Направи дарение на училище!

Автори: Николай К. Витанов, Калоян Н. Витанов. Институт по механика – БАН

Първоначалното ни намерение беше да ви разкажем направо как двама пасиoнари – Тойотоми Хидейоши и Токугава Йейасу, променят развитието на японското общество, обединяват разпокъсаната Япония и я поставят на пътя на развитие, който преди 150 години води до бързата ѝ модернизация, а по-късно и до появата на съвременна Япония. Но скоро разбрахме, че няма да е толкова лесно. Когато се запитахме, къде са основите на ултрамодерната икономика и общество на една неголяма островна държава, каквато е Япония, ни стана ясно, че трябва да се върнем назад към периода Мейджи. Но когато се върнем дотам, ще установим, че за да разберем процесите, трябва да знаем какво е ставало по времето на шогуната Токугава. А за да разберем шогуната Токугава, трябва да се върнем в периода Сенгоку (времето на войните преди шогуната Токугава) и да знаем какви са били Токугава, Хидейоши, Нобунага, Уесуги, Такеда и други от големите феодални владетели и откъде се е взела тяхната бойна мощ, при положение, че през всичкото време Япония си е имала император. И разбрахме, че преди да ви описваме живота, премеждията и успехите на Хидейоши и Токугава, трябва да посветим един кратък разказ на бурната японска история, довела до появата на страховития Ода Нобунага и неговите опити да преодолее феодалната разпокъсаност на Япония по военен път. А за да стигнем да Нобунага, трябва да се върнем назад в историята дотам, където гори конфликтът между клановете Минамото и Тайра. Тоест трябва да се върнем към периода Нара от японската история. Но щом ще се връщаме чак дотам, защо пък да не започнем от началото на японската история. Ами да започваме.

Ранна история на Япония (до периода на доминация на клана Фудживара)

 Съгласно легендите, японската държава (наричана в стари времена Ямато), започнала съществуването си в първия ден на пролетта на 660 г. пр. н. е. (11-ти февруари), когато първият император Джиму – фиг.1, се възкачил на трона в своя палат в областта Ямато. Историците спорят за датата на появата на японската държава и нека ги оставим да си спорят. От нашата си гледна точка (тая на математическата социална динамика) е важно, че императорът си имал императорски двор. Този двор се попълвал от роднини на императорите, тъй като нe всички роднини на императора влизали в състава на императорското семейство – там били само императорът, братята и сестрите му, майка му, жените му и децата му. И баща му. Че защо слагате и бащата на императора? – ще попитате.

Ами защото по някое време имало титла – нещо като оттеглил се император (император – отшелник), който практически управлявал държавата. Но това ще дойде по-късно, след периода на доминация на клана Фудживара. Да де, ама ако си брат на императора, синът ти вече не е от императорското семейство. Той става член на двора и императорът му търси занимание. Тъй императорският двор си растял и това е важно за нашия разказ и особено за появата на военизираните кланове в Япония, най-мощните от които били Минамото и Тайра. Но всичко по реда си.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Та, в императорския двор имало кланове, състоящи се от семейства, свързани с предишните императори или семейства, свързани с аристокрацията покрай първия император Джиму или семейства, успяващи да станат аристократи по благоволението на императора. Та, тези кланове си имали глави, наречени уджи. Императорите в началото на японската история можели да контролират двора, който не бил много голям и намирали работа на клановете и семействата на аристократите. Така уджите ставали висши сановници в двора на императора и често те имали по-голяма реална власт от императора, тъй императорът им давал (в началото временнo) да управляват големи области с обработваема земя, както и хората, които обработвали тази земя. Това управление не се наследявало – като починел уджи-то, управляващ дадена земя, императорът можел да даде управлението на уджи от друг клан. Така императорът контролирал клановете да не стават прекалено силни – щото, човещинка, нали, ако станели прекалено силни,

клановете можело да опитат и да сменят императора. Добре, за императорския двор и уджите – засега толкова. Да видим какво имало още в японското общество в онези стари времена. Ами, имало и специализирани групи, наричани “бе” и членовете на тези специализирани групи се занимавали с определена дейност – едни отглеждали ориз, други били риболовци, трети се специализирали във военна служба (нали се сещате откъде ще се появят самураите), четвърти били занаятчии и тъй нататък. Та, в обществото имало кланове от благородници и групи бе (имало и други групи, но тези са важни за нас) и когато императорът умирал, сановниците уджи имали за цел да изберат следващия император измежду членовете на императорското семейство (което не било лесна работа, понеже някои императори имали по над 20 отрочета и нямало правило, че първородният син наследява трона. Значи някой от синовете, а в началото можело и някоя от дъщерите да наследи трона и гласът на уджите се чувал в процеса на определянето кой да е той или тя). Императорското семейство в онези стари времена било богато и военно силно. Първият император се считал за пряк наследник на богинята на слънцето – Аматерасу Омиками – фиг. 2.

И се смятало, че Джиму и императорите след него имали уникалното свойство да призовават нейните сили. Та, императорът бил свещен и божествен, никой не оспорвал върховната му власт (макар че както ще видим, на моменти тя била доста малка) и така и днешният император е пряк наследник на първия император. Божествеността на императора се описвала с термина ками, а съответната религия била известна като Ками Но Мичи (пътят на боговете) или шинтоизъм – фиг. 3.

И тъй – императорът е божествен, обаче страната трябва да се управлява (от уджи) и да се движи напред (от групите бе). Клановете благородници имали имена и между тях имало и конфликти (та какво да очаквате като съберете на едно място две или повече групи хора – да се скарат, разбира се. Че и вътре в клановете имало караници. Човещинка, бе, човещинка). Един такъв конфликт възникнал по повод на опитите за налагане на будизма в Япония. Почнало всичко през 552 г. и траяло 35 години. В онова време армии на императора честичко ходели в Корея да помагат на местни владетели или пък да плячкосат туй-онуй. Та, през 552 г. владетелят на едно от малките царства в Корея поискал помощ от императора на Ямато и като дар му изпратил картина на Буда, рисувана със златни бои и свещени будистки текстове с коментар, че това е най-добрата религия, която е срещал. Императорът събрал уджите и ги попитал да приеме ли даровете. Уджи-то (главата) на групата семейства, наречена Сога, посъветвал императора да приеме даровете. Главите на две други групи семейства, наричани Мононобе и Накатоми, обаче били на обратното мнение и казали, че ако се почитат чуждоземни божества, страната може да си навлече гнева на родните богове. Накатоми – хм, запомнете това име. Оттам ще тръгне прочутият клан Фудживара. Та, императорът дал картината на Буда на главата на клана Сога, за да си я почита в частен порядък. Скоро избухнала епидемия и много хора измрели. Това като че ли потвърдило предположението на клановете Мононобе и Накатоми, че родните богове са ядосани. Императорът заповядал картината на Буда да се изхвърли от храма, където я почитали. Кланът Сога се засегнали и започнала гражданска война, спечелена от Сога през 587 г. след военна победа над армията на Мононобе – фиг. 4. Властта значи отишла в клана Сога. Но не задълго.

Уджите Сога построили храма Хокоджи (храмът на победата на истината) – фиг. 5.

и будизмът започнал да се разпространява в Ямато. Та, пак да повторим – много от семействата в императорския двор били клонове на управляващата императорска фамилия. Например няколко братя – единият става импeрaтор, а другите какво да правят. Ами стават уджи и почват да управляват едно или друго в държавата. Та, уджите от клана Сога били клон на управляващата фамилия и нещо като министри на финансите – те събирали ориз за императорския двор, както и подаръци и други предмети, идващи от чужбина (затова и императорът дал образа на Буда на тях). Уджите Сога били бюрократи, а не ками (божествени). Уджите Мононобе били признавани за ками (божествени), защото легендата гласяла, че те били на небето и слезли на земята, за да служат на първия легендарен император Джиму – тоест не са роднина на императора, ама били на небето с него. Та, кланът Мононобе бил много стар и още уджите Мононобе снабдявали царския двор с оръжия и имали голяма независимост поради божествения си произход и дългата вярна служба. Мононобе се страхували, че божественият им произход нямало да бъде признаван, ако будизмът се наложи и затова яростно се съпротивлявали на Сога. След поражението им обаче, победителите Сога нямало как да унищожат божествеността ками, защото това значело да посегнат на самия император. Населението хич нямало да бъде доволно от това, затова Сога трябвало да намерят начин да примирят будизма и шинтоизма. Такъв път бил намерен и той бил изгоден и за императорите, и за министрите им Сога, защото укрепвал тяхната власт и отслабвал властта на другите групи уджи. Така будизмът спомогнал за централизиране на властта в Япония – тази власт била отслабена, защото императорският двор си растял и императорът трудно можел да го контролира директно, Та, разчитал за това на уджите и като така властта на уджите растяла за сметка на властта на императора. Появата на будизма довела до концентрация на властта обратно в ръцете на императора и в ръцете на клана Сога. Естествено уджите от другите кланове хич не били доволни от тая работа. Та, уджите Сога се задържали на власт до 645 г., когато другите уджи им спретнали преврат и убили главата на клана Сога. Властта преминала в ръцете на младия имперски принц (наследника на трона) Нака но Ое и в ръцете на началника на превратаджиите и шеф на уджите Накатоми на име Накатоми Каматари (известен още като Фудживара Каматари – и ето ви ги Фудживара) – фиг. 6.

Те провели комплекс от реформи, носещ името реформите Тайка (тайка означава нещо като внезапна промяна) и тези реформи окончателно направили прехода между система основана на голяма власт, концентрирана в групи от уджи към система на централизирана власт, концентрирана в ръцете на божествения (ками) император. А ако ками ви се струва трудна дума за запомняне, помнете как е на японски божествен вятър – ками-кадзе и няма да имате проблеми със запомнянето. Какви били реформите ли? Ами най-важната била, че земите и хората, намиращи се под контрола на уджите, преминавали под контрола на императора и неговата бюрокрация. Та, реформите Тайка създали централизира държава, управлявана директно от императора чрез писмени закони и с помощта на бюрократи, които императорът назначавал и можел да освободи, когато си поиска. За бюрократи били назначавани разбира се представители на уджите, но те вече не контролирали директно групите бе. Вместо тях контролът се осъществявал от държавата, а бившият уджи от всевластен господар до края на живота си, се превърнал в чиновник, който можел да бъде сменен по всяко време. Данъците се събирали от държавата и държавата в лицето на императора давала заплати на бюрокрацията (не било както в предишните времена, когато уджите събирали данъците и оставяли доста за себе си, а за императора – каквото остане). Класовата система не се променила – имало император, уджи, които предавали благородническия си статус по наследство (и ставали бюрократи) и народ, групиран в различни групи бе. С реформите Тайка уджите губели власт, но получили компенсация чрез практическия монопол върху бюрократичните постове. Тъй реформите Тайка довели до централизирана държава без употреба на военна сила. Била построена и нова столица в град Нара в областта Ямато – фиг 7.

Управлението на държавата се деляло на две: религиозни и нерелигиозни дела. Религиозните дела били поверявани на уджи шинтоисти, въпреки че будизмът имал широко влияние. Религиозните дела се свеждали до поддръжка на храмовете и религиозните дейности. Нерелигиозните дела се движели от много министри, които се занимавали с нуждите на императорския двор и с управлението на страната. Били създадени 66 провинции и за всяка бил назначен губернатор от висшите слоеве на уджите (чиито предци живеели от поколения в императорския двор и били по-близки или по-далечни роднини на императорите). По-нископоставените уджи били назначавани на по-долните равнища на провинциалното управление – имало 500 области, на които били назначени управители, които били под контрола на губернаторите на провинциите. Та, управителите на провинциите и областите контролирали човешкия ресурс. А в човешкия ресурс се включвали и по-първите хора от областите и провинциите, които постепенно оформяли провинциалната аристокрация. Редовно – на 6 години, се извършвали преброявания, за да се види какво е населението на областите и провинциите. Така управителите можели да събират данъци и да зачисляват оризовите полета на селяните, като размерът на тези полета зависел от големината на семейството на селянина. Имало и задължителна военна служба – мъжете между 20 и 59 години трябвало да служат 1 година в столицата и 3 години по границите. Това нещо не се възприемало много добре от населението, защото семейството трябвало да издържа войника и да му купи оръжието. Нищо чудно, че имало много младежи, които напускали семейните земи, за да не бъдат взети за войници. Но общо взето, императорската армия се засилила и успяла да постави под контрола на държавата целия остров Кюшю на юг. На север обаче успехите не били толкова големи. Не били подчинени айвите – коренното население на северната част на остров Хоншу, които оказвали голяма съпротива дори 120 години след реформите Тайка. Засилването на Китай прекратило опитите на Япония да интервенира в Корея – от 662 г. чак до Хидейоши (запомнете това име, че има много да говорим за този човек) Япония следвала дефанзивна стратегия – в Кюшю имало армия, която да пази държавата от нахлувания откъм Китай и Корея.

Държавата положила грижи да изгради голяма столица в Нара, въпреки че не успяла да направи нещо от мащабите на столицата на Китай. Но все пак имало доста монументални сгради като храма Тодаиджи в Нара с две пагоди, издигащи се на 100 метра височина, където имало огромна статуя на Буда, поставена там в 752 г – фиг. 7. Тодаиджи бил център на будизма и оттам будизмът започнал да се разпространява чрез мрежа от храмове по цялата територия на страната – фиг. 8.

В края на 8-ми век столицата и императорският двор били преместени от Нара в Киото, който останал административен център на страната до късните години на 12-ти век. И в Киото се извършили трансформации, които довели до пълната с интересни събития японска история от по-късните векове.

Началото на периода Хеян и кланът Фудживара

И тъй, периодът Нара в японската история завършил с преместването на столицата в Киото дошъл периодът Хеян. От наша си гледна точка (гледната точка на социалната динамика) този период може да се раздели на три части. В първата част императорите били силни и управлявали така, както управлявали в периода Нара – властта била централизирана в техните ръце. Това продължило докъм 850 година. После дошъл вторият период, който продължил към 200 години. През него властта от ръцете на императора минала в ръцете на чиновниците от клана Фудживара (уджите не се примирили много с това, че реалната им власт била силно ограничена и под формата на държавни бюрократи успели да си върнат доста от нея). Императорите правели това, което ги съветвали министрите Фудживара. Това продължило до 1068 г., когато императорите си върнали политическата независимост, узурпирана от бюрократите от клана Фудживара. В следващите 100 години формата на управление била доста интересна – фактически властта била в ръцете на членове на императорската фамилия, наречени оттеглили се императори (императори отшелници). На трона бил обаче друг член на императорската фамилия – формалният император, който правил това, което го съветвал императорът отшелник (императорът в оставка, който бил баща на действащия император). Докато не се появили роднините на (както го наричат по филмите за Шинген Такеда, Канске Ямамото и Канецуго Наое, които вероятно сте гледали, защото една телевизия ги излъчи и у нас) „проклетия“ Ходжо, държащ могъщата крепост Одавара, която ще падне чак по времето на Хидейоши (ей, за втори път споменаваме това име, добре е хубавичко да го запомните). Сега, не е ясно колко кланът Ходжо от 16. век е рода на клана Ходжо от 13. век, но се предполага, че двата клана били свързани.

В дълбините на обществото в периода Хеян настъпвали изменения, най-важното от които било, че постепенно държавните земи се групирали в големи парцели (шоен) и полека, полека тези шоени почнали да стават наследствени. Това било важно, защото в онези времена земята означавала власт – имаш земя – имаш доходи, наемаш си войници (самураи) и тъй нататък (като станеш много силен, може да се поозъбиш и на императора, което нерядко се и получавало). Друго важно изменение била задаващата се тенденция даден клан от благородници да доминира политическото мислене и действие, т.е. да управлява страната. Ами императорът? Е императорът е ками (божествен), ама по същество управлява родата, например на „проклетия Ходжо“. То неслучайно, като идете в Киото, ще видите, че дворецът на шогуна е в центъра на града, а дворецът на императора – е, хм-м, малко по-настрани, тъй да го кажем. И да не забравите да посетите стаята на дамите в двореца на шогуна, ей.

Но да оставим дамите и да се върнем към социалната динамика. Та, периодът Хеян почнал с централизирана власт, осъществявана от императорското правителство и към края на периода властта на трона била балансирана, тъй да се каже, от други сили, намиращи се в императорския двор и в провинциите. Тъй полекичка се създавали условията за появяването на страшилището на име Нобунага Ода. Ама защо се преместила столицата от Нара в Киото, ще вземете да попитате. Ами питайте императора Каму, който дошъл на престола през 781 г. – фиг. 9 и преместил столицата през 794 г. Вероятната причина била да се избегне влиянието на амбициозните будистки монаси, които имали голямо влияние в Нара и един от тях – Докийо даже за малко да стане император и да свали от престола императрицата. Да, тогава Япония имала императрица и Докийо решил да се възползва от това. Опитите на Докийо да стане император били провалени от шинтоистките духовници. Резултатът бил – Докийо в манастир, никога вече жена на трона (че и до днес) и се махаме от Нара, по-далеч от амбициозните будистки монаси от храма Токаиджи. Пък Киото не било лошо място – с плодородна земя и добри водни комуникации. И днес е такова. А в Нара останали будистките монаси с подарените им от предишните императори земи. Та, – мъдър ход на императора Каму. Всъщност, Каму се разглежда като един от най-могъщите императори в японската история. При него и при тримата му синове, управлявали до 833 г., силата на държавната власт е доста голяма. Системата Тайка на централизираната монархия работела добре и поради това, че императорската фамилия имала желание да управлява. Императорите управлявали с помощта на група доверени съветници (чиято група заемала офиса, наречен курандо-докоро – т.е. нещо като офис на държавната съкровищница). Появила се и полиция. Императорите отблизо наблюдавали какво става по провинциите. Каму успял да подчини айвите от Хоншу на север (тука не говорим за тези от Хокайдо, които били ефективно подчинени чак през 19. век). Да кажем 2 думи още за това подчиняване, че във връзка с него Каму учредил една интересна титла. Та, айвите в Хоншу били разбити от армия, ръководена от генералите Отомо Отомару и Саканое Тамурамаро. Каму дал на Отомару титлата „велик генерал, измъчващ варварите“ – тоест сей-и-тай-шогун. Оп-п-а-а-а, появиха се и шогуните значи. Ех, сега, при могъщия император Каму, шогунът си кротувал. Ама така ли ще бъде по времето на родата на „проклетия Ходжо“? Ще видим, де, ще видим. По-надолу в разказа ни.

И тъй, стигаме до 850 г., когато властта се озовава в клана Фудживара. Какви са пък тия, ще попитате. Нали се сещате за един от двигателите на реформата Тайка – Накатоми Каматари? – фиг. 10. Ами и той, човекът, деца имал и тези деца, разбира се, заемали висока държавни постове в периода Нара и в периода Хеян. И женили се тия деца и внуци за членове на императорското семейство и били близко да трона. Пример – дъщерята на императора Кагу (син на Каму) била омъжена за Фудживара Йошифуса – фиг. 11.

От тоя брак се получили две дъщери. Едната дъщеря се омъжила за императора Монтоку (император от 850 до 858) и от тоя брак се появил следващият император Сейва (император в периода 858 – 876), който пък се оженил за другата дъщеря на Йошифуса и от тоя брак се появил императорът Йозей (877- 884). Та, тъй – виждаме, че Фудживара били доста близо до императорите и внимателно създавали и поддържали своето надмощие в императорския двор и своето влияние над императорите (доста от които по майчина линия си били чисти Фудживара). „Системата Фудживара“ била проста – като не може императорът да е от клана Фудживара, то майка му непременно трябва да е от клана Фудживара. И тъй, кланът Фудживара заложил на жените и имал доста дълго време представителство в императорското семейство. Това било и в основата на управлението на Фудживара – главата на клана Фудживара бил вуйчо или дядо по майчина линия на императора и както се казва, се грижел за делата на императорската си рода. Йошифуса интригантствал доста и успявал да постави на престола император, женен за някоя от неговите дъщери. Той даже успял да стане регент по времето, когато Сейва бил малолетен. Фудживара и наследниците му зорко следели властта да остава у тях. Когато Сейва станал пълнолетен, Йошифуса приел титлата кампаку (говорител на императора) и по същество продължил изключително активно да се меси в управлението. Същото се стремели да правят и наследниците му. Дъщерите и сестрите на водача на клана Фудживара били омъжвани за съответния император и ако се родял син, императорът обикновено бил принуден да абдикира в полза на този син (който по майчина линия бил от рода Фудживара). Този трик задържал клана Фудживара на върха на властта за около 2 столетия. Та, след 850 година императорската власт отслабнала за сметка на властта на клана Фудживара. Страната продължила да се управлява както и преди 850 г. Само дето част от властта изтекла към клана Фудживара.

От наша си гледна точка, интересно е, че по време на управлението на клана Фудживара почнали да се оформят и други благороднически кланове. Шефът на клана Фудживара обикновено бил регент (сешо) или говорител (кампаку) на императора. Но той носел и титлата глава на фамилията (клана) – уджи но чоя (ах тези уджи). Главата на клана координирал дейността на членовете на клана и разпределял приходите от дейностите между членовете на клана. И тъй, уджите на клана Фудживара се добрали до властта като черпели власт от роднинството си по майчина линия с императорите и като така имали доста власт (че и повече от императора) без да са императори. След Йошифуса регент станал Фудживара Мотосуне, а след него Фудживара Токинира и ето ни вече в 10. век. Фудживара били способни регенти и обръщали голямо внимание на управлението на държавата, особено на полицията и на офиса на държавното съкровище (съветниците на императора). След 930 година обаче нещата не вървели толкова добре за Фудживара. Четвъртият по ред регент Фудживара Тадахира не бил толкова способен, колкото тримата си предшественици и вълненията в страната не закъснели. Появили се добре организирани пирати – с флот от 1500 кораба, които тормозели търговците. Да се разправи с тях тръгнал Фудживара Самитомо, но като пристигнал на място, решил, че е по-добре да им стане шеф и ето ви го организираното пиратстване, направлявано от опитните ръце на един Фудживара. И тъй до 940 г. В допълнение един от провинциалните управители – Тайра но Масакадо вдигнал въстание и разпространил мълвата, че богинята на Слънцето го е провъзгласила за император. Тъй, ето че се появи и кланът Тайра на сцената. Какви са тия Тайра – ще видим по-надолу в текста. Петият и шестият регент обаче – Фудживара Канежи и Фудживара Мичинага – фиг. 12

били оправни хора и преодолели (къде с подкупи и къде с повече „бой по канчетата“ с помощта на клана Минамото) проблемите на четвъртия регент. Те върнали контрола на централната власт над страната. Но този контрол вече не бил оня контрол, който императорът Каму имал преди 200 години. Централната власт контролирала клановете в провинциите, но независимостта на тези кланове силно нараснала (наближаваме значи до действията на родата на „проклетия“ Ходжо). Но засега нещата се крепели – Фудживара Мичинага бил регент 31 години (до 1027 г.) и както си му е редът 4-те броя дъщери били надлежно омъжени, едната – за сина на действащия император, а другите 3 – за много близки роднини на императора. Кланът Фудживара имал много земи и като така много приходи и контролирал много селяни. Владенията на Фудживара били най-големите в Япония. Както се казва, по време на управлението на Фудживара, в Япония централизираната монархия силно отслабнала и се развил феодализмът. Парите много не се използвали тогава. Това, което императорът можел да дава на бюрократите си, била земя. И тъй, земята (а с нея и властта) полека се оттекла от ръцете на императорите към ръцете на благородниците бюрократи, които си завъдили големи площи обработваема земя (шоен-и). Големите собственици на земя били кланове от благородници или манастири. Те били наричани хонке и около тях се групирали по-малките собственици на земя, които им заплащали с част от реколтата си за това, че войниците на хонке ги пазели от набези и грабежи на бандити. Е, кланът Фудживара били най-големите хонке в Япония по онова време. И тъй до 1068 година. Тогава на трона бил поставен императорът Го-Санджо – фиг. 13, който не бил роден от майка от клана Фудживара и бил решен да управлява самостоятелно.

Както се казва – кофти комбинация за клана Фудживара. Освен това, учителите на тоя император били доста анти-Фудживара настроени. Усещайки проблеми, регентът Фудживара и брат му се изнесли от Киото. Императорът обаче не си поплювал, а нанесъл удар право в целта – конфискувал източниците на богатство – шоените. Следващият удар бил по провинциалните губернатори, много от които били назначавани от регентите Фудживара и им били близки съюзници. Фудживара си траели, докато не дошъл редът на губернатора на провинция Ямато, който тъкмо се занимавал с ремонта на един от големите манастири под патронажа на Фудживара. Фудживара се възпротивил на опитите на Го-Санджо да смени този губернатор. Кланът Фудживара държал важни позиции в дворцовата бюрокрация. Го-Санджо решил да се справи с това, като създаде център на властта извън императорския двор. И се появила нова титла – оттеглил се император (император отшелник). Го-Санджо официално абдикирал през 1072 г. и станал монах, обаче уредил на трона да се възкачи император, който да продължи линията му. И тъй Го-Санджо – оттеглилият се император станал нещо като сив кардинал. Докато дворяните се борели за благоволението на действащия император, управлявал императорът в сянка, необезпокояван от дворяни. Тази система на управление изкарала стотина години – чак до управлението на родата на „проклетия Ходжо“. Ма защо им викали така на Ходжо – ще попитатe! Е, кланът Ходжо не се отнасяли много добре с императорите – пращали ги на заточение и тъй нататък. Затова и официалните летописци не обичали клана Ходжо. И Ходжо не обичали много летописците.

Та, така почнала епохата на оттеглилите се императори отшелници. Центърът на властта се изместил в манастирите и заобикалял Фудживара и техните позиции в императорския двор в Киото. След Го-Санджо същото направили и следващите двама императори – синът му Ширакава и внукът му Тоба. И така, тези императори отшелници управлявали до 1156 г. Тактиката на императорите отшелници щял по-късно да използва нашият герой Токугава Йейясу, който, няколко години след битката при Секигахара, ще се оттегли като шогун и ще остави на този пост сина си, но активно ще направлява политиката на шогуната, като носи титлата оттеглил се шогун. Но за това – в следващите ни разкази. Сега да се върнем към императорите отшелници Ширакава и Тоба – фиг. 14.

Те били добри администратори и по тяхно време императорският двор се радвал на охолен живот и множество културни развлечения (иначе казано – работило се по системата хляб и зрелища, но във формата – пасти и театрални представления, че вкусът на придворните бил по-изтънчен). Имало обаче проблем – императорското семейство вече не било семейството, контролиращо Япония. То било най-силното от семействата, контролиращи Япония. Все още. Поради добрите административни способности на Ширакава и Тоба. Но времената на могъщите императори от периода Нара и началото на периода Хеян отминали. Докато Тоба бил жив, съперничествата межда клановете били приглушени. Но след смъртта му през 1156 г., тези съперничества станали явни. И какво, ще попитате – дойде ли времето на роднините на „проклетия“ Ходжо? Е, чакайте, де, да караме по реда на нещата.

И тъй, по реда на нещата идваме до времето на управление на военните кланове. Бюрократите си въобразяват, че приказки и закони могат да спрат меча. Юлий Цезар показал точно обратното на юнаците в Рим, които му забранили да пресича Рубикон. Военните кланове в Япония показали същото на разнежените бюрократчета от императорския двор. И как станало това (нали не забравяме, че нас много ни интересуват механизмите, по които става едно или друго в обществото)? Ами станало през системата на васалите, която се наложила в Япония. Имало кланове от аристократи, които се занимавали с военните дела (в началните години на Япония това не било особено престижно). Военните кланове имали стройна васална система и това им позволило да изместят цивилната аристокрация от управлението на Япония за период от 700 години. От де се взели тези васали и тази стройна васална система? Нали си спомняте за групите бе, занимаващи се с военните дела. И още за хората, които трябвало да осигуряват реда в градовете и селата в рамките на полицията. И още за тези, които присъединявали земята си към големите шоени, за да могат едрите земевладелци да ги пазят от бандити и крадци. Постепенно такива хора започнали да се обединяват около военни лидери, които били обикновено едри земевладелци и използвали потенциала на тези свои обучени във военното дело хора да решават едни или други проблеми в държавата. Повечето от военните лидери били благородници и имали място и в императорския двор. Постепенно въоръжените формирования около тях се структурирали вертикално и за около 300 години възникнала васалната система, при която големите земевладелци (даймио) имали цели васални родове, владеещи по-малко земя и имащи по-малко войници. Когато тръгвал на война, даймио свиквал васалите си и те добавяли войниците си към неговите. Така можело да се съберат внушителни армии – даже по 100 000 души по времената на Хидейоши и Токугава. Но да не избързваме с 400 години, а да се върнем в 11. век към клана Минамото (наричан още кланът Генджи) и клана Тайра.

Откъде се взели тези кланове? Нали си спомняте, как родата на императорите постепенно формирала благородническите кланове, чиито представители заемали административни постове в дворцовата бюрокрация? Та, императорите пращали част от родата си в кланове, които се занимавали с граждански дела и част от родата – в кланове, занимаващи се с военни дела. Най- големите от тези кланове, занимаващи се с военни дела, били клановете Минамото и Тайра. Кланът Минамото се разраснал силно поради следната причина. Станало това по времето на императора Сага, който бил син на императора Каму, за когото писахме по-горе в текста – фиг. 15.

Та, Сага имал 49 деца и издръжката на толкова много принцове и принцеси била голямо бреме за императорския двор. Затуй Сага лишил много от децата си от привилегията да са членове на императорското семейство и ги направил обикновени благородници, като им давал фамилията Минамото (което означавало начало). Първият, който получил фамилията Минамото бил седмият син на императора Сага – името на този син станало Минамото но Макото – фиг. 16. Следващите императори Сейва, Мураками, Уда и Диаго попълвали клана Минамото с нови членове, като кланът се разделил на фамилии, които носели името на съответния император и думата Генджи след него – например Сейва Генджи или Мураками Генджи. На родовете от клана Минамото били дадени земи и покрай това появяващата се васална система позволила на клана Минамото да има доста добра армия, която била използвана често – особено от регентите Фудживара, когато трябвало да се умиротвори една или друга провинция. Та, от клана Минамото произлезли някои интересни кланове като Ашикага и Такеда (ще има да ви разправяме доста за шогуната Ашикага и за Такеда Шинген и опитите му да ограничи влиянието на непобедимия Уесуги Кеншин).

Обаче Минамото не били сами. Имало друг, подобен на тях и също могъщ клан – кланът Тайра. Членовете му също произхождали от императорското семейство – някои от внуците на императора Каму, които били правени благородници, получавали името Тайра (разделяй и владей – ако всичките станат Минамото, то императорското семейство можело да се окаже капка в морето от родове Минамото. Затуй на някои било давано името Тайра). Що ни занимавате с клана Тайра пък сега, бе! – ще изпъшка някой. Минамото ни стига. Да-а-а, ама не. От Тайра произлезли доста кланове. И един от тях бил кланът Ода. Как да го натъртим това знание тука – хайде така. Нали си спомняте онова – Бонд, Джеймс Бонд. Ами ето ви го аналогично за Япония – Ода, Нобунага Ода. Ама защо пък Нобунага? Ами защото нашите герои Хидейоши и Токугава били тясно (васално) свързани с Нобунага Ода, който свалил шогуните Ашикага от власт. О-па-а-а, Ашикага ли казахме. Да, Ашикага казахме и тука и по-нагоре пак казахме Ашикага. Значи не случайно вкарваме в обръщение тези имена. Важни са за социалната динамика на Япония. Нали може да отбележим, че и кланът Ходжо произхожда от клана Тайра? Та, значи, картинката се оформя. С течение на времето далечната рода на императорите отпада от императорското семейство. Тази рода отначало попълвала клановете на цивилната аристокрация, които заемали бюрократични длъжности, но с течение на времето наличните бюрократични длъжности се изчерпали и родата на императора била изпращана на военна служба, като за целта се появили специални кланове – главно клановете Минамото и Тайра. И докато кланът Фудживара управлявал около 200 години на принципа – императорът не е от наш’те хора, ама майка му е от наш’те хора – тоест Фудживара винаги имали представител в императорското семейство, а също докато роднините на по-старите императори попълвали имперската бюрокрация, родата на по-новите императори попълвала редиците на клановете Минамото и Тайра, които били доста военизирани. Е сега, военната служба не се харесвала много на гражданската аристокрация. Каква гол-я-я-я-ма грешка, дето има една приказка. Но нека да кажем още няколко думи за кланове, важни за разказа ни по-натам. Кланът Уесуги произлязъл от клана Фудживара (гледай ти, гледай ти, ще кажете). Кланът Токугава произлязъл от клана Матсудайра, които пък бил клон на клана Минамото. Значи, както виждаме, нещата се въртят около клановете Минамото и Тайра, които набирали мощ, попълвайки се с императорски роднини, докато кланът Фудживара управлява и след това – в столетието на императорите отшелници.

Шогунатът Камакура и крепящата го система бакуфу

Отначало Минамото бил по-силният клан от Тайра. Минамото поддържали властта на императорската администрация срещу други зараждащи се кланове, които опитвали да откъснат една или друга провинция. Такъв бил кланът Абе, който опитвал да откъсне провинцията Митсу. Срещу Абе бил изпратен Минамото но Уошиори. Неговият син Минамото Йошие също бил славен войн с много победи. И тъй, клановете Минамото и Тайра крепнели и в 1156 г., при възкачването на трона на поредния император, военните кланове взели дейно участие в събитията, определящи кой да е императорът (смутът Хоген), след което тези кланове вече не били подчинени на гражданските аристократични кланове от императорския двор. Е, сега като имаме два мощни клана, следва да очакваме те да се сбият. Така и станало и в 1159 г. Тайра победили Минамото (събитията станали известни като смутът Хейджи) – фиг. 17.

Минамото не се дали и след 20 години успели да победят Тайра (войната Гемпей). Но както и де се менял късметът на Минамото и Тайра, гражданската дворцова аристокрация никога вече не успяла да възстанови позициите си на управляваща (пример за това било дългото западане на клана Уесуги, до момента когато нещата не били поети от Уесуги Кеншин, който всъщност не бил от клана Уесуги, нo приел фамилията Уесуги и бил страховит войн – толкова страховит, че успял да разбие армията на самия Нобунага Ода). Императорът, който стоял зад падането на Минамото бил императорът отшелник Го-Ширакава. Отначало управлението му било подпомагато от главата на клана Тайра – Тайра но Койомори. Много членове на клана Минамото били избити. Но когато Тайра започнали да стават много силни, Го-Ширакава, който бил опитен политик, започнал да ограничава силата им, като постепенно и тайно подкрепял противниците им в императорския двор и най-вече Минамото. През 1180 г. се стигнало отново до открит конфликт между Минамото и Тайра. Койомори починал в 1181 г. и армията на Минамото разбила армията на Тайра. Сега пък били избити много членове на клана Тайра. И тъй вървяла японската история – клановете се роели и се избивали един друг, че благородниците нараствали като брой, а пък земята не нараствала. Трябвало значи да има механизъм за ненарастване на броя на благородниците. Тъй. Тъй, де тъй и сега идваме до системата на военно управление, наречена бакуфу и измислена от Минамото Йоритомо – фиг. 18, един от двамата лидери на клана Минамото, които победили Тайра. Бакуфу означава нещо като полева главна квартира или офис в палатката.

В системата бакуфу управлението на страната се осъществявало от шогуна, който контролирал системата от даймио-васали и по-нискорангови васали самураи, а императорите били изолирани от външния свят, обкръжени от двор от благородници. Императорите обаче можели да издават заповеди, които членовете на бакуфу управлението трябвало да изпълняват. Имало непрекъснати интриги между бакуфу администрацията и императорския двор – членовете на бакуфу управлението непрекъснато се опитвали да накарат императорския двор да бъде кооперативен, а императорът и придворните му непрекъснато се опитвали да подриват системата бакуфу, като намаляват лоялността към шогуна на главите на важни кланове в бакуфу системата на управление. Но сега, обратно към Минамото Йоритомо – създателят на бакуфу системата.

Та, Йоритомо бил пощаден от събитията през 1156 – 1166 г. и бил заточен в провинцията Изу под надзора на тамошния губернатор, принадлежащ към клана Тайра. Я да познавате, от кой клан бил този губернатор! Името на клана било… Ходжо! И тъй, Минамото Йоритомо бил зет в клана Ходжо, който бил клон на клана Тайра (затова някои клонове от клана Тайра оцелели след като кланът Минамото спечелил войната през 1181 г.). Та, както разбрахме вече, с течение на времето Йоритомо се оженил за дъщерята на губернатора, затова Тайра, дори и след разгрома си, гледали с по-добро око на него, отколкото на брат му Минамото Йошисуне, който бил другият лидер на клана Минамото. След победата над Тайра Йошисуне отишъл в Киото, а Йоритомо останал на изток – в равнината Канто (където днес е Токио). Йошисуне го играел герой и се наслаждавал на победата в Токио, съюзил се с част от клана Фудживара, радвал се на благоволението на императора и си живеел така безметежно със славата на герой, победил Тайра. Да, но стратегът на победата над Тайра бил Йоритомо. Йоритомо бил пълна противоположност на брат си – той не обичал ролята на епичния герой, постигал целите си постепенно, планирал внимателно и бил готов да прекъсне роднински връзки, за да построи институции и управленски практики, които работели доста добре. С други думи, Йоритомо бил добър администратор. Неизбежното се случило – начело на клана Минамото не можело да има двама господари. В 1189 г. Йоритомо победил и убил Йошисуне при Коромогава. Заедно с това бил унищожен и доста от клана Фудживара. Йоритомо станал фактически господар на Япония (за императора се разбрахме, че е ками и че не го закачаме. Свещеният император е формалният владетел на Япония. Номиналният управител – е, след малко ще почнем да ви разказваме за трите шогуната). Властта окончателно преминала в ръцете на военния клан Минамото.

И тъй, Минамото Йоритомо имал властта и трябвало да управлява Япония. Затова му трябвала система и той измислил системата бакуфу. Е, не я измислил за една нощ. Почнали нещата така. В началото на втория конфликт между Минамото и Тайра в 1180 г. Йоритомо бил вече известен войн в източна Япония и бил поставил под контрола си равнината Канто (където е днешно Токио и където била прочутата крепост Одавара). Административният център на Йоритомо бил в южния край на плодородната равнина Канто – естествената крепост Камакура – фиг. 19.

Отначало Йоритомо се оправял с управлението с помощта на един секретар. След като управленските дела се увеличили, Йоритомо създал три съвета. Най-важният от тях бил военния съвет – самурай-докоро, чрез който Йоритомо контролирал васалите си, а те били доста (след смъртта на брат му членовете на военния съвет трябвало да инспектират главата на Минамото Йошисуне, която била занесена в Камакура в бъчва, пълна със саке и да се убедят, че това наистина е Йошисуне). Вторият съвет – кимон-джо, се занимавал с документацията, свързана с императорския двор, а третият съвет – мончу-джо, се занимавал със споровете, свързани със земи (нищо чудно – земите били главният източник на доходи и власт в тогавашна Япония). И тъй, до 1185 г., когато Йоритомо се изправил пред трудна задача – властта му в западна Япония била все още нестабилна (това били земи, принадлежали на клана Тайра) и на всичкото отгоре бюрократите от императорския двор подкрепили брат му Йошисуне за главен управител на страната. Йоритомо се справил с това така: той поискал от императора да му разреши да поддържа реда, като назначи постоянни управители (шогу) на всички провинции, които били под контрола му и икономи (жито) на всички шоени, които били под контрола му. Формално Йоритомо не накърнявал императорската власт – и преди, особено при размирици, редът се поддържал от назначени от императорския двор провинциални управители и икономи. След като редът бил установяван обаче, пълномощията на тези управители често били прекратявани. Сега Йоритомо щял да поддържа реда постоянно с помощта на управители и икономи. Това продължило до 1192 г, когато починал Го-Ширакава. Веднага след това, Минамото Йоритомо бил удостоен с върховната военна титла – сей -и-тай-шогун (оттук нататък ще наричаме тази титла просто шогун) и тази титла веднага получила друго значение. Преди Йоритомо шогуните били назначавани във връзка с войните с айвите и след края на съответната война съответният генерал не можел да носи вече титлата. Йоритомо обаче станал върховен военен управител на Япония, задържал титлата до смъртта си и дал ясно да се разбере, че ще я предава по наследство. Ето ви го първия шогун на първия шогунат – шогуната Камакура. Йоритомо починал в 1199 г. и следващият шогун станал синът му Минамото Йорие, а третият шогун бил другият му син Минамото Санетомо.

Успехът на Йоритомо бил в това, че той успял да конвертира военната система за управление в гражданска – генералите станали и едри земевладелци – даймио. Системата бакуфу просъществувала около 700 години. Йоритомо не унищожил съществуващия ред. Той намерил значително и сигурно място за себе си и своите васали в този ред. С васалната система Йоритомо контролирал провинциалните си васали – нещо, което императорският двор не можел да прави (и затова възложил на шогуна Йоритомо да поддържа реда в страната). В замяна императорът и дворът му си запазили доходите и статуса на обществени и културни лидери на Япония. Та, в Япония се появили два центъра на властта –шогунатът и императора с бюрократите от императорския двор. В следващите 700 години количеството власт у двата центъра се променяло, бюрократите имали силно влияние в управлението на западна Япония, а шогуните – в управлението на източна Япония. Наличието на тези два властови центъра и властовите отношения помежду им са основата за разбиране на социалната динамика на Япония в следващите столетия.

И тъй, дойдохме да родата на „проклетия“ Ходжо. Синовете на Минамото Йоритомо не били от калибъра на баща си. Те носели титлата шогун, но властта им не била реална. Е, как така, ще кажете – императорът – няма много реална власт, шогуните – и те. Е, че кой имал тогава реалната власт в Япония по онова време? А, познайте де – кла-а-а-анът…, кла-а-а-нът…, Ходжо-о-о-о!!! Ама, как, тъй? Ей сега ще ви обясним как шефовете на клана Ходжо стигнали до титлата регент (носител на властта – шиккен) на шогуна. Значи реалната власт била у клана Ходжо. Е-е-е-е, стига, де – ще кажете – ами нали по-горе писахте, че кланът Ходжо бил клон на клана Тайра!!!! Тъй, де, ама и Йоритомо бил женен за жена от клана Тайра, нали още не сте забравили. И още да кажем – тази жена се казвала Ходжо Масако!!!! – фиг. 20. А-ха-а-а, майката на втория и третия шогун Минамото била значи от клана Ходжо. И ей ги клана Ходжо по стъпките на клана Фудживара. Само че не по отношение на императора, а по отношение на шогуна. Та, не всички от клана Тайра били унищожени. Някои кланове на клана Тайра били „осиновени“ от клана Минамото. Ходжо били от тези кланове. Но да се върнем към събитията.

Императорът отшелник в Киото (той се казвал Го-Тоба) никак не бил доволен от това, че шогуните отхапали значително парче от властта му. Плюс това, както се казва – търсете и жената в тази история. Та, жена имало и тя била танцьорка. И Го-Тоба наредил тая танцьорка да бъде оземлена с някои земи. Земи, които шогунът Йоритомо бил дал вече обаче на Ходжо Йошитоки – главата на фамилията Ходжо – фиг. 21.

Йошитоки бил васал (че и близък роднина) на Йоритомо, а васалството му се заплащало със земи, които той получил от шогуна. И сега императорът Го-Тоба разклащал бакуфу системата на васалството, като взимал от земите на васала на шогуна и ги давал… на една танцьорка. Шогунът Минамото естествено отказал да изпълни разпореждането на императора и Го-Тоба обявил Ходжо извън закона, че и му обявил и война (известна като войната Шокю). Да, ама бакуфу системата работела стройно и голяма част от васалите в източна Япония останали верни на шогуна, а не на императора. Армията на императора и на императорската бюрокрация била разбита. А обединяваща фигура на клановете Минамото и Ходжо била Ходжо Масако, съпругата на първия шогун Минамото Йоритомо и майка на следващите два шогуна Минамото. Та, да го кажем по нашенски – шогунът подкрепил вуйчо си срещу императора. Кръвта, дето има една приказка, вода не става. Та, вуйчото Ходжо, сдобил се с титлата регент на шогуна, използвал победата си и след 1221 г. на трона на империята били поставяни императори, които били в добри отношения с шогуната в Камакура. Бакуфу системата била инсталирана и в Киото, ей, така, за да държи императорската бюрокрация под наблюдение. Ходжо конфискувал много земи на поддръжниците на императора във войната Шокю и ги раздал на васали на шогуната и на манастири и храмове. Та, бакуфу системата по този начин била наложена и в западна Япония, макар че там авторитетът на тази система бил по-слаб от този в източна Япония, където било сърцето на шогуната – Камакура. И тъй, императорът – в Киото или в изгнание, шогунът – в Камакура, а реалната власт – в регентите от клана Ходжо. И така доста десетилетия. Та, време е да идват монголите и да вее свещеният вятър (ками-кадзе), за да им потапя флотата.

Та, „проклетите“ Ходжо не били никак милостиви към императорското семейство, заради което много ги критикували, а някои ги критикуват и до днес, но и най-големите критици на Ходжо признават, че регентите Ходжо се справили твърде успешно с монголската инвазия в Япония. Докато Ходжо налагали властта на шогуната, Кубилай хан завладял Китай и Корея и в 1268 г. пратил писмо до „краля“ на Япония с искане да се признае върховенството на Монголската империя. Иначе – война. Императорските бюрократи се колебаели какво да отговорят, но регентът Ходжо отсякъл – няма да се отговаря нищо. И тъй писмото останало без отговор. Война значи. И войната почнала на 19 ноември 1274 г., когато добре въоръжена монголска армия дебаркирала на остров Кюшю, който обаче бил фортифициран 500 години (от времената, когато столицата била в Нара) в очакване на инвазия на Китай в Япония откъм Корея – фиг. 22.

Монголската армия била по-добре въоръжена, но японската разполагала с мощни укрепления и крепости. И още – на 20 ноември 1274 г. супертайфун помел монголския флот в Кюшю (легендата разправя, че боговете пратили божествения вятър камикадзе на помощ на Япония) и останалата без доставки монголска армия била бързо разбита без да превземе нито една крепост. Кубилай не си взел поука от това и пратил втора делегация, която занесла в Киото писмо с искане японският император да се яви в Пекин и да се поклони на Кубилай. Регентът Ходжо заповядал да се обезглавят пратениците и засилил защитата на бреговете на Япония с много нови каменни укрепления. В 1281 г. монголската армия отново се изсипала на остров Кюшю – над 100 000 човека. Сраженията траяли 2 месеца и монголите не успели да пробият японските защитни линии. Разбира се и боговете решили да помогнат. Втори супертайфун ударил Кюшю и божественият вятър камикадзе отново помел монголския флот – фиг. 23. Отрязани от морето, десетки хиляди монголски войници намерили смъртта си. Монголската империя никога повече не нападнала Япония – носела се мълвата, че който нападне Япония, няма да се върне жив.

Та, бакуфу системата на Минамото Йоритомо победила могъщата монголска армия. Тази победа обаче довела и до началото на западането на шогуната Камакура. По една проста причина – васалите спечелили победата, но нямало плячка за делене, имало само десетки хиляди трупове на мъртви монголски войници и също значителни загуби в жива сила и други активи на васалите на шогуната, които били изразходени, за да бъде отблъсната инвазията. Ходжо се опитали да подобрят ситуацията, като опростили всички дългове, обаче пък това настроило кредиторите срещу шогуната. Васалите започнали да недоволстват, защото Ходжо предпочитали членове на своята фамилия за висшите длъжности в администрацията на шогуната. Турете сега един не много способен регент – Ходжо Такатоки и един амбициозен император – Го-Дайго, решен да си върне властта. Ха познайте как се казвала майката на Го-Дайго. Не се ли сещате? Я помислете пак! Малка подсказка – Фуджи… Ама пак ли майка Фудживара, ще кажете. Ами пак – името ѝ било Фудживара но Чуши. Пък ясно било, че Фудживара не обичали много Ходжо. Го-Дайго се възцарил в 1318 г. и веднага консолидирал каквото било останало от властта в Киото. Баща му опитал да играе ролята на император отшелник, но Го-Дайго го „убедил“ да абдикира като такъв в 1321 г. и закрил институцията на императора отшелник. Такатоки не предприемал много срещу Го-Дайго, но кланът Ходжо не бил само Такатоки. В 1331 г. кланът Ходжо успешно атакувал привържениците на Го-Дайго и тъй „проклетите“ Ходжо пак пратили император на заточение (каквато съдба имал и Го-Тоба почти век преди това). Го-Дайго обаче не останал много на заточение. Той се върнал в Киото и събрал анти-бакуфу армия. Конфликтът намалил влиянието на регента Такатоки и важни васални фамилии като Нита и Ашикага се обявили против шогуната. В 1333 г. армията на Нита Йошисага разбила армията на Ходжо Такатоки край Камакура и бил поставен край на управлението на клана Ходжо. Го-Дайго като че ли победил – фиг. 24.

Ами-и-и-и, победил за 3 години и толкова управлявал по същество – тези 3 години станали известни като периода Кенму. В следващите 530 години императорите по същество не управлявали Япония – чак до периода Мейджи, когато шогунатът Токугава престанал да съществува. Започвал дълъг период на социална дезинтеграция, който щял да продължи 300 години (докато нашите герои Хидейоши и Токугава не обединят отново Япония.) Шогунатът Камакура можело и да бил победен, но идвало времето на втория шогунат – шогунатът Ашикага. А пък кланът Ашикага бил клон на клана… Минамото. А шогунатът Ашикага щял да свърши при Нобунага Ода от клана Ода, който бил клон на клана Тайра. Тъй. Сега напред към шогуната Ашикага.

И тъй, кланът Ходжо не се понасял много с императорите. Го-Дайго успял да отстрани клана Ходжо от властта. Но да не забравяме, че Ходжо били само клон от могъщия клан Минамото. Го-Дайго не успял да удържи управлението на страната. Генералите от неговата армия се настроили един срещу друг и през 1336 г. един от тях – Ашикага Такауджи – фиг. 25, направил преврат и завзел властта в Киото. Го-Дайго отказал да дели властта с Ашикага и избягал на юг в планината Йошино, а тези от императорския двор, които отишли с него, образували южния императорски двор. По-голямата част от императорското семейство останало обаче в Киото и се съюзило с Такауджи. Този северен императорски двор инсталирал друг император на трона, а Ашикага Такауджи бил провъзгласен за шогун в 1338 г. Този шогунат издържал формално чак до 1573 г., когато Нобунага Ода станал достатъчно силен, за да се разправи с него. Но всичко по реда си. Шогунатът Ашикага не бил толкова силен като шогуната Камакура. Вторият шогунат имал подкрепата само на северния императорски двор, но не и на южния. Синът и внукът на Го-Дайго непрекъснато оспорвали военно властта на северния императорски двор. Започнал дълъг период на войни между привържениците на северния и южния императорски дворове, който продължил чак до 1398 г.

Шогуните Ашикага заложили на изпитаната управленска система бакуфу на шогуната Камакура. В сраженията с армиите на южния императорски двор шогуните Ашикага трябвало да адаптират бакуфу системата, защото те не можели да управляват страната централизирано и трябвало да делегират власт на свои заместници. Така главите на важни кланове били назначени за управители (шуго) на провинции. Тези управители с течение на времето се възползвали от относителната слабост на шогуната и „добавили“ към първоначалната си функция – военния контрол на провинциите още нещо, а именно все по-голям дял от данъците, които се събирали в провинцията. Та, освен военни водачи, тези глави на фамилии станали и граждански управители. Шуго се превръщали в даймио – крупни земевладелци, имащи собствени армии и васали и упражняващи и гражданска власт. Някои провинциални аристократи също използвали васалната система, за да се превърнат в даймио.

Постепенно шогунатът Ашикага ставал зависещ финансово и военно от могъщите даймио, управляващи провинциите. Забележете обаче следното нещо – управителите шуго разчитали на централната власт на шогуната, за да контролират местната аристокрация по провинциите. Ами ако централната власт изчезнела? Е-е-е-е, тогава имало опасност управителите шуго да бъдат изместени от местната аристокрация и да се появят даймио-господари, необвързани с шогуната в Киото. Защо ви разправяме това ли? Ами, защото това щяло да стане по някое време. Но всичко по реда си.

Ашикага преместил администрацията на шогуната от Камакура в Киото – в квартала Муромачи, откъдето дошло и името на администрацията на този шогунат – Муромачи бакуфу. По време на шогуна Ашикага Йошимицу в Муромачи били построени големи административни сгради. Йошимицу станал шогун на 9 години и добре че бил опитният генерал Хосокава Йориуки, който се грижел за властта като заместник-шогун, докато Йошимицу навърши пълнолетие. Йошимицу се оказал способен шогун – в 1392 година той успял да сложи край на конфликта между северния и южния императорски дворове и около 1400 година ситуацията в страната била под контрола на шогуната, който успявал да балансира засилващите се даймио в провинциите. Той даже успял да ги накара да отидат да живеят в Киото (за да ги отдели от провинциите) и направил всичко, за да свърже клана си с императорското семейство. Йошимицу построил прочутия Златен павилион (Кинкакуджи) в Киото – фиг. 26.

Но в 1409 г. Йошимицу починал и пикът на силата на шогуната Ашикага преминал. Разприте между даймио-господарите на провинциите ставали все по-големи. Шогунатът удържал нещата докъм 1470 г. След 1470 г. централното правителство практически загубило властта над провинциите и Япония навлязла в период на страна във война (сенгоку джидай или периодът Сенгоку, както е известен на определен брой хора у нас). Безредиците почнали в 1441 г., когато шогунът Ашикага Йошинори бил убит от засада, устроена от един от провинциалните владетели. Следващите двама шогуни Ашикага били децата на Йошинори, но те не разбирали много от военно дело, а и нямало разбиращи от военно дело регенти, които да ги подкрепят. Вторият син на Йошинори – Ашикага Йошимаса, се интересувал много повече от култура, отколкото от война. Той оставил военните дела на тези, които се интересували от тях. Е, появили се два претендента за управление на шогуната – клановете Хосокава и Ямана, които си спретнали война, известна като войната Онин и продължила 11 години – от 1467 до 1477 г. – фиг. 27. Императорът и шогуните Ашикага били нещо като символ на единството на страната и нищо повече. Реално властта преминала в ръцете на даймио-господарите в провинциите. Започвал периодът Сенгоку. В провинциите започнала битката за властта между клановете. Без подкрепата на централното правителство, много от провинциалните управители – шуго, били пометени от местните кланове. На власт в провинциите дошли нови даймио, които жадно гледали към земите (основата на властта) на съседните провинции. Гражданската война била на прага. Даймио господарите владеели големи области и нямали контакт с централното правителство. Те налагали свои закони и правила за разпределение на земеделските земи. Императорът и шогунът нямали влияние в провинциите. Даймио господарите престанали да изплащат рентата от земите, която поддържала благосъстоянието на столицата и императорския двор. Тъй дворът отслабвал финансово за сметка на увеличаваща се сила на даймио. Императорският двор обеднял. Дори императорите трябвало да продават калиграфските си произведения, за да оцеляват. Даймио господарите контролирали стриктно васалите си, обаче оставяли селяните да се самоорганизират и да движат делата в селата си, стига да плащат данъци. Както се казва, по онова време имало и селско самоуправление на доста места в Япония.

И така, нека завършим нашия разказ с малко информация за периода Сенгоку, като ще стигнем и ще споменем нещичко за Нобунага Ода – фиг. 28. Та, в началото на периода Сенгоку имало нещо като феодална раздробеност на Япония – даймио-господарите контролирали провинциите и имали армии, а централната власт в Киото – императорът и шогуните Ашикага не можели да направят нищо, за да си върнат управлението на провинциите. Е, както си му е редът, не може да има повече от един лидер измежду даймио-господарите и те скоро щели да почнат войни едни срещу други. След 100 години – към 1580 г. щял да стане ясен кандидатът за победител в тези войни – Нобунага Ода. Реалният победител обаче станал Тойотоми Хидейоши и той поставил всички даймио-господари под властта си. Хидейоши обаче не успял да разреши проблема с наследството, от което се възползвал най-търпеливият от всички даймио-господари – Токугава Йейясу, който поставил началото на шогуната Токугава, продължил над 250 години – чак да началото на периода Мейджи. И оттук нататък, в следващите два разказа, ще ви опишем как станало това.

Та значи, бяхме спрели нашия разказ в края на войната Онин, когато шогуните Ашикага отслабнали толкова, че вече не можели да контролират даймио-господарите на провинциите. Дошло времето на клана Хосокава. Шогунатът Ашикага бил допълнително отслабен от голямо въстание, наречено въстанието Кага. В Киото политиката се въртяла около заместник-шогуна Хосокава Масамото, който движел нещата от името на шогуна Ашикага Йошидзуми. В туй време (1493 г.) кланът Ходжо (пак ли тия бе, ще каже някой – да, пак – тия. С тях ще се справи чак Хидейоши след 100 години) завзел провинцията Изу (включваща и западната част на днешно Токио) от клана Уесуги. Кланът Уесуги били клон на клана Фудживара и като предимно съставени от гражданска аристокрация, не могли да окажат голяма съпротива. Това щяло да се промени, когато начело на Уесуги застанал осиновеният от Уесуги, непобедим монах-войн на име Уесуги Кеншин – фиг. 29.

Непобедим, защото водил над 70 сражения и не загубил нито едно и само смъртта му попречила да се разправи с клановете Ходжо и Нобунага – фиг. 30. Но затова по-късно. Да се върнем на клана Хосокава. След смъртта на Хосокава Масамото – фиг. 31, в клана Хосокава избухнали междуособици и борба за глава на клана. В 1507 г. година започнала войната за наследството в клана Хосокава, известна като войната Рио Хосокава.

Дълги били битките в клана Хосокава. Най-напред в 1520 г. Хосокава Такакуни победил Хосокава Сумимото. В 1531 г. пък Хосокава Харумото победил Хосокава Такакуни.

И докато армиите на клана Хосокава се избивали едни други, вместо да налагат властта на шогуната над Япония, другите даймио-господари укрепвали. Да споменем битката при Идано през 1536 г., където кланът Мацудайра разбил армията на васала на Мацудайра Абе Масатойо, който се отличил с това, че 7 дни преди това убил главата на клана Мацудайра Коийашу. Е, какво толкова, ще кажете. Нищо, бе, нищо. Само дето кланът Мацудайра бил клон на клана Минамото, а пък Мацудайра Коийашу бил дядо на бъдещия шогун Токугава Йейясу, за когото ще ви разкажем в отделен разказ.

В 1543 г. португалците стигат до пристанището Танегашима и с тях идват западната култура и… мускетите. В 1554 г. трима влиятелни даймио-господари – Такеда, Ходжо и Имагава подписват тристранен пакт за ненападение и взаимопомощ. Една от целите на този пакт бил да се ограничи кланът Уесуги, който вече се намирал под ръководството на Кеншин Уесуги и неговия стратег Усами Садамицу и тормозел Ходжо и Такеда. Имагава пък искал да тормози един друг клан на име Ода, чиито земи били на пътя му към Киото. А кланът Ода се предвождал от младеж на име Нобунага. Нобунага обаче бил закален в битките – от 17-годишнината си той воювал с роднини за контрола на родната си провинция Овари и след 8-годишна война станал господар на провинцията. В това време Имагава нападнал и в 1560 г. голямата армия на Имагава била в областта Окецахама, където претърпяла поражение от много по-малката армия на Ода. Имагава бил убит и управлението в провинцията му Суруга поела майка му. Така Нобунага се подсигурил от нападения от изток, а допълнително сключил и пакт за ненападение с Такеда, с владетеля на провинцията Микава Токугава Йейасу (да, Токугава бил съюзник на Нобунага) и с Ходжо. В 1568 г. Нобунага помогнал на Ашикага Йошиаки да стане шогун и получил контрола на областта Кинай (включваща столицата Киото и големия град Осака). Йошиаки обаче се разбунтувал срещу Нобунага и в 1573 г. Нобунага изгонил Йошиаки от Киото и сложил край на шогуната Ашикага. За да укрепи властта си около Киото, Нобунага трябвало да се разправи с мрежата от будистки манастири и многобройните монаси и последователи на будизма. Основната будистка крепост били манастирите в планината Хиейзан, а от тая планина се виждала столицата Киото, т.е. мястото било стратегическо за контролиране и будистките монаси неведнъж били използвали това стратегическо предимство в миналото. В 1571 г. армията на Нобунага обсадила планината и десетки хиляди монаси били избити. Това хич не се понравило на могъщия Уесуги Кеншин, който сам учил за монах в младежките си дни и искал да възстанови реда в Япония, като върне шогуните Ашикага на власт. Нобунага продължавал атаките си срещу будистките монаси, защото разбирал, че те били пречка пред желанието му да управлява Япония. Още в 1570 г. той обсадил крепостта Шинджу, в която се намирал прочутият будистки манастир Ишияма Хоганджи. Крепостта била на остров и била непревзимаема, стига да имало провизии. Монасите се държали 10 години – чак до 1580 г. и се предали чак след като с посредничеството на императора била сключена сделка, която им позволила да се оттеглят от крепостта без да бъдат избити. В 1575 г. Нобунага използвал португалски мускети и разбил армията на Такеда при Нагашино (битката от последните сцени на филма на Куросава – „Кагемуша – сянката на война“). В 1577 г. обаче Нобунага претърпял поражение от армията на Уесуги Кеншин в битката при Тедоригава – фиг. 32. Около могъщия Уесуги започнали да се събират даймио-господарите от Изтока. Било въпрос на време армиите на съюзниците на Ода – Ходжо и Токугава, както и армията на Ода, да бъдат разбити. Но… боговете били благосклонни към Нобунага – Уесуги Кеншин починал през 1578 г. в разгара на подготовката на похода, който трябва да приключи с Ходжо. След смъртта на Кеншин, в клана Уесуги настъпили размирици за наследството (Кеншин имал две осиновени деца – и двете момчета). Кланът Уесуги се разделил на 2 групи и Нобунага използвал шанса, за да се разправи с Такеда през 1581 г. и да започне атака срещу могъщия клан Мори в западната част на Япония, който владеел много провинции западно от Киото. Срещу Мори бил пратен Тойотоми Хидейоши. В 1582 г. на помощ на Хидейоши бил пратен Акечи Мицухиде, който бил генерал с по-висок ранг от Хидейоши. Мицухиде се обидил, а пък и интригантите от двора в Киото го подкокоросали, та той обърнал армията си и атакувал манастира, в който бил отседнал пазения от малък отряд Нобунага. В разразилата се битка Нобунага бил убит. Мицухиде се радвал на победата си само 11 дни. Толкова трябвали на Хидейоши и на неговия стратег Курода Камбе да сключат мир с Мори, да се върнат и да разбият армията на Мицухиде. Започвало управлението на Хидейоши Тойотоми, за което ще ви разкажем в следващия ни разказ.

Е, вече имате основата, за да разберете как и защо така са действали Хидейоши и Токугава. Надяваме се, че краткият курс по японска история, разказана от наша си гледна точка (на математическата социална динамика) ви е бил интересен. И нека да вървим напред към следващия ни разказ и към живота и делата на Хидейоши Тойотоми – селянчето, което обединило Япония. И не забравяйте, че зад обединителя Хидейоши стояли страшно способни генерали като Курода Камбе, за който самият Хидейоши казал, че Камбе е единствения генерал в Япония, който може да командва ефективно армия от 1 милион души. Както казвал Нобунага, за да си велик, трябва да имаш правилните инструменти. А правилните инструменти били способните хора. Затова, Хидейоши не убивал способните хора, а ги събирал около себе си. И те станали инструментите на властта му.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!