Румяна Михнева, д.и.н.

Нарастването на обществената роля и значимост на културно-историческото наследство съответства на тенденциите за особеното място, което си отвоюва културния туризъм в света. В този контекст става и развитието на схващането за това какво следва да се подразбира както под “културно наследство”, как то се съотнася към икономиката и туризма като инструмент за постигане на определени икономически цели.

Процесът на социализация и икономическия контекст на темата за културно-историческота наследство е следствие от повишаването на образователния ценз на пътуващите. Данни на Европейската комисия, цитирани от някои експерти на Европейската комисия, са, че близо 60% от пътуващите европейци се интересуват от културния аспект на туризма и особено – от културното наследство. Това именно превръща туризма в мощен инструмент на световния културен обмен. Като използва културните и природни дадености на средата, културният туризъм “съхранява колективната памет на обществото”. 

Разбери повече за БГ Наука:

***

ПОЛИТИКИТЕ НА ЕС

 Културата е призната като важен фактор за развитие и повишаване на привлекателността на европейските региони и градове.[1] Смята, че тя допринася за повишаване на качеството на живот, а именно:

 ·         Културните дейности и услуги, както и културното наследство имат важно място за развитието на физическата среда в градовете и населените места и особено – за рехабилитацията на индустриални агломерации;

 ·         Културата играе роля и в демографските процеси като задържа на място хора с по-висока квалификация; 

 ·         Взаимодействието между културния и природния фактор следва да се поддържа живо и активно, защото има важна роля за развитието на регионите, особено – на селските, като допринася за развитието на селски туризъм;

 ·         Туризмът се разлежда като важен икономически фактор, но именно културата може да допринесе за развитие на форми на туризма, допринасящи за устойчивото развитие.

Анализът на протичащите в сектора процеси следва да отчита и целите, които са поставени в документите на специализираната агенция на ООН за наука, култура и образование ЮНЕСКО, които за анализирания период (2007-2011) са:

 ·         опазване и управление на наследство във всичките му форми и проявления (материално, нематериално, културно и природно, движимо и недвижимо).

 ·         Промотиране на разнообразието на културно изразяване и диалога на културите и

 ·         интегрирането на тези принципи в национални стратегии и политики за развитие като условия за социална кохезия;

 Дейностите, свързани с развитие и особено тези, които интегрират развитието на местно и на регионално ниво,  тръгват от класическите инвестиции за рехабилитация на градската среда и туризма, преминават през промотиране на предприемачеството, използване на културните ресурси, интелектуалните занимания, интелектуалната собственост и стигат до важния въпрос за икономическото развитие чрез културни индустрии и развитие на човешкия капитал.

 Аналогични подходи са заложени и в документите на ЕС – ЕК и Съвета на Европа като рамка на дейностите в този сектор и по специално – в Резолюция на Съвета, от 16 ноември 2007 г. относно Европейската програма за култура (2007/C 287/01), която залага следните стратегически цели:

 – насърчаване на културното многообразие и междукултурния диалог;

 – насърчаване на културата като творчески двигател в рамките на Лисабонската стратегия за растеж, заетост, иновации и конкурентоспособност;

 – поощряване на културата като жизнено важен елемент в международните отношения на Общността;

 Същевременно е отчетено, че целите на тези политики могат да бъдат  конкретизирани в специфични национални политики, основаващи се на принципите на субсидиарността  и гъвкавостта.

Показатели за сравнение между България и други страни от ЕС

  За да видим характера на процесите у нас в европейски контекст, следва да се намерят приемливи, съществуващи и сравними статистически данни, което се оказва проблем поради липсата на проследяване на редица фактори от НСИ. Логическата рамка на статистиката в сектор „култура” на Евростат обхваща 6 раздела:

 ·         Културно и природно наследство;

 ·         Изпълнителски изкуства и празненства (фестивали);

 ·         Изобразителни изкуства изанаяти;

 ·         Книгоиздаване и печат;

 ·         Аудиовизуални иинтерактивни медии;

 ·         Дизайн и креативни услуги

 Както и свързаните с тях „Туризъм” и „Спорт и рекреация”.

 Тази  клисификация се основава на разбирането, че проекти, свързани с културата, могат не само да допринесат за структурни промени в големи региони, но – и да подобрят конкурентната среда и да доведат да разкриване на нови работни места. Ето защо към посочените по-горе раздели статистическа информация и анализ се извършва също и за хоризонтални сектори като:

 ·          недвижимо културно наследство

 ·         образование и тренинги;

 ·         съхранение на архиви;

 ·         екипировка и материална база.

 Липсата на аналогична структура на данните на НСИ прави невозмъжно директното сравняване. Анализът на състоянието в сектор «Култура» вкл. «Културно наследство» може да бъде нарисувано на основание на някои данни от Евростат, НСИ, документи на някои ресорни анализи на групата  «Обсерватория за култура»[2] и др. За разлика от методиките, приложими за оценка на други секторни политики в страната, секторът «Култура» има редица специфики, които водят до прилагане на някои различаващи се от останалите раздели методи на оценка, което произтича от принципите, заложени в международните документи. С присъединяването си през 2007 г. към КОНВЕНЦИЯ ЗА ОПАЗВАНЕ И НАСЪРЧАВАНЕ НА МНОГООБРАЗИЕТО ОТ ФОРМИ НА КУЛТУРНО ИЗРАЗЯВАНЕ, приета през 2005 г. от ЮНЕСКО, България получи  възможност да запази суверенното си право на действия и провеждане на политики в сферата на културата, което се отнася и до събирането на статистически данни. Това затруднява намирането на адекватни и възможни за сравнение показатели с изнесените от Евростат, проследяване на тяхната динамика и представянето им в териториален разрез, както и осмисляне на процесите и спецификите им в сферата на културното и природното наследство (като на ниво ЕС се сравняват показателите – паметници, вписани в Листата на световното наследство на ЮНЕСКО[3] спрямо нац. територия; градове европейски културни столици; табела за европейско културно наследство; структура на средства от ЕСФ и национални политики за сравнението им).

 ТАБЛИЦА 1. Разпределение на средства от ЕСФ за периода 2007-2013 г. и планиран %  за „култура”, заложен в Оперативни програми.

От гледна точка на процентите, заложени за усвояване в сектора, България заема относително добро място. Средствата (както и в Румъния) се управляват от една ОП и паралелно с тези за „туризъм”. На фона на тази констатация е интересно, че Чехия, която процентно е заложила с 0,30 % повече от България, вероятно, като има предвид опит, който е натрупала в предходни периоди, е разпределила средствата за управление между 6 звена – 5, свързани единствено със сферата на „Културата” и едно, интегрирано с туризма.

 Интересно е сравнението и изводите, които могат да се направят при анализа на структурата на управление на тези средства от една малка и една голяма страна-членка съответно Дания и Франция. И двете обръщат внимание на една иновативна и все по-ясно промотирана политика за социализация на наследството – на развитие на трансграничното сътрудничество и в сферата на културата и опазване на наследството.

ТАБЛИЦА 2. Брой НКЦ[4] от Списъка на ЮНЕСКО на единица национална територия.

 Страна

 Направените съотношения на база брой недвижими културни ценности от най-висш клас на база национална територия показват, че България е постигнала много добър показател в това отношение. Политиката за вписване на паметници в Листата на световното културно наследство е важен  критерий за степента на социализация на даден обект и възможността му да бъде част както от културния ландшафт така – и обект на туризма.

 Провеждането на такъв тип политика трябва да е последователна, тя изисква сериозни ресурси и може да се превърне в ядро на регионалното развитие. За съжаление след 1983 г. опитите да се продължи вписването на обекти в листата са неуспешни – последният е свързан със старинен Пловдив. Такъв опит има – редица експертни и административни пропуски обаче са обрекли още преди години първия такъв опит на неуспех и възобновяването на този проект в началото на 2000 г. е по-скоро политическа пропагана и местничество отколкото – някакъв реален опит да се възобновят дейностите по утвърждаване на българското културно наследство като част от световното чрез механизмите на ЮНЕСКО.

 Критериите, на които следва да отговаря един такъв проект, са много високи; те гарантират автентичност на обекта, висок професионализъм при консервацията и реставрацията му. В последствие трябва да се гарантира добро управление на обектите и  администриране на процесите в хода на експлоатацията, особено за нуждите на туризма. В тази сфера може още много да се желае. Разразилият се преди година-две скандал с град Несебър е доказателство за това, отказът на екипа на Нейшенъл Джеожрафик да заснеме т.нар. Перперикон – също.

 За какво става дума – обектите са зле поддържани, липсват задържителните по статут и по закон планове за опазване и управление (ПОУ), провеждат се разкопки без спазване на нужната технология в ущърб на обекта.[5]

 От 1983 г. България не е депозираланово досие за утвърждаване.

 ТАБЛИЦА 3.

 НКЦ с табела за „европейско културно наследство”

През март 2010 г. ЕК прие предложението да бъде създаден знак „европейско културно наследство” с цел създаване на общо европейско културно пространство, укрепване на европейската идентичност, оценяване на културното многообразие на Съюза. Инициативата възниква като междудържавен проект, но на 20 ноември 2008 г. Съветът на министрите на културата на ЕС се обърна към ЕК с предложение знакът да стане общоевропейски след приемане на процедурни правила.  Към днешна дата 64 обекта имат такъв знак.

През май 2011 е взето решение през ноември или декември с.г. Европейският парламент да учреди този знак и да утвърди процедурите, с което да се заменят досегашните правила на междуправителствено ниво. Знакът ще символизира европейската интеграция, идеали и история. Той не дублира Списъка на ЮНЕСКО, тъй като естетичната страна на обекта тук не е водещ фактор.

 Показателите на България са едни от най-добрите на база на територията на страната. Наличието на знака върху 4 български обекта (НАР Деултум-Дебелт в ЮИР[6]; къщата на В. Левски в Карлово – ЮЦР, къщата на Б. Христов – ЮЗР и архитектурния център на Русе – Доходно здание – СЦР) и е допълнителен стимул за развитие на регионите, където са ситуирани обектите, особено – след включването им в европейски културни маршрути, какъвто е основният замисъл на тази инициатива на Съюза.  

Без да може да се проследи динамиката, известно основание за оценка на ситуацията в сектора, сравнена с тази в страни от ЕС, може да се направи и на база на сравнение на % заети в сферата на културата:

 Дания – 2,3%

 Чехия – 1,7%гот

 България -1,5%

 Румъния – 0,8%

 Като се сравнят тези проценти с обема на усвояване на структурните средства, прави впечатление, че при много по-ниски нива и обеми на финансиране показателите на България са сравними с тези на Чехия, докато за Румъния те са почти два пъти по-ниски. В същото време Дания издържа 2,3% работещи в тази сфера, като това става или с допълнителна държавна субсидия – субсидирането на сектора е възможно и дори желано, или разчита на собствени приходи от разнообразни дейности.

 Последното се дължи на факта, че в Дания на глава от населението има над 12 пъти годишно посещение на културни обекти, в Чехия тази цифра е между 7 и 12, а в България между 1-6. За съжаление липсват данни, които да позволят да се проследи динамиката на процеса в периода 2007 – 2011 г.

           КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

 Културното наследство е важен ресурс за развитие и икономически просперитет. Освен чисто духовните му и естетически измерения, процесите на социализацията му могат да станат силни ядра за регионалното развитие, за изграждане на устойчиви форми на туризъм – културен, за изграждане на високвалифицирани кадри и реализацията им не в столицата, а на места в рамките на дейности,свързани с адаптациите на НКЦ за нуждите на туритическата индустрия и образование.

 Представените в таблицата обекти като количество се основават на декларираните в ДВ т.нар. „паметници на културата” (недвижими културни ценности).  В съответствие със Закона закултурното наследство министърът на културата трябваше в 2 годишен срок да организира процеса на актуализиране на Списъка, което означава констатиране на място на състоянието на съответния обект и оставянето му или изваждането му от списъка.           

             ТАБЛИЦА 4. Териториално разпределение на недвижими културни ценности.

Както и при други показатели видима е доминацията на ЮЗР, където има най-голямо струпване на НКЦ. Веднага след него се нарежда ЮЦР, където е град Пловдив, Асеновград, редица новооткрити паметници в района на област Кърджали, както и СЦР – с централна област В. Търново[7] и намиращите се в близост многобройни манастири, възрожденски селища и др.

 При оценката на потенциала на това наследство е нужно да се има предвид, че количествените показатели в конкретния случай не са представителни.

 Редица от включените в раздела обекти или вече не съществуват, или са загубили културната и историческата си стойност (мемориални плочи, къщи от малки градове или села – архитектурни резервати и пр.). Това означава, че този количествен критерий е относително приложим и направените на основание на него изводи може да са далеч от важните за даден регион тенденции, докато не се актуализира базата данни на НИНКН. Липсата на данни за отпаднали от списъка „недвижими културни ценности” не позволява да се очертае някаква динамика в периода 2007 – 2011 г.

ТАБЛИЦА 3 РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА НКЦ НА НИВО NUTS 3.

По данни на регистъра на НИНКЦ – ведомствен

Недвижимите културни ценности – НКЦ от световно значение са разпределени относително равномерно в регионите:

 BG 34 – Югоизточен регион – 2

 обл. Бургас – Несебър;

             обл. Ст. Загора – Казанлъшка гробница;

 BG 41 – Югозападен регион – 2

             Обл. София-град – Боянска църква;

             Обл. Кюстендил – Рилски манастир;

 BG 32 – Северен централен регион – 2

             Обл. Русе – Ивановски скални манастири;

             Обл. Разград – гробница Свещари.

 Съществуването на такъв тип паметници е мотор за всяка туристическа индустрия.

 НКЦ с категория “национално” и “местно”  значение са най-изявените ценности на територията на страната ни с изключителна стойност за националната и местната история и културата. Те  са материални свидетелства за развитието на човешката цивилизация от всички епохи – праисторическа, тракийска, антична, средновековна, от новото и най-новото време и включват: археологически ценности и археологически резервати, жилищни, обществени, храмови, производствени и др. сгради  и съоръжения, ансамбли, исторически селища и зони, както и други защитени по реда на закона обекти и територии.

  От съществено значение е същетвуването на т.нар. резервати – археологически или архитектурни. В областите:

 –  Бургас и Шумен има по 5 резервата;

 – Пловдив, Сливен, Русе, Стара Загора – 3;

 – Варна, Габрово, Добрич, Ловеч, Разград, София-град има по 2;

 – Ямбол, София-област, Силистра, Плевен, Кюстендил и Враца – по 1.

 Те предполагат различен тип охранителен режим, създаване на ПОУ, модерен мениджмънт и реклама. Създавани в различни периоди, с различен тип актове – решения на МС, заповеди, прехвърляния на собственост на общини и др. Днес този тип НКЦ са един от най-важните и с най-тежки проблеми кръг от паметници. В тях са включени по принцип повечето т.нар. възрожденски центрове, археологическите резервати – старите български столици (Плиска, В. Преслав, Царевец, Трапезица) и възрожденските махали на Пловдив, В. Търново и Ловеч.

 През последните години грижата и финансирането на проекти, свързани сразвитието на културен туризъм, доминират и това води до небалансирано финансиране – интерес към нови разкопки и разкрития. Това постави на изпитание архитектурните резервати, в които се влошава по мнение на експерти състоянието на редица обекти, вързани с архитектурата на 18-19 в. В тази сфера беше допуснато и удовлетворяване на реституционни искове като поради слаб административен капацитет на МК и общините въпреки спечелени от държавата-собственик дела поради адманистративни пропуски бяха загубени ценени обекти например в Копривщица.

 Основни проблеми:

 – Недостатъчно финансиране от страна на държавата на специализираните дейности;

 –  липса на преференции за собствениците при извършването на консервационно – реставрационни дейности и др.

   – неизяснена собственост на голяма част от археологическите недвижими ценности (по смисъла на Конституцията на РБ и на ЗКН) са публична държавна собственост.  Една част от тях  попадат и върху имоти, които по смисъла на законите за собствеността, приети след 1990 г. са частна собственост. Макар и разписана в ЗКН, процедурата по договорните и отчуждителни действия при тези случаи е все още трудноизпълнима.

 – По отношение на сградите – архитектурни ценности към проблема с упражняването на конституцинното право на собственост от отделните собственици (частни лица, общини, държава) се прибавя невъзможността на обществото като цяло да ползва националните културни ценности – друго конституционно право. 

 – Все още строителството, особено в защитени територии  на недвижимото културно наследство не е съобразено с изискванията на законодателството в областта на  опазването. 

 Като обобщен извод: не е осъзната ролята на наследството като икономически ресурс в стратегията за устойчиво развитие, чрез използването на недвижимите ценности  за различни функции, при запазване на автентичните им културни и исторически стойности и осигуряване на пълноценното им присъствие в съвременната  селищна среда.

 В резултат от описаните проблеми е налице рискът да бъдат безвъзвратно загубени ценни материални свидетелства за националната ни култура. Особено уязвими са археологическите ценности след проведени планови разкопки и липсваща последваща консервация и реставрация.

 НАЛИЗ НА ТЕНДЕНЦИИТЕ

Към момента в сферата на културата, опазване и социализация на културното наследство се очертават няколко негативни тенденции:

 ·         ниски нива на държавно финансиране;

 ·         липса на стратегическа визия в сферата на културното наследство – Стратегия;

 ·         неизпълнение на законово определени срокове за актуализация на базата данни – лош мениджмънт на ресурсите;

 ·         липса на ПОУ – изкл. Несебър.

 ·         липса на процес на децентрализация на опазването – концесиониране;

 ·         реализиране на остарели модели на образование в специалности, свързани с културата и изкуствата, неподготвеност на младите кадри за работа в реална среда.

 Анализ на това,  какво би се случило, ако идентифицираната тенденция продължи до 2020 г.;

 Управлението на ресурсите в сектор „Култура”  – културни ценности, музеи и пр. Няма да оправдаят надеждите, които се възлагат на сектора за развитие на устойчив и културен туризъм; Няма да може да играе роля на стимул за регионално развитие и сближаване.

 Анализ на причините:  

• липса на достатъчни финансови ресурси и административен капацитет;
• недостатъчно активен диалог с частния бизнес, с академични и образователни институции и НПО, които да поемат част от задачите в сектора – мониторинг на наследството и изотвяне на реален списък на недвижимите ценности, оценка и идеи за интегриране в планове за местно развитие;
• боязън от делегиране на правомощия, самоцелна децентрализация без необходим за това капацитет – човешки ресурси и управленски умения.
• Липса на хоризонтални връзки и взаимодействия с други сектори – образование, академични институти, туристически бизнес.

 Набелязаните тенденции затрудняват или снижават ефекта на социализацията на дадена НКЦ. Културният туризъм е и елитарен, и масов и това провокира многообразието на предлаганите туристически услуги, свързани с него. Последното крие опаност от предлагане на непрофесионални услуги или профанация на обектите, каквато все по-масово се наблюдава в определени райони, където се предлагат тонове камъни от свещенни места, пясък от свещени гробове или други сувенири и “представят на туристите” отчаяно измислени “исторически” факти, пресъздаващи на най-ниско ниво стремежа към приходи от тази специфична дейност.

Следователно ясно се очертава нерешеният въпрос за професионалните кадри, които са ангажирани с този вид туризъм, координацията между държавата и образователните й институции, местните власти, гражданите и туроператорските фирми. Нерешени са и въпросите с намирането на справедливи форми на възвръщаемост от експлоатацията за нуждите на културния туризъм на културното наследство, защото “културният туризъм е вид дейност, при която като рядко изключение в съвременното общество субектът ползва като обект за своя продукт чужди ресурси и не подлежи на никакви преки отговорности за тяхната физическа и морална амортизация”.

(Този материал е част от изследване, свързано с културата и с културната дипломация, финансирано от УКХ при Софийския университет.)

 Румяна Михнева, д.и.н.