Софроний Врачански – 205 години от кончината на националния будител. Възрожденска летопис за човека и неговото „смутно” време

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Автор: Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане”, РИМ – гр. Враца

В своята славна история българският род с право може да се гордее със своя „Златен век” на българската култура, но с не по-малко основание в зората на най-българската епоха – възрожденската, с подобаваща гордост ние безусловно величаем имената на многозаслужилите български будители Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Завинаги свързал името си с „бунтовна Враца”, идеите и опитът на мислителя и светителя Стойко Владиславов намират онова поле за изява и реален подтик за осъществяване на най-смелите му и родолюбиви начинания, а смелата му кауза се превръща в негово политическо „верую”! Нашият град с право може да се гордее с факта, че за разлика от Котел, който дари живот на Стойко Владиславов, то Враца преоткри за България и роди епископа, реформатора и посланика на добра воля пред руския император.

Поставено е началото, но все още истинското духовно възраждане е далеч. То предстои. Човекът ще извърви своя житейски път, а историята ще отрази неговата духовна промяна. Възраждането е духовната историческа летопис за „битието” и „страданията” на „грешния” Софроний. В лето 1762-о, той приема свещенически сан. Това е единственото духовно поприще, което времето предлага за будния, вече просветен ум на Стойко Владиславов.

Годината 1974 става исторически вододел за Враца и България. След дългите години на робски теглила, отново българин е избран за висш църковен светител, а родният ни град се сдоби с щастливата възможност да бъде неговата духовна крепост и твърдина. И ако все пак мнозина отдават това дело на случайността, то никак не е случаен фактът, че броени месеци подир това знаменателно известие, градът ни пръв подхвана борбата за независима българска църква.


РЕКЛАМА:

***

Несметна е заслугата на този велик българин, току-що приел епископския сан, да въведе в действие разговорния български език в църковното богослужение, при все, че за такъв е утвърден вече гръцкият от Цариградската патриаршия. Нещо повече, епископското му наместничество не се ограничава в рамките на отредения му висок ранг, а се разпростира в многобройните му проповеди и поучителни слова за великите победи на славните български царе. Трудна е възрожденската мисия на епископ Софроний, но той вярва в родолюбивото си дело: „И приидох на епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И приеха ме християните радостно, и ходях по църквите недели, в празници, и полагах поучение на нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язику поучение, имаха ме като едного философа.”

Гражданската му позиция е и негова лична човешка изповед. Разказва искрено и увлекателно за една действителност, изпълнена с много страдания и превратности. И „миряните” му вярват, защото страданията му са „праведни”, а според жанровата специфика на старобългарската литература единствено те заслужават внимание. Тогава страдалческата съдба на праведния християнин е достойна за „житиен” разказ. Той е творец със силно изразено личностно самосъзнание за човешките си слабости. Интересува се от противоречията в собствената си душа, които са неговата сила, защото ги познава. Софроний е автор с възрожденско самочувствие. Говори за произхода си, от който не се отрича. Преди да приеме духовно звание, той е човек със свое минало и свой личен страдалчески живот. Така човешкото и духовното се сливат. Те са неотделими от личността на Софроний Врачански, който никога не забравя да подчертае, че под свещеническото расо е истинският човек със своите съмнения, болки, страхове и разочарования. Човекът е част от времето, отразено в неговите лични страдания.

Биографията на Софроний е изстраданата и дълбокопреживяна летопис на епохата. Подобна диалектика на мисленето, водеща до осъзнаване на взаимодействието между човек и време, е характерна за вътрешно свободната личност, която има нов разкрепостен духовен облик. Софроний Врачански не крие своите слабости. Говори открито за тях. Те са причина за страданията му, от които черпи мъдрост. Разказвайки на ближните си събратя по съдба, той често дава пример със себе си и своето житейско минало, за да предпази от грешки идващите след него, но и да не премълчи горчивата истина за едно „смутно” време. Тази своеобразна летопис на един човешки живот, оказал се изстрадана мяра за времето и епохата.

Историята е низ от събития, които се преживяват както от народа, така и от отделния човек. Софроний избира да бъде летописец на времето чрез личната си човешка съдба. Животът му е страдалчески, времето и епохата – също. Историята придобива трагични измерения. Робството е факт, а човешкото унижение – повсеместно явление. Но независимо от страданието и тежките „смутни” времена, в които живее, Софроний открива в свой личен план духовните устреми на епохата, които разкрепостяват вътрешния му човешки свят. Той търси себе си и своето място в живота. Осъзнава човешкото си АЗ, но поради условията на робство не може да го защити докрай, макар и да се бори с всички възможни средства. Стреми се към знание като единствено възможен път към човешко достойнство. А епохата е изтъкана от контрасти. Родно и чуждо съжителстват в странно единство. Българинът се стреми към духовност, но все още знанието е на чужд „греческий язик”, а не на роден български. Възприел идеите на Просвещението, близо три десетилетия като свещеник, учител, преписвач, преводач и книжовник, Софроний се бори срещу „отчаяната темнота” на робството.

Знанието и науката са основни възрожденски ценности. На особена почит се радва ученият човек. Софроний има самочувствието на „учен человек”, но сам разбира, че знанието е безкрайно, а неговото „книжное учение” – твърде малко в сравнение с мъдростта, натрупана през вековете. Единствено поле за духовна дейност в „смутното време”, в което живее Софроний Врачански, е църквата и проповедите на християнската вяра на роден език. Това е единственото средство за възкресение на родовия дух, който, от своя страна, противодейства на робския мрак и националното обезличаване. Именно във Враца, Софроний намерил благодатна почва „той и седем от най-знатните люде на града” вземат паметното решение да потърсят подкрепата и помощта на Русия за подобряване участта на поробените българи. Така се ражда идеята, а по-късно се осъществява, Първата българска дипломатическа мисия в Русия през Възраждането /1804 г./ – дело на врачани и техния първосвещеник. Емигрантските години на Софроний са години на усилена и плодотворна книжовническа дейност. Дейност, с която новобългарската литература се обогатява не само по форма и съдържание, но и по разпространение – огромна историческа заслуга на доскорошния врачански епископ. И всичко това Софроний свързва с Враца и врачани: “Имам една скорб и бою ся от Бога да мя не суди Богъ, като узех аз оное паство на рамена моя и оставих го. Но паки надеюс на Бога всемилостиваго, като го не оставих зърад почивание мое, но от голямая нужда и от тешкий долг… За това ся трудя днем и нощем…”

Просвещенец, демократ и хуманист, съвременник на Великата френска буржоазна революция, Софроний искрено и остроумно рисува страшната картина на „размирното” време. Със своята автобиографична творба, той поставя началото на нов вид в нашата книжнина – белетристиката, а междувременно е и първият български писател, който въвежда реализма в българската литература. Творческите му художествени способности намират достойно потвърждение в илюстрацията на неговия автопортрет с акварелни бои и калиграфско изписаните му и изкусно украсени ръкописи.

Цялата житейска одисея на този велик българин представлява възрожденска летопис за изстрадания труден път на човека към духовната светлина на времето, която възкресява националното самосъзнание на българина.