Направи дарение на училище!

Като връхна точка в българската национална революция, Априлското въстание от 1876 г. е еманация на българския дух и по тази причина, то закономерно привлича вниманието на широката международна общественост. Сърбия не прави изключение от това правило на Балканите. Четническите акции през 1867 и 1868 г. са свързани с действията на радикалното направление в българското национално-освободително движение, чието начало поставя Г. С. Раковски през 1861-1862 г. с организирането на Първата българска легия в Белград. Провалът на Легията и неблагополучията при взаимодействието със сръбското правителство принуждават Раковски да коригира първоначалните си планове и намерения. Той се убеждава, че съседните страни използват взаимодействието си с българите за решаването на едни или други свои проблеми без сериозни намерения за траен съюз и взаимноизгодно сътрудничество против общия неприятел. Това го принуждава да промени своята т. нар. четническа тактика. През 1866 г. Г. Раковски се озовава в Букурещ, където заедно със свои съмишленици и последователи създава нова революционна политическа организация, известна под името „Върховно народно българско тайно гражданско началство“ (ВНБТГН). Задачата на организацията е да формира и изпраща в България въоръжени чети под единно ръководство с координирани действия. Промяна има и в нагласите за ролята на външния съюзник. Акцентът пада върху собствените сили на българския народ. Основната идея, залегнала в    „Закона за народните горски чети“ е: чрез изграждането на единна четническа армия, състояща се от множество отряди под общо командване, да се освободи българското движение от чуждите вмешателства. Какво място и роля обаче отреждат самите гюргевски дейци на външния фактор в подготвяното от тях въстание през пролетта на 1876 г.? Отчасти правдоподобен отговор на този въпрос ни дава Захари Стоянов, който въпреки, че не участвува в заключителното събрание пояснява: “В краткото време, през което са эаседавали апостолите в кр. на 1875 г., те очевидно не са имали време да отделят специално внимание на въпроса за евентуалната подкрепа на подготвяното от тях въстание на съседните балкански държави, сред които и Сърбия.“ С това се обяснява и факта, че Белград, който полага доста усилия да следи дейността на българската емиграция в Румъния остава в неведение на работата. В края на 1875 г сръбските управляващи дейци поддържали контакти с по – известните представители на българската революционна емиграция като Панайот Хитов, Любен Каравелов, а в отделни случаи и с Хр. Ботйов. И въпреки режима на конфиденциалност, информация за случващото се изтичала от самите тях. Красноречиво доказателство за това е и едно писмо на Никола Обретенов до майка му, в което в условията на емоционална предпазливост, недвусмислено споделя вълнението си: „Байракът, ако е уварден, гледайте да го вземете и скриете дрехи и оръжие, които са завардени, кажете на селяните да ги скътат, щото ще трябват за напролет“. Посветени във въпросното заседание в Гюргево от 11 ноември 1875 г. били още Ст.Стамболов, главните спомоществователи на бъдещите апостоли Димитър Горов и русенския търговец на сол Иван Стоянов. Любопитно е , че въпреки старателно прикриваната информация, турската агентура прихваща поверителните новини и активира румънските власти за арести. Идейната пъстрота на българското възрожденско общество се представя чрез три основни течения: консерватори (Добродетелната дружина и Одеското настоятелство), либерали (ТБЦК) и революционер-демократи (Раковски и неговите съмишленици). Паралелни структури на българската революционна емиграция възникват и  в Браила и Турно Магерели. Сводката с първата информация за случващото се в българските емиграционни среди във Влашко пристига в Сърбия едва на 8 ноември 1875 г. чрез Илия Йованович, близък приятел на П.Хитов. В писмо до войводата, той му съобщава поверителната новина, че благодарение на трима българи избавили се в Кълараш с протекцията на сръбския дипломат в Букурещ от преследващите ги румънски власти станало ясно, „че по-голямата част от народа/българският/ била в Балкана“. Дваж по-настоятелен бил той в повторното си писмо до войводата, където му съобщава: „Чух от добър приятел, че Сърбия получила 2 млн дуката заем, а той не е без нищо. Затова идете при господин военния министър и го убедете да ни допуснат да минем до 1 април 1876 г. през сръбската граница с 2000 пушки и да навлезем в Балкана“. В третото си писмо от 19 декември 1875 г. той упорства с още по-голяма убеденост: „Трябва да говориш с г-н Министъра и да го убедиш, че за малко време ще платим оръжието, а за войниците, които са необходими за 2-те хил. пушки, не се грижете , оставете всичко на мене“. Отговорът не закъснял, защото на 1 – ви януари 1876 г. Панайот Хитов, Илия Йованович и Леополд Десанич излизат с общо възвание до княз Милош Обренович, в което молят да разпореди на своето правителство да предостави на българите 2 хил пушки ведно с мунициите, намиращи се в Кладово и да им позволи да навлязат в Османската империя през сръбската граница. Вестта за новоподготвяното въстание на българите, не е обаче по вкуса на сръбското правителство, което междувременно се готви също за въоръжен сблъсък с Османска Турция. В сръбското обществено пространство също има разногласия относно българския въпрос. Радикалните кръгове начело със Сава Груич са за сръбско-българско сътрудничество, а Йован Ристич и либералите – за ненамеса. Известно динамизиране на сръбската позиция се наблюдава в началото на 1876 г., когато сръбското правителство изпраща във Влашко Йован Драгашевич за преговори с българските емигрантски среди. Сръбският майор преговарял най-напред с Евлоги Георгиев, представител на буржоазно-либералните среди, а впоследствие и с Любен Каравелов и Кирияк Цанков. Сръбското предложение за българска помощ в предстоящата война с Турция логично било отклонено. През м. април 1876 г. последвал и втори опит, който може по-скоро да се интерпретира ката сондаж от българска страна между Георги Живков /помощник апостол / в I – ви Революционен окръг и сръбския дипломат в Букурещ – Михаил Петрониевич. Уговорено било навлизането на 4 чети по 1000 души, а датата трябвало да се уточни след разговори на Живков с революционери от вътрешността? На основата на тези договорености за по-следващ разговор в Белград се явил самия Каравелов, но както  изглежда по всичко, целта от българска страна била по- скоро да се преценят обстоятелствата около готовността на Сърбия за евентуална война с Турция. А избухването на въстанието през 1876 г. по недвусмислен начин показва, че революционните ръководители в странство са били далече от позицията да го представят в услуга на Белградските власти, черпейки горчив опит от предците си и несполучливите усилия на съвместните инициативи.

Красимир Григоров – Завеждащ отдел „Възраждане“, РИМ- Враца

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!