)римския град, в случая Сердика и типа ранносредновековно българско укрепено селище – двата модела са продукт на предшестващи историческо развитие и обогатяване за да достигнат до идентични геометрични и обемнопространствени характеристики, без да коментираме художествено-стиловите им особености, морфология и функционалност;
  • Съществуват аналогии и на териториално ниво – при избора на терен, връзката с преминаващи и изграждащи се пътища, с ползването на природни ресурси с цел утилизация и защита – географска ориентация, води, др.;
  • Съществуват прилики и в технологиите на изграждане на монументални обекти и инженерни съоръжения;
  • В тези прилики можем да търсим генетична аналогия – в ранния единен произход на пренесените през вековете култури, срещнали се след столетия отново на други места;
  • В периода – началото на IX до началото на XIв. Средец е български град и няма исторически сведения за преломни събития в неговата територия. Вероятно е запазването на структурата и морфологията на римовизантийското селище, подходящи и за новите заселници. Доколко тези параметри са обогатени с нови архетипи и функции, няма данни към настоящия момент;
  • Вероятно е запазването на селищната структура и в късносредновековния период;
  • Познатият ни късноосмански селищен модел е вероятно твърде неточен по отношение на геометрията си, и въпреки това основните централни улични направления, квартални структури и локализацията на обемнопространствени репери са ясно сравними с античния – ранносредновековен модел;
  • Градът запазва териториалния обхват на  основната си укрепена с късна крепостна стена част, която съхранява античната селищна структура в късното средновековие, а вероятно и в дълъг османски период.

Тези изводи не могат да докажат древно(пра)български произход на основните структурообразуващи елементи на селището; те нямат тази цел. Материалните следи са доказали оптималната дата на антична Сердика към късен римовизантийски модел.
Настоящото проучване доказва съвместимостта на римовизантийския селищен модел с раннобългарски и приноса на последния в съхранението на устройствената структура на селището поне до етапите на масирано турско заселване в територията – началото на XVIв., а вероятно – и до по-късно. Хипотезата може да се развие и докаже при последващи проучвания на средновековния период на Сердика. Направените изводи може да се ползват в идентифициране на типологични белези извън крепостните стени на антична Сердика – във все още непроучените терени.

 

 

 

 

август 2012г.                                                                       
Изготвил арх. Емил Момчилов Йорданов
Настоящият материал е част от Научен проект ПРОСТРАНСТВЕНАТА ПАМЕТ НА ГРАД СОФИЯ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА НЕГОВОТО ИЗСЛЕДВАНЕ И СТРАТЕГИЧЕСКО ПЛАНИРАНЕ и е изготвен при ползване на материали от проекта и с участието на научния колектив.
Изводите от проучването са в принос на основната цел на научния проект – идентифициране на пространствения модел на град София, и хипотезата за неговите антични корени.


Европейска нощ на учените 2022 г.: