Направи дарение на училище!

Автори: Николай К. Витанов – Институт по механика – БАН

Златинка И. Димитрова – Институт по физика на твърдото тяло – БАН

И тъй, на обширните територии между западната граница на Китай и устието на река Дунав и северно от Кавказките планини, Иран, Афганистан, Пакистан и Индия, винаги е имало големи, ама много големи държави. В последните 1500 години в западната част на тези обширни земи, такива големи държави са били империята на хуните:

След това хаганатът на небесните тюрки, който се разпаднал на източнотюркски и западнотюрски хаганати. След западнотюркския хаганат дошли велика България на Кубрат и хазарският хагатнат. След хазарите големите сили в района били Волжска България и хаганатът на куманите.

Разбери повече за БГ Наука:

***

След това дошли монголите и Улус Джучи. След Улус Джучи много голямата държава в региона била Руската империя, която през 1552 г. абсорбирала наследника на Волжска България – Казанското ханство. Днес много големите държави в този район са Русия и Казахстан. Та регионът имал бурна история и процесите на етногенезата кипели усилено в него. И част от тези процеси били свързани с религиозната динамика. Както вече разбрахме, не всички българи покрай Волга и Кама са приели исляма. Част от тях не са го приели и техните наследници днес се наричат чуваши. Дали изповядват ислям или не, българите в земите покрай Волга и Кама са си българи.

Можем да си зададем въпроса – ами защо част от българските родове по онези земи са приели исляма? И както си му е редът, да анализираме факторите, влияли при това нещо.

Най-напред, в първата част на този разказ, разбрахме, че Тенгрианството е било доста монотеистична религия, в която съществените неща във Вселената се определяли от бог Тенгри, а другите богове имали спомагателни (макар и важни) функции. Тъй че Тенгрианството не се различавало много от монотеистичните религии и този факт използвали хазарските хагани, за да отклоняват любезно християнските и ислямските мисии, които се опитвали да наложат съответната религия за официална в Хазария. В 737 г. армията на Халифата, водена от Мерван ибн Момамед, разбила хазарската армия и на загубилата войната Хазария бил наложен ислямът за държавна религия. Голяма грешка, можем да кажем днес. Част от хазарите приели исляма, за друга част, обаче, той станал религия, която те ненавиждали. Още тогава много малка част от васалните на хазарския хаганат волжски българи може и да са приели исляма. Голямата част от хазарите и огромна част от българите по Волга и Кама, обаче, си почитали, както и преди, великия бог Тенгри. След това в хазарския хаганат се потвърдила приказката – двама се карат, трети печели. Докато уж официалната религия ислям и християнството се борели, влиятелни хазарски родове приели… юдаизма и не само го приели, ами и успели да го наложат като официална религия в хаганата. И тъй, елитът на хазарския хаганат бил съставен от влиятелни родове, изповядващи юдаизма, частично от мюсюлмански родове, много малка част християни (предимно богати родове, занимаващи се с търговия) и доста родове, почитащи Тенгри. Тези последните били считани за главна заплаха за официалната юдейска религия на Хазария и на тях не се гледало с добро око. И те не гледали с добро око на официалната власт и институции. Взривоопасната смес в Хазария била забъркана и няма какво да се чудим, че в един момент се получил взрив, хазарският хаганат се разпаднал и днес Хазария я няма.

Какво да правят българите по Волга и Кама в тази ситуация е въпросът. Те са васали на хазарския хаганат, голямата част почитат Тенгри и има малки християнски и мюсюлмански групи след 737 г. След някое време в Хазария става официален юдаизмът и на тенгрианците не се гледа с добро око, ако са хазари и още повече не се гледа с добро око, ако са българи. Ако човек и особено елитът на българите трябва да се спасява, като замени Тенгрианството с монотеистична религия, въпросът е с коя? Явно няма да е юдаизъм, защото това води до постепенна асимилация, което е и основната цел на хазарските хагани по отношение на васалните българи, още повече, че хазарите като народ са далечни роднини на старите българи. Остават християнството и ислямът. Могъщата Източна Римска империя, обаче, не е вече тъй могъща след появата на Халифата и след 640 г. тя е доста отслабена и под носа ѝ през 681 г. се създава Дунавската България. Границите на тази империя са мно-о-о-ого далеч от Волга и Кама – фиг. 10, та да се разчита на помощ от нея срещу хазарите. Още повече хазарите претендират да правят съюзи с Източната Римска империя (наричана още и Византия) срещу Халифата, така че българите още повече не могат да разчитат на помощ срещу хазарите.

Виж, халифатът е друго нещо.

Той е доста по-наблизо, никак не обича хазарите и може да подкрепи българите по Волга и Кама в борбата им за независимост. И тъй бавно и полека ислямът започва да намира място сред българския елит. Процесът е доста дълъг – към 250 години. Ислямът става официална религия във Волжска България през 922 г. при хан Алмиш (чието арабско име е Джафар ибн Абдаллах). Даже и тогава част от българските родове не приемат исляма и остават тенгрианци. В 922 г. ибн Фалдан, посланикът на багдатския халиф във Волжска България, пише, че около 5000 българи вече са приели исляма и че за тях в столицата Биляр се строи джамия. Възприемането на исляма сред обикновените хора било още по-бавно. Чак в 13-ти век погребенията в българските градове във Волжска България започват да следват мюсюлманските канони. Значи говорим за един период от около 500 години, в които ислямът е пускал корени във Волжска България.

Българската аристокрация във Волжска България използвала новата религия, за да се разграничи от хазарския хаганат и да си извоюва независимост. Това станало още при хан Алмиш, когато хазарската армия се опитала да проведе наказателна операция срещу Волжска България заради самоволното обявяване на исляма за държавна религия, но била разбита от българската армия на Алмиш и с васалното поведение на Волжска България спрямо хазарския хаганат било приключено. Аристократичната прослойка във Волжска България се опитвала да налага исляма на съседните племена – къде успешно, къде неуспешно. В 986 г. българска делегация се опитала да склони и руския княз Владимир да приеме исляма. Владимир харесал възможността за многоженство, но не харесал обрязването, забраната да се яде свинско и забраната да се пие. Особено не му харесала забраната да се пие. Ама никак не му харесала. И се опитвал да разпространи християнството във Волжска България. Та той се опитвал да разпространява християнството във Волжска България, а аристокрацията на Волжска България се опитвала да разпространява исляма в Русия.

И тъй, ислямът се наложил във Волжска България, защото в началото на 10-ти век християнските земи били далече, а християнското влияние било слабо (то и в дунавска България нещата по това време не вървели много добре като си спомним, че преди Симеон на престола бил брат му Расате, който по едно време решил да разкара християнството като официална религия и да се върне към почитането на Тангра). И юдаизмът не се наложил, защото бил официална религия на потисниците хазари. И поради перманентната заплаха от насилствено налагане на юдаизма, българският хан Алмиш се обърнал към Халифата за помощ, която включвала и приемането на исляма за официална религия във Волжска България. Халифът пратил доста голяма делегация, която пристигнала в столицата Биляр на 22 май 922 г. В делегацията имало много съветници, които, както е модерно да се казва, предали ноу-хау на Халифата в различни области. Въпреки че Халифатът през 10-ти век вече нямал онова могъщество, което имал 150-200 години преди това, помощта се оказала достатъчна и скоро хазарите загубили контрола над Волжска България. А смяната на почти единствения бог Тенгри (бер-Тенгри или единственият Тенгри) с единствения Аллах била бавен, но не прекалено болезнен процес от гледната точка на това, че тенгрианството било почти монотеистична религия. Процесът бил болезнен от друга гладна точка – още от обявяването си за държавна религия, ислямът започнал да се бори с езическите култове във Волжска България. Тенгрианството обаче не се давало лесно. Ислямът проклинал езическите култове и обявявал езическите богове за зли духове. За второстепенните богове – иди-дойди, ама да обявиш Тенгри за зъл дух, някак не се възприемало от обикновените хора. Та ислямът трябвало да се налага към 200 години, че и да се примирява с това, че в съзнанието на простия народ Тенгри и Аллах се възприемали като едно и също (и като така хората по селата нещели да си рушат храмовете на Тенгри и да вдигат джамии на техни места). Хората изповядвали исляма, но можели да вярват и в езическите култове на своите предци (е, не чак в такава степен, колкото по времената, когато върховен бог бил Тенгри).

И тъй, докато дошли монголите. В началото при монголите битували религиозните схващания на уйгурите – фиг. 13. А пък повечето уйгурски племена били последователи на Буда.

А пък останалата част били… християни от несторианския клон на християнството. Даже Чингиз хан имал роднини, които били несториански християни. Такава била например майката на хан Кубилай. Монголите – наймани, под предводителството на Кушлук хан (също изповядвал несторианско християнтство), нападнали и разрушили доста мюсюлмански държави в Централна Азия и основали огромна държава – Каракитай, с която Чингиз хан имал доста ядове. Кушлук хан преследвал мюсюлманите и затова из степите по Волга тръгнала легендата за могъщия цар-монах Иван, който разбил мюсюлманите и тая легенда стигнала чак до католическа Европа. Монголите на Чингиз хан също устремили взор към мюсюлманските държави в централна Азия. И станало това така: Чингиз хан имал 4 сина (Джучи, Чагатай, Толуй, Угедей) и след смъртта му 2 години регент бил Толуй, а от 1229 до 1241 г. велик хан станал третият син на Чингиз хан – Угедей. От 1241 до 1246 г. регент на империята била Дюргене – жената на Угедей, а след това за 2 години – от 1246 до 1248 велик хан бил Гуюк – синът на Угедей. След смъртта му 3 години регент била жена му Огул и идваме до 1251, когато за велик хан е избран Мунке, син на Толуй и брат на Кубилай, Хулагу. Мунке бил поставен на престола с помощта на армиите на Бату и Берке и да не забравяме – с помощта на все още живия брат на Чингиз хан – Белгутей. Кубилай станал след това велик хан и китайски император – първият от династията Юан. Нашият разказ обаче отива към брата на Мунке – Хулагу, който бил назначен за главнокомандващ монголските армии, които окончателно трябвало да се разправят с централноазиатските мюсюлмански държави.

Арабските източници описват монголските армии като бедствие изсипало се над мюсюлманските земи. Бухара, Самарканд, Иран и Ирак били завладени от монголите. В 1258 г. паднал и Багдад – тогавашният център на исляма. Последният багдадски халиф бил екзекутиран, а монголският хан Хулагу и неговият син, които извършили всичко това, били навеки проклети от целия мюсюлмански свят. Католическата църква се опитва да спечели от ситуацията като праща мисии при мюсюлманите, за да ги обърне в християнската религия и при монголите – пак със същата цел. Монголите обаче си имат свои планове. Това, което доста пречи на монголите да нахлуят в Европа, е армията на Волжска България (която забавя нахлуването с 15 години, като разбива армията на Чингиз хан в Овчата битка, за която ви споменахме в първата част на този разказ). Събирайки огромна орда обаче, синът на Джучи – Бату, успява да разбие армията на волжските българи и опожарява столицата Биляр. След това няма какво да го спре и армиите му стигат до Чехия, Унгария и Адриатическо море. Та командир на този поход е Мунке, за когото споменахме по-горе. Създава се държава, наречена Улус Джучи (или Златната орда както я знаем от руски източници) и първата и столица е … град Болгар на територията на улуса (провинцията) (Волжска) България. Улус Джучи е могъща държава, контролираща северния клон на пътя на коприната. Имало и южен клон на пътя, минаващ през държавите от централна Азия. Поради това и тези държави били богати и по едно време там се появила империя, начело с Тимур (Тамерлан) – родственик на Хулагу. Тамерлан водил успешни войни със съперника си Токтамиш (оп-па-а-а-а – Токтамиш, четете нататък, доста е интересно с тоя Токтамиш) на север, в резултат на което успял да прекъсне северния клон на Пътя на коприната.

В резултат на това северът обеднял, а всичката стока вървяла по южния клон на пътя на коприната, контролиран от Тамерлан. След което Тамерлан решил да постави под контрол целия Път на коприната, за което трябвало да подчини Китай, което не станало поради смъртта му. Та тук споменахме имената на Тамерлан и Токтамиш. Ще кажете пак – ами какво общо имат тези с българите? Ще разберете към края на разказа.

В монголската империя се прокламирала религиозната търпимост – това било записано още в законите на Чингиз хан. Християнството било защитавано на държавно равнище и в мюсюлманските градове в империята живеели и много християни. В Крим, например, били построени арменски църкви и манастири. Влиянието на византийското християнство също било осезаемо. В Крим по едно време имало и 12 францискански манастири. Имало доста християни от руските земи и в градовете на Волжска България. Християнството обаче не успяло да стане официална религия в държавите на монголите. Надпреварата в повечето монголски ханства спечелила мюсюлманската религия – мюсюлманите, особено в западните краища на монголската империя, били повече, а на места – и доста повече от християните. Монголите винаги се опитвали да намерят съюзници в лицето на местната аристокрация и изповядваната в съответните места религия. Това било използвано от сторонниците на исляма, за да го наложат като официална религия в доста от монголските държави–орди. За мюсюлманската кауза бил спечелен хан Берке, който търсел съюзници, за да се бори за властта с могъщия си съперник (и роднина) Хулагу. Берке бил внук на Чингиз хан, а Хулагу бил племенник на Берке.

Казват, че Берке приел исляма около 1242 г. и след него исляма приели и повечето му подчинени. Стълкновението между мюсюлманина Берке и Хулагу било неизбежно. В битката победил Берке

и така ислямът станал официална религия в голяма част от западните монголски провинции, но не се наложил веднага. Чак при хан Мохамед Узбек (след 1312 г.) може да се смята, че ислямът се наложил в земите, дадени на сина на Чингиз хан – Джучи (Тунджи) и управлявани след това от сина на Джучи – Берке. Волжска България също била под влиянието на Берке, а след като Берке приел исляма и го наложил като държавна религия отношението към волжските българи, които приели исляма 320 години преди Берке, станало по-благосклонно (без обаче да се забравя, че точно те нанесли единственото поражение на армията на Чингиз хан). Но дори и тогава волжските българи се отнасяли, както се казва, творчески към ислямските канони. Например, забраната за изобразяване на живи същества не се спазвала много-много в относително отдалечената от Арабския полуостров Волжска България. И имало търпение към другите религии – например на 3 километра от град Болгар имало арменска колония и неголяма християнска църква. Ислямът във Волжска България бил близък до ханафитското течение в ислямската религия. Ислямът е държавната религия и в наследника на Волжска България – Казанското ханство. В средата на 16-ти век, когато Казанското ханство е унищожено като държава и влиза в състава на руското царство, ислямът има вече 600 годишна традиция по онези земи. И както отбелязват руските летописци при описание на обсадата и превземането на Казан, последните, които се били до смърт и били избити до последния човек, били ислямските духовници от джамиите покрай двореца на хана, начело с техния духовен водач.

Но стига за исляма по онези земи. Нека споменем и за културата и просветата във Волжска България и нейния наследник – Казанското ханство. Писменост имало още по времената на хаганата на небесните тюрки – т.е. през 6-ти век.

Има и по-стари надписи, които учените отнасят към периода на още по-древната туранска цивилизация. Тюркската писменост възниква там, където първоначално са били тези племена – Централна Азия, Монголия, Алтай и Сибир. Както отбелязахме, периодично в тези райони се появявали големи държави като тази на хуните и нейният наследник – хаганатът на небесните тюрки, и тези големи държави имали доста връзки с културата на Китай, Иран, Индия и Източната Римска империя. Писменостите на тези държави били усвоени от тюркските племена. Например има сведения, че хуните използвали индийска писменост, а уйгурите и други племена имали писменост, основана на сирийско-арамейската азбука. Тази писменост, както и манихейската религия, станали официални в уйгурския хаганат след 745 г. Пишело се хоризонтално, а след навлизането на будизма при уйгурите популярност добило и вертикалното писмо. В доислямския период уйгурската писменост била най- разпространена сред тюркските племена. Уйгурите имали и развито книгопечатане. Уйгурската писменост била възприета от монголите и манджурите и се използвала дори от Тамерлан и в улуса на Джучи през 14-15 век.

Но от уйгурската писменост имало и по-стара и това било руническото писмо (орхоно – енисейската писменост) – писменост, използвана в каменни надписи и срещаща се навсякъде по земите, обитавани от древните тюркски племена. Това руническо писмо било основано на согдийската и арамейската писмености, като в периода на приспособяване на тази писменост към старотюркските езици били добавяни и букви от гръцката писменост. Необходимостта от писменост особено ясно проличала при образуването на хаганата на небесните тюрки през 552 г. Този хаганат имал граници с развити държави и поддържал отношения с тях, което предполагало наличието на писменост. А пък и управлението на огромната теория на хаганата не можело да се осъществява без наличие на писани административни документи. Руническата писменост била изменена до неузнаваемост на източниците, от които е възникнала.

Буквите били опростени, за да са лесни за употреба и така възникнала оригиналната тюркска писменост. Освен букви се използвали и пиктограми като стрела, лък и други. Текстовете се пишели и четели отдясно наляво. В тюркския хаганат били добре запознати с китайската писменост и култура. Причината била интересна. Основата на добруването на тюркските племена била силната държава и поради това всяка опасност за силната държава се изучавала внимателно. Такава опасност за тюркския хаганат била силната китайска империя и населяващият я многоброен китайски народ. Та противникът и писмеността му трябвало да се познават добре. Та даже имало интересен принцип, на който били учени хаганите: „Дръж се по-далеч от Китай, но не се отдалечавай прекалено много“ – тоест бъди внимателен с потенциалния противник, но възприемай полезните неща от неговата култура. Заимстването на култура не стигнало до заимстването на китайската йероглифна писменост. Тази писменост, както и многото други, познати на старите тюрки, им били неудобни и затова те създали своя писменост.

Интересно е, че старите тюрки (и старите българи) смятали, че написаното има магическа сила и затова руните, изсечени на надгробни камъни например, се считали за много важни. Някои от тези надписи били мисли, приписвани на починалия, което още повече трябвало да подсили влиянието им върху живите, особено ако покойникът бил видна личност. Друго място, където можело много често да се види старата писменост на тюрките, била посудата – те обичали да украсяват с надписи съдовете за хранене, особено златните и сребърните такива. Да можеш да пишеш се считало за много ценно качество в старите времена. Имало даже песни, в които се казвало, че щастието непременно ще дойде при мъжа, който има знания и може да пише. Старите тюрки писали доста често и на хартия, която внасяли от Китай или за по-обикновени случаи правели сами, използвайки китайската технология за производство на хартия. Имало и специална дума за хартията – тя се наричала „кягда“. Пишели с перо (калям) – та да не се чудите откъде идва думата калем. Писарите оставяли името си на всичките написани от тях документи, а такива, особено административни документи, били немалко.

И тъй стигнахме до писмеността при хазарите и волжските българи. Писмеността на хазарите и старите българи не била уйгурската писменост, а руническото писмо.

Руническо писмо се използвало и в дунавска България, а във Волжска България то се използвало чак до 10-ти век, когато с исляма пристигнала и арабската писменост. Рунически надписи има например на съдовете от прочутото съкровище от Над сент-Миклош в Унгария и един от тези надписи гласи: „Десертната чаша на боила Чабан“. В хазарския хаганат присъствали всички монотеистични религии, налични по онова време, и заедно с тях присъствала и характерната за съответната религия писменост. Вариант на руническото писмо съществувал във Волжска България. По тези земи е намерен например рунически надпис на дръжката на сребърна чаша, който гласи: „На лебедоподобната княгиня-невеста – сребро в чест на бракосъчетанието“. Намерена е и шахматна фигурка, на която пишело: „Шах и мат“. Изглежда старите българи са познавали играта на шах. Надписите на съдовете често обозначавали предназначението на съответния съд и се използвали при търговията на волжските българи с племената на север от тях.

Руническата писменост обаче нямала статус на официална писменост във Волжска България по времето на доминацията на хазарския хаганат. Необходимостта от такава писменост обаче се засилвала с течение на десетилетията и с бавното оформяне на бъдещата независима Волжска България. От такава писменост се нуждаел все по-централизиращият се държавен апарат, например в процеса на събиране на данъците и тяхното отчитане или при сключване на договори със съседни държави. Например в договора между Киевската Рус и Волжска България от 1006 г. било записано, че на българските търговци ще се дават грамоти – печати, които узаконяват търговията им в руските градове. Писмеността била нужна и за съдопроизводството в съдебната система и за узаконяване на частната собственост.

Това последното било особено необходимо, защото наследството при старите българи във Волжска България в доислямския период се предавало не от баща към син а от брат към брата. Та често се пишели и завещания. Имало и писмени актове за покупко-продажба. Името на тези актове било интересно – „кабала“. Наличието на единна писменост способствало и за развитието на езика, който без поддръжката на писмеността се разчленявал на различни диалекти. Старите българи пишели на хартия, но много повече на дървени дъсчици, покрити с восък. И писали с писала направени от подходящи животински кости, чиито дръжки имали изящно изработени орнаменти.

С постепенното навлизане на исляма във Волжска България навлизала и арабската писменост. Тя се появила по монетите, сечени през 10-ти век. Завъртените арабски букви трудно се дълбаели на восъчните дъсчици и затова след 10-ти век използването на тези дъсчици за писане започнало да намалява, а започнало да се увеличава използването на хартия, която се произвеждала в Самарканд или в Дамаск. Пишело се с мастило, за което свидетелстват намерените на територията на Волжска България глинени и бронзови мастилници. А се пишело доста, защото, както се казва, широки слоеве от населението били грамотни. Доста пишели например бижутерите, които често изписвали името на собственика и своето име на производител върху златни и сребърни пръстени. Пожелания за здраве и благоденствие често били изписвани на дръжките на глинените съдове. След приемането на исляма се развила система от училища за изучаването му, в която се преподавали четене и писане. При това четенето и писането се преподавали в началните училища, а имало и други училища от по-висок ранг, където се изучавали чужди езици и по-сложни богословски въпроси.

Писмеността се развивала и в монголския период след създаването на огромната държава, наречена Улус Джучи, която обединявала центрове на ислямската традиция като Хорезъм, Крим и Волжска България, още повече, че първата столица на тази държава бил град Болгар. След това столицата била преместена в град Сарай, но културата и писмеността продължавала да процъфтява в Болгар, особено след окончателното утвърждаване на исляма за държавна религия в Улус Джучи от хан Мохамед Узбек. Болгар получил статус на ал-Махруса – град безопасен и богопазен. Такъв статус имал и Казан, който по време на периода на Казанското ханство бил наричан и ал-Аман (благоустроен град). Интересното е, че монголският език бързо излиза от ежедневна употреба в Улус Джучи и основен език в ежедневието остава езика на съответната бивша държава, завладяна от монголите. Тюркският език от предмонголския период бързо станал разговорен, литературен и даже официален. Започват да се издават и речници, известни са тюркско – руски речници, но Улус Джучи не съществувал много време (войните с Тамерлан го отслабили толкова, че улусът се разпаднал на по-малки ханства) и тюркският език не можал да се наложи като официален език в тази държава. В улуса не се утвърдила и единна официална писменост. Използвала се уйгурската азбука (монголите заимствали много културни елементи от уйгурите, включително писменост и литература). Заедно с нея се използвали и арабски букви. Интересното е, че доколкото Улус Джучи бил европейска държава (голяма част от нейната територия била в Европа), то за пръв път в Европа писаното с металическо перо било правено в канцелариите на хана на Улус Джучи.

Доста интересни са сведенията за научните и професионалните знания във Волжска България. Там били развити механиката и математиката, тъй като за нуждите на строителството на каменни сгради се изисквало познаването на действието на системи от лостове (дължината на масивните каменни стени на столицата Биляр била 11 километра, а размерите на джамията там били почти 2500 квадратни метра), а за търговски и финансови операции е било необходимо да се смята добре.

Била развита и механиката на флуидите във връзка със строежа на хидротехнически съоръжения като кладенци и водопроводи (да, там имали и водопроводи за разлика от много средновековни западноевропейски градове). Имало нужда и от знания за технологии, например знания за технология на обработката на желязото. Такива знания имало още в хаганатите на хуните и на небесните тюрки. Научни знания в голям обем във Волжска България се появили по време на мюсюлманския ѝ период. През трудовете на мюсюлманските учени до земите на Волжска България достигнали научните постижения на древните гърци и особено философията ѝ, което е доста интересно. Достигнала и материалистическата философия и особено схващането за обективност и познаваемост на света. Българските търговци купували книги по пазарите на централна Азия, а български учени хора получавали образованието си в научните и културни центрове на Изтока, каквито били Бухара, Мосул и други. Като се връщали във Волжска България тези учени хора пишели свои книги, както и коментари към книгите на други автори. Ето един любопитен пример – ученият Бурхан ал-дин ал-Болгари съставил коментар към труда „Реторика“, писан в Самарканд, което показва, че изкуството да се говори убедително било доста познато в земите на Волжска България, а пък Бурхан ал-дин ал-Болгари написал и собствени книги по фармакология, богословие и реторика, които били включени в библиографските каталози по онова време (началото на 13 век, горе-долу по времето на царете Асен и Петър и създаването на Втората българска държава по нашите земи). С течение на времето и особено, след като столицата на Улус Джучи (иначе казано на Златната орда, както е по-известна у нас) била в Болгар, то Болгар станал и крупен научен център. Учените хора от Волжска България често имали приставка ал-Булгари в името си и заемали високи длъжности като учители на султаните, а също и високи административни длъжности. Такъв още в предмонголския период на Волжска България бил Ходжа Ахмед Булгари, който бил учител и шейх на султан Махмуд I Газневи (967 – 1030), султан на Газневидската империя, обхващала земите на днешен Афганистан, по-голямата част от Иран и части от днешен Пакистан (пък султан Махмуд имал за придворен поет човек на име Омар Хаям).

От различните науки във Волжска България доста развита била математиката, особено изчислителната математика, която била необходима в строителството, търговията, занаятчийството и в канцелариите на търговците, кадиите и други държавни и недържавни служители. Твърде развита била метрологията – произвеждали се различни видове инструменти, играещи роля на мерки и теглилки. Българските майстори били доста добри при строежа на каменни здания и затова ги наемали дори в земите на руските княжества и даже да строят християнски църкви по тези земи. Правили се и строителни планове, които били нанасяни на глинени дъсчици. Интересното е, че като мери човек размерите по тези планове и ги съпоставя, често стига до числото квадратен корен от 2, което показва, че волжските българи добре са познавали ирационалните числа. Трябвало да познават и доста други науки, като химия и металообработка, понеже например първите златни монети на Улус Джучи били сечени в първата ѝ столица – Болгар. В улуса бързо се появявали градове с каменни стени, големи сгради и хидротехнически съоръжения. Когато хан Берке приел исляма, в Болгар била построена голяма джамия, в която умело били съчетани различни геометрични фигури, което пък говори за отличните познания по алгебра и геометрия на българските строители.

В Болгар имало и много мавзолеи. Близо до джамията се намирали мавзолеите на българските ханове и на техните роднини. Имало и доста обществени бани, а пък пропорцията „златното сечение“ (доста по-късно наречена така от Леонардо да Винчи) се прилагала широко от българските строители (и без да наричат тази пропорция „златно сечение“). В по-късните времена, по времето на Казанското ханство, се появили и теоретични трудове по математика и учебници по математика. Такъв учебник, много употребяван в училищата в Казан, бил „Сборник с правила“ на Мутхудин Мохамед, който съдържал подробно обяснение на целите и дробните числа с многобройни примери.

Интересни били астрономическите и геодезични наблюдения и измервания, които се извършвали във Волжска България и нейния наследник Казанското ханство. От древни времена народите от обширните Евразийски степи можели да се ориентират добре по звездите. Имало добре разработена представа за наличие на съзвездия и тази представа, и имената на съзвездията били почти едни и същи в тюркските езици. Наблюденията за движението на Слънцето, Луната, планетите и звездите водели до създаване на астрономически календари. Българските учени били просветени в науката за небосвода и неговите светила – космографията, в науката за звездите и в науката за небето (днес наричана метеорология). Използвали се инструменти като астролаби, квадранти и различни геодезични инструменти, особено при построяването на крепостни стени около нововъзникващите градове в Улус Джучи. В новите градове улиците често били по посока на земните паралели и меридиани. В Болгар имало специален чиновник, който отговарял за точното време и неговата служба измервала времеви интервали на цялата територия на улуса.

Например установило се, че най-късата нощ в Болгар е около 4 часа и половина, докато измерванията за най-късата нощ в Акикула (днес наричан Белоозерск) е три часа и половина. Измерването на времето имало и религиозно значение, защото точно трябвало да се спазват часовете за молитва.

Научни знания се разпространявали и посредством художествената литература. Много известна е поемата „Сухайл и Гулдурсун“ на Саиф Сарай (починал през 1396 г.), в която пише, че влюбената девойка кръжи около своя възлюбен тъй както Земята кръжи около Слънцето. Оп-па-а-а-а-а, ама това е доста преди Коперник (100 и повече години). А в 1342 г. поетът Кутб пише, че всяка звезда си е отделен свят и че между звездите има големи разстояния, а Вселената се намира във вечно движение. Оп-п-а-а-а, та през кои години бяха ония истории с Джордано Бруно, дето го поизгориха на клада заради подобни възгледи? Явно българските учени, че дори и писателите от Волжска България са знаели някои неща за Вселената и Слънчевата система доста години преди тия неща да бъдат научени от западноевропейските ренесансови колоси. Та учените от Волжска България били 200 години напред. Ама то и Ренесансът започнал в Константинопол и по българските земи, но бил прекъснат. Та борбите на балканските народи допринесли доста за спокоен Ренесанс в Западна Европа. Друго щеше да си бъде, ако Германия и Франция, и те бяха изкарали някой век под турско.

Географските познания на народите от обширните степи били обширни колкото степите, че и по-обширни. Границите на хунската империя били почти от Тихия океан до съвременните Италия и Франция. Дошлият на смяна на тази империя хаганат на небесните тюрки бил от Крим до Китай и от сибирските простори до Индия. Тези империи имали карти на своите земи и географските им познания никак не били по-малки от тези на гърците или китайците. Тези географски познания се предавали напред във времето. Запазено е писмо на хазарския хаган Йосиф с описание на земите на хазарския хаганат и живеещите в него народи (където се говори и за българите и роднините им буртаси, сувари, черемиси (чуваши), населяващи земите около река Волга. Географските представи на волжските българи били свързани със средата им на обитаване. Земята на Волжска България била предимно чернозем, сравнително равнинна и от степен характер, като, разбира се, имало и гори. От XI век територията на държавата започва да се разширява, а българите да се разселват. След падането на хазарския хаганат Каспийско море (което дотогава се наричало Хазарско море) започва да се нарича Българско море, а българите поемат контрола на търговските пътища, минаващи през Поволжието и идващи от източните страни и отиващи към руските княжества и Европа. В този период Волжска България е богата държава, наричана още Сребърната България. Български търговци търгували с Полша, Финландия, Дания, Норвегия и Швеция и много добре знаели къде се намират тези страни и каква е тяхната география.

Културните взаимодействия на волжските българи със съседните племена и народи били многостранни. Буртасите, близки родственици на българите, били бързо включени и интегрирани в състава на Волжска България. Хазарите били близки по произход и по език със старите българи. Отношенията между двата народа били противоречиви, тъй като хазарите около 150 години потискали волжските българи чрез обширния си хаганат. Но през контактните канали на този хаганат търговците от Волжска България установяват връзки с кавказките народи и с Източната Римска империя, която някои наричат още Византия. Добри търговски отношения били поддържани и с другите тюркски племена в обширните степи, като печенегите, огузите и куманите. Куманите са интересни и за историята на дунавска България. Много важни били търговските и културните връзки на Волжска България със съседните и не толкова съседни руски княжества. От Болгар до Киев съществувал широк търговски път, по който имало 20 места за почивка.

Чрез търговските пътища, минаващи през руските княжества, българските търговци от Волжска България установили търговски контакти с централна и западна Европа. Географските познания на волжските българи били много добри. Те най-добре познавали зоната на „седмия климат“ – областта, където те се намирали и познавали добре и географските особености на съседните области, а и особеностите на населяващите ги народи. Голяма част от географските сведения от онова време за тази седма зона на климата са от български източници от Волжска България. Например българите добре знаели за северното Тъмно море (Северният ледовит океан), по бреговете на което била населената от диви племена област Югра, която пък била на север от областта Ису, до която от Болгар се стигало след 20 дни път по суша (около 1000 км) или 3 месеца път по вода обратно по течението на река Кама. От областта Ису се стигало до областта Югра след 20 дни път на кучешки впрягове. Племената там, от една страна, били оградени от Тъмното море, а от другата страна, от огромни гори. Интересното е, че българските търговци имали монопол върху търговските пътища към тези области и за да не допуснат търговци от други народи там, измисляли фантастични истории за неприятностите, които очакват човек в северните земи и за нещастията, които може да му донесе пътуването по тези земи. Там живеели великани, огромни птици обитавали огромни дървета, а хората били тормозени от същества, които имали крака на бик. Северните народи търгували с кожи на зверове, а българските търговци им носили железни предмети, като особено ценени били оръжията от желязо. Там на север според българските легенди били митичната и непроходима каменна планина Каф. Там, в тези северни земи, Мракът царувал дълго време през годината. Там българските учени провеждали и астрономически наблюдения. Запазени са разкази за български мъдрец, който провеждал наблюдение на звездите в определена точка на около 1000 км северно от Болгар. Формирането на Улус Джучи (Златната орда) засилило търговията по тези земи, които били огромни. Един арабски пътешественик пишел, че ако се тръгне от изток на запад, са необходими 6 месеца, за да се стигне от източната до западната граница на улуса, а ако се тръгне от столицата Болгар на юг, са необходими 4 месеца път пешком, за да се стигне границата. В тази огромна държава българските търговци били посредници в търговията между южните райони на улуса и северните области (някои от тях описани по-горе). Там, в земите на мрака, имало планини, които не са огрявани от слънцето и по които не растат растения и не живеят животни. Там живеят племена, чийто език е неразбираем. Когато заловиш някой от тях, той успява да избяга (почти веднага). Там хората използват за храна растения от съседни планини, а в случай на глад се изяждат един друг – такива са част от сведенията за „земите на мрака“, налични по времето на Улус Джучи. В улуса, а и в центъра на монголската империя, имало два търговски пътя. Единият бил старият търговски път, минаващ през земите на днешен Казахстан, средна Азия и долното течение на Волга. Другият път, който бил масивно използван от българските търговци, минавал през Сибир и България и отивал към земите на франките и оттам към Западното море (Атлантическия океан). То българите знаели добре къде е Тъмното море (Северния ледовит океан) и къде е Западното море (Атлантическият океан).

Улус Джучи съвсем не бил държава на диваци. Там имало добре организирана пощенска служба, а на безопасността на пътищата се обръщало особено внимание, за да може търговията да върви безпрепятствено. Понеже по някое време 40% от данъците, събирани от населението, отивали за общомонголската войска (армията на монголската империя), то всеки разбойник рискувал доста да бъде сгащен от многобройните и бързи монголски конници, които пазели пътищата и подрязвали с една глава ръста на всеки амбициозен „предприемач“, тръгнал да забогатява с кражби (по пътищата). През пътната мрежа на улуса българските търговци достигали да Китай, Индия, Персия, Египет, Сирия, Русия, Полша, Унгария и Италия. Търговци от Генуа използвали град Увек (близо до днешния град Саратов) за база при търговията си с Волжска България и нейния наследник – Казанското ханство. Имало артикули като кожа „болгаро“ – кожа, изготвена във Волжска България, която имала червен цвят и приятен мирис, вследствие използването на дървесина от бреза при обработката ѝ. Самото Казанско ханство било известно в мюсюлманския изток като „българският вилает“.

Химията била също развита във Волжска България във връзка с необходимостта от познания за успешна работа във фармакологията и занаятчийството. Българските занаятчии обработвали мед, олово, сребро, злато, които извличали от съответните руди. Обработката на желязо била много развита и с прилагане на различни технологии – например имало специална технология за спояване на стоманеното острие с желязната част на произвежданите саби. Имало и доменни пещи за разтапяне на желязо. Били изработвани дебелостенни керамични съдове, в които съхранявали и транспортирали живак. Доста от тези съдове имали сферично-конична форма и били нещо като днешните по-големи колби. Било развито и производството на стъкло и стъклени съдове – имало пещи за стъкло и стъклодувите в българските градове произвеждали различни съдове от стъкло. Правили се и стъклени прозорци с формата на дискове с диаметър около 22 см.

Що се отнася до фармакологията, доста било развито производството на различни видове отрови, с които българите мажели стрелите си. Пък и били използвани за други цели – например при отравянето на куманския княз Аеп. Та опасно било да си противник на ония българи, които добре познавали и преподавали в своите училища източните трактати, посветени на химията. Била развита алхимията и покрай заниманията с алхимия по българските земи били открити доста видове минерални бои, стъклени и метални смеси и лекарства. Не ще и дума, че в тези опити се използвали различни киселини и основи. С други думи, вълшебниците от приказките съвсем реално си съществували в земите на Волжска България и произвеждали чудеса в своите кабинети – работилници. Е, където имало алхимия, била развита и медицината. Здравето било особено важно за конните народи, така че медицината имала значителни традиции и в хаганатите на хуните, небесните тюрки и хазарите, и във Волжска България, Улус Джучи, и в Казанското ханство. Особено се следяло за здравословното състояние на хановете, защото само здравият хан можел да осигури добруването на силна държава, а както вече знаем, силната държава била свещено нещо за тюркските племена. Та имало ограничение на срока на управление на хана. Например в Хазария ханът не можел да управлява повече от 40 години. Имало и медицински книги и най-ранните от тях са писани с използване на уйгурската писменост. В тези медицински книги имало и сборници с рецепти – например слабоумието се целяло с воден разтвор на прах от еленови рога, а пък ако те ухапе бясно куче, трябва веднага да изядеш мозък от яребица. За някои лекарства имало цяла програма за прием с описание на броя лъжички за всеки ден от лечението. Летописците пишат, че когато българският хан или жена му заболеят, тях ги лекуват с местни лекарства. Значи фармакологията била добре развита във Волжска България и доста от лекарствата се извличали от целебни треви. Даже се казвало, че ако човек заболее, книгата на билките ще каже какво е лекарството. Използвали се и лекарства с животински произход. Особено ценено било лекарство, получавано от мускусната жлеза на бобър – то помагало при треперене на ръцете, паралич и временна загуба на паметта. Използвали се лекарства от стрити на прах черупки от миди, включително и вкаменелости на миди. С тези прахове се посипвали раните, за да зарастват по-бързо. Интересно е, че покрай Биляр и Болгар имало големи находища на такива вкаменелости на миди, тъй че съответните прахове били доста популярни и евтини. Имало и мазила против кожни болести. Едно от тях, доста популярно в централна Азия и северна Индия, се наричало „българска кожа“ – „чарме-и булгхар“. Ибн Сина (Авицена) бил много популярен във Волжска България и книгата му за каноните на медицинската наука била многократно преиздавана. Неслучайно български лекари имало по доста от дворците на управляващите на държавите от Централна Азия. Най–известният от тях бил лекар на султан Махмуд Газневи – прочутият управник на държавата на Газневидите, където мюсюлманската култура достигнала разцвета си. Известни били медицинските трудове на Абел Али Хамид ибн Идрис ал-Болгари, където имало сведения в областта на ембриологията – описание на това, как се образуват животински и човешки зародиши. Също много популярен бил трактатът „ За простите лекарства“ на Бурханетин Ибрахим ибн Юсуф ал-Болгари. А имало и сложни лекарства, специалист по които бил Таджадин ал Хасан ибн Юнус ал-Болгари, работил в Персия и написал трактат за противоотровите, както и трактат за целителните свойства на лекарствените треви. Нали забелязвате – всичките са ал-Болгари. Няма такива с приставка ал-Татари (татаринът). Но за това по-долу.

Доста интересни били представите на волжските българи за историята. Те изучавали родословните дървета на различните родове. Както вече писахме, държавата трябвало да бъде силна и силната държава била обожествявана в старите времена. А елемент от силната държава била историята на народа и историята била записвана в книги. Например, официалната история на хаганата на небесните тюрки започвала с легендарните хагани Бумин и Истеми, които се появяват веднага след сътворението на Небето и Земята. Тоест най-първите хора на земята били тюрките. Бумин и Истеми създали тюркската държава и нейните закони и извършвали геройски подвизи. Тюркската история започва да излиза от фантастичното и да придобива реални измерения по времената на хаганата на небесните тюрки и особено през 8-ми век, когато биват покорени тангутите, уйгурите и татарите Та станало това по време на тюркския хан Билге и неговия наследник Кюл-Текин (или Гюл-Текин). Годините били между 709 и 733 и тези събития били фиксирани в орхонските надписи, наречени така, понеже се намирали в долината на река Орхон в Монголия, откъдето армиите на Билге и брат му Гюл-Текин минавали, за да опустошават западните китайски провинции. Между другото, на тази река е разположен и Каракорум, който бил столица на монголската империя, основана от Чингиз хан. Интересни са хазарските легенди за възникването на хазарите, откъдето се вижда, че хазарите и старите българи били родствени народи. Хазарската легенда казва, че хазарите са потомци на Тогарм, който бил син на Ной. Тогарм имал 10 сина, от които седмият по ред бил Хазар, деветият – Болгар, а десетият – Сувар (и ето ви ги хазарите, българите и суварите, за които споменахме в този разказ, че били близки роднини на българите, говорили много подобен език и били бързо интегрирани във Волжска България). Тук следва да отбележим и добре известния ни именник на българските ханове, който, ако приемем, че Авитохол означава Атила, ни дава известна информация за движението на българите на запад. Вероятно това движение го е имало още при империята на хуните, която е предшественик на хаганата на небесните тюрки. Покрай хуните на запад се движели и българите и вероятно това е причината те да се окажат по западните граници на хаганата на небесните тюрки и Велика България на Кубрат (и не само на Кубрат) да се създаде в северните причерноморски области. Интересното в именника е, че след Авитохол следва Ернах и това име е доста подобно на името на сина на Атила, който се казвал Ирних. Та излизало, че родът Дуло е древен и славен, че и по – славен от рода на хазарските хагани.

Легендата за произхода от сина на Ной я имало и при българите. Там синът на Ной се нарича Алп, а след него идват синовете му Болгар и Буртас, построили градове със същите имена и считани за родоначалници на българите и буртасите. В следващите векове, в периода на създаването на централизираната Волжска България, вече се задавал по-научно въпросът за произхода на българите. Отговорът, който може да се намери в арабски източници бил, че българите произхождат от смесване на северните народи и тюрките – това написал арабският историк ал-Казвини през XIII век. И като гледа днес човек населението по земите на Волжска България, то хич не прилича антропологично на татаро-монголите. Обяснението е просто – те не са татари. Те са наследници на волжските българи, тоест на богата и славна история и дълговечна култура и предците им са разбивали армията на Чингиз хан – т.е., на същите тези татаро–монголи. Държавата им е била силна и с нея са се съобразявали всички руски княжества. Е, днес това за някого може и да е неудобно, но фактите са си факти. От друга страна, пък, е разбираемо – ако ще градим империя и на нас ще ни боде в очите наличието на силна държава и славен народ в миналото на съответната територия, и ние ще се стремим да заличим историческото съзнание на тези хора. Тези номера са правени и по други области на света и човек трябва само да погледне към бившата югославска република Македония и веднага ще се сети за какво иде реч. Всъщност, нека да отбележим, че като гледа човек старите карти на Руските земи и съседните държави, има територии, близо до реките Дунав и Волга, които са обозначавани с името България. А пък из архивите турски има документи от 1550 г., които говорят за Казан – столицата на българския вилает.

Пътешествениците наричали Волжска България „царството на разума“ и „златния трон на Изтока“. В 1223 г. хан Челебир разбил армията на Чингиз хан и Волжска България 15 години спирала устрема на монголите (и на включените в армията им татари) на запад към руските земи и Европа. И отблъснала нашествията през 1229, 1232 и 1235 година. Че коя друга тогавашна държава е удържала толкова? Я направете списък на държавите, които са удържали повече от година на монголската инвазия! Дали пък ще се изненадате, ако в списъка има името само на една държава? Е, тази славна история трябвало да се изтрие. И е тръгнала да се трие. Ленин е учил в Казанския университет и добре е знаел (и даже е написал), че на 1500 християнски деца в района се пада по 1 училище, докато при мюсюлманите на 100 деца има едно училище. Та хващате името на народ без държава – татарите и го лепвате на хората със славна история покрай Казан и земите на Волжска България. И ето ви ги тях – татарите. Удобно е – така триете спомена за силната държава и славната история. И така се прави, ако искате да направите империя. Да, но как наричате един народ може и да няма много общо с това какъв е той всъщност. Същата игрица се опитва да се играе и на едно друго място, много близо до нашите граници, но когато собственият ти елит е „залупен“, както казва народът, съседите и други ще ти играят такива, че и други игрици. А качествата на волжските българи били доста оценявани от много отдавна. Когато през 985г. княз Владимир (този дето въвел християнството в Русия) тръгнал на поход срещу българите на Волга, с него бил и чичо му Добриня. Походът бил успешен за Владимир, но Добриня му казал: „Слушай, тия българи всичките са обути в кожени ботуши. От такива данъци няма да можем да вземем. Да ходим да си потърсим някои, които са обути с лапти (старинни обувки от дървесна кора).“ И сключил Владимир мир с българите. И българите казали, че мирът ще бъде нарушен, когато камъните започнат да плават и когато хмелът започне да потъва. И през 986г. отишла делегация на тези българи в Киев да убеждава Владимир да приеме исляма. И ги слушал той, докато му казали, че пиенето на вино е забранено. Умен бил Владимир – и им отговорил: „За нищо на света! Веселбата на Русия е в пиенето и без него тя не може да бъде!“ И приел религия, която се отнасяла по-либерално към пиенето на вино. А пък когато Иван Грозни тръгнал на поход срещу Казанското ханство, неговите летописци говорели за българските градове, управлявани от царя Казански и че Казан е столицата на земята българска. Чакай бе, ще кажете – ма това е вече 1550 г., че къде са татарите? Така де, няма ги – има българи. И в руските летописи направо си се говори за българския град Казан. И още по-смешно – в 1850 -1917 г. има много книги на руски професори, описващи населението в Казан и околните земи и там черно на бяло пише, че „самите татари наричат себе си българи“. Значи – ние им лепнахме името татари, че да си правим империята, ама те продължават да си се наричат българи. И никой не ги е учил нито ги е карал да се наричат така. Ама не ни пречи да признаваме, че когато през 1552 г. е превзет Казан, най-накрая завършва многовековната битка на Рюриковичите с държавата на волжските българи. То, като гледа човек, тая битка е била към 600 години. Защо да създаваме костелив орех насред империята си? И тъй – те предците им българи – ама тия – татари. И на едни други предците им българи, ама те – македонци. Един и същ номер и на двете места. Па може и да мине номерът – създават се факти и почват да се трупат. Но номерът не минава пред хора, добре запознати с трудовете на Гумильов.

Нека да завършим със следното. Веднъж Тамерлан…

…строил армията си за преглед. Армията му се простряла от планината Елбрус (която днес е в Кабардино-Балкария и ако Балкария ви напомня на нещо, то хич не е случайно) или както я наричали балкарите – Минги-тау (вечната планина), та чак до Каспийско море. Та тоз ли човек не е знаел какви са народите, с които води войни? Знаел е и то доста по-добре от историците 600 години след него. И я да видим какво е написал. Та, на десния бряг на река Сарис, до Улугтагския планински масив, е намерен следният каменен надпис от Тамерлан:

„В името на Аллаха, милостивия и милосърдния! Владетел на всичко, Светилище на истината, Неуморен защитник, Всесилен и Всемогъщ, Премъдър дарител на живот и смърт! В годината 793 в средния месец на пролетта на годината на овцата (6 април 1391 г) султанът на Туран Тимур-бек (Тамерлан) се вдигна с тристахилядна войска за исляма срещу БЪЛГАРСКИЯ ХАН ТОКТАМИШ-ХАН. Достигайки до тази местност, той (Тамерлан) издигна тази могила като паметен знак…. “

Оп-па-а-а-а-а! Българският хан Токтамиш!!!! Чакайте бе, веднага ще каже някой – ама този не беше ли превзел Москва в 1382 г.??!

Две години след Куликовската битка през 1380 г.? Тъй-тъй, дето има една приказка. Български хан? Ма той Тамерлан се е объркал, ма той луд, ма той не знае какви ги пише – ще закудкудякат съвременни „експерти“. Тъй, амчи как – покажете ми драги „експерти“ вашата армия, простряла се от Елбрус до Каспийско море и ще ви повярваме, че Тамерлан хабер си е нямал, ама хабер си е нямал с кого е воювал. Ама да не би пък още по онези времена монголите в Поволжието да са били вече асимилирани от волжските българи? И понеже столицата на Улус Джучи е по тези земи, Тамерлан да говори за Токтамиш – ханът на българите? Което добре обяснява защо Тамерлан пише за българите и защо Рюриковичите се борят с държавата на българите? И защо народът там се нарича българи? Де ги тататарите? И всичките учени хора имат ал-Булгари в името си. Ал-татари, ал-Татари – де го ал-Татари – няма ал-Татари. Х-м-м-м-м-м, май някои неща не са така, както се мъчат да ни ги представят. Обаче то е разбираемо за нас, а за да стане разбираемо и за вас, да завършим с един цитат от Ейбрахам Линкълн: „Можете да лъжете част от хората през цялото време и целия народ за част от времето, но не можете да лъжете целия народ през цялото време“. Доста поучително изречение, показващо защо класическия тип съвременни политици винаги се „дънят“. Хайде със здраве и до следващия разказ, който ще се върти около историята на някой голям пасионар (нали още си спомняте двата предишни разказа за Гумильов) и за това, което този пасионар е направил. А кой ще е пасионарът ли? Ще видите!

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!