Направи дарение на училище!

Екатерина Ангелова
(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Резюме: Тази статия е посветена на Десислава – съпруга на севастократор Калоян, братовчед на българският цар Константин Тих- Асен, управлявал Второто българско царство от 1257 до 1277 година. Десислава е известна с това, че заедно със съпруга ѝ са изографисани в Боянската църква,(днес в близост до Националния исторически музей в София) уникален паметник на световното културно наследство от времето на т.нар. палеологов ренесанс в западните български земи. Образът на Десислава е дотолкова уникален и известен, че е бил изобразен на българска банкнота с номинал от 20 лв.
Ключови думи: България, Десислава, Боянска църква, средновековие.

Добре запазена и лесно достъпна, църквата в Бояна е предмет на разностранни проучвания, първите от които произхождат отпреди повече от едно столетие. В течение на този дълъг период се натрупват твърде многобройни отделни изследвания статии и бележки, излезли изпод перото на бъгарски и чужди учени и писатели. След началните общи сведения и описания постепенно се преминава към подробни проучвания на отделни страни на паметника, на неговите старини или пък на някои специални въпроси, свързани с него.
Научното и детайлно проучване на Боянската църква е предшествано от цяла редица кратки и общи съобщения за нея или нейните старини. В средновековната българска литература няма никакво упоменание за църквата. Дейците на българското национално Възраждане от втората половина на XVIII и първата половина на XIX в. отминават този паметник на средновековната история. Истинското откриване на църквата за науката се дължи на трима чужди изследователи, посетили Софийската област през XIX в. Заслужилият руски славист Виктор Григорович (1815—1876) по време на едногодишното си пътуване по балканските земи (20. VIII. 1844—11. VII. 1845) посетил, както е известно, днешната българска столица и някои от нейните околности. Сам Григорович разказва за своето посещение тук. Споменавайки за съществуването на 14 манастира в околността на София, той признава, че нямал възможност — въпреки желанието си — да посети всичките и затова решил да се отправи само към най -древния от тях „според общото признание“ —манастира „Св. Пантелеймон“. Напускайки София, Григорович се озовал в Бояна.

„Приближавайки към това място, аз забелязах следи от каменни основи—пише той,— на някои места сякаш имаше останки от стени, а върху височините на Витоша съзрях древен замък. Има предание, че там, гдето сега е Бояна, се е намирала древната Сердика. В Бояна — добавя пътешественикът — не намерих манастира, обаче по развалините, разхвърлени около църквата, могат да се забележат следите му. Въпреки това софийските жители продължават да назовават тези развалини със старото им име. Църквата „Св. Пантелеймон“ е малко подновена и неотдавна турците са я обстрелвали. В нея намерих няколко ръкописа за манастирска употреба, между които два доста интересни.“

Приблизително десетина години след Григорович в Бояна пристига друг изследовател -Стефан Веркович (1827—1893), който също търси паметници на миналото. Веркович обаче събира надписи и документи и затова насочва вниманието си към средновековните надписи в Боянската църква. Давайки общо описание на църквата, той пръв споменава стенописната украса.

Разбери повече за БГ Наука:

***

„Едан саат хода от Софие у селу Бояни, кое под самом гором Витошом лежи — пише Веркович през 1855 г.,— налази се една стародревна мала црква, изнутра прекрасно живописана, и премда е више пута од разбойника била похарана и запативана, опет се зато старо живописанье добро сачувало и изображения се ясно познаваю.“

След като предава — за първи път в книжнината — ктиторския надпис на Боянската църква, Веркович изчислява неточно датата на надписа, сиреч пресмята годината от „сътворение мира“ 6767 като 1255 вместо 1258—1259 г. от н. е. и добавя, че според посочването на този надпис Боянската църква по това време е била „само измазана или живописана…, а зидана могла е она іош пре тога времена бити“. Възрожденският деятел се спира и на съдържанието на надписа, като се опитва да разясни родословието на севастократор Калоян. По-важни от тези разсъждения обаче са сведенията за стенописите, и то за най-ценните от тях — ктиторските образи на севастократор Калоян и жена му Десислава. Веркович тук дава кратки сведения за възрастта на двамата ктитори („оба су представлени у най-больим годинама“), после описва нещо от образа на Калоян и неговото облекло, както и облеклото на Десислава, а накрая добавя и двата надписа, които съпровождат образите. Заслужава специално да се припомни опитът на Веркович да обясни някои подробности в облеклото на Десислава във връзка със съвременното тогава женско облекло в Софийско. По времето когато той посетил Боянската църква, някои от нейните старини били сравнително по-добре запазени и затова Веркович можал да разчете изцяло надписа на Алтимир, сина Витомиров, от 1346 г., който днес е изчезнал. Накратко казано, малкото съобщение на Стефан Веркович за надписите и образите, обнародвано през 1855 г., трябва да се смята като истинско откриване пред научния свят на този бележит паметник на българското изкуство от средновековието.
Един нов етап в проучването на Боянската църква настъпва с идването на големия познавач на балканската история Константин Иречек (1854—1918) в България в края на 1879 г. През време на своето петгодишно пребиваване в България Иречек няколко пъти посещава Боянската църква, прави наблюдения и проучвания в нея и пише за това в няколко от своите съчинения.

Цялостното научно изследване на Боянската църква обаче започва с проучванията на пребиваващия временно у нас през онези години голям познавач на византийското изкуство проф. Андрей Грабар. В течение на няколко години Грабар посвещава на Боянската църква редица основни проучвания, които изясняват множество въпроси и полагат основата за по-нататъшното изследване на този паметник от българското минало. Няколко отделни публикации са посветени еднакво на архитектурата и на стенописите на църквата.

Образът на севастократорката Десислава е емблематичен за Боянската църква и е най-популярният женски образ от българското средновековие. Ако за костюма и инсигниите на севастократора във византийския свят има писмени и визуални извори, то за отличителните белези на костюма и инсигниите на техните съпруги няма никакви преки свидетелства. В този смисъл изображението на Десислава има значението на своеобразен документ за своето време. Севастократорката е облечена в свободна, разширяваща се в долния край дреха, която Грабар нарича далматика, прилепваща плътно около врата, а върху дясното рамо се вижда разреза с копче, чрез който тя е била обличана. Дрехата е от тежък плътен плат със три големи кръгли почти еднакви по големина златотъкани медальона отпред, в които на бял фон са разположени в хералдична поза от двете страни на „дърво на живота“ големи животни, обикновено оприличавани на пантери или лъвове. Мотивът с изображения на животни в кръгли медальони определено има знаков характер. Той се среща много често върху платове, от които са изработени части на владетелски костюм или платове от дворцовата среда. Очевидно е, че мотивът с медальона е тъкан, а не везба. При изработването на дрехата обаче медальоните са разположени така, че два да заемат цялото поле на дрехата Арменски ръкописи ни предоставят няколко владетелски портрета с подобен мотив. От периода 1029-1064 г. се датира портретът на цар Гагик и семейството му в т. нар. Карско евангелие (Treasury of St. James, Ms. 2556 – 1, fol. 135v) от сбирката на Aрменския патриархат в Йерусалим. Запазени са и две изображения на владетеля на Киликийска Армения Левон ІІІ (1269-1289), чиято далматика е украсена с големи медальони с лъвове. И двете изображения са дело на прочутия художник миниатюрист Торос Рослин (Chookaszian, 1994-1995) – първото

(Matenadaran, 8321, fol. 15) се датира към 1250 г., а другото (евангелие Ms 2660 от библиотеката на Арменския патриархат в Йерусалим) – от 1262 г. Тук интересното е, че не само туниката, но и наметката носи сходен десен с медальони с изображения на грифоноподбни животни. От долната тъмнозелена туника на Десислава се виждат само краищата на тесните ръкави с едва забележими останки от жълти орнаменти, които се подават под наметката. Тя също е от тъмночервен тежък плат с големи кръгли медальони (почти колкото тези върху далматиката). По края на наметката върви широк златотъкан бордюр със стилизиран повлек. Под дългата до земята далматика се забелязват върховете на червени обувки. При Комнините червените обувки имат значение на царски символ. Ласкаридите употребяват малинови, но и другите отенъци на червеното са имали същото значение Понякога правото да носят червени обувки получават определените за наследници на трона. С особено внимание е предадена украсата на главата на ктиторката. Съгласно средновековната традиция, омъжената жена покрива косите си. В случая Десислава носи плътно прилепнала върху главата тъмнокафяво-черна шапчица, обточена с перли. Върху шапчицата е положен тесен прозрачен воал, който минава под брадичката, върху който са закачени златните обеци наушници. Те се състоят от плочка със сърповидна форма с голям цветен камък и с перли по края. Ухото е масивно и е закачено за прозрачния бял воал. Сърповидните обеци са сред най-атрактивните и широко разпространени обеци в целия византийски свят, особено през VІІІ-ХІ в. В повечето случаи са изработени от злато или сребро, масовите примери са без особена украса, но са познати и луксозни екземпляри с използването на емайл, различни златарски техники. Малката шапчица, покриваща плътно косите на Десислава, е вариант на толкова разпространената през ХІІІ в. във всички социални слоеве на Западна Европа т.н. сoiffe, носена както от мъжете, така и от жените.
При тази реконструкция може да се каже, че Десислава носи по-скоро малка корона. Откъде е дошла тази част от костюма на Десислава – от Запад или от Изток, не се знае. При всички случаи обаче образът на Десислава е свидетелство за това, че в средата на ХІІІ в. Балканите и Средиземноморието представляват една контактна зона, в която свободно и активно се обменят културни модели.
За Десислава може да се отбележи, че била съпруга на севастократор Калоян, братовчед на Константин Тих- Асен. За нея няма никакви известия в писмените извори. Портретът на Десислава е един от шедьоврите на средновековната българска живопис. Тя е изобразена като млада, стройна жена, с правилни и красиви черти на лицето. Десислава принадлежала от тогавашният аристократичен елит. Има тези, че Десислава била родена в Сърбия или крайбрежието на Адриатика. Възможно е обаче тя да е била българка от Македония, още повече, че самият цар Константин Тих бил от Скопие. Не се изключва и вероятността тя да е българска болярка от Търново, тъй като братовчедите Калоян и Константин Тих са се нуждаели от подкрепата и съюза на столичното болярство. Портретът на Десислава в Боянската църква неведнъж е анализиран от изкуствоведи и историци, будел е въображението на поети, художници и писатели.

Библиография:
– Андреев, Й, Лазаров, И, Павлов, П. Кой кое е в Средновековна България. Исторически справочник. София, 1994.
– Дуйчев, И. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. София 1972.
– Павлов, П. Първите дами на средновековна България. София, 2020.
– Пенкова, Б. Ктиторските портрети в Боянската църква като свидетелство за историята и културата на своето време. – В: Сп: Проблеми на изкуството София 1/2017, с.9-16.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!