„Шестото измиране“ на Елизабет Колбърт

shestoto_izmirane.jpg

Носител на „Пулицър“ – „Шестото измиране“ на Елизабет Колбърт – излиза на български език

 


Трудът, за който американската журналистка Елизабет Колбърт бе отличена с „Пулицър“ преди месец излиза на български език. „Шестото измиране“ (ИК „Изток-Запад“) търси отговор на въпроса чака ли ни масово изтребление, причинено не от друг, а от самите нас.

 

Нашумялата напоследък по света тема за шестото измиране е разгледана обстойно от американската журналистка Елизабет Колбърт в изключителната книга „Шестото измиране“ (с подзаглавие „Неестествена история“).


РЕКЛАМА:

***

Колбърт проследява историята на Шестото – може би фатално за хората – измиране, за което виновник е не друг, а самият Homo sapiens. Авторката разказва за редица видове, безвъзвратно изчезнали от лицето на Земята (американският мастодонт, безкрилата гагарка, амонитът, изчезнал заедно с динозаврите в края на креда и др.); началото на криволичещата история на тази история е положено с труда на френския естествоизпитател Жорж Кювие. Фактите от миналото се допълват и от факти от настоящето: все по-фрагментираната амазонска дъждовна гора, бързо затоплящите се склонове на Андите, външните участъци на Големия бариерен риф…

 

Достоверността на написаното е гарантирана: Колбърт се е включила в експедиции и е посетила изследователските станции на дестинациите, за които пише. Не е необходимо да посетим обаче тези критични точки, за да се убедим в истинността на написаното от нея. Тя дори отделя глава, в която описва измиране, случващо се съвсем буквално в собствения й заден двор, а може би и в нашите домове…

 

В предговора на книгата Колбърт сочи: „Измирането по принцип е зловеща тема, а масовото измиране е в пъти по-страховита. То  също е и увлекателна тема. В следващите страници ще се опитам да ви предам и двете усещания: възхитата да научаваш подробностите и в същото време ужасът от наученото. Надеждата ми е читателите на тази книга да я затворят, оценили както трябва наистина изумителния момент, в който ни се е паднало да живеем.“

 

Книгата съдържа и повече от любопитен снимков материал…

 

Шестото измиране“ е определена за една от 10-те най-добри книги за 2015 г. в класация на „Ню Йорк Таймс“. За нея Елизабет Колбърт бе отличена с престижната награда „Пулицър“ в сферата на документалната литература преди месец.

 

*

Векове минават и чак в настоящето започва да се случва нещо.“

Хорхе Луис Борхес

 

 

Откъс от „Шестото измиране“, Елизабет Колбърт

 

Гората и дърветата


Alzatea verticillata


– Дърветата са главозамайващи – тъкмо казваше Майлс 

Силман. – Те са много красиви. Вярно е, че за да им се възхитиш, е нужно малко повече усилие. Влизаш в една гора и първото, което си казваш, е „я какво голямо дърво“ или „о, ей на това му се вика високо дърво“, но когато започнеш да мислиш за историята на живота им, за всичко, което е нужно, за да достигне дървото до това място, историята се заплита. Малко като виното е – когато започнеш да го разбираш, то става още по-интригуващо!

Намирахме се в Източно Перу, в началото на Андите, на върха на четири хиляди метра висока планина, където всъщност нямаше дървета – само шубраци и, малко не намясто, дузина крави, които ни гледаха подозрително. Слънцето залязваше и с него се снижаваше и температурата, но, обгърната в оранжевото зарево на вечерта, гледката беше изумителна. На изток се точеше панделката на река Алто Мадре де Диос, която се влива в река Бени, която пък се влива в река Мадейра и в крайна сметка стига до Амазонка. Пред нас се простираше националният парк „Ману“, една от горещите точки на световното видово разнообразие.

– Пред себе си виждаш по един от всеки девет вида птици на планетата – каза ми Силман. – Тук, само на наша територия, имаме над хиляда вида дървета.

Заедно с него и няколко негови докторанти от Перу току-що бяхме пристигнали на върха на планината, след като потеглихме сутринта от град Куско. Измервано в птичи полет, изминатото от нас разстояние се равняваше само на около стотина километра, но пътуването ни беше отнело цял ден шофиране из серпантините на черните пътища. Пътят се виеше покрай селца, изградени от глинени тухли, ниви, кацнали под невъзможни ъгли, и жени с яркоцветни поли и кафяви филцови шапки, които носеха бебета в слингове на гърбовете си. В най-големия град спряхме за обяд и си купихме провизии за четиридневна екскурзия пеша. Те включваха хляб и сирене и листа от кола, колкото да напълнят пазарска торба – Силман ги купи за еквивалента на два долара.

Застанал на планинския връх, Силман ми каза, че пътеката, по която щяхме да тръгнем следващата сутрин, често се използва от търговци на кока, които я изкачват в обратна посока. Тези кокалерос носеха листата от долината, където ги отглеждаха, в селищата от високите Анди от рода на онези, които току-що бяхме подминали, и пътеката се използваше за тази цел още от дните на конкистадорите.

Силман, който преподава в университета в Уейк Форест, се нарича горски еколог, макар че реалната му титла е тропически или обществен еколог, или биолог консерватор. Той е положил основите на теорията си, размишлявайки върху това как се създават горските съобщества и дали те остават стабилни в течение на много време. Това го довело до разглеждане на начините, по които се е променял климатът в тропиците в миналото, откъдето било съвсем естествено да достигне до възгледи как ще изглеждат тези промени в бъдещето. Наученото го вдъхновило да отдели поредица дървесни парцели, които сега щяхме да посетим. Всеки от парцелите на Силман, те са общо седемнадесет, се намира на различна височина, оттам е изложен и на различна средна годишна температура. В мегаразнообразния свят на „Ману“ това означава, че всеки парцел представя разрез на фундаментално различно горско общество.

В популярните представи глобалното затопляне се смята най-вече за заплаха за студенолюбивите видове и тази идея си има добри основания. Докато светът се затопля, полюсите ще бъдат преобразени. В Арктика ледената покривка заема само половината от областта, която е обхващала преди тридесет години, а след още тридесет най-вероятно ще е напълно изчезнала. Очевидно всички животни, които зависят от леда, като пръстенчатите тюлени или полярните мечки например, ще бъдат засегнати силно от стопяването му.


Европейска нощ на учените 2022 г.: