Що е палеоботаника и има ли почва у нас? Част II

Автор: доц. Владимир Бозуков, Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания, БАН 

„Почвата е повърхностният рохкав, изветрен пласт на земната кора. Тя има сложен състав и структура. Основното свойство на почвата е нейното плодородие – способността ѝ да осигурява хранителни вещества, вода, въздух и топлина на растенията.” Така започва във вездесъщата Уикипедия, описанието на значението на тази звучна българска дума. Или с други думи: на сушата, всичко започва с почвата. След нея идват растенията, след тях – и животните.

В нашата България почви – дал Бог. Къде плодородни, къде по-малко. Но как стои въпросът с почвата, от която се е появила и развивала българската палеоботаника?

Както навсякъде, където е намесен човекът, така и в тази тема съществуват два компонента – обективен и субективен. Нека отдадем приоритет на обективния компонент. Все пак, в исторически план той предшества субективния в буквалния смисъл. Т.е. историческият период, за който имам възможност да ви разкажа, започва преди около 65 млн. г. и завършва преди около 2,5 млн. г. В него се разполагат времевите периоди палеоген (65 – 23 млн. г.) и неоген (23 – 2,5 млн. г.). След тях именно следва кватернерът (2,5 млн. г. до днес) или наречен още антропоген – времето на поява и развитие на субективния фактор. Трите споменати периода образуват неозойската ера, в която ние съществуваме днес и за наше щастие, динозаврите са вече минало в предходната мезозойска ера.

Вероятно драгият читател е запознат с условието, че всичко около нас тече и всичко се променя. Той може да бъде уверен, че и преди нас всичко е текло и се е променяло по същите физични и химични закони, които царуват и сега. В някои среди наричат това Принцип на актуализма и с негова помощ извличат ценни научни познания. Ценни за тези, които ценят науката, разбира се. Безполезни за тези, които не я възприемат като полезна. Зависи от субектите – от тяхното възпитание, култура и степен на любопитство към света около тях.

Сега, конкретно към непрекъснатите промени на земната повърхност, протекли през палеогена и неогена: движението на континеталните плочи, причиняващо сложни промени в релефа на сушата; многобройните действащи вулкани; ерозионните процеси; промяната на нивото на световния океан и др. знайни и незнайни фактори са дали възможност за формиране на седиментни скали. Части от растения понякога са попадали в тях (за наш късмет) и днес имаме възможност да ги откриваме като растителни фосили.

На територията на България има установени над 120 находища на палеофлори от палеогена и неогена. И те като почвите – някои са богати, други не толкова. Локалните палеофлори, които представляват особен интерес и съдържат повече от 100 фосилни вида са тези, разкрити в районите на селата Ружинци (СЗ България), Гърмен и Сатовча (ЮЗ България). И в близост до бившите села Курило и Чукурово (Западна България). Всичките тези палеофлори са датирани като неогенски и по-точно среден миоцен (~17-10 млн. г.) за Чукуровската, Сатовчанската и Ружинската палеофлори и границата между късен миоцен и ранен плиоцен (~5 млн. г.) за Гърменската и тази от Курило.

Една от причините за разнообразието на тези палеофлори е същата, която обуславя и богатството на днешната Българска флора. Това е географското разположение на страната ни. През нашата територия преди стотици и хиляди години са преминавали какви ли не човешки племена и народи, а преди милиони години това са правили растенията и животните. Много преди да бъде миграционен път на човека, територията ни е била същото за флората и фауната на три континета: Европа, Азия и Африка.

Въпреки промените в този път, съществуващ или като архипелаг, осеян с множество вулкани през палеогена, или като спокойна и понякога непрекъсната (от Босфора) сухоземна връзка през неогена, по него винаги са преминавали растителни и животински видове. Този процес не спира и сега.

През своето многомилионно съществуване, територията на България е променяла коренно както релефа, така и надморското си равнище. Части от сушата се превръщали във водни басейни от морски, езерен или бракичен тип. Появявали са се планински вериги, които са се превръщали в група острови и обратното.

Общата тенденция на развитието на климата в региона е била преход от тропичен към умереноконтинетален, но винаги е имало известни флуктуации към затопляне или застудаване. Тези промени са давали възможност за съществуването на разнообразни екологични ниши, където са се запазвали реликтни растения или са се образували нови видове. Известни са много европейски палеогенски видове, които са се запазили единствено тук през неогена. След това или са изчезвали, или са продължили миграцията си на изток. Известни са и ендемични палеовидове, които досега са регистрирани единствено на наша територия. В резултат на всичко това, за българската палеофлора са установени по макроостанки над 850 фосилни таксона. В това число влизат представители на почти всички растителни отдели. Водорасли и мъхове, хвощове и папрати, голосеменни и

покритосеменни.

С най-голям дял се отличават покритосеменните растения с видове привързани към най-различни климатични условия – от тропически палми и лаврови до бореалните представители на семейство Брезови. От растящите в заблатени почви блатни кипариси до устойчивите на засушаване коркови дъбове. Разбира се и тук може да се проследи тенденцията в промяната на флората и растителността съобразно както споменатата по-горе промяна на климата. От тропическата растителност, обитавала района на днешните Родопи по време на средния палеоген, до близката до съвременната растителност от околностите на София в средата на неогена. Най-богатата палеофлора се установява през средния миоцен (15 млн. г.), когато е регистриран т. нар. климатичен оптимум. Тогава валежите и температурите са позволявали заедно да се развиват и авокадото, и брезата. Разбира се, за това съжителство е допринесло отново географското положение на територията ни. Тук са си давали среща палеотропичните видове напускащи захлаждащата се Европа с артотерциерните, идващи от северните части на Европа и Азия.

На цялото това изобилие от находища на палеофлори и богатата информация, която те ни предоставят, е обърнато подобаващо внимание от българските изследователи. Близо 90 години български учени са посвещавали дните и труда си на палеоботаниката. Трябва да се отбележи непременно, че на тази фундаментална наука у нас са се посветили изключително български учени, за разлика от някои наши балкански съседи, при които десетилетия наред палеоботаничните проучвания са се провеждали от западноевропейски изследователи или с тяхна помощ.

Ето че стигнахме и до субективния фактор, определящ развитието на българската палеоботаника. Веднага трябва да споменем, че началото ѝ поставят видни български ботаници, като академиците Николай Стоянов, Борис Стефанов, Даки Йорданов и професор Борис Китанов. Техните трудове върху палеофлората разкрита в покрайнините на София, изчерпателно обхващат видовия състав, видовете растителност и връзката им със съвременната флора и растителност на България.

Споменатите автори са тясно свързани със Софийския университет „Св. Кл. Охридски” и Института по ботаника при Българската академия на науките (който сега е част от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания).

Първият труд с палеоботанична насоченост излиза през 1929 година в Списание на Българското геологическо дружество. Той е с обем на монография и отпечатан на немски език. Авторите му Н. Стоянов и Б. Стефанов правят обстоен анализ на фосилната флора от района на с. Курило и на тази основа правят модел на еволюцията на флората и растителността в България от началото на плиоцена до наши дни.

Това е наистина летящ старт за българската палеоботаника, но истинското и целево (или по-скоро многоцелево) развитие на тази наука започва през втората половина на ХХ-ти век, когато се създава секцията по Палеоботаника и палинология в Института по ботаника към БАН. Сътрудниците в тази секция внедряват нови методи, утвърдени от световната практика, които носят още по-надеждна информация за таксономичната принадлежност на фосилия материал. Така заедно с ихнофитологичния метод, който стои в началото на палеоботаничните изследвания, и който се основава на морфологичния строеж на листната петура, започват да се прилагат карпологичният (изследват се фосилизирани плодове, семена или части от тях) и кутикуларният методи.

При последния се изследва клетъчният строеж на фосилизирана листна кутикула или дори само отпечатък от нея. Той е много полезен, когато листната морфология не е достатъчна за точното определяне на таксономията на проблемен фосил. С негова помощ и по-точно с помощта на специфичната структура на устицата и клетките около тях, стана възможно да се направи ревизия на фосил от района на с. Ружинци и от отдела на папратите, където е бил класифициран по листна морфология (Angiopteris ruzinciniana Palamarev, Petkova et Uzunova), той бе регистриран като представител на голосеменните растения [Eostangeria ruzinciniana (Palamarev, Petkova et Uzunova) Palamarev et Uzunova].

В рамките на секцията бе утвърден и поленовият анализ, като метод за изследване на микрофосили – най-често това е полен от семенни растения и спори от спорови, но се срещат и устойчиви форми на микроводорасли и спори на гъби. Този метод допълва палеоботаничните данни с възможността си да дава ясна картина за флората и растителността далеч в сушата, а не само в района на седиментацията и образуването на флороносните скали. Това се дължи на възможността за пренос на различните палиноморфи по въздушен път на далечни растояния.

Тук трябва да се споменат и колегите геолози, към които отправям благодарности за тяхна помощ в разкриването на флороносни седименти. Информация за много от находищата на фосилна флора е предоставена именно от тях. При такива обстоятелства през 80-те години на ХХ-ти век българската палеоботаника достигна своя връх, ръководена от проф. Емануил Паламарев – един учен на европейско ниво, уважаван и търсен за съвместна дейност от международната палеоботанична общност. Иска ми се да спра дотук. Да остана в това време и да заявя, че в България има почва за палеоботаниката. Има находища на богата фосилна флора – обективният компонент е налице, има учени разпознаваеми в международен мащаб. Явно и субективният компонент и него го има. Какво остава, за да я има българската палеоботаника? Единствено вниманието на Българската държава.

За съжаление от 90-те години на миналия век започна неглижирането на цялата българска наука. Еманацията (тази хубава българска дума) на което, бе знаменателната 2010, когато един министър на финансите реши, че БАН е просто дупка в бюджета на държавата и тя трябва да бъде премахната. След като не успя директно да извърши това неолиберално действие, реши да отреже парите за родната наука и така тя щяла сама да си замине с последния учен, който се пенсионира, или ще си отиде от този свят от недоимък, преди да дочака пенсийката си. Последващите финансови министри и председатели на финансови и икономически комисии в НС прегърнаха тази идея и продължават да твърдят, че щом учените са толкова учени и много знаят – да се оправят сами… Резултатите от този наукоцид, конкретно за палеоботаниката са: от 15-16 сътрудника през 80-те години на миналия век в едноименната секция на ИБЕИ са останали 6. На повечето от тях им остават десетина години до пенсия, а млади хора не идват. Или идват и си отиват поради ниските доходи, с които не могат да осигуряват семействата си. Още по-страшното е, че не само палеоботаниката е в такова окаяно положение. Много направления в българската наука се затриха, поради системното недофинансиране на БАН. Много млади и надеждни учени избраха като изход от ситуацията входа за заминаващи на аерогара София. С еднопосочен билет. Кой и как да обясни на субектите, които по някакъв начин са се наместили на министерски или депутатски места, че стойностен учен не се създава за една, две или три години? Това е дълъг процес на предаване на знания от учител на ученик, които след това се надграждат. Когато този процес се прекъсне, всичко трябва да започне от нулата и едва ли някой ще се заеме с такава кауза. Резултатът: все по-голямо отдалечаване на България от европейската научна общност. Все по-голямо приближаване на страната ни към параметрите на банановите държави.

Винаги е стоял пред мен въпросът: дали политиците ни точно към това се стремят? Да намаляват броя на учените, на знаещите и съответно задаващите неудобни за тях въпроси и обратно – да увеличават броя на непросветените и затова лесни за манипулиране гласоподаватели. Отговора на този въпрос оставям на драгия читател.