гл. ас. д-р Петър Голийски

катедра ”Класически  Изток”, секция ”Арменистика и кавказология”, СУ ”Св. Климент Охридски”

Обикновено, когато се изследва  българската антропонимия, анализът се ограничава до паралели и етимологии в  рамките на славянските или на околните балкански неславянски езици и народи.  Тази традиция, завещана още от времето на първите наши езиковеди, се спазва упорито  и досега. Пред 2000 г. обаче пръв сериозен пробив в тази практика беше трудът  на ст. н.с. Валери Стоянов, озаглавен ”Историята  на изучаването на Codex Cumanicus.  Кумано-печенежки антропоними в България през ХV век”. На базата сведения от голям  брой османски данъчни регистри В. Стоянов установи в българските земи наличието  значителен брой наславянски лични имена от периода на ХV – ХVІ век, повечето от  които авторът определя като кумано-печенежки. В процеса на работата по  дисертацията ми на тема ”Ономастични и лексикални аспекти на арменското  етническо присъствие в българските земи през Средновековието” аз ползвах също  османски документи и се натъкнах не само на значителен брой антропоними от  арменски произход, но също и на известен брой имена, които имат много древен скито-сарматски  произход. Повечето от тях прилагам със съответния анализ по-долу в азбучен ред.

Разбери повече за БГ Наука:

***

1. А к с а н  и  А к ш а н о(по-малко вероятно разчитане като Акшатоз или Акшаюз,  Велико Търново, 1516–1517 г.). Според Красимира Мутафова, позоваваща се на Стефан Илчев, Аксан идва от Асен или Аксенти. Аксенти пък е производно от Авксенти или Авксентий ”който се увеличава”. Името било рядко срещано в Западна България. За името Акшано авторката предлага връзка с турското akşam ”вечер”.
  Една  слабост на нашите българисти-ономасти, изследващи антропонимията, е тази, че те  екстраполират антропонимичната картина от XX век  към имена, които са регистрирани още през XV–XVII век.  Това води до етимологии като горната, която извежда произхода на име като Аксан от Аксенти (Авксенти), без изобщо да се отчита фактът (установен чрез  честотни наблюдения в османските регистри), че подобни ”купешки” имена,  навлезли в по-новата българска именна система под църковно влияние, изобщо не  са били популярни сред българското население преди 500 или 400 години.  Красимира Мутафова се позовава на мнението на Стефан Илчев, че името Аксенти/Авксенти е ”било рядко срещано в Западна България”. Стефан Илчев прави това твърдение на  базата на източници от XX век. За XV или XVI век за Аксенти/Авксенти може да се каже, че ”изобщо не се среща не само в  Западна България, а и въобще” извън църковните среди. Така че връзката Аксан/Акшано и Аксенти/Авксенти трябва директно да се отхвърли. По-вероятна е  връзката с турското akşam ”вечер” с оглед на времето на раждане на детето, но и тя не бива да бъде  абсолютизирана, защото съществува и друга етимология, чието достойнство се  състои в съществуването на директни източни антропонимични паралели на  въпросните български имена.
  Известно е, че около 530 г. във  византийската армия на Велизарий в Персия имало отряд от 600 конници, които  били предвождани от ”масагетите” Симмас  (Σίμμας)  и Аскан (Άσκάν). Във връзка с името на  ”масагета” АсканАшканов,  за която Стефан Илчев предполага евентуална разновидност на Ачкаканов. По-скоро обаче Ашканов е реликтова фамилия, свързана с името на Аскан.  Тъй като в гръцкия няма звук и буква ”ш” най-вероятно оригиналното звучене на  името не е било Аскан, както пише Прокопий, а Ашкан или пък двете  форми са съществували успоредно. Последното е особено вероятно, защото, както  отбелязва Сергей Толстов, големият средновековен енциклопедист Бируни извежда  генеалогията на династията Ашкании–Аршакиди от Ашк или Аск,  който бил син на Кей-Хосров. Толстов добавя, че името Ашк влиза като съставен  елемент в имената на четирима хорезмийски царе в списъка на Бируни – двамина Аскахамука и двамина Аскахвара. За съжаление Толстов не предлага етимология на  имената Ашк/Аск и Ашкании.
  За партските Аршакиди под името Ашканиди говори и ал-Масуди в своето съчинение ”Златните наноси”.
  Хорезмийското или по-скоро  северноиранското лично име Ашк/Аск има и свой топономичен паралел и то  отново приблизително в същия географски регион. На една карта от Гийом Делил от  1705 г., очертаваща границите на Римската империя сл.Хр. и ”варварите”, чието  копие се съхранява в Народната библиотека ”Св.св. Кирил и Методий” в София под  сигнатура Кр IV 783, е отбелязана планинска  верига с надпис: Ascanimia sive Ascantancas Mons, т.е. Асканимия или планината  Аскантанкас. На картата на Делил тя е означена западно от планината Imaus (Имеон) и северозападно от Turris lapidea. Западната част от тази  планинската верига Ascanimia е означена като Tapurii Montes. Turris lapidea означава ”Каменната кула” и съответства на прохода по  течението на река Вахан Даря, откъдето минавал в древността важен търговски път  в посока на Китай. Имаус/Имеон е масивът на Тян Шан и Памир-Хиндукуш, т.е.  интересуващата ни планинска верига се е намирала на северозапад или по-скоро на  запад от Памир. Tapurii Montes, т.е. Тапурските планини,  най-западният дял от Ascanimia, са достигали до Тапуристан по  югоизточния край на Каспийско море и следва да се отъждествят с днешните Голям  и Малък Балхан. Следователно цялата верига Ascanimia/Ascantancas отговаря на хребета Копет даг. Северно от Копет  даг е не само Хорезм, но и коренните земи на Партия с нейната династия  Аршакиди/Ашкании.
  С оглед на всичките горни данни  може да се счита, че имена като Аксан и Акшано са метатезирани  форми на по-стари Аскан и Ашкан(о), които на свой ред имат  северноирански (партски, хорезмийски или дори скито-сарматски) произход. След  като имената Ашк/Аск и Ашкании се срещат при северните иранци,  Прокопий правилно нарича Аскан ”масагет”. твърде интересна е записаната в град Прилеп фамилия

2. Името Б о с т и н (Бостин Йорги, град Серес, 1473–1520  г.) не  е включено в ”Български именник” на Йордан Заимов. То няма славянско звучене,  но за сметка на това има редица паралели сред имената, носени от обитавалите  някога Северното Причерноморие скити и сармати. На един скито-сарматски надпис  от І век сл.Хр., открит в района на Елтеген (днес Геровское), се среща името Бостак (Βόστακος);  същото име се среща на още един надпис пак от този район, датиран към втората  половина на ІІ век сл.Хр. На  друг надпис от втората половина на І – началото на ІІ век сл.Хр. виждаме името Бостагон (Βοστάγων); на  още един скито-сарматски надпис от района на Керч, датиран към втората половина  на І – началото на ІІ век сл.Хр. откриваме името Бостакон Най-вероятно към същата група скито-сарматски имена спада и отразеното в  османски документ име Бостани, което едва ли идва от бостан, а  всъщност е едно от много български мъжки имена, съдържащи суфикса -ан – Бост -ан.
  Още по-близко до  скито-сарматското Бостак/Бостакон е чувашкото мъжко име Постак (в  чувашкия език началните съгласни се обеззвучават) и явно то има същия произход  като нашето Бостин и не произлиза от хакаското име Постай, както  смята В.Ф. Каховский. Впрочем, в случай, че не става въпрос за съвпадение, може да се търси връзка от  скито-сарматското име Бостак към хакаското Постай. Известно е, че  през І хил. пр.Хр. територията на Хакасия е била населявана от скитски племена.
  Във връзка с антропонима Бостин  може да се спомене, че през 1467 г. в османски регистър в Дебърско е записано  село Бостово, чието местоположение днес не може да се установи с  точност. (Βόστακων).

3. В а с а р (Стою  Васар, село Малощица, днес  Малошийца, Гоцеделчевско, 1473–1520 г.) и Б а с а р и н авдовица Басарина, град Солун, началото на  ХVІ век). Басарина от причастната форма на тюркския глагол bas– ”стъпвам, тъпча, натискам, притискам; владея, надвивам,  побеждавам; връхлитам, нападам внезапно” – bas–ar, с евентуално значение  ”победител, господар”, с която авторът свързва и познатото сред татарската Джучиева  династия и във Влашко название Басараба. Със същия тюркски корен Валери  Стоянов свързва и мъжките имена Баско, Басин и Басун. ( Валери Стоянов извежда  женското име
  Ако Баско, Басун и Басин биха могли наистина да се свържат с тюркския глагол bas–, то положението с женското име Басарина и мъжкото Васар е  по-различно. На първо място интересно е да се спомене, че Мариан Войтович  посочва древноруските (ХІV–ХV век) имена Басарга и Басаровитин, които нямат славянско звучене. Но това, което прави наистина съмнителен  тюркския произход на женското име Басарина (от bas–ar) и на  мъжкото Васар е откритият близо до Керч от ІІІ или по-скоро ІV век  сл.Хр. надпис, в който четем: ”Карп, син  на Басар (Βάσσαρος)”. Вариант на Басар може да се смята и българското име Бесар (ХІІІ  или ХІV век).

4. Д а д о (село Комарево, Плевенско, 1548 г.). Според Йордан Заимов  името Дадо е вариант на женското име Дада или пък е съкратено от  името Дадомир или пък идва от Дано, Дако с детско  повтаряне на сричката. Женското име Дада според Йордан Заимов идва от дада – ”по-голяма сестра, кака, леля”, а Дадомир от по-старо име Дядомир,  идентично с Дедомир. Йордан Заимов открива обаче името Дадомир чак в ХVІІІ век, тоест 200 години  след като виждаме Дадо в османски регистри. Свръх това още през първата  половина на ХІІ век е записано едно село в Галиполи, спадащо към домена на  византийския император Йоан ІІ Комнин (1118–1143), което носи очевидно  негръцкото име Дадуна.
  Няколкото предложени от Йордан  Заимов етимологии издават несигурност при възстановявяне на произхода на името Дадо.  Изглежда обаче, че Дадо също няма славянски произход, а е отново  скито-сарматско име, тъй като срещаме антропонима Дадас (Δάδας) в един надпис от Анапа от ІІ – началото на ІІІ век сл.Хр. Дадас не е единична находка, а се среща общо 19 пъти в различни надписи в Северното  Причерноморие.

5. Д а м а р (Обро  Дамар, махала Ая Слая, Солун, началото на ХVІ век). Валери Стоянов  свързва името Дамар с тюркското damar ”жила, жилка; сприхав, избухлив,  гневлив (нрав)”. Тази дума се среща и в  някои от българските говори със значение на ”жила, жилка” и поначало се свързва  с турското damar със  същото значение. Добре е обаче да се  обърне внимание, че в много по-древни времена е съществувало идентично по  звучене скито-сарматско лично име.  В един надпис, открит в Керч и отнесен към първата половина на ІІІ век пр.Хр.  четем: ”Сосий, син на Дамар (Δαμάρης), амисиец; Мания, жена на Сосий”.

6. И н а к (Инак Петко,  село Михалци, Търновско, средата на ХVІ век). Този антропоним има  точен скито-сарматски паралел. На един надпис от втората половина на І век  сл.Хр., открит в Керч, се чете името Инах (’Ιναχος).

7. К а т а н е (Велико Търново, 1516–1517  г.). Този антропоним не е  включен в именника на Йордан Заимов. Той е отбелязал само името Катин,  което според него е съставено от Като -ин, идващо от женското име  Ката, а то от Екатерина. Тази етимология има едно слабо място, а именно че мъжко име е изведено от  женско (в българската именна система се наблюдава тъкмо обратното явление), а  самото женско име е съкратено от гръцко женско име, което през XV– XVI век, а и по-рано е било напълно  непопулярно сред българите.
  Имена като Катин, Като и особено Катане могат задоволително да се етимологизират на иранска  почва. Известният руски (съветски) иранист Йосиф Оранский анализира сведенията  на античните историци Ариан и Квинт Курций Руф, споменаващи, че един от  организаторите и ръководителите на борбата срещу македонците на Александър  Велики в южната част на Средна Азия се наричал Катанес (Κατάνης) или Катенес–t дава –l в пашто, смята, че  древноиранското *Katāna би трябвало да се отрази във формата Kalān. Подобна дума (kalon) със значение на ”голям, старши, главен, глава” е  широко разпространена в съвременния таджикски език, в персийско-таджикските  говори в Афганистан и изобщо на изток от персоезичната зона. В други  източноирански местни езици като вахански и по-северните ягнобски и  новосогдийски древноиранското поствокално –t се е запазило. Следователно в някои източноирански говори от този район  могат да се очакват отражения на древноиранското *кatāna със  запазено поствокално –t. Като такива Орански посочва  шугнанското, бартангското и рушанското katanбk, дарвазкото katanб (в Южен Таджикистан) – всички със значение на ”голям,  старши, главен”. Наред с това Йосиф Оранский добавя ягнобското kбtta ”голям”, шугнанското kat(t)ā́ ”голям, велик; едър, порастнал”,  рушанското kat(t)ākбtta ”голям”, орошоро-бартангското katta, ишкашимското katā, дарвазкото katб, хазарейското katā, афганското katб всички със значение на ”голям”.  Думата katta е засвидетелствана и в редица  тюркски езици в Средна Азия и Източен Туркестан, но не и извън техните предели,  което дава основание на Оранский да предполага нейния ирански произход. Въз  основа на това той заключава, че името Катан (Κατάνης, Catenes) означава ”голям, старши, главен, глава, началник”.  Оранский обръща внимание и на засвидетелстваните в гръцки надписи от Северното  Причерноморие скито-сарматски имена като КаттасΚάττας – Анапа,  средата на II век сл.Хр.), Катион и Катокас ([Κ]ατίων и Κατόκας – Анапа, II–III век сл. Хр.). Кадонидас (Καδονίδας), отразващо по-късен преход –t > –d. Оранский съобщава, че в  гръко-латинско предаване на древноирански имена освен патронимичният суфикс -анес (Митранес) се среща и -енес
  Близко до Катанес, Катенес е и  записаното през II–III век в Анапа на Таманския полуостров лично име Катокас.  Абстрахирайки се от гръцкия суфикс –ас, стигаме до основата Каток(а).  На свой ред тя е почти идентична с антропонима Котоко (несъмнено  неславянски, макар и лабиализиран), записан в X век при манастира при село Равна заедно с имена като Курт, Испор, Нелаи,  Чото и известен брой гръцко-християнски имена. Подобно име е носел и управителят на областта Кутмичевица, заменен от княз  Борис І с Домета – Котокий.
  С оглед на тези бележки  основателно може да предположи, че българските имена Катане, Катин, КатоКат-) са от ирански  (скитски, сарматски) произход и също имат значение на ”голям, висок, израстнал,  главен, старши”. (Catenes). Катан бил довереник на сатрапа  Бес, но по-късно заедно със Спитамен пленили Бес и го предали на Александър в  329 г. пр.Хр. След това двамата вдигнали въстание срещу македонците в Бактрия и  Согдияна в 327 г. пр.Хр. Историческият контекст не оставя съмнение, че Катан е  принадлежал към някоя от източноиранските (скитските) народности. Оранский на  базата на известната езикова закономерност, според която преходът на  древноиранското поствокално ”голям старши”, таджико-узбекското ( Към тях той прибавя и записаното от Диоген Лаертски скитско име (Митренес), което обяснява и вариантите  Катанес и Катенес. (и изобщо такива, съдържащи корена

8. С м у р д (Иван, син  на Смурд, село Калтинец, Горнооряховско, днес слято с града, средата на ХV  век). С м у р г о (Боче Смурго,  село Чарава, т.е. Царево, днес Делчево, Щипско, 1576 г.). Няма логика антропонимът Смурд (и вариантът Смурго със замяна д>г) да бъде  съпоставян с думата ”смърдя”. Смурд обаче има свой великолепен  скито-сарматски прототип. Един надпис, открит по всяка вероятност около Керч и  датиран към ІV век пр.Хр., гласи: ”Бастакас,  син на Смордо (Σμόρδος)”. Киндина Хомяка  Смордовского”, като се спира единствено на Киндин, скъсен вариант на Акиндин, но не анализира антропонима Смордо. Това име е било оцеляло сред населението на Украйна чак до ХVІ век и то точно в  тази му форма. Розалия Керста споменава някой си ”
  Двеста години преди изсичането на  надписа от Керч, в VІ век пр.Хр. персийският цар Камбис е имал брат, записан от  Херодот като Смердис. Пак Херодот споменава един персийски военачалник на име Смердоменес Древноперсийските имена Смердис и Смардис означават  ”високопоставен, възвишен, издигнат”. Логично е да се възрази, че между ХV век сл.Хр. и ІV век пр.Хр. лежат 1700–1800  години и е трудно да се прави връзка между имена, разделени от такъв огромен  времеви интервал. Обаче специфичното звучене и струпването на съгласни в  имената Смордо и Смурд говорят в полза на приемственост между  тях, а не за случайно съвпадение. (Смердомен), който бил сред приближените на цар Ксеркс по времето на  похода срещу гърците.

9. С о г а ч (Ненче,  син на Согач, село Чагор, Битолско, 1468 г.). С о г у н (1690 г.). В антропонимите Согач и Согун основата определено е Сог-. Тя представлява интерес,  защото има паралел в лични имена от Северното Причерноморие. В надпис от  градището Танаис в устието на река Дон от І–ІІ век сл.Хр. се среща името Сог (Σόγος). Още 4–5 имена Сог са засвидетелствани в надписи между ІІ век и 244 г.  Може да се предполага, че нашите антропоними Согач и Согун се  намират в пряка връзка с горните скито-сарматски имена. В  надпис от Керч от ІІІ век сл.Хр. се среща абсолютно същото име.

10. Т а р о (Дуйко, син  на Таро, село Песошница,  източно от Лерин, днес Анахорион, 1481 г.). Антропонимът ТароТаррах (Ταρράχ),  ”най-свирепият от хуните”, бил  пленен, измъчван и изгорен на клада в град Халкедон. Ото Менхен-Хелфен  отбелязва, че Таррах не е тюркско име. Таро да е късен вариант на Таррах. Например  през ІХ век е известен един български управител на Македония на име Таридин, в което –дин е  суфикс. Персо-арабският автор Ат-Табари пък споменава за един цар на Киш в  Средна Азия на име Таран.
  Таро, Таридин и Таррах (или по-скоро Таррак)  могат без затруднение да бъдат етимологизирани на иранска езикова почва.  Дигорските (диалект на осетинския език) tar и tarug означават ”мрачен, сумрачен;  мрак, тъмнина”. Кюрдското tari, белуджийското tārink, афганското tōrtār, tārīk имат смисъл на ”тъмен, мрачен”,  средноперсийското (пехлевийското) tārīk значи ”тъмен” и отново  пехлевийското tar – ”тъма”. Согдийското *tarāk (t’r’k) е ”тъмен, тъмнина”, партското tār също значи ”тъма”, а сакското ttāra– ”тъмен”.
  От горните примери личи, че Таррах и Таридин са от ирански произход. Таро, като производно от  предходните, изглежда също е българо-ирански антропоним. Всички те имат имат  значение на Черньо. Подобни българо-славянски имена се срещат  нееднократно в османотурските регистри от ХV–ХVІІ век – например Черно, син  на Михно (село Речин, днес Ресен, Търновско, средата на ХV век) или Черньо Кирил (село Борово, Гоцеделчевско, 1473–1520 г.). Интересното е също така, че согдийското  *tarāk практически е идентично със споменатото вече име Таррах или Таррак, ”най-свирепият  от хуните”. Идентично име се крие и в топонима Тарахинци (с друго  име Горно Гуново), село, записано през ХVІ век в Щипско. Името е засвидетелствано още в 1335 г. в грамота на сръбския крал Стефан Душан.  Към тази поредица следва да се прибави и името на река Тара, една от  двете реки, образуващи Дрина. Най-вероятно ТараЧерна,  едно типично за балканската хидронимия название (срв.например с Бели и Черни  Дрин, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Вит, Бяла Места и Черна Места, Бела Река  и Черна Река в Западните Родопи, Черни и Бели Лом в Източна България, река  Черна в Южна Македония). Трудно е обаче да се представим, че сърби са донесли  името Тара.
  Такива антропоними са отбелязани  като лични и бащини имена не само в ХV век, а във втората четвърт на ХVІІ век в  католически документи: Тарьо Драгулинов, Васил Тарьов (село  Белене, 1626 г.), Тарьо Гульов (село Белене, 1637 г.), Стоян Тарьов (село Ореше/Орешане, 1637 г.). има свой прототип в земите непосредствено на север от Дунава. След потушаването  на бунта на тракиеца Виталиан през есента на 515 г. един от неговите офицери на  име Никак не е изключено този Таррах да е бил  българин, а не хун. Известно е, че Виталиан е разполагал с големи военни части,  съставени от хуни и българи. Но дори и Таррах да е бил хун, това не означава,  че този антропоним не бил разпространен и сред българите, както и предполага  възможността означават ”тъмен, черен”.  Персийското означава просто

11. Х о д о р (Ходор Лучка, син на Кабал, село  Дечире, местоположението му не е установено, вероятно се е намирало около с.  Червен, Русенско, началото на ХVІ век). Антропонимът Ходор не е разгледан от Йордан Заимов, а Валери Стоянов го определя като ”антропоним  с неясна етимология”. Името се е срещало през средновековието на  територията на Украйна, а и днес съществува като фамилия. Розалия Керста е  открила в документи от ХІV – ХV век имена като Ходоръ, Chodor, Chotko, Ходко,  които тя счита за варианти на Феодоръ с характерната за украинската  антропонимия замяна ф > х. Ходор при българи и украинци не идва от Феодор (форма, която на всичко отгоре не се среща при българите), а има  скито-сарматски произход. На един надпис, открит в Анапа (Тамански п-в., където  впрочем се е намирала и Кубратовата столица Фанагория) и датиран към втората  половина на ІІ – началото на ІІІ век сл.Хр., се среща мъжкото име КодораСармат,  син на Кодора”. Изразено  е предположение, че името Кодора произлиза от топонима Кодори –  река в Абхазия, южно от Сухуми, макар че по-логично е да е станало обратното.
  Това име е съществувало сред  българите и преди ХV–ХVІ век, защото е открит пръстен, вероятно от ХІІІ–ХІV  век, с надпис ”Ходоров пръстен”.
  Като топонимичен паралел на името Ходор си струва да се посочи село Ходоровче, записано в османски  дефтер през 1606 г. Днес селото е известно под името Одъровци, Софийско. Същата  метаморфоза от по-старо Ходоровци е претърпяло и името на днешното село Одоровци,  разположено на северозапад от Брусарци, Ломско. Не е изключено подобен да е  произходът и на имената на селата Одърци (северозападно от Оброчище,  Балчишко), Одърне (западно от Левски), както и на село Одрено,  Кривопаланско, записано като Одрене около 1642 г. В  действителност обаче името (Κοδόρας) – ”

12. Ш а в (Лагатор Шав,  село Кюлефча, Шуменско, 1548 г.). Антропонимът Шав не е разгледан от Йордан Заимов. Той има доста странно звучене, но би могъл лесно  да се етимологизира на иранска езикова почва. Ягнобското sāwsaw, согдийското *šāw (š’w), хорезмийското sāw, партското sy’wsеaw, сега sew – ”черен”). Сакското śava означава ”медночервен”, а древноиндийското śyāva, śyāma ”тъмнокафяв”. Според В.И. Абаев  от този тип са и скитските имена СиавосСиавакос (Σιαυακος), Сиавагос (Σιαυαγος), Савагос (Σαυαγος), Созирсавос (Σοζιρσαυος ”Смуглият Созир”). Абаев дори етимологизира етнонима ”савромати” като  ”смуглоръки” – saw-жrm–a–tж. означава ”черен”; същото значение  имат осетинското (от него  преминало в староарменския като (Σιαυος),
  Същото име, и то тъкмо във  формата Шав, срещаме и в един алански (или по-скоро сарматски) надпис от  Одеса от ІІ в. сл.Хр. – ”Аз Хал [направих] подарък на Виссе. Това вретено [надписах] на моя съсед Шав” (”Жз Хъал мж лжвар  Виссжн [кондтон] ай ужфжн ъл мж съхаг Шав фъм[ста]”).

Съществуват два пътя за появата и  оттам и за запазването в българската късносредновековна антропонимия на  поместените и анализирани по-горе скито-сарматски имена. Единият е те да са  пренесени от установилите се в периода ХІ–ХІІ век в нашите земи печенеги или  по-скоро от куманите, заселвали се на отделни вълни южно от Дунава в  промеждутъка ХІІ–ХІІІ век. Известно е например, че в 1241 г. от Унгария в  България се прехвърлят 40 000 кумански семейства. Съгласно установената за печенегите през ХІ век от проф. Омелиян Прицак  пропорция на бойци спрямо останалото население 1 : 7, общият брой на тези хора е бил около 280 000 души. Османските регистри обаче в  повечето случаи показват добра съхраненост на иранските форми, което сочи, че  тези антропоними са донесени на Балканите от народ, който е контактувал пряко  със скито-сарматското население в Северното Причерноморие. Когато през ІХ век  печенегите навлизат западно от река Дон, а век по-късно там се установяват  куманите, старото иранско население на областта от Дон до Днепър е било вече  силно оредяло вследствие на продължили векове процеси на асимилация с околните  славянски или неславянски тюркоезични и угрофиноезични етнически групи. По тази  причина е съмнително куманите или печенегите да са изиграли ролята на  антропонимичен посредник между скито-сарматската и късносредновековната  българска именна система.
  Съмнително е и въпросните имена  да са донесени от една група от 16 000 алански заселници, установили се по  нашите земи след 1301 г., защото те са били почти напълно изтребени от  каталонските наемници (каталаните) на византийска служба през 1306 г. Оцелели само  300 души, както свидетелства участникът в събитията Рамон Мунтанер.
  За разлика от куманите и  печенегите, доведените на Балканите от Аспарух и Кубер българи са контактували  непосредствено със скито-сарматското население в Северното Причерноморие  най-малкото в периода между ІІ и VІІ век сл.Хр., както това личи от данните от  различни писмени паметници, в т. ч. и арменски. С оглед на това логично е тези  българи да са взаимствали и по-късно пренесли южно от Дунава различни  скито-сарматски лични имена. Това се потвърждава и от географското  разпространение на анализираните по-горе антропоними:

Първият  основен район, както личи, обхваща земи на заселване на Аспаруховите българи.  Вторият основен район напълно съответства на областта, заета от Куберовите  българи, очертана по исторически и археологически данни – от Западните Родопи  през Солунско до Охрид. Това сочи, че най-вероятно именно Аспаруховите и  Куберови българи са донесли редките и необичайни за слуха на съвременника  скито-сарматски племена южно от Дунава, а не много по-късните печенежки и  кумански преселници.

СЪКРАЩЕНИЯ

ГИБИ – Гръцки извори за българската история
  ТИБИ – Турски извори за българската история
  ТДИМН – Турски документи за историjата на македонскиот народ

БЕЛЕЖКИ: