Търсене
Close this search box.

Разкази за социалната динамика. Разказ №3: непознатите българи. Част 1: българите в старите времена

Разкази за социалната динамика. Разказ №3: непознатите българи. Част 1: българите в старите времена

Разкази за социалната динамика. Разказ №3: непознатите българи. Част 1: българите в старите времена

Разкази за социалната динамика. Разказ №3: непознатите българи. Част 1: българите в старите времена


Направи дарение на училище!



***

Автори: Николай К. Витанов – Институт по механика, БАН

Златинка И. Димитрова – Институт по физика на твърдото тяло, БАН

 

Няколко уводни думи

Непознатите българи ли? Че какви други българи има освен нас българите – ще се запитате? Но я си помислете от следната гледна точка. Ние, българите в България можем да се наречем дунавските българи (живеем близо до река Дунав). Оп-па-а-а-а – ще кажете – сетихме се за какви други българи ще ни говорите. Има едни, дето живеят покрай реките Волга и Кама – за тях ли ще става дума? Да, за тях – фиг. 1. Има и още българи, но тук ще ви разкажем от нашата си гледна точка за историята и традициите на българите, живеещи покрай горните две реки.


Разбери повече за БГ Наука:

***

И разказът започва така – имало някога в старите времена един голям суперетнос – старобългарският суперетнос (какво е суперетнос надълго и нашироко обсъждахме в предните два разказа). Нека да видим какви са били характерните особености на този суперетнос и след това ще видим как са се развивали нещата при тази част от суперетноса, която е отишла да живее по поречието на река Волга. А станало това около 670 г. след смъртта на хан Кубрат и предводител на тези българи бил хан Котраг (Кодра-батор), вторият син на хан Кубрат.

И тъй, както си му е редът, за да разберем българския етнос, трябва да отидем там, където той се е формирал и да видим как старите българи са усвоявали биохимичната енергия от околната среда и каква култура и традиции са имали. Това е тема огромна и детайлите ще оставим (поне засега) на историците. Тук ще започнем с религията и митологията на старите българи.  Като се върнем далеко назад във времената и в китайските източници, ще видим, че на северозапад от тях от древни времена живеели народи, които китайците наричали белите варвари (хун ну). Част от тези народи били по някое време (около 520 г.) обединени от огромен хаганат, простирал се от Сибир и днешна Монголия, та чак до Каспийско и Черно море – фиг. 1.

Фиг. 1. Тюркският хаганат (хаганатът на небесните тюрки) – около 600 г. Хаганатът е основан през 552 г. от хан Бумън от рода Ашина. Родът Ашина бил основният род, от който по-късно произлизали хазарските хагани. Имало и конкурентен род. Името на този конкурентен род било Дуло. Ако ви се струва познато, не е случайно. За ваше сведение, родът Дуло е много познат и на унгарците. Но това е друга история. Та, вижда се, че Чингиз хан е имал предшественици 600 години по-рано що се отнася до основаването на огромна държава. С която императорът на Източната Римска империя трябвало много да внимава. И по западните граници на този хаганат по онова време (към шестотната година) били българските племена. А как стигнали дотам, е отделна и много интересна история.
Фиг. 1. Тюркският хаганат (хаганатът на небесните тюрки) – около 600 г. Хаганатът е основан през 552 г. от хан Бумън от рода Ашина. Родът Ашина бил основният род, от който по-късно произлизали хазарските хагани. Имало и конкурентен род. Името на този конкурентен род било Дуло. Ако ви се струва познато, не е случайно. За ваше сведение, родът Дуло е много познат и на унгарците. Но това е друга история. Та, вижда се, че Чингиз хан е имал предшественици 600 години по-рано що се отнася до основаването на огромна държава. С която императорът на Източната Римска империя трябвало много да внимава. И по западните граници на този хаганат по онова време (към шестотната година) били българските племена. А как стигнали дотам, е отделна и много интересна история.

В 603 г. огромният хаганат се разпаднал на западнотюркси хаганат и източнотюркски хаганат. Българите, както може да се досетите, се оказали по западната граница на западнотюркския хаганат. А в хаганата се покланяли на два вида свръхестествени сили.

Единият вид сили били свързани с персонифицираната Вселена, често представяна чрез златен идол, заемал централно място в религиозните обреди, и на когото често били принасяни жертви. Другият вид сили били духовете и демоните. Та, както виждаме, по ония времена Тенгри (или Тангра) бил богът – Вселена. Космическият бог – Вселена бил тъй велик, че изобщо не забелязвал духовете и демоните. А пък духовете и демоните вършели, каквото вършели, без да се бъркат в делата на великия космически бог и да засягат устоите на мирозданието. Белите варвари си имали върховни водачи – шанюйи или както е модерно да се казва днес – хандве. Ханът бил и върховен жрец. Считало се, че ханът е роден от Небето и Земята, а властта му е дадена от Слънцета и Луната. И като така, той два пъти на ден се покланял – сутрин на изгряващото Слънче, а вечер – на Луната. А когато ханът умирал, за него казвали, че преставал да вижда Слънцета и Луната. Е, нека да отбележим, че хановете и те си имали хан-началник и той се титулувал хаган (хан на хановете) – нещо като императорите по Китай и по западните земи.

Белите варвари създавали държави и, както се казва, държавата била задължително условие за съществуване на съответния етнос. Те вярвали, че народът може да оцелее, само ако държавата му е силна и разрушаването на държавата било най-голямата трагедия (а легендарните тъпанари, които смятали, че държавата може и да е слаба, били веднага пращани на оня свят. Но както е известно, този вид легендарна тъпанария е болест, която трудно се лекува). Та, основата на официалната идеология при ония народи и в ония времена била почитането на своята държава и обезпечаването на нейното съхраняване – това бил главният култ. И когато великата Вселенска сила започнала да се персонифицира и да се асоциира с бог на име Тенгри (Тангра), то свещената държава се смятала създадена по волята на великия бог Тенгри и поради това държавата трябвало да бъде вечна. И където и да отидели тези народи, с тях се движела и държавата им.

Тенгри не бил единственият бог. Боговете не били 7, както в GAME OF THRONES, ами били повече. Хайде да ви разкажем малко за тях. Та, светът, според онези стари народи, се състоял от три слоя – горен, среден и подземен (да не се чудите, откъде идват историите за горната земя, средната земя и долната земя от Властелина на пръстените например. Я чакайте – не сме ви разказали още за дървото на живота. Ама и това ли оттам идва! – ще се учудите! Оттам, оттам идва.  Но чакайте да стигнем до драконите и вълците).

Тенгри, както си му е редът, бил богът на горната земя и главният бог (на тоя старите гърци му викали Зевс, което много прилича на името на индийския бог Дейвос, ама нейсе, казват, че гърците дошли някога в Европа откъм Индия). Тенгри бил създал всички други богове и заедно с тях управлявал света. Тенгри определял съдбата на всеки човек, той и отреждал, колко живот му се отпуска на човека.  И като така, ханът се считал рожба на Тенгри, Тенгри го надарявал с ум и други способности и го подарявал на народа. И който се противопоставял на хана, се противопоставял на Тенгри и това била много греховно нещо, заслужаващо голямо наказание. Тенгри, богът на небето, бил неотделим от самото небе, затова всичко по небето било обект на поклонение, а пък Тенгри бил много повече и от Слънцето, и от Луната, и от звездите. Тенгри бил необятният дух – Вселена. Та както ви го описваме, то си било почти монотеизъм.

Почти, защото Тенгри си имал жена – богинята Умай, която закриляла новородените и войниците. Умай била олицетворението на живота и често я изобразявали със стрела и лък. Още имало и бог на любовта към родната страна и родната земя. Този бог управлявал средната земя и се наричал бог на земята и водата (Удук-Ийр-Суб). Удук олицетворявал Родината и бил връзката между хората и Тенгри. Считало се, че този бог живее в свещена планина и затова всеки от онези народи си имал свещена планина, в която почитал бога на Родината (и държавата). И тежко им на родоотстъпниците – да не почиташ Удук, означава да разгневиш Тенгри и не се надявай Умай да те спаси от наказанието – смърт.

Удук Ийр Суб бил и бог на водата и онези стари народи особено почитали реките, които те възприемали като пътища към небесата. Имало си ден в годината, в който всички се събирали на брега на определена река и принасяли дар на бог Удук. И това ставало между 5 и 10 юни на всяка година – фиг. 2.

Фиг. 7. Старобългарски календар. А на фиг. 2. можете да видите и старояпонския календар. Може да се опитате и да търсите разлики между двата календара.
Фиг. 2. Старобългарски календар. А на фиг. 3. можете да видите и старояпонския календар. Може да се опитате и да търсите разлики между двата календара.
Фиг. 3. Старояпонски календар. Като намерите разликите със старобългарския календар от фиг. 7, ето ви и една интересна информация: Кодът за нападението на японските самолетоносачи над Пърл Харбър през 1941 г бил: “Тора, тора, тора” – тоест три пъти името на едно животно. Я намерете на календара, за кое животно иде реч? Намерихте ли го? Браво, вече знаете една японска дума повече.
Фиг. 3. Старояпонски календар. Като намерите разликите със старобългарския календар от фиг. 7, ето ви и една интересна информация: Кодът за нападението на японските самолетоносачи над Пърл Харбър през 1941 г бил: “Тора, тора, тора” – тоест три пъти името на едно животно. Я намерете на календара, за кое животно иде реч? Намерихте ли го? Браво, вече знаете една японска дума повече.

Освен водата, древните народи почитали и огъня и го считали за средство за очистване.  Чуждите пратеници трябвало да преминат през пламъците на огън, за де се очистят духовно, преди да бъдат допуснати при хана. Огънят прогонвал злите духове.

И накрая стигнахме до долната земя, която се управлявала от страшния бог Ерклиг, фиг. 4. Той пращал вестителите на смъртта да взимат душата на умиращия и ако умрелият бил грешник, го подлагал на мъчения в царството си. Той имал навика и да краде хански дъщери и да си ги носи в подземното царство (та де не се чудите откъде са тия истории за ада, за Хадес и затова как Хадес се сдобил със съпруга. Май първоначалният вариант на тези истории никак не е древногръцки патент).

Фиг. 4. Богът на подземното царство Ерклиг. Е, не бил красавец, но тя и работата му не била красива – управлявал умрелите хора и животни в долната земя. И пооткрадвал по някоя ханска дъщеря.
Фиг. 4. Богът на подземното царство Ерклиг. Е, не бил красавец, но тя и работата му не била красива – управлявал умрелите хора и животни в долната земя. И пооткрадвал по някоя ханска дъщеря.

Онези древни народи издигали в култ миналото си – иначе казано – почитали историята си. Там нямало, ама никак нямало безродници чуждопоклонници, с каквито са пълни нашите земи. Хановете били особено почитани, но то е ясно – те били свързани с великия бог Тенгри и два пъти годишно му правели пищни жертвоприношения. Имало и култ към легендарни животни. А пък мъжете от аристокрацията били кръщавани с имена на легендарни или реални, но хищни животни – да речем Барс (та да не се чудите как се е казвал княз Борис Покръстител, преди да стане Борис-Михаил). Култът към животните бил свързан с една легенда, че когато в древна битка целият хански род бил изтребен, оставили живо само едно момче, на което обаче отрязали едната ръка и единия крак и го захвърлили в гората. Там го намерила една (ха, познайте, де!)…, е как не можете да познаете, една вълчица го намерила и го откърмила. Ама ще кажете и това за вълчицата ли оттам идва… Оттам, оттам идва, ама има и още. Та, враговете съжалили, че оставили момчето живо и се върнали и го убили. Вълчицата обаче избягала, скрила се в долина, оградена от планини и родила 10 броя синове, от един от които произлезли и старите българи. Тъй, че в старите времена вълците били на почит, а де се казваш Вълчо било въпрос на чест и трябвало да си аристократ. Та на старобългарски вълк било Курт (и като се замислите малко, ще стигнете и до Кубрат, когото наричали и Курт, та ще разберете какво е означавало името на този славен български владетел). Още имало и култ към небесния вълк (това май е къде по-интересно от вълците в GAME OF THRONES, нали). А пък това с долината, оградена от планини, може и да ни насочва към мястото, където се е оформил първият български етнос.

Я още малко за небесния вълк. Та, божественият небесен вълк бил предводител на войските, постигащи победа (победил си, значи Великият небесен вълк е бил с тебе) и още имал интересни свойства – можел да става на светлинен лъч и в тази форма да допринася за забременяването на отбрани дами (ако това ви прилича на историята за Дева Мария, хич не ще да е случайно). Обаче историята с митологичните вълци не свършва дотук. Имаме и легендата за Белия вълк, който спасил конния народ, заблудил се в дълбоките гори и обкръжен от враговете. Белият вълк извел народа по тайни пътеки от обкръжението и взел този народ под своето покровителство. Митичният Бял вълк можел да мени формата си и помагал на героите и превръщал враговете им в каменни статуи. Белият вълк можел да става огромен по размер – 60 метра дължина по днешните мерки. Той бил водачът на вълците и под неговия контрол били множество духове, включително и зли духове. Преданията гласели, че ако през зимата се чуе вой на стар вълк (козината на старите вълци често била светла в районите, населявани от волжските българи), то годината ще е спокойна.

Фиг. 5. Култът към кучето бил разпространен не само у старите българи, но и у германските и финските племена.
Фиг. 5. Култът към кучето бил разпространен не само у старите българи, но и у германските и финските племена.

Освен култ към вълка, имало и култ към кучето. При някои от народите на север и на запад от Китай се носела легендата, че произходът им започва от митичното Червено куче – фиг. 5. Почитани били бикът и глиганът, като глиганите се считали особено подходящи за принасяне на жертви на Тенгри.

И тъй годините минавали. Огромният хаганат, формирал се на север и на запад от Китай и простирал се от Сибир и днешна Монголия чак до Черно море се променял. Войни кипели в хаганата.

Старите българи били по западната граница на западния хаганат, а по на изток от тях били хазарите. Тенгри (Тангра) бил върховният бог, почитали се и богът на земята и водата, богът на пътищата. Тангра, великият бог, създал небето и земята, бил почитан с пищни жертвоприношения, на които се принасяли в жертва бикове, коне и глигани. В 6-7 век  представата за Тангра била като за мъжко божество, чиито атрибути били небето, слънцето, конят, орелът.

Амулети на Тангра, изобразен като слънце, могат да се видят по много музеи и особено разпространени били те при хазарите. Слънцето даже било гербът на Хазария. При българите религията се монотеизирала бързо. Тенгри вече бил изобразяван с антропоморфни черти и наричан хан на небето (Тенгрихан). И сега внимателно – нали се сещате за митологията на викингите, където имало дърво на живота – Йогдрасил. Дърво на живота имало и в митологията на прабългарите – фиг. 6. Дървото на живота, представяно често като могъщ дъб, било считано за връзката на средната земя с Тенгри и било почитано като самия Тенгри.  Затова при старите български племена винаги имало свещено дърво, наричано майката на всички дървета и около това дърво се изпълнявали всички обреди, свързани с почитането на Тангра. Тангра и свещеното дърво били символ на благополучието и безопасността на страната. Свещеното дърво пазело от суша, изцелявало болни и охранявало растенията и земята. Било абсолютно забранено да се откъсва дори и листенце от свещеното дърво.

Фиг. 6. Дървото на живота, свързващо горната, средната и долната земя.
Фиг. 6. Дървото на живота, свързващо горната, средната и долната земя.

А старите българи строили. И то не само от дърво. Имало каменни храмове на бога на небето, слънцето и огъня Тангра, представляващи вписани един в друг квадрати. Квадрати, защото средният свят в представите на старите българи бил квадрат. А времето летяло. Хазарите били по-многобройни и успели да изтласкат старите българи на запад. Така била създадена дунавската България, а Аспарух спрял хазарите с цената на живота си. Така дунавската България не била покорена от хазарите, но част от българите останали в пределите на хазарския хаганат. Хазарската доминация продължила около 150 години – до началото на 10-век, когато войските на хазарския хаган били разбити от българския хан Алмиш около 922 г., а през 964 г. руските князе нанесли решителното поражение на хазарския хаганат. Та, за българите на хан Котраг ще продължи и нашият разказ. И той е свързан с опитите на монотеистичните религии да усилят влиянието си в хазарския хаганат, а съседните империи – източната Римска империя и халифатът започнали да използват религията в опитите си да поставят в политическо подчинение хазарския хаганат.

За разлика от горните две империи, в хазарския хаганат имало по-голяма свобода на вероизповеданията (либерализъм демек, което хич не се отразило добре на хаганата). Религията, основана на бог Тенгри, била доста монотеистична, а чуждите религии започнали да проникват в хаганата през търговските пътища. В столицата на Хазария по едно време имало 7 съдии – двама за християните, двама за мюсюлманите, двама за юдеите и един – за почитателите на Тенгри (един, защото върховен съдник бил и самият хан). Християнството прониквало в хаганата през Кавказ и чрез Източната Римска империя. Но то не успяло да стане официална държавна религия. Християнството било изповядвано предимно от богатите хазари и богатите българи в хазарските градове. Народът по селата си почитал Тенгри. Това не било проблем. При една среща между делегация от Константинопол и хазарския хан, ханът отбелязал, че тенгрианството и християнството са си направо едни и същи с малката разлика, че едните вярват в единия бог Тенгри, а другите – в Светата Троица. Ханът обаче предпочитал да се покланя на бог Тенгри. Така отговарял хазарският хан и на пратениците на халифите – Тенгри бил за предпочитане пред Аллах.

Интересното станало, когато битката за официална религия в хазарския хаганат била спечелена от… юдаизма. Евреите започнали масово да се заселват в хазарския хаганат през 6-ти век, през 7-ми век големи групи евреи бягат в хаганата от ислямската експанзия в Иран и в Двуречието. Юдаизмът в хаганата търпи изменения – това вече не е онзи ортодоксален юдаизъм, какъвто има в Йерусалим, той се нагажда към духа на местното население. Затова хазарите започват да считат юдаизма за привлекателен и от 620 година нататък хазарски родове започват постепенно да приемат юдаизма. Ислямът се опитал да се наложи със сила – имало 30-годишна война между хазарския хаганат и Халифата, завършила с победа на Халифата, който заставил хазарите да приемат исляма за официална религия. Това обаче не траяло дълго и след не много време хазарският хан Булан провъзгласил юдаизма за официална религия. Юдаизмът не се наложил веднага. Заминал си Булан, заминал си и синът му и чак при внука – хан Обади, към края на 8-ми век може да се счита, че юдаизмът се утвърдил като основна религия на хазарите. Но не и на българите в пределите на хазарския хаганат. Там Тенгри продължавал да бъде на почит. Но се търсила религия, която да помогне на волжските българи да отхвърлят хазарското господство. Явно нямало да бъде юдаизмът. Оставали християнството или ислямът. Към 922 г. християнските земи били далеч, а халифатът – доста по-близо. Част от волжските българи приели исляма, а други не. Днес едните живеят в Татарстан, а другите – в Чувашия.

Фиг. 7. Чуваши. Шевиците не ви ли напомнят на нещо?
Фиг. 7. Чуваши. Шевиците не ви ли напомнят на нещо?

Юдаизмът, обаче, не успял да изпълни докрай обединяващата си роля в Хазария. Първоночолно възприеман добре като контрапункт на исляма, с течение на времето юдаизмът се превърнал в религия на горните слоеве на хазарското общество, а разпространението му сред широките народни слоеве не било толкова голямо. Така, висшата хазарска аристокрация, възприемайки юдейските вярвания, език и писменост, все повече се отдалечавала от народа, за който Тенгри си оставал върховния бог. Тенгри бил върховният бог и за някои влиятелни хазарски родове, които били принудени да напуснат Хазария, потискани от изповядващата юдаизъм по-голяма част от хазарската аристокрация. И понеже тенгрианските родове не били малко, в края на краищата хазарският хаганат бил толкова отслабен, че понесъл военни поражения и от волжските българи, и от русите и се разпаднал.

Чакайте, ще кажете, стига сте хвалили армията на волжските българи. Стига, сте я хвалили, бе? Там няма с какво да се гордеем. Че той и Аспарух е разбил хазарите. Тъй де, ама армията на волжските българи е разбивала и армията на Чингиз хан. Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ!!!!??? – ще кажете, волжските българи са разбивали армията на Чингиз хан!???? В коя битка, бе? В битката, останала в историята като Овчата битка. Стига, бе, ще кажете – не знаехме. Ами тогава  млъкнете и четете надолу, ще стигнете и до 1223 година, и до Овчата битка.

Та, отслабването на хазарския хаганат било добре дошло за волжските българи, населяващи големи области в Поволжието и Уралския регион. И до днес се смята, че културното носледство на племената в източната част на Европейската равнина, включително и неюдаистичното културно наследство на хазарите, преминало към волжско-уралските български племена. В тези племена и след 7-ми век продължавала да живее вярата във великия бог Тенгри  и в дървото на живота, на клоните на което живеели и другите езически богове. Високите дървета и високите планини продължавали да се отъждествяват с бога Тенгри. Клоните на свещените дървета не се пипали, дори и да изсъхват, защото там живеели боговете. На особена почит била брезата. По подобие на дървото на живота, старите българи изготвяли и това, което днес наричаме родословни дървета. На почит било родословното дърво на ханския род. А дървото на живота било изобразявано с 13 клона и на тези клони живеели 13-те бога, като най-високият от тези клони бил запазен за Тенгри. Гърмът и мълнията в представите на старите българи възниквали вследствие на сблъсъка на добри и лоши духове (джинове). Самият бог на небето Тенгри се представял като огромен исполин в бели дрехи, чиито крака били докосвали земята, а тялото му докосвало небето. На много амулети, небето и звездите били изобразявани в тялото на Тенгри. Та, това описание на Тенгри при старите българи много наподобява описанието на титаните в гръцката митология. Старите българи вярвали, че цветът на Тенгри (Тангра) (синият цвят на небето) също имал магическа сила. Затова съществували и цветни амулети на Тенгри, които имали цвета на небето и били направени от особен камък със син цвят – лазурит.

Тези амулети се свързват със старите българи. Такива има намерени в Казан и в Биляр. А най-старите сини амулети са намерени около река Том в Сибир. Това може да ни подскаже нещо от пътя на българските племена. В това може и да няма нищо чудно. Вероятно в огромните сибирско-уралски простори е имало топъл период, способствал за увеличаване на населението там. Последвалото застудяване накарало част от племената да тръгнат на запад, а други останали. Застудяването, обаче, продължило и в лицата на останалите племена се формирали традиционните монголоидни черти, които им помагали да издържат на студа. Застудяването не спряло, а станало още по-силно и голяма част от тези останали племена слезли на юг, в днешен Китай. С течение на времето се формирала китайската държава, а всички народи на северозапад и на запад от нея били наричани хун ну (техните черти на лицето се различавали повече или по-малко от китайските). Вероятно старобългарските племена са избрали пътя на запад, който ги е отвел към урало-прикаспийския регион. Част от тази племена може  да са отишли в земите на днешен северен Афганистан и дори Иран. Други племена са били на север от древната Армения – затова има арменски писмени източници от 2-ри век, говорещи за земите на българите, от които става ясно, че е имало български племена на север от Армения доста преди 2-ри век. Движението на запад е продължило и до формирането на дунавската България, че може би и след това. От тази гледна точка може би е безсмислено да се спори, къде са били старите българи – в Афганистан и Иран или на по на север. Отговорът е простичък – многобройните старобългарски племена  вероятно са били и на двете места, като началната точка от пътя им е била някъде в Сибир, където те са живели много отдавна в един по-топъл климат в обширните сибирски равнини, гъстите гори (дървото на живота), големите реки (богът на земята и водата), високите планини и безкрайното сибирско небе (великият бог Тенгри).

Великият бог Тенгри при старите българи се свързвал и с огъня, и със Слънцето. Затова и в градовете и селищата на старите българи се намират множество предмети с орнаменти, изобразяващи Слънцето. Такива орнаменти има и на старобългарските надгробни камъни. Небето се свързвало с водата посредством влагата. Влагата от водоемите отива към небето и пада оттам под формата на дъжд. Реките били на почит при старите българи на Котраг. Те живеели по поречието на река Волга (Итил) и правили жертвоприношенията си на жертвената река Джаушир. Що се отнася до починалите, у старите българи съществувала вярата в задгробния свят, в съществуването на душата на човека след смъртта му и в участието на мъртвите във всекидневния живот на живите. Смъртта се считала за обща мъка – в погребалния обряд участвало цялото село. Траурът на най-близките роднини продължавал 2 години, а в дните след смъртта мъжете се събирали пред прага на починалия, издигали знаме и оплаквали починалия. Ако починалият бил мъж, той се погребвал заедно с част от  коня си. Да се погребва целият кон било голям разкош, който се позволявал само на много заможните починали. Умрелите предци отивали при подземния бог Ерлик и там не им били нужни очи, нито пък трябвало да се грижат за външния си вид. Погребенията били охранявани от роднините и тази особеност получила отражение във фолклора, където например синовете ходели всяка нощ на гроба на баща си, а духът на бащата разговарял с тях и на прощаване давал на съответния син по един вълшебен предмет.

Интересно за погребенията у старите българи било, че понякога те се извършвали и по дърветата и в това прозирал и култът към дървото на живота. Така били погребвани например особено умните и тези с голям ръст. За последните два вида хора се смятало, че са особено подходящи да служат на Тенгри, затова били погребвани в сандък, който бил поставян високо в короната на дърво, за да са по-близо да Тенгри. А душата, според вярванията, можела да лети и затова по някои надгробни камъни тя била изобразявана като птица.

Животните също били обожествявани. Заедно с лъва, барса и тигъра, на голяма почит бил вълкът, а също и кучето. Считало се, че годината на кучето по старобългарския календар е година на голямо изобилие. Легендата гласи, че при основаването на град Казан, в основите на първата къща било принесено в жертва куче. Воят на кучето се считал за особено добро предзнаменование. На новороденото често била обличана ризка, наричана кучешка ризичка, която трябвало да го пази от зли сили и зли очи. Та, в съзнанието на народа кучето се възприемало като защитник от зли духове и болести.

На особена почит у старите българи бил барсът (снежният леопард) – фиг. 8, който понякога бил изобразяван и с рога. Рогата се смятали за символ на избраност и на щастие. Считало се, че барсът бил предтеча на шаманите и на великите хора. Барс било името на княз Борис във времето преди приемането на християнството. Барсът започва да прониква в държавната символика на Волжска България през 12-ти век, във времето, когато държавата получава най-голямото си развитие и се формира единната българска народност в тези земи. Тогава барсът се появява по държавните печати и на монетите и в предмонголския период, и в казанския период на българското ханство. Гербът на Волжска България с барс е описан и от руските царе, например в указа на цар Алексей Михайлович от 1666 г.

Фиг. 8. Барсът – едно от най-почитаните животни във Волжска България. Образ на барс имало даже и на ханския печат.
Фиг. 8. Барсът – едно от най-почитаните животни във Волжска България. Образ на барс имало даже и на ханския печат.

Допълнителни сведения за старите българи могат да се намерят в тяхното устно и поетично творчество. Волжските българи вярвали в силата на думите и се опитвали да облекчат живота си със заклинания, които трябвало да донесат дъжд или пък слънчево време. Било традицията договорите да се потвърждават с образни изказвания и клетви. Особено интересно е присъствието на големите змии и драконите в народното творчество на старите българи. Големите змии обитавали езерата и реките и не позволявали на хората да пият вода, докато не им пренесат жертва, която обикновено била млада девойка. Тази приказка отразявала реалната ситуация, когато българите в поволжието били подчинени на хазарския хаган, който редовно опустошавал и грабил българските земи. Синът на българския хан бил взиман за заложник, а ако имало дъщери, те били взимани за наложници на хазарския хаган. Отсъствието на наследник било проблем за българските ханове, тъй като можело да доведе до борба за власт. Това било важен фактор и за приемането на исляма от волжските българи. Обръщането на хан Алмиш към халифа в Багдад дало в ръцете му идеологическото оръжие ислям срещу изповядващата юдейството върхушка в хазарския хаганат. Халифатът изпратил и архитекти, които проектирали крепости, за да могат волжските българи да защитават по-ефективно земите си от набезите на хазарите. Постепенно хазарите започнали да търпят отначало малки, а по-късно и по-големи поражения от българската армия. Алмиш останал в историята като основател на единната държава на волжските българи.

В старобългарските приказки се говорело и за великани, наречени алпи. Интересно е, че съществуват сведения за съществуването на хора с много висок ръст във Волжска България.  Българинът Текин разказвал за такива хора на секретаря на мисията на багдадския халиф ибн Фадлан. Ибн Фадлан даже успял да види огромния скелет на този алп, за който му разказвали и за който се говорело, че приживе имал огромна сила и свръхестествени способности. Арабските летописци описват българските великани и двеста години по-късно – шлемът на тези великани бил колкото котел, а оръжието им било боздуган с дръжка от дъбово дърво. Обикновен войник никак не можел да повдигне тези боздугани, а великаните ги въртели като детски играчки при това с едната си ръка. Друг арабски летописец пише, че в 1135 година видял в град Болгар великан на име Данко, който бил висок повече от 7 лакти и бил толкова силен, че носел кон под мишницата си тъй както обикновеният човек носи малко агънце. И понеже нямало талкова голяма баня, в която да ходи, му построили специална баня с огромна врата, в която можел да влиза без да се навежда много. Въпреки огромния си ръст и сила, великанът бил добродушен и винаги поздравявал арабския пътешественик, когато двамата се срещали, въпреки че главата на арабина не стигала и до пояса на Данко. Великаните алпи с тяхната огромна сила водели битки със злите сили и извършвали чутовни подвизи в старобългарските приказки, особено биейки се с драконите – защо пък дракони, ще попитате. Е, Китай не бил далеч, а пък в съзнанието на обикновените волжски българи Хазария битувала като страната на дракона (на злия дракон). Така че каква по-хубава приказка от това, могъщият великан да срази злия дракон и да му отсече всичките 12 (или пък 24) глави. Да, драконите в старите български приказки имали по толкава глави и това си имало основание – бройната система била дванадесетична. Преданията разказвали, че конници-великани помогнали и на хан Алмиш да разбие войската на хазарите, които тръгнали да наказват българите за самоволния им акт на приемане на исляма.

Старобългарските легенди отразявали и единството на държавата и народа. Кой не знае легендата за умиращия хан Кубрат, който събрал синовете си и им показал чрез един сноп пръчки, че по-добре е да живеят заедно, отколкото да се разделят. Друга легенда давала информация за произхода на българите. Според нея, синът на Ной Яфет имал трима сина – Гази, Тюрк и Алп. Подстрекавани от Дявола, Гази и Тюрк започнали война и Тюрк победил Гази. След войната Тюрк и Алп се заселили в далечна хладна страна по поречието на голяма река. Земята там била блатиста, а горите били огромни. Когато Алп се разхождал из тези земи, от време на време се изтръсквал калта от ботушите и се появявали огромни хълмове. Веднъж Алп толкова се отдалечил от далечната северна страна, че се загубил и не можел да се върне при брат си Тюрк. Алп стигнал до бреговете на друга голяма река, която нарекъл Итил (Волга). На бреговете на тази река живеели други хора, които обаче разбирали езика на Алп.  Алп се оженил за местна девойка. Родили му се двама сина, които той кръстил Болгар и Буртас. Синовете му основали два града, на които дали имената си. Населението на градовете Болгар и Буртас бързо растяло и се появили два родствени народа – българите и буртасите. Интересно е, че буртаските племена се споменават в историческите източници като племена, обитаващи областта на югозапад от волжските българи. Постепенно буртасите били интегрирани и асимилирани във Волжска България.

Интересно било, че имало и жени великани, които не отстъпвали по сила на мъжете. Жени често управлявали области от ханствата, че и цели ханства. Арабските летописци силно се удивлявали, че във Волжска България жените се къпели заедно с мъжете, а по закон жената на хан Амлиш седяла на трон редом до мъжа си. Жените, навършили пълнолетие имали правото сами да си изберат съпруг – нещо немислимо за ортодоксалния централно и южноазиатски ислям. Но и ислямът във Волжска България си имал особености. Ханските жени във Волжска България даже имали правото да издават заповеди за сечене на монети и да издават грамоти. Българските ханове се съветвали с жените си и жената на хана имала политическа власт, немислима за арабските ханъми. Имало легенди, като тази за смело сражаващите се срещу монголите 12 девойки, които били пленени и заровени живи. Девойките се превърнали в 12 звезди и се възнесли на небето. Съществува прекрасна легенда за основаването на град Казан – фиг. 9.

Фиг. 9. Град Казан в старите времена.
Фиг. 9. Град Казан в старите времена.

Когато Тамерлан превзел град Болгар, целият хански род бил избит с изключение на двама от ханските синове, които били пленени и на малката дъщеря на хана, която била най-красивата и умната девойка в цялата държава. Спасявайки се от пожара, тя се качила на покрива на горящия хански дворец. Като видял красотата ѝ, Тамерлан заповядал веднага да угасят пожара, след което предложил на девойката да стане главната му жена. Тя отвърнала, че по-скоро ще умре, отколкото да стане жена на врага. Тамерлан се разсърдил, довел двамата ѝ братя и казал, че ако не му стане жена, ще убие ханските синове пред очите на сестра им. Девойката отвърнала, че първо иска да види как Тамерлан освобождава братята ѝ и им дава най-бързите коне и тогава ще му стане жена. Тамерлан лично подбрал най-бързите коне и ги дал на ханските синове, които се метнали на тях и изчезнали зад хоризонта. Като видяла това, девойката се качила на най-високата кула на ханския дворец и се хвърлила оттам. Тамерлан побеснял и наредил да намерят ханските синове и да ги убият. Но било късно. Двамата братя успели да се спасят и основали град Казан. Нека отбележим тук следното – всъщност не Тамерлан превзел столицата на Волжска България. Това било дело на монголо-татарския хан Бату, но колкото и да е странно, името на завоевателя не се запазило в легендите, а вместо това там намерил място Тамерлан, който също водил война с волжските българи около 200 години по-късно.

Впрочем, преходът от живота на степни пастири, отглеждащи коне, към уседналост в градове при българите в Поволжието се извършил в късния етап на периода, в който те били васални на хазарския хаганат и в началните десетилетия на съществуването на Волжска България. Тогава Волжска България се превърнала в страната на градовете и тази урбанизация на населението била доста повлияна от разпространението на исляма. Градът Биляр-Болгар се считал за един от най-големите градове на света по онова време – фиг. 10.

Фиг. 10. Град Биляр. Интересно е, че първата столица на Волжска България била в Болгар, но после я пренесли в Биляр, защото областта на Болгар била често нападана от руски военни дружини. Когато Бату завоювал Волжска България и я превърнал в провинция Улис Булгар на Златната Орда, той установил столицата си в Болгар.
Фиг. 10. Град Биляр. Интересно е, че първата столица на Волжска България била в Болгар, но после я пренесли в Биляр, защото областта на Болгар била често нападана от руски военни дружини. Когато Бату завоювал Волжска България и я превърнал в провинция Улис Булгар на Златната Орда, той установил столицата си в Болгар.

Преданията гласели, че той бил основан още по времената на Алпите – митичните времена, когато живели великаните и когато всичко било огромно – и змиите, и животните, и растенията. Великаните се биели с драконите и отровните змии и основавали българските градове крепости покрай реките Волга и Кама. Градът столица на Волжска България се съпротивлявал героично срещу монголо-татарските армии. Легендата разказва, че когато видели, че няма да могат да го превземат със сила, монголите прибегнали до хитрост – събрали хиляди гълъби, привързали за краката им горящи пръчици и ги пуснали над града. Избухнал пожар, който отслабил защитните съоръжения и така монголите превзели града.

Но защо монголите така яростно атакували столицата на Волжска България? Тук се крие историята за единственото поражение на армията на Чингиз хан около двадесет години преди превземането на Болгар-Биляр. В историята тази битка е останала като Овчата битка от 1223 г. След успешни набези в Русия, разбиването на 80 000 руска войска и избиването на няколко руски князе, армията на Чингиз хан решава да се върне в земите си, като мине през южните области на Волжска България. Българският хан  събира войската си и я посреща при завоя на река Самара. В битката монголската армия е обкръжена (само 4000 войници успяват да избегнат обкръжението) и българската армия избива или пленява всички останали. Броят на пленниците е огромен. За да спаси войниците си, Чингиз хан плаща на българския хан по един овен или овца за всеки пленен войник. Затова и битката е наречена Овчата битка. Знаехте ли това? Сигурно си представяте, че обидата от поражението била огромна. Чингиз хан, великият непобедим владетел на света, е сразен от българската армия. Той така и не успява да отмъсти до смъртта си. Затова наследникът му Бату така стръвно и с огромна армия напада Волжска България – първо, българските ханове са унизили Чингиз хан и второ, българската държава препречва пътя на монголо-татарите към тучните пасища от другата страна на Волга. Волжска България е завоювана и става провинция на Златната орда, но след разпадането на ордата започва вторият период на възход на Волжска България и тя бързо възстановява силата си.

Съвременната интерпретация на сказанията за града Биляр-Болгар е, че това били два различни града. По-древният от тях бил Биляр – столицата на Волжска България, изгорена от армията на Бату. Болгар станал голям град по време на управлението на Волжска България от хановете на Златната Орда. Българи от столицата Биляр основали град Казан след изгарянето на Биляр от татаро-монголите. В Казан се премествали и много българи от град Болгар. След разпадането на Златната орда и когато станало ясно, че старата Волжска България няма да се  възроди в някогашните си предели, било образувано Казанското ханство, което се считало наследник на Волжска България и просъществувало до 1552 (а според някои и до 1556 г.), след което станало част от руското царство. А волжските българи са тясно свързани с народите на днешните републики Чувашия и Татарстан. И нищо чудно, че там има движения, които настояват за преименуването на тези републики във Волжска България. Духът на старите българи на хан Котраг (вторият син на хан Кубрат) е жив. А днес Казан се нарича третата столица на Русия.

Заключение

Хайде да спрем дотук. И както си му е редът, трябва да заключим нещо. А то е, че българската история е богата. И ние не знаем всичко за нея. Това, което научавате от този разказ, е че старите българи са обичали родната си земя и са боготворяли държавата си. Фолклорът и традициите им са били изключително богати. И по Дунав, и по Волга, и по Кама те са градили силни държави и докато са били единни, тези държави са били могъщи. И са сразявали армиите на Никифор, Чингиз хан и кого ли още не. Думата болгар е била синоним на учен човек. Днес вие имате два пътя. Единият е да следвате пътя на предците си и да знаете, че вие сте не по-малко способни от останалите. Другият е да слушате жалките мултикултаци, които ви обвиняват и ще ви обвиняват за всичко, каквото се сетят, само за да могат да ви държат отслабени и разединени, да унищожат националното ви съзнание и да ви грабят, слугувайки на чужди господари. Българино, знай своя род и език и не слушай мултикултаците. Какво от това, че Хазария е била много либерална? Няма я нито Хазария, нито хазарите. А виж тези, които не са забравили, че някога освен Тенгри, са почитали и силната държава, още ги има и ще ги има. В следващата част на този разказ ще ви разкажем още за волжските българи – за тяхната писменост и просвещение, за връзките им с исляма и за техните научни знания (да, там се е развивала и науката и тия, които са разгромили армията на Чингиз хан са я считали за много важна, за разлика от днешните тукашни „елити“, които отричат науката и гонят учените, поради което държавата е страшно слаба, а армията е такава, че нищо не е в състояние да разгроми, а ако не дай си Боже стане нещо, „елитите“ ще могат единствено да леят сополи пред портите на НАТО, докато противниците създават факти, както се казва на дипломатически език). А сега ви пожелаваме приятни следващи занимания, надяваме се, да сте научили нещо ново от този разказ и ви обещаваме още интересни неща в продължението му.

 

 


Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!



***

Включи се в списъка ни с имейли – получаваш броеве, статии, видеа и всичко, което правим за популяризирането на науката в България.  

Еднократен (Вечен) абонамент​​

Списание “Българска наука” излиза в PDF и ePub и може да се изтегли и чете от компютър, таблет и телефон. Достъпа до него става чрез абонамент, а възможността да се абонирате еднократно позволява да можете да достъпите всички бъдещи броеве без да се налага никога повече да плащате за списанието.