Направи дарение на училище!

Автори: Николай К. Витанов, Институт по механика – БАН; Златинка И. Димитрова, Институт по физика на твърдото тяло – БАН

Етническото поле и историческото време

За да обясни единството на етносите, Гумильов въвежда концепцията за етническото поле. Наблюдението му е такова: често етносите не са организирани централизирано и не се управляват централизирано. Въпреки това се наблюдава единство на поведението на членовете на етническия колектив и еднотипна  реакция на околната среда от страна на членовете на този колектив – фиг. 1.

Концепцията за етническото поле се основава на представата, че поведението на живите организми и развитието на системите, съставени от живи организми, се регулира от биологични полета и като така, единството на биологичните групи се проявява не само във формата на организмите, но и чрез поведението им. Сериозен аргумент за наличието на етническо поле Гумильов вижда в наличието на явлението комплементарност – подсъзнателното усещане за близост или отчужденост (за което разказахме в първата част на разказа). Гумильов предполага, че етническите полета (подобно на другите полета), имат някакъв характерен ритъм на колебание. Близостта на ритмите на колебание у хора от дадена група поражда у тях чувство за взаимна близост (положителна комплементарност) и противопоставяне на останалите групи (ние сме си ние, а пък те са  други) – фиг. 2.

Сблъсъкът с носители на друг ритъм поражда усещане за несходство и отчужденост, достигащо понякога до антипатия. Хора от даден етнос, откъснати от него и живеещи дълго време в чужбина, изпитват носталгия (различни ритми на колебания на етническите полета).  Друго явление, което говори в полза на съществуване на етническо поле е явлението пасионарна индукция – пасионарите, които са източници на индукцията, подбуждат околните хора да действат целенасочено и координирано, като решаващ момент за това е присъствието на пасионара на мястото на действието. При отдалечаване на пасионара от мястото на действието, пасионарната индукция намалява. На основата на всичко това,Гумильов предполага, че пасионарната индукция се регулира от особен вид биологично поле – пасионарно поле. А пасионарното поле е свързано с етническото поле – пасионарите индуцират пасионарност много по-силно, ако хората, в които се индуцира тая пасионарност, са от същия етнос. Хипотезата на Гумильов за стационарното поле може и да не е потвърдена все още експериментално, но пък дава много добро нагледно обяснение на етническите процеси.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Етническото поле може да се разбие. Това става, когато се появи рязка разлика в поведението и манталитета на групите в етническата система, което се съпровожда със загуба на усещането на положителна комплементармост между групите – носители на различните ценности – фиг. 3.

Разбиването на етническото поле особено добре се наблюдава при суперетносите намиращи се във фаза на етническо развите наречена фаза на преупването. Такова разбиване на етническото поле се наблюдава по време на Реформацията в Западна Европа, когато западноевропейския свят се разделя на католическа и протестантска части.  Въпреки, че разбиването на етническото поле било твърде дълбоко, усещането за принадлежност към един и същ суперетнос не били загубено (честотите на получилите се две етнически полета били различни, но не твърде много различни една от друга, за да възникне отрицателна комплементарност).

Етническото поле е свързано с нивото на пасионарно напрежение – пасионарното напрежение е количеството пасионарна енергия в системата, разделено на броя на хората в етническата система. Пасионарното напрежение зависи от броя на пасионарите, хармоничните хора и субпасионарите в етническата система.

Пасионарното напрежение се мени във времето и промените могат да се отчитат или по промяната на броя на етносите във времето, или по господстващия пасионарен тип – пасионари, хармонични хора или субпасионари, и накрая,  по честотата на историческите събития в етническата история, която честота е свързана с историческото време.

Та стигнахме и до това,  що е историческо време. И сега ще споменем една странна, но добре известна на физиците дума – ентропия. Та историческото време е ентропиен процес на стремеж на етническите системи към състояние на етническа хомеостаза (хомеостаза – свойство на системата да си запазва състоянието, независимо от действащите върху нея външни въздействия) за сметка на изразходване на енергия (наричана още пасионарна енергия). Историческото време се проявява чрез действия и събития, които пък са следствие от изразходването на пасионарна енергия от индивидте или колективите от индивиди. Историческото време е нееднородно – в него има епохи, богати на събития (например епохата на самурайските войни в края на 16-ти век в Япония) и епохи на безвремие (бедни на събития) – фиг. 4.  Историческото време е на всичкото отгоре и дискретно – то се състои от автономни процеси на етногенеза, непроизтичащи един от друг, а явяващи се следствие на пасионарни тласъци (акумулация и изразходване на големи количества пасионарна енергия).

Та, говорейки за историята от гледната точка на Гумильов, следва да наблегнем на концепцията му за дискретността на етническата история. Според Гумильов етническата история не е последователност от преходи от по-низши форми към по-висши (прогрес) и не е безкрайно повтаряне на едни и същи цикли с определен ритъм (ритмичност). Етническата история според Гумильов е поява в резултат на (външни) тласъци на дисипативни неравновесни структури (етническите системи), които се разпадат по-натам във времето. Тоест, налице са независими енергетични процеси, определящи появата и развитието на етноси и суперетноси.

Етнически традиции и сигнална наследственост

В етническите системи има етническа традиция. Това е йерхия от стереотипи и правила за поведение, политически и стопански форми, културни канони, характерни за дадения етнос. Натрупаната традиция определя своебразието на дадения етнос и определя също и  мястото му сред другите етноси. Етническите традиции се създават в младежкия период на етноса, когато той активно изработва навици за приспособяване към околната среда. Етническата традиция мове да се наруши при негативен етнически конткт, т.е. когато се появи химера. Етническите традиции се развиват с развитието на етноса. Те достигат етап на най-голям разцвет и разнообразие и след това започват да се упростяват и изчезват в синхрон със западането и изчезването на етносите. Много елементи от етническата традиция могат да се предават на други етноси, които могат активно да усвоят и преработят тези елементи. Например каноните на елинизма са преминали в други етноси, а много от етническата традиция на Източната Римска империя и България са преминали в руския етнос.

Етническата система може да е в статично състояние (етническа хомеостза) или в динамично състояние. Динамичното състояние е противоположно на статичното състояние и се характеризира с повишена демографска и миграционна активност и със стремеж за разширение на територията; с конфликт между поколенията – всяко следващо поколение не прилича на предишното – променя се стереотипът на поведение от поколение на поколение; с преобразуване на ландшафта и приспособявенето му към нуждите на етническата система; с активно усвояване на чужди идеи и пропагандиране на собствените идеи; със създаване на социално-политически институти. Динамичното състояние на етническата система се поражда от наличните в тази система пасионари, които се появяват вследствие на пасионарния тласък и забележете, се отстраняват от популацията по пътя на естествения отбор (поне така казва Гумильов).

Много важно за етноса е явлението сигнална наследственост – предаване на поведенческите навици на потомството чрез учене посредством условния рефлекс на подражанието. По този начин децата получават основните навици за адаптация към средата от предишните поколения (родители, баби и дядовци).  По този начин сигналната наследственот е онзи механизъм, оито води до формирането на комплексите от поведенчески навици – стереотипите на поведение на съответния етнос.

Фази на развитие на етноса

Етносите минават през няколко фази в развитието си.  Фазата в етногенезата е стадий на етногенезата, имащ времеви рамки и определящ се от посоката, скоростта и границите на изменение на нивото на пасионарното напрежение в етническата система.  Фазата на етногенезата се характеризира с 5 характеристики. Най-напред фазата на етногенезата се характеризира с посока на измененията в етническата система и нивото на активност в тази система (миграционна, демографска, икономическа, идейно-политическа, военна, природопреобразувателна и др.). Следващата характеристика на фазата на етногенезата е господството на пасионари от определен вид (пасионарите са различни видове – някои се стремят към благоустройство, а други са жертвоготовни). Допълнение към тази характеристика е броят и ролята на субпасионарите. Третата характеристика на фазата на етногенезата е единният за тази фаза обществен императив на поведение. Четвъртата характеристика на фазата на етногенезата е степента на вътрешна сложност на етническата система, характеризираща се с посоката на количествено изменение на посистемите (субетносите). Петата характеристика на фазата на етногенезата е нивото на резистентност на етническата система.

В допълнение различните фази на етногенезата могат да имат специфични характерни особености. Например фазата на пречупването се характеризира с разбиване на единното етническо поле, фазата на обскурацията се характеризира с разложение на всички обществени структури и т.н. Нека сега разгледаме подробно седемте фази на етногенезата съгласно представите на Гумильов. Започваме от фазата на подем. Най-напред има пусков момент на етническото развитие (пусков момент на етногенезата). Това е моментът на пасионарния тласък, след който възниква етническата система. Следва  инкубационният период. Той се простира от момента на пасионарния тласък до появата на етноса и свързаните с него характеристики. В този период от етническия субстрат се отделят пасионарните индивиди, които започват да създават първите консорциуми. Тези пасионари не се задоволяват с традиционния бит, който не удовлетворява жаждата им за активни дейности. Обществото реагира, като се опитва да ги отхвърли и пасионарите започват да се привличат един друг.  С течение на инкубационния период консорциумите на пасионарите образуват обща етническа доминанта и започват да строят бързо усложняваща се етническа сисъема и това ознаменува края на инкубационния период на етническата система. Инкубационният период се дели на скрита и явна част. В скритата част на инкубационния период пасионарите все още не са свързани или са слабо свързани и не могат да преодолеят инерцията на етническия субстрат. С течение на времето броя на пасионарите расте и те се свързват по-добре и когато консорциумите им започват да надделяват в обществото, започва явната част на инкубационния период, в коята историческите източници започват да дават сведения за дейността на пасионарите.  Нововъзникналият етнос започва енергично да експандира, наблюдава се демографски взрив, рязко увеличение на  всички видове активност на етноса и бързо увеличаване на броя на етническите подсистеми (субетносите) – фиг. 5.

В тази фаза се формира етническата доминанта и социалните институти на етноса. Общественият императив по време на тази фаза е „Бъди такъв, какъвто си длъжен да бъдеш“. Този императив отразява високата дисциплина в нововъзникналата етническа система, където всички отношения между членовете на етническия колектив са строго регулирани – като например поведението, брачните отношения или използването на ландшафта. Тези регулации обаче не се възприемат от хората като тежест и това е следствие от формиращия се нов стереотип. Съседните етноси възприемат фазата на подема като формиране на общност от крайно активни хора, отстояващи своите непривични идеали и стремящи се да замат място под слънцето, често за сметка на своите съседи. След фазата на подема настъпва акматичната фаза в развитието на етноса.  Характерен пример за фаза на подема е древният Рим в епохата на царете и завоюването на Италия – (8 – 6 век преди новата ера) или периодът на разпространение на исляма и създаването на халифата (6-8 век), монголите през 11-13 век и т.н.

Следващата фаза в развитието на етноса е акматичната фаза. В тази фаза пасионарното напрежение на етноса достига най-високите си стойности. В етническата система господстват пасионари от жертвен тип, броят на подсистемите (субетносите) е най-голям, събитията в етническата история са с максимална честота.  Пасионарите от жертвен тип се срещат и във фазата на подема, но в акматичната фаза целите им се променят – те целят вече не само победа за своя етнически колектив, но и максимално утвърждаване на себе си като личност.  Общественият императив за тази фаза е – „Бъди самия себе си“.

Увеличаването на индивидуализма в съчетание с излишък на пасионарност  може да доведе до състояние, известно като пасионарно прегряване.  Избитъчната пасионарна енергия се

изразходва за бурен растеж и експанзия във фазата на подема. В акматичната фаза, при настъпило пасионарно прегряване, избитъчната енергия започва да се губи във вътрешни конфликти – фиг. 6. Примери за събития от акматична фаза са провалът на кръстоносните походи вследствие на разправиите между водачите на кръстоносците, разпадът на единният монголски улус, създаден от Чингиз хан, религиозните раздори в Източната римска империя (наричана също Византия) през 4-6 век и т. н.

След акматичната фаза идва фазата на пречупването. В тази фаза настъпва рязко понижаване на пасионарното напрежение, което се съпровожда с разбиване на етническото поле, увеличаване на броя на субпасионарите и остри конфликти вътре в етническата система. Всичко това води до съществено понижение на резистентността на етническата система и до увеличаване на вероятността от нейния разпад или дори гибел следствие на фазово отместване (поради отрицателен етнически контакт или пък поради появата и действието на антисистема или антиситеми в етническата система). В такава фаза се намирал Рим в периода на гражданските войни и въстанието на Спартак (през 100 – 30 г. преди н.е.).

В такава фаза се намирала и Източната Римска империя в периода 630 – 843 г., когато в нея действа антисистемата, свързана с павликяните (и когато е създаването и едни от най-големите успехи  на българската държава на Балканския полуостров – например победите на хан Крум). Тука да натъртим – българската държава на Балканския полуостров, защото в следващите разкази ще засегнем и движението и държавите на българите за да се стигне до българската държава на Балканския полуостров. В западна Европа периодът на пречупването е свързан с Реформацията и Контрареформацията, когато западноевропейския свят се разделил на две части – католическа и протестантска. Фазата на пречупването в Западна Европа продължила до 17 век, когато започнала инерциалната фаза. Може би най-близката по време до нас фаза на пречупване започва в Русия през 19 век и  продължава с кървавите катаклизми там през 20-ти век. Та пречупването е характерен етап на етногенезата, настъпващ приблизително 600 години след пасионарния тласък и зараждането на етноса.

След фазата на пречупването идва инерциалната фаза на развитие на етноса. При нея отначало имаме повишаване на пасионарното напрежение, а след това пасионарното напрежение започва плавно да намалява. Тази фаза се характеризира с укрепване на държавната власт и на социалните институти, с интензивно натрупване на материални и духовни ценности и с активно преобрауване на ландшафта. Господстващият обществен императив е „Бъди такъв, какъвто съм аз“, т.е. имаме ориентация към общоприет еталон на подражание – например еталон за подражание във Англия през 17-19 век са джентълмените. Понякога този императив се изразява в почитание и дори обожествяване на върховния управник, преклонението пред който е задължително условие за заемане на добра позиция в обществената система. Преходът към инерционна фаза се отбелязва като успокояване на процесите в етническата система след катаклизмите във фазата на пречупването. Господстващ в инерциалната фаза вече не е пасионарният тип човек, а човекът от златната среда – законопослушен и работлив – хармоничният тип човек. Та доминиращи в тази фаза са хармоничните хора и пасионарите с ниска степен на пасионарност. Вследствие наличието на мощно централизирано ръководство в инерциалната фаза вътрешните конфликти се потушават, върши се много работа по развитието на обществото, но от това страда природата, която бива масивно преобразувана (и обикновено масивно експоатирана). Инерцианната фаза в Римската империя е периодът от управлението на Октавиан Август до управлението на Комод – фиг. 7, а в Западна Европа според Гумильов инерциалната фаза е започнала през 17 век и продължава и до ден днешен.

Тя се характеризира с поява на силни национални държави, с развитие на капитализма и технологиите и със силно въздействие върху околната среда. Изменя се психологическия облик на жителите на Западна Европа – на смяна на рицарите от акматичната фаза и на непримиримите борци за обновлението на църквата от епохата на пречупването идват изпълнителни чиновници, пресметливи бизнесмени и трудолюбиви жители. Заражда се схващането, че западната цивилизация – това е правилната линия за развитие на човечеството, а другите линии са грешни. Такива схващания е имало и в други суперетноси по време на инерциалната им фаза – например в древния Рим са считали римската цивилизация за вечна и единствена, а другите народи са били обявявани за варвари. Културата и редът в инерциалната фаза са тъй добри, че те изглеждат вечни и непреходни за съвременниците на тази фаза. Уви, казва Гумильов, след златната есен идва полумракът – фазата на обскурацията.

Във фазата на обскурацията, според Гумильов, пасионарното напрежение продължава да пада и постепенно пада под хомеостатичното ниво (т.е., под нивото, позволяващо на системата да се запазва при наличие върху нея на въздействия от околната среда – географска и етническа. Това става поради  значителното увеличаване на броя на субпасионарите в системата. Етносът продължава да съществува, но това е за сметка на навиците и материалните ценности, установени и натрупани през инерционната фаза. Наплодилите се субпасионари пречат на всяка конструктивна дейност и искат само едно – удовлетворяване на своите ненаситни потребности.  Господстващ обществен императив става „Бъди такъв, каквито сме ние“ – т.е. осъжда се (и при възможност се унищожава) всеки, у когото е останало чувство за дълг, трудолюбие и чест. Собственият имератив на субпасионарите – „Да живеем днес“отразява пълната им неспособност да прогнозират какво ще стане утре. В резултат общественият организъм започва да се разлага – фактически се узаконява корупцията, увеличава се престъпността, армията губи боеспособността си, на власт идват все цинични авантюристи, играещи си с настроенията на тълпите – фиг. 8.

Започва депопулация и броят на населението във фазата на обскурацията намалява значително – частично този процес може да се забави от пристигането на хора от границите на етническия ареал и на представители на чужди етноси, които даже могат да започнат да доминират в обществения живот. Етническата система загубва резистентността си  и може да стане лесна плячка на по-пасионарни съседи. Фазата на обскурацията може да има няколко края – етническата система или се регенерира, или бива унищожена (може и да се самоунищожи) или  изпада в състочние на хомеостаза (равновесие с околната среда), като до хомеотазата може да достигне само малка част от етноса, запазила се в кървавия мрак на фазата на обскурацията (както го описва Гумильов). Примери за фаза на обскурация е ситуацията в Древния Рим от края на 2-ри век до гибелта на Западната Римска империя (обаче източната част на империята оцелява, защото там започна създаване на нов етнос на основата на нова религия – православното християнство и тая част на империята просъществува още един етнически цикъл, изпада в обскурация при династията на Ангелите – тогава се създава и втората българска държава на Балканите и тая обскурация продължава до завладяването на Константинопол от османските турци).

По-горе споменахме, че след обскурацията може да се наблюдава фаза на регенерация (ако етническата система съумее да преживее обскурационната фаза). При регенерацията може да настъпи възстановяване на етническата система  за сметка на запазилата се на границата на ареалана етноса пасионарност. Пример за такава регенерация е Никейската империя, но фазата на регенерацията е кратък изблик на активност в края на процеса на етногенезата. След което идва мемориалната фаза, в която етносът лесно може да бъде унищожен, което в разглеждания случай направили османските турци около 200 години след възникването на Никейската империя.

Мемориалната фаза на развитие на етноса е близка до хомеостазата. В нея етническата система вече е загубила пасионарността си, но отделните и членове продължават да запазват културните традиции от миналото. Паметта за героичните подвизи на предците продължава да живее чрез песните и легендите. Понятието мемориална фаза е приложимо също и към субетносите, които са излезли от основния поток на етногенезата и са се изолирали,  с цел да консервират своят начин на живот и възгледи за света. Пример за такъв субетнос са старообрядниците в Русия. От мемориалната фаза етносът (ако просъществува дотогава) плавно се придвижва към състояние на хомеостаза с околната среда. При това постепенно се забравят традициите от миналото. Това, което е било етнос се превръща в материал за формиране на нови етноси. При етническата хомеостаза жизненият цикъл на етноса се повтаря от поколение в поколение без съществени изменения иетническата система запазва равновесие с ландшафта, като не проявява каквито и да са усилия за целенасоченото изменение на този ландшафт.

Етносът е с най-ниско ниво на пасионарно напрежение (това ниво може да се приеме за нулево ниво на пасионарно напрежение). Етносът в състояние на етническа хомеостаза се състои почти изцяло от хармонични хора – достатъчно трудолюбиви, за да обезпечат необходимото за себе си и за потомството си, но нямащи потребност да променят каквото и да е в живота си. Пасионари в такива етноси се срещат по изключение – повечето пасионари емигрират, защото не намират приложение на своята енергия в родината си. Субпасионарите също са много редки – те нямат склонност към пълноценна адаптация и трудолюбие – качества, които са жизнено необходими за оцеляване в етнос, намиращ се в етническа хомеостаза. Характерните черти на етническата хомеостаза са, че всяко ново поколение се стреми да повтори стереотипите на поведение на предишното поколение, границите на ареала на живот на етноса са стабилни (ако съседите не решат да правят инвазия), числеността на населението е стабилна, тъй като прирастът компенсира смъртността, формите на социален живот са неизменни, а държавните структури са неразвити (закърнели) и господства авторитетът на по-възрастните, религията и мирогледът не се променят от поколение  към поколение,  чуждите идеи не предизвикват никакъв интерес, стопанската дейност е напълно приспособена към ландшафта, а природопреобразователна дейност отсъства.Етносът може да пребивава в състояние на етническа хомеостаза много дълго време, стига да не стане жертва на агресия, природно бедствие или не бъде асимилиран. Пример за етнос в състеояние на етническа хомеостаза са аборигените в Австралия.

Отместване на фазта на етническото развитие, пасионарно прегряване, изолати и резистентност на етническата система

Та като говорим за фазите на етническото развитие, нека да отбележим, че може да се наблюдава явлението отместване на фазата на развитие на етноса. Това явление се случва тогава, когато е налице неблагоприятен етнически контакт. Отместването на фазата е най-силно, когато етническата система преминава от една фаза в друга фаза на развитието си. Ако етносът бъде подложен на агресия отвън или пък властта бъде взета от представители на антисистема, то може да се случи етническата традиция да се наруши, което е свързано с нарушаване на оригиналния стереотип на поведение. Особено много фазови отмествания се случват когато етноса преминава от акматична фаза към фаза на пречупване в развитието си. Ярък пример на фазово отместване е унищожаването на индианските племена в Северна Америка или пък завоюването на зулусите от англичаните през 19 век – все неща, свързани със жестоки завоевания и изтребление на цели народи.

Пасионарността води до пасионарен тласък и е свързана с микромутация, вследствие на пасионарния признак (обсъден в първата част на разказа)  и води до възникване на нови етнически системи в засегнатите от пасионарния тласък райони. Тези райони според Гумильов са широки между 200 и 400 километра и са дълги около 10000 километра. Гумильов казва, че в цял един такъв район може да настъпи микромутация, свързана с поява на пасионарния признак и това което следва е бурно формиране на етнически системи в целия (огромен) район. Въпросът е вследствие на какво настъпва микромутация в цял един такъв район? Гумильов смята, че причината за мутацията са космически лъчения (и това е най-оспорваното нещо в цялата му теория, но ние имаме идеи и за други възможни причини). Новите етноси не възникват из целия район, а възникват в благоприятни области, които обикновено се намират там, където се стиковат различни видове географски ландшафти и тях са събрани пасионари, изпаднали в периферията на съответния си етнос). Ландшафта трябва да е разнообразен, защото в монотонните ландшафти (например пустините) обикновено се намират етноси с утановени традиции, които са карйно враждебно настроени към активните пасионари, които искат да променят природата и обществото и да развалят установилия се консервативен рахат. И тук, нека споменем, че един етнос може и да бъде изолиран от другите етноси. Гумильов нарича такива етноси изолати. Изолатите се изолират от другите етноси главно поради географските особености на терена и нямат етнически контакти с други етноси в течение на доста дълго време.

С пасионарността е свързано пасионарното прегряване – това е когато в етноса се  наблюдава излишък на пасионарност, която води до вътрешни катаклизми и снижаване на резистентността на етническата система. Голямото количество пасионарна енергия води до поява на голямо количество групировки и идеологически направления, които се борят интензивно помежду си, даже когато е налице опасност от външна инвазия. При наличие на пасионарно прегряване се увеличава броя на пасионарите честолюбци, които се стремят на всяка цена към личен успех и  са готови даже и да принесат в жерва интересите на етническия колектив, за да могат да реализират личните си интереси. При пасионарно прегряване е много трудно да се установи единно ръководство на сложната и разнообразна социална система. Пасионарното прегряване се наблядава най-често в акматичната фаза на развитие на етноса и се характеризира с активна идеологическа и религиозна борба.  Пример за пасионарно прегряване е времето на кръстоносните походи в Западна Европа, когато многочислени пасионари тръгват да си търсят късмета по Светите земи.

Има етноси, които са минали през всички фази на етногенезата и са достигнали до устойчивото състояние на етническа хомеостаза – свързани са със здрави връзки с ландшафта, който обитават и могат да съществуват дълго време така, без да се променят, ако няма външно въздействие. Ако има външно въздействие обаче, такива етноси могат бързо да загинат. Това външно въздействие може да е насочено към етноса или пък към ландшафта и може да изглежда много слабо, но в такива реликтови етноси и най-малкото изменение в начина на живот може да има необратими последствия, тъй като етническата система е загубила способността си да се приспособява към нови условия. Такива етноси се наричат персистентни и те се намират в дълбока етническа старост. Примери за персистентни етносиса исландците и някои индиански племена. А за етническата старост – малко по-долу в текста.

Етническите системи се характеризират с някаква степен на резистентност – тази степен може да е малка или голяма. Резистентността на етническата система е нейната способност да се съпротивлява на външни въздействия – нападения на чуждоземци, екологични катастрофи, разлагащо действие на антисистеми и други такива. Резистентността на етническата система зависи най-много от нивото на пасионарно напрежение в системата. Високото ниво на пасионарно напрежение позволява на етническата система ефективно да променя вътрешната си структура в зависимост от условията на околната среда и по този начин енергично да реагира на външните въздействия. При намаляване и загуба на пасионарността (в обскурационната фаза на етническо развитие) етническата система е твърде уязвима и може да стане неспособна за активна съпротива (пример е късната Римска империя, която става лесна плячка на немногобройни варварски племена, като вандалите например). Ако етническата система пък е във фаза на пасионарен подем, тя се отличава с повишена резистентност – християнските общини в началните години на Римската империя са подложени на жестоки гонения, но понеже са силно пасионарни и като така, силно резистентни, оцеляват и стават основна клетка на Източната Римска империя и православното християнство.

Пасионарността обаче не единственият фактор, определящ резистентността на етническата система. Друг, много важен фактор за силна резистентност е вътрешната монолитност на етническата система – наличието на единна етническа традиция. При разбиване на етническото поле, енергията на етноса започва да се пилее във вътрешни конфликти, а загубата на единния манталитет създава условия за възникване на антиситемни учения, които са много опасни за съществуването на етноса. Тези процеси ярко се виждат във фазата на пречупването в развитието на етническите системи. Пример за липса на монолитност в етническата система е войната между царствата в Китай през 4-ти век преди Христа.

Най-силно резистентни са монолитните, пасионарно заредени (с голямо пасионарно напрежение, но все още недостатъчно, за да се попадне в състояние на пасионарно прегряване) етноси със силно централизирано ръководство, намиращо се в ръцете на управляващ субетнос.  Такива етноси се срещат най-вече в 3 от фазите на етногенезата – фазата на подем, акматичната фаза и инерциалната фаза. Най-ниско резистентни са етносите, разяждани от вътрешни конфликти и противоречия и в допълнение с отслабена пасионарна енергия. Такива етноси обикновено се намират във фаза на пречупването или във фаза на обскурация на развитието си. Най-ниска резистентност имат реликтовите персистентни етноси, които напълно или почти напълно са загубили пасионарността си.

Стареене на етноса и антропогенна сукцесия

Етническите системи могат да стареят. С понятието стареене в сучая се описва процеса на загуба на инерцията на пасионарния тласък, което става чрез постепенното отстраняване на пасионарния признак от популацията вследствие на естествен отбор (поне така смята Гумильов). След като системата премине през фазата на пасионарното нагряване (и прегряване), започва дълъг процес на понижаване на пасионарното напрежение. При това могат да се запазят културните традиции, голямата територия (ако има такава) и държавната структура, но вследствие на намаляването на пасионарната енергия системата отива в състояние на етническа старост (обскурация), след което слиза (или пък съвсем изчезва) от историческата сцена. Така е станало и с Римската империя, и с Източната Римска империя, която някои наричат и Византия и с други етнически системи – фиг. 9.

Та всяка етническа система подобно на жив организъм преминава през фаза на младост (когато имаме растеж и експанзия), фаза на зрелост (където е налице максимална активност на системата) и фаза на старост (където е налице упадък и разложение).

Етническите системи могат да се разпространяват в нови ландшафти и при това се наблюдава явлението антропогенна сукцесия – с това сложно понятие се обозначава изменението на етническата система при разпространението и в нови ландшафти. Антропогенната сукцесия е свързана с изтласкването на едни етноси от други. Стремежът на етносите към експанзия е основан ма пасионарната енергия. Младите етноси с много пасионарна енергия обикновено са агресивни и се опитват да разширяват областта, в която живеят и да променят новите ландшафти, в които се настаняват.

При това по-старите етноси биват притискани с цел  да бъдат изтласквани, подчинени и асимилирани. Но при следващия пасионарен тласък,  агресивният етнос сам може да се превърне в обект на изтласкване, подчиняване и асисмилация от страна на по-млади етноси. Добър пример за изтласкване на етноси е Испания. Там първо римляните са изтласкани от аланите, вандалите и готите. После пък тези са завоювани или изтласкани от арабите. Да, ама след това вследствие на пасионарен тласък  се формира западноевропейския етнос и арабите на свой ред са изтласкани от испанците (по време на Реконкистата).

Етническите системи могат както да се усложняват, така и да се упростяват. Упростяването е свързано с понижаването на плътността на системните връзки в етническата система, което може да доведе до намаляне на вътрешното разнообразие в тази система. За критерий за сложност на етническата система може да се  приеме количеството на подсистемите на дадената система в сравнение с началното число на тези подсистеми. Упростяването на етническите системи винаги е свързано със спад на пасионарността, а  усложняването е свързано с подем в пасионарността. Упростяването на системата може и да е изкуствено – ако има интензивно външно въздействие на системата – ако има образуване на антистеми, геноцид и т.н. Упростяването е свързано не само с намаляване на броя на подсистемите в етническата система, но и с разкъсване на системните връзки във времена, изобилстващи със събития, които историците наричат смутни или преломни. Тежките сътресения водят етническата система към упростяване – напремер след фазата на пречупване, никога не се възстановява в пълен обем разцвета и ранообразието на системата от акматичната фаза. В пределно упростен вид етническата система може да съществува като персистент или пък загива в резултат на външно въздействие.

Усложняването на етническата система  се проявява в увеличаване на плътността на системните връзки и в  ръст на нейното вътрешно разнообразие. Бързо усложняване на етническата система се получава през фазата на подема – по време на тази фаза етническата система може да се превърне от прост консорциум в огромен суперетнос. Това се е получило с християните през 1-4 век и с арабите мюсюлмани през 6-8 век. Но следва да се  помни, че усложняването никога не е безкрайно – идва момент, когато в етническата система започва упростяване, разпад чрез делене или дори изчезване.

Антисистеми, етническа дивергенция и етническа доминанта

В етноса могат да се появяват антисистеми. Антисистемите се състоят от групи от хора с отрицателно възприятие на света – отрича се реалния свят и неговата сложност и многообразие в името на някакви абстрактни цели. Антисистемите могат да доведат до две неща – те или призовават да се измени съществуващия порядък на нещата (целят да разрушат съществуващия ред) или призовават хората да се освободят от оковите на реалността (което може да доведе до саморазрушение на част от личността на последователите на тези учения). От гледна точка на етнологията, антисистемните идеологии се противопоставят на етническите традиции. Антисистемните идеологии могат да се разпространят далеч зад географските области, в които са възникнали. Типичен пример за антисистемна идеология е богомилството.

Гумильов разглежда антисистемите като важна част на небитието. Всъщност Гумильов смята, че в света е налична биполярност: от една страна имаме битието, а от друга страна имаме небитието. Битието отразява творческото начало, което създава  многообразието на света. Небитието се проявява чрез антисистеми, които се стремят да упростят битието и то да го упростят дотолкова, че да го унищожат. Гумильов казва, че битието и небитието са два полюса (което все още не е дуализъм – Гумильов не казва, че има две независими начала, което е основната концепция на дуализма).

В етноса може да протекат процеси, свързани с етническа дивергенция. Етническа дивергенция означава, че етническата системна цялост се нарушава и се появяват нови субетнически системни цялости, тоест от етноса се отделя някаква негова част, която по-натам може да се обособи в нов етнос. Такова нещо е станало например с появата на австралийците в английската колония Австралия. При това усещането за единство на по-високо (супертническо) ниво може и да не се наруши – и англичаните и австралийците са част от супертническия британски конгломерат.

Обикновено един етнос има мозаечна структура – той е неоднороден – в него има различни етнически системи на по-ниско ниво – консорциуми, конвикции, субетноси. Мозаечността на етноса подпомага адаптацията му към етно-ландшафтната среда, без да нарушава единството на етноса. Неантагонистичното съперничество вътре в етноса повишава резистентността му и спосбността му да се възстановява след сътресения, а наличието на разнообразни стереотипи на поведение в етническите подсистеми помага на етноса да се разпространява в разнообразни ландшафти и да установява контакти с разнообразни съседи.

Субетносите са етнически системи, които се отличават от другите субетноси по своя стереотип на поведение и се отделят от околната среда на основата на положителната комплементарност между членовете на субетноса. Наличието на разнообразни субетноси е важен признак за устойчивостта на етноса. По правило един от субетносите в етноса играе водеща роля –като например субетноса на дворяните в руския етнос. Субетносите могат да се съществуват под различна форма – като съсловия, като териториални групи, но критерий за обособяването им винаги са поведенческите особености и противопоставянето на околната етническа среда при запазване на принадлежността към съответния етнос.

Важен процес в етноса е формирането на етническата доминанта. Етническата доминанта – това е система от политически, идеологически или религиозни ценности, които се създават при появата на всяка етническа цялостност и служат за нейно обединително звено. Етническата доминанта започва да се оформя още в инкубационния период на формирането на етноса, който период предшества възникването на етническата система. Етническата доминанта е необходимо условие и важен фактор за започване на обединението на пасионарите, които скъсват с традициите на околния етнически субстрат и започват да формират новия етнос.

Проповядването на нови идеи и отстояването на нови политически идеали  (включително и с оръжие в ръка) удовлетворява характерната за пасионарите жажда за действие. Новата етническа доминанта обикновено се противипоставя рязко на господстващите в етническия субстрат представи и норми. Например строгите правила в първите християнски общини се стрували толкова неприемливи за политеистичните римляни, че те били готови да се борят, да гонят и да разпъват на кръст християните. Но след пасионарния тласък през 1-ви век, хората с повишена активност постепенно започнали да се присъединяват към новата етническа доминанта и както се казва – законите за етногенезата се оказали по-силни от политеистичните римляни. Езичеството интересувало все по-малко хора и в 4-ти век християнството победило в Римската империя – на него се опрял император Константин, тъй като друга сериозна сила в Римската империя по това време вече нямало. За арабите ролята на етническа доминанта изиграла новата религия ислям през 7-ми век. Под нейните знамена се събрали всички появили се вследствие на пасионарния тласък на Арабския полуостров през 6-ти век пасионари. Резултатът бил огромен халифат, прострял се от Памир до Испания.

Етнически контакти, супер етноси и химери

Между етносите може да има етнически контакти – контактът е процес на взаимодействие на две или повече етнически системи, при който едната от взаимодействащите системи не е подсистема на другата от взаимодействащите системи. Етническите контакти между етносите биват 4 вида според Гумильов – отрицателен етнически контакт (възниква химера), неутрален етнически контакт (наличие на ксения), взаимнополезен етнически контакт (наличие на симбиоза) и сливане на представители на различни етноси в нова общност в резултат на пасионарен тласък. Та като говорим за етнически субстрат, нека да кажем, че етническият субстрат е съвкупност от етноси, служещи за основа за образуване на нов етнос. В резултат на пасионарен тласък, хора, чиито родители и прадеди са били от различни етноси създават нова етническа цялост, добре разграничаваща се по харатер и мироглед от характерите и мирогледите, царящи в етническия субстрат. В същото време, наличните етнически традиции в етническия субстрат налагат отпечатък върху тази нова цялостност. В процеса на етногенезата етносите от етническия субтрат изчезват – техните представители или измират или се включват в новия етнос. Пример за поява на нов етнос от етнически субстрат са англичаните, които са се появили на основата на субстрата от англи, саксонци, келти, викинги и нормани.

Етносите могат да съсъществуват в даден географски регион и без да се сливат и без да встъпват в отношения, характерни за симбиозата. Между такива етноси няма конфликти, няма и разделение на функциите при адаптация към ландшафта. Гумильов нарича такова състояние ксения. Ксенията се наблюдава често при етноси, принадлежащи към един и същ суперетнос – каквито са например англичаните и фанцузите в Канада или финландците и шведите във Финландия. Състоянието на ксения е възможно и между представители на различни суперетноси, ако комплементарността между тях не е прекалено отрицателна и правителството не провежда политика на изкуствено смесване – например германците са били приемани добре в Русия (и по царските времена и сега).

При етносите може да се наблюдава и симбиоза – форма на взаимнополезно съсъществуване на етноси в един и същ географски регион, при която етносите (симбиотите) запазват повечето от своите характерни особености. Различните приспособителни навици на етническите колективи им помагат да усвояват различни части на ландшафта и те не си пречат едни на други. Например един етнос може да се научил да живее по поречията на реки, а друг да може да живее в съседните гори. В симбиоза могат да се намират и субетносите вътре в даден етнос (например селяните, дворяните и казаците в руския етнос).

Етносите могат да учствстват в структури на по-високо ниво – суперетносите. Супертносите са съставени от няколко етноса, които се противопоставят на други такива суперетноси. Други имена на субетносите са цивилизация, свят, култура. Единството на супер етноса се манифестира с наличие на общ манталитет, който консолидира разнообразни (понякога доста разнообразни) етноси.  Суперетносът е идейно-религиозна и културна цялост – етносите от супертноса могат често да влизат в конфликти един с друг, но това не са  войни за изтребление, а по скоро конфликти за доминация и тези конфликти не иключват икономическото, политическото и идеологическото общуване в рамките на суперетноса. В противовес на това, конфликтите между суперетносите доста честичко са свързани с унищожение и поробване.

Супер етносите имат ядро и това са обикновено група етноси, възникнали в един и същи географски регион чрез пасионарен тласък и обединени от някаква етническа доминанта (каквато например е бил ислямът при образуването на арабския етнос). Супертносите не са спосбни на етническа дивергенция (според Гумильов). Веднъж възникнали, те съществуват между 1200 и 1500 години, преминават през всички фази на развитие на етноса и отмират (ако не се разпаднат по-рано когато се минава през фазата на пречупването). Инерцията на идейно-културната традиция на суперетноса може да продължи да съществува и след края на живота на суперетноса и може да се предаде на други етноси и суперетноси – например традициите на римското право са преминали в западноевропейския суперетнос.

Контактите на ниво супер етноси (съвместния живот и тесните връзки между представителите на различни суперетноси) понякога нямат негативни последствия, но това е повече изключение, отколкото правило. Обикновено резултатите от контактите на ниво суперетноси са отрицателни – възникват химери и антисистеми, което може да доведе до упроствяване и до разрушаване на контактуващите суперетноси.

Вътрешното единство и устойчивостта на такова сложно образувание като супер етноса се обясняват на основата на концепцията за пасионарната енергия и за пасионарния тласък. Пасионарният тласък формира в даден ландшафтен регион активно усложняваща се и растяща етническа цялост с нов стереотип на поведение и нов манталитет. Растежът и развитието на суперетноса се регулира от единно етническо поле. Супер етносите също имат възраст, която се отчита от момента на пасионарния тласък. Тази възраст се характеризира от пасионарната енергия (нивото на пасионарното напрежение). Развитието на суперетноса се характеризира с наличната пасионарна енергия и контактите му с околната среда (географска и етническа под формата на съседни суперетноси).

Друго явление при контакт на два етноса е химерата. Химерата е форма на контакт между два несъвместими етноси от различни суперетнически системи, при което изчезва тяхното своеобразие. Израстналите в зоната на контакта хора не принадлежат на нито един от двата етноса, всеки един от които се отличава с оригинални етнически традиции и манталитет. В химерата госдподства безсистемно съчетание на несъвместими черти, вместо единен манталитет имаме господство на много вкусове, възгледи и представи. В тази среда разцъфтяват антисистемните идеологии. Загубват се адаптивните навици и населението се откъсва от поддържащия го ландшафт. Така химерата е сувкупност от деетнизирани хора. В отличие от етноса химерата не може да се развива, тя съществува някакво време и след това се разпада. Възникналите вътре в химерата антисистеми стават източници на кървави конфликти. При химерата имаме налагане на две етнически полета с различни честоти, в резултат се получава какафония, която се възприеме  подсъзнателно от хората, живеещи на територията на химерата и създава характерната за химерата обстановка на извратеност и  антиситемни настоения на умовете.

Химерата може да съществува вътре в тялото на здрав етнос и съществува за сметка на този здрав етнос (като раково образувание) без да изпълнява някаква конструктивна работа. Химерата може да е относително безвредна,  но може и да се превърне в разсадник на агресивни антиситеми. Пример за химера е контактът между хуните и китайците през 3 век. Този контакт довел до гибелта на почти всички участващи в него етноси. Обикновено при химерата имаме нахлуване на представители на един суперетнос в областта на обитаване на друг суперетнос и победилият агресор се опитва да живее за сметка не на кандшафта, а за сметка на победения етност. Както казва Гумильов, в този случай победителите деградират не по-малко от победените и в края на карищата химерата винаги се разпада и загива.

В етническите системи съществува етническа йерархия – това е система на съподчинение на етническите подсистеми, при която всяка подсистема на по-високо ниво съсдържа посдистеми от по ниско ниво. Суперетносите съдержат етноси, етносите съдържат субетноси, субетносите съдържат консорциуми и конвикции. Съподчинеността не е завинаги, напротив етническата йерархия може да се променя с течение на времето. От консорциумите може да възникне субетнос, в който може да възникне вътрешно разнообразие и този субетнос да се превърне в етнос. Например  първоначалните консорциуми на християни в Римската империя през 1-ви век  във втори век вече са на ниво субетнос (има налице приемственост на традициите в продължение на няколко поколения), през 4-ти век хридстияните вече са етнос в състава на суперетноса на римляните,а в началото на 6-ти век се издигат до суперетнос в Източната римска империя. В крайните фази на развитие на етноса се наблюдава обратния процес – след падането на Константинопол, това, което някои наричат византийски етнос, се свива до малък субетност, живеещ в квартала Фенер в Истанбул.

Йерархичността на етническите системи се възприема непосредствено – ако в родината противопоставянето на субетносите играе важна роля, то в чужбина представителите на тези субетноси се възприемат един друг като земляци.

Няколко заключителни думи

И така, тук завършваме разказа, в който ви представихме систематично идеите на Гумильов за развитието на етносите. Нека да отбележим нещо – ние смятаме, че тези идеи са доста полезни, но същевременно отбелязваме, че Гумильов използва понятия от физиката и науката за сложните системи, без да е специалист в тези области. Сваляме му шапка, че е направил това и не само интуитивно е предугадил по какъв път трябва да се върви, за да се направи изключително солидна теория за етническото развитие, но е и започнал да прави тази теория. В следващите няколко разказа, ще илюстрираме изложените идеи с исторически примери, които са доста интересни и ще ви дадат един друг поглед върху историята. Ще ви разкажем за възхода и залеза на държави, за възхода и падението на пасионари, оставили имената си в историята. Надяваме се, да почнете да усещате едно нещо – зад кулисите на целия привиден хаос на историята има система – и тя е както социална, така и етническа. И който я разбира, може и да я предсказва. А може ли да я променя – ще попитате. Е, драги ни читатели – не насочвайте поглед към Тъмната страна на Силата.  Тя не е за всеки.

Но стига за това. Спираме дотук. В следващия разказ – примери от историята на етносите. Българите – по-натам в отделни разкази (има доста какво да се разказва). Хайде със здраве!

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!