Автори: Николай К. Витанов, Институт по механика – БАН
Златинка И. Димитрова, ИФТТ – БАН
Може ли амбициозен и прост човек на висок пост да доведе до края на една императорска династия? Да, може – никога не забравяйте как е свършила династията Цин.
И тъй, Цин Ши Хуанди основал огромна империя, която управлявал повече от 10 години. След което внезапно починал (според някои версии опитал еликсир за вечен живот, който се оказал отрова от най-високо качество)– фиг. 1. И възникнал основният проблем, водещ до разклащане на властта в една монархическа система – проблемът с наследството. Императорът имал двама сина и тук бил проблемът.
Фигура 1. Колесница от теракотената армия от гробницата на Цин Ши Хуанди (размерите са 1:1 с реалните размери на конете, колесницата и човека).
По-големият син Фу Су (който Цин Ши Хуанди обявил с декрет за свой наследник) в момента на смъртта на баща си бил на северната граница на империята, заедно с прославения генерал МънТян, спечелил не една битка срещу хун-ну. В двореца бил по-малкият син на императора – Ху Хай. И той станал свидетел на смъртта на баща си. Там били и доста старият вече ляв съветник Ли Си и главната фигура в падането на династията Цин – евнухът Чжао Гао, който трябвало да следи за неунищожаването на императорските писма и на запечатаните заповеди. Та декретът, с който Фу Су бил обявен за император бил у Чжао Гао. Чжао Гао бил обаче амбициозен и прост. Той си правил сметката, че лесно ще манипулира Ху Хай и никак няма да може да манипулира Фу Су. И сключил съюз с другия, който знаел за декрета – съветника Ли Си – правим значи доверчивия Ху Хай император и си делим властта. Ли Си се съгласил – легистът се полакомил за власт на стари години (за което, съветникът Шан от предния ни разказ, щял да го екзекутира на място, ако бил жив). Та Чжао Гао и Ли Си скрили императорския декрет и написали друг декрет, с който Ху Хай бил обявен за император, а на Фу Су и на Мън Тян се заповядвало да се самоубият (че да не пречат на простия Чжао и изкуфелия Ли, тъй да се каже). Фу Су и Мън Тян изпълнили предполагаемата воля на Цин Ши Хуанди и Ху Хай станал император на конци под името Ер Ши Хуанди (което означавало вторият император) – фиг. 2.
Фигура 2. Възпоменателна плоча на гробницата на втория император Ер Ши Хуанди.
Разбира се тая работа нямало да свърши добре и след една година се появили, ама гол-е-е-е-е-ми проблеми. Чжао Гао и Ли Си убедили Ер Ши Хуанди да направи още по-строги и без това строгите легистки закони на империята. На народа, че и на армията, започнало да им идва множко, както се казва. И в 209 г. пр. н.е. избухнал метеж – един офицер, който трябвало да заведе 900 престъпника на заточение, не успял да ги закара навреме на съответното място, поради силните дъждове. Туй обаче било престъпление и офицерът трябвало да бъде екзекутиран. Е, офицерът предпочел да започне метеж с подчинената си войска – тъй и тъй ще мре, поне да е с меч в ръка. Метежът обаче бил бързо подхванат от други недоволни и скоро се превърнал в сериозен проблем за империята. Та, имало отряди от метежници с различна численост и различни командири, но нас ни интересува отрядът с командир селският старейшина Лю Бан – фиг. 3 (щото ще става император ли? – ще попитате. Брей, как се сещате!)
В това време в столицата си се плетели интриги. Чжао Гао искал пълната власт, а Ли Си му пречел. Чжао изпълнил стандартния номер – убедил доверчивия император, че Ли Си е в основата на проблемите в империята и Ли Си бил арестуван и екзекутиран, заедно с близките си роднини. С това обаче проблемите в империята не изчезнали и това било добре забелязано от един от внуците на Цин Ши Хуанди на име Цзи Ин. Чжао успял даже да отстрани Ер Ши Хуанди от държавните дела и то по хитър начин – подарил му елен, който обявил публично за кон. Всички придворни (по страх от смъртно наказание) се кълнели пред императора, че това наистина е кон. Императорът си помислил, че не е добре с разсъдъка, щом като кон му изглежда като елен и се оттеглил от държавните дела. Цзи Ин обаче не можело да бъде тъй лесно заблуден – той добре различавал кон от елен и вече бил вдигнал мерника на Чжао. Чжао продължил да манипулира императора и доверчивият втори император се помислил за толкова луд, че решил да се самоубие. Та Чжао получил върховната власт, но за кратко. За император бил избран Цзи Ин, който не се церемонил и веднага повикал Чжао Гао на аудиенция в покоите си, където заповядал да го убият.
Фигура 3. Селянинът Лю Бан (император Гао Дзъ) основал династията Хан, която управлявала Китай в продължение на 400 години. Династията Хан е силно свързана с китайската нация. И днес те наричат себе си китайци хан.
Но кризата, предизвикана от амбициозния и хитър (но ужасно прост) Чжао, повлякла династията Цин. В 206 г. пр. н.е. Лю Бан напреднал към столицата, но бил изпреварен от друга метежническа армия – на Сян Юй, който превзел столицата, опустошил я и убил императора. Както си му е редът, при опустошението били изгорени маса книги, даже повече, отколкото при гоненията на конфуцианците от Ли Си по времето на Цин Ши Хуанди. И тъй, 4 години без император, докато свърши гражданската война. Свършила тя през 202 г. пр. н.е., когато Лю Бан победил главния си опонент, който се самоубил, и Лю Бан бил провъзгласен за император под името Гао Дзъ. Появила се нова династия – династията Хан. Тая династия имала два периода – западната династия Хан и източната династия Хан. Между двата периода имало един трети период, в който нямало император от тази династия. Кой управлявал тогава, ще разберете по-долу в текста.
И така, напред към династията Хан със столица в Чанян.
Западната династия Хан (202 – 141 г. пр. н. е.). Гао Дзъ консолидира властта.
Гао Дзъ трябвало да се разправя с последствията от гражданската война. И с… баща си, който никак не искал да напусне родното си село и да иде да живее в императорския дворец. Императорът решил това по императорски – заповядал да построят копие на селото в парка на императорския дворец и преместил там всички жители, та да му е удобно на баща му. Също и кокошките и гъските, говедата, свинете и всичко друго било преместено.
Гао Дзъ не можел да управлява със строгите легистки закони, предизвикали гражданската война. Той ги посмекчил, като ги комбинирал с конфуцианските принципи. Императорът забранил на чиновниците да използват закона като инструмент за наказание и ги задължил да го използват за наставление и обяснение. Желязната хватка на императорската власт била временно поотслабена, докато се позабрави гражданската война. Била обявена всеобща амнистия. Била променена и управленската йерархия. Под императора били тримата владетели – канцлерът (понякога и двама такива – десен канцлер и ляв канцлер), императорският секретар и върховният военачалник. На следващото стъпало били 9 министри, отговарящи за държавните функции – началникът на обредите (ритуалите), началникът на посланиците, придворният съветник, отговарящ за полицията и затворите, великият управител на селското стопанство (който освен за земеделието отговарял и за държавните финанси и за данъците, събирани в натура), ковчежникът – отговарящ за данъците за личната хазна на императора, за дворцовия персонал, библиотека, архиви, секретари и евнуси. Още имало началник на дворцовата стража, началник на съдилищата, главен коняр и старши чиновник по делата на императорския род – той се занимавал с недвижимата собственост на императора.
Надолу следвали още много стъпала с чиновнически рангове. Прислушването към конфуцианството довело до това, че при назначаване на чиновник се гледали и личните му качества, а не единствено произхода му. Императорът заповядал всички способни и достойни хора да бъдат водени при канцлера, за да бъдат назначавани на чиновнически длъжности.
Административното управление на имперските провинции също пострадало от гражданската война – фиг. 4.
Фигура 4. Китай по времето на династията Хан (преди завоеванията на император У-ди).
В западната част на империята областите се управлявали от централното правителство, но вече не от триумвират, а от губернатор. Имало и по-малки териториални единици – префектури, които се управлявали от префект. Губернаторът управлявал всичко в губернията, а където имало префектури, те се състояли от 5000 семейства и префектите трябвало да поддържат пощенски станции и полицейски постове покрай минаващите през префектурата имперски пътища.
В източната част на страната ситуацията била малко по-друга. По време на гражданската война там местната аристокрация обявила създаването на 10 княжества. След края на войната, тези княжества формално се подчинили на Гао Дзъ, но значителна част от властта там била вън от ръцете на централната имперска администрация. Все пак част от данъците отивали в императорската хазна, а всяка година князете полагали клетва за вярност. Гао Дзъ избрал подхода на търпеливата ерозия на властта на князете (императорът си имал и големи проблеми с хун-ну на западните и северните граници на империята, та гледал да кара повече со кротце и со благо и по-малко с кютек).
Търпелива ерозия означавало комплекс от мерки, най-важните от които били следните. Първо – при всеки удобен случай, което ще рече смърт на княза, метеж и други такива, Гао Дзъ веднага назначавал за княз на княжеството свой роднина. Второ – полека, полека, Гао Дзъ започнал да назначава ръководителите на администрацията в княжествата. За целта Гао Дзъ произвеждал (за заслуги към империята) благородници от двата най-високи ранга – князе и маркизи (в йерархията на ханската империя те били над 18-те ненаследствени ранга от цинската система). Та, тези князе и маркизи били пращани на високи длъжности в княжествата. И трябвало да бъдат оземлени тез верни хора на императора. Оземляването било за сметка на земите на княжествата и тъй количеството земи, които не били под контрола на императора намалявало, а с това намалявала икономическата и военна сила на групите аристократи от княжествата.
Гао Дзъ си имал проблеми и с хун-ну (или сюн-ну както ги наричали китайците по това време). Периодично Китай щял да има проблеми по западните и северните си граници, когато броят на конните номади от степите се увеличавал. Общо взето, това щяло да става през 600-700 годишни интервали. Та, около 200 г. пр. н.е. хун-ну станали много (успели да съберат 400 000-на армия, докато Гао Дзъ имал само 300 000) и започнали да нападат и опустошават западните провинции на империята. Гао Дзъ и тук прилагал системата тояга-морков. Една от дъщерите му била дадена за жена на вожда на хун-ну и ежегодно Гао Дзъ пращал богати дарове на зетя. Това понамалило набезите, но не ги прекратило и китайската армия редовно се сблъсквала с конните нашественици (които заобикаляли без проблеми Великата китайска стена, която по онова време не била достатъчно дълга, за да ги спре). В 195 г. при една такава битка Гао Дзъ бил ранен и загинал от раните си.
Пак възникнал въпросът за наследството. Гао Дзъ имал доста жени и като така и доста синове. Наложила се най-старшата жена – императрицата Люй, за която Гао Дзъ се бил оженил още на младини (преди да стане император – практична селска дама с други думи, която трябвало доста да се блъска по пътеките на живота и се била научила да се оправя много по-добре с него в сравнение с дворцовите кокони, от които били другите синове на Гао-дзъ). А за да постави сина си на трона, Люй направила следното: отровила любимия син на императора и убила майка му, както и убила други трима синове на императора, които се опитали да й попречат да постави сина си на трона. С такава тъща и шефът на хун-ну не посмял да се възползва от възможността да постигне преимущество над младия и неопитен император, чието име било Хуей-ди. Свирепата императрица Люй по същество донесла стабилност на династията Хан в тежък момент. Хуей-ди починал през 187 г. пр. н.е. и 8-годишното му управление се запомнило с построяването на мощна стена около столицата Чънян (логично – тъщата нямала вяра на зетя хун-ну). Другото, което направил Хуей-ди, било да вдигне забраната над повечето книги (предимно конфуциански текстове), наложени от съветника Ли Си след конфуцианската критика над Цин Ши Хуанди (което, както описахме в предишния разказ, станало на един пир на императора с учените – та оттам – не хапи ръката, която те храни).
След Хуей-ди на престола се изредили двама малолетни императори – първият бил император 3 години преди да умре и след това дошъл вторият. Империята имала нужда от регент, който да държи здраво делата в ръцете си и да ги направлява. За късмет на Китай такъв регент имало – старата императрица Люй. Люй назначила родата си по бащина и майчина линия на високи длъжности – четирима станали князе, шестима станали маркизи, а останалите – генерали (армията също трябвало да се контролира).
Зетят хун-ну редовно нападал земите на тъщата, но и тя не му оставала длъжна. И така до 180 г. пр. н.е., когато Люй починала. Преди това обаче успяла да назначи един от роднините си за канцлер, а друг – за върховен главнокомандващ на армията – тоест двама от тримата върховни владетели били роднини на Люй. Е, ами и това е начин да се управлява империя. Семейството на Люй имало добри позиции, за да постави свой император на трона, но не било толкова кадърно като Люй.
В битката за следващ император, надделял съюзът от князе и маркизи, които били роднини по бащина линия на Гао Дзъ и на неговите родители. Тази групировка имала мощен коз – имало живи синове на императора Гао Дзъ. Най-възрастният от тях бил избран за император под името Вен-ди. Вен-ди управлявал до 157 г. пр. н.е. и стилът му на управление бил да намали държавните разходи. Тази политика била продължена и от следващия император Цзин-ди, управлявал до 141 г. пр. н.е. Цзин-ди съчетавал принципите на конфуцианстово с даоския принцип за ненамесата (ако настоящи „икономисти“ почнат да ви пищят как Хайек или Фридман били за намаляване на държавната намеса и че това идвало от австрийската икономическа школа – увеличете интелектуалния багаж на тез юнаци с информацията, че принципът за ненамеса идва от даоската философия и е прилаган още 150 години преди нашата ера в Китай от императора и неговите министри).
Та, следвайки принципа на ограничаване на намесата на държавата в хорските дела, императорите Вен-ди и Цзин-ди наредили 8 амнистии, учредили 6 ордена за заслуги, намалили поземлените данъци два пъти. Отменили и държавния монопол върху сеченето на пари, което обаче довело до появата на множество фалшификати. Имало обаче една каста, към която отношението не било либерално и това били търговците. Императорските министри наблюдавали как периодично се появявали много богати търговци, които притискали селяните и често ги разорявали. Селяните обаче трябвало да работят ефективно за императора и не можело да се позволи на някакви търговци да намаляват ефективността им. Затова били издадени закони, които увеличавали данъците на търговците и забранявали на децата им да заемат държавни длъжности.
Тъй било по времето на императора Цзин-ди. Девет години преди смъртта си Цзин-ди назначил за официален наследник 6-годишния си син, който щял да стане един от най-могъщите императори в китайската история под името У-ди и щял да управлява цели 54 години – от 141 до 87 г. пр. н.е. – фиг. 5
Фигура 5. Китай по времето на пика на силата на династията Хан. Както виждате 4-те армии на император У-ди, хвърлени срещу хун-ну, разширили много империята на запад. Успехи имали и армиите, пратени на север и на юг. Великата стена изостанала от завоеванията на У-ди и трябвало спешно да се достроява.
Могъщество на Китай при династията Хан – императорът У-ди
У-ди превърнал Чанян в огромен и силно укрепен град, защитен от мощни стени с форма на квадрат със страна на квадрата около 7 километра – фиг. 6. Половината град бил зает от 5-те грамадни дворцови комплекса, в централния от които бил императорът и семейството му, в един от другите била императрицата-майка, а в останалите се разполагали правителствените учреждения.
Фигура 6. Храм в старата столица на Китай Чанян.
У-ди – фиг. 7 променил даоската политика на предшествениците си за относителна ненамеса в развитието на делата на хората и групите от хора. Държавата започнала интервенции в две области – развитието на икономиката и разширението на територията. За разширението на територията У-ди трябвало да се справи с хун-ну (или сюн-ну, както ги наричали по онова време).
Фигура 7. Император У-ди – управлявал Китай на върха на мощта на династията Хан. При него имало харем, но проблемите с този харем все още били малки.
У-ди използвал факта, че сюн-ну тръгнали да разширяват териториите си на север и решил да сключи съюз с племената в днешен Афганистан и Иран. Тези племена се намирали на 4000 км от столицата Чанян и за да се достигне да тях, трябвало да се мине през земите на сюн-ну. Трябвало значи безстрашен човек, който да може да оцелява и да е ловък дипломат. У-ди имал такъв човек и името му било Чжан Цян – фиг. 8.
Фигура 8. Пътешествията на Чжан Цян.
До 138 г. пр. н.е. Цян бил министър в централното правителство и тогава бил пратен да сключва съюз с мощните племена от Бактрия (днешен Афганистан, а ако сте чували Бактрия по някакъв повод, свързан с българската история, понапънете се, може и да ви светне нещо за някои от мощните племена, с които У-ди искал да сключи съюз). Безстрашният Чжан Цян тръгнал през пустините, планините, долините и горите на централна Азия. Сюн-ну го пленили и той бил пленник 10 години, преди да успее да избяга и да продължи пътешествието си. Цян стигнал до Бактрия, където племената, току-що отхвърлили влиянието на наследниците на Александър Македонски, отхвърлили и предложението на У-ди. Цян тръгнал обратно и сюн-ну пак го пленили, този път само за година – старият хан умрял и възникнал проблемът за наследството и свързаните с него междуособици. Цян използвал това и избягал отново и в 126 г. пр. н.е. се върнал в Китай, където донесъл орехите и лозата. У-ди получил ценни сведения за сюн-ну и сменил политиката – от умиротворяване към агресия. Четири армии били хвърлени към териториите на сюн-ну и конните племена от степите били отхвърлени далеч на запад. На новозавладените територии били настанени 100 000 колонисти от вътрешността на страната. Великата китайска стена била ремонтирана и удължена в западна посока, за да защитава новозавладените земи. Стената защитавала и търговците чак до пустинята Такла-Макан и така те можели да проникват много по-дълбоко на запад. Така се появил Пътят на коприната – фиг. 9, по който китайските стоки стигали чак до Рим. Министрите на У-ди неуморно търсели контакти с царствата отвъд териториите на сюн-ну. Чжан Цян отново бил изпратен на запад – второто му пътуване започнало в 122 г. пр. н.е. и завършило през 115 г. пр. н.е. Този път той успял да сключи съюзи с 36 малки царства, които били противници на сюн-ну. Мълвата за мощните китайски армии, които изтласквали сюн-ну на запад, явно подействала.
Фигура 9. Могъщите армии на император У-ди допринесли много за прокарването на пътя на коприната, който стигал до Константинопол и Рим. Прекъсването на този път от османските турци поставило началото на търсенето на нов път до Индия и Китай. Така се появил Христофор Колумб, после Васко да Гама и след това империите на Португалия, Испания, Великобритания и Франция. Русия имала друга имперска технология как да стигне до Китай (технологията на Чингиз хан) и тая технология започнала да се прилага интензивно при Иван Грозни и след него.
Армиите на У-ди загубили 80% от войниците си, но постигнали целта си. След като отблъснал конните племена на запад, У-ди формирал нови армии, които били хвърлени на юг и на север и достигнали териториите на днешен Виетнам и до Манджурия и Корея. Освен способните генерали (системата на съветника Шан за издигане по заслуги, за която ви разказахме миналия път, работела като часовник), китайските армии били въоръжени с железни и стоманени оръжия, а конете за конницата били развъждани в специални конезаводи. Така в края на управлението си У-ди управлявал огромна империя с 50-милионно население. За да управлява огромната държава (която по територия не отстъпвала на Римската империя), У-ди увеличил администрацията като издал закон за назначаване на държавна длъжност на всички учени мъже, които познавали 5 класически произведения на класическата китайска философия, наречени петте канона. Петте канона се изучавали под ръководството на учени мъже и броят на учениците на всеки учител не можел да бъде по-голям от 50 (У-ди много държал на качеството на образованието).
Военните походи и увеличената администрация по някое време изпразнили държавната хазна и съветниците на У-ди започнали да измислят нови данъци. Бил въведен например данък върху всички сделки на пазарите (е, сега вече знаете откъде идва идеята за ДДС). Въведени били данъци върху недвижимостта и върху транспортните средства (тъй, тъй, първообразите на всички видове съвременни данъци идват от Китай). В 103 г. пр. н.е. У-ди забранил сеченето на монети от частни лица и възложил тази функция на държавния монетен двор (та да не се чудите къде се е появила идеята за държавната печатница на пари – да ви кажем още нещо – то и книжните пари са се появили в Китай, но затова в следващите разкази). Държавата въвела монопол върху производството на алкохол и… създала орган за стабилизация на цените на стоките (нещо още в ония времена китайците нямали вяра в невидимата ръка на пазара). У-ди неуморно заселвал новозавладените западни земи – в края на управлението му броят на колонистите достигнал 3 милиона човека.
От всичките клонове на китайската философия, У-ди смятал за най-безопасно конфуцианството и даже го провъзгласил за официална държавна религия. Водещ конфуциански философ по онова време бил Дун Чжун-шу – фиг. 10, който разработил концепцията за десетте съставки на битието. Първата била Небето – Природата, която била разбирана като добра, но властна сила. Следващите съставки на битието били Земята и още Ин и Ян. Следващите пет съставки били петте първоелемента – дървото, огънят, почвата, металът и водата. Последната десета съставка бил човекът. Човекът бил отражение на Небето и както човекът, тъй и небето били изпълнени с Ин и Ян. Небето, Земята и човекът били в основата на всички неща – Небето ги раждало, Земята ги хранела, а човекът ги довеждал до съвършенство чрез култура и цивилизация. Правителството трябвало да се грижи за културата и цивилизацията и така да подпомага замисъла на Небето за усъвършенстването на нещата (и на човека). Чжун-шу твърдял, че същността на човека не е злото (както казвали легистите) или доброто (както твърдял ученикът на Конфуций Мъндзъ), а способността да прави добрини. За да прави добрини, човек трябва да прилага петте конфуциански качества – мъдрост, честност, хуманност, добродетелност и спазване на ритуалите (ли).
Фигура 10. Император У-ди смятал конфуцианизма за най-безвреден от всички философски школи и затова го издигнал в ранг на държавна религия. Върховният конфуцианец по онова време Дун Чжун-шу (на фигурата) не му пречел особено. У-ди нямал нужда от съветници – легисти. Но дали пък не отслабил много легистите и когато се появила нуждата от тях, те не били достатъчно силни да надделеят? Династията Хан скоро щяла да започне да се клати. От едно учреждение, наречено харем и евнусите, работещи в него.
Към доброто трябвало да бъдат ориентирани и петте вида човешки отношения според Чжун-шу: владетел – поданик, родители – деца, мъж – жена, по-възрастни – по-млади деца в семейството и отношения между приятели. Чжун-шу обаче не забравил и легистите. За да ориентират хората към добро, казвал той, управляващите трябва да действат съгласно легисткия принцип за наградата и наказанието. Ако правителството действа неправилно, то ще внесе смущение във връзките между Небето и хората и това ще доведе до природни катастрофи като суши, наводнения, земетресения и т. н., което означавало, че Небето е почнало да оттегля или е оттеглило съвсем мандата за управление, което е дало на императора.
Но колкото и да бил могъщ У-ди и той остарял и в края на управлението си трудно контролирал огромната си империя, защото наличните му ресурси били изтощени от многото войни и поддръжката на държавния апарат в империята. Добавете и седем броя жени на У-ди, които почнали да се борят чий син ще стане следващият император и картинката ще ви се допълни. Три дни преди смъртта си У-ди провъзгласил за наследник един от синовете си, който тогава бил на 7 години и му назначил трима регенти.
Западането на династията Хан – императрици, конфуцианци и евнуси дружно клатят устоите на империята
И тъй, в 87 г. пр. н. е. У-ди умрял и на трона се възкачил седемгодишният император Чжао-ди. Регентите решили да получат от първа ръка представа за състоянието на страната и в 86 г. пр. н.е. в провинциите на империята били изпратени комисии, за да оценят живота на обикновените хора. В 81 г. пр. н.е., 80 видни учени, повечето конфуцианци, от различни провинции били събрани в столицата, за да доложат на императора за нуждите на народа. Не всички обаче били конфуцианци и на събранието на учените се оформили два лагера – модернисти и реформисти. Модернистите стъпили на основата на школата на легистите и казвали, че управлението трябва да се опре на силата на закона, на принципа за наградата и наказанието, на държавното управление на икономиката и на активни действия срещу сюн-ну (хун-ну). Реформистите (повечето от конфуцианците) смятали, че моралният пример е по-добър от наказанията и че законите са несправедливи по отношение на хората и само способстват за нарастване на престъпността. Реформистите били против държавното управление на икономиката и смятали, че разширяването на империята не допринесло за повишаване на сигурността на населението. Императорът и съветниците му слушали, слушали и си водили бележки.
Като че ли реформистите надделяли (нищо чудно – позициите на конфуцианството били много силни) и императорът започнал да издава укази, които били реформистки по идеологията си. Агресията по отношение на сюн-ну спряла и се обръщало внимание на устройването на колонистите в завладените земи на запад. Небето обаче реагирало със суши, земетресения и промяна на климата (могъщият дух на великия съветник Шан явно не бил доволен от политиката на правителството). Чжао-ди починал през 74 г. пр. н.е. при странни обстоятелства, а след него дошъл император, който се задържал на трона 27 дни. После на престола се възкачил следващият император Сюан-ди – фиг. 11. Сюан-ди имал късмет – Небето не се гневило много в началото на неговото управление и той продължил мирната политика на Чжао-ди. Васали и сюн-ну били умиротворявани с големи подаръци, които поглъщали доста от събираните данъци – оценките били, че за целта отивали около 7 % от данъците. Китай плащал, но мирът помагал за възстановяването на силите на гиганта.
В 51 г. пр. н.е. Сюан-ди събрал отново учените и за две години работа те подготвили официални версии на интерпретациите на основните класически книги като конфуцианската идеология била поставена в основата на интерпретациите. Реформистите набирали мощ. Това продължило и при следващия император Юан-ди, който се възкачил на трона през 49 г. пр. н.е. Реформистите смятали, че вина за ръста на престъпността имат суровите наказания, тежките данъци и корупцията. Юан-ди ги слушал и резултатът били 18 общи амнистии за 40 години и значително намаление на държавните разходи. Много държавни служби били закрити, включително и музикалната служба към двореца (да не се чудите защо днешните неолиберали не обичат изкуството и науката – това са излишни разходи, казват те и както виждате, корените на това мислене ги има още в древен Китай).
Небето обаче не било много съгласно с политиката на ограничаване на държавните разходи. В 30 г. пр. н.е. река Хуанхъ придошла и заляла столицата. Усещайки отслабването на властта и народът почнал да се изпоганява и да крие данъци, че и да не ги плаща. Балансът на Ин и Ян бил нарушен.
Фигура 11. Император Сюан-ди. Могъществото на императорите на династията Хан започнало да намалява, а силата на евнусите от харема започнала да расте. Евнусите поддържали конфуцианците, защото ги било страх до смърт да не се появи някой главен съветник – легист от типа на съветника Шан и да ги избие. Е, правили, стрували евнусите – успели доста да съсипят империята, но накрая се намерил и кой да ги избие. Но затова по-долу в текста.
Небето не било благосклонно и към следващия император – Чен ди, който си падал по виното, жените и песните и вечерно време имал навика инкогнито да посещава боеве между петли – съвсем неимператорско развлечение. Та не е чудно, че след като императрицата на Чен ди не успяла да му роди син, той да се захване с други жени – изкусни в песните, танците и в други неща. Две сестри преуспели особено в съблазняването на императора и дори успели да го накарат да поиска оставката на императрицата, така да се каже. Дотук добре, но и тия две сестри не могли да родят мъжки наследник на императора. Имало една робиня, която родила и то не едно момче на императора, но двете сестри заповядвали да убиват децата, че накрая и робинята. Разправяли се с конкуренцията, с други думи. Та Чен-ди позволявал на императриците да си разиграват коня из двореца. Забравил той предупрежденията във великата книга на Сун-дзъ, че тая работа никога не свършва добре. Нещо повече – част от властта изтекла от ръцете на императора към тъй наречения вътрешен двор – граждански и военни лица, ползващи се с благоволението на императора. Имало и външен двор и той се състоял от чиновници конфуцианци, които изпълнявали административни задачи. Имало и обективни причини за намаляването на властта на Чен-ди и това било свързано с императрицата – вдовица на предишния император Юан-ди и дъщеря на влиятелното семейство Ван.
Семейство Ван временно сваля династията Хан – управлението на Ван Ман
Тази императрица успяла да назначи един след друг четири роднини от своето семейство на длъжност ръководител на вътрешния двор. Властта изтичала от императора към семейство Ван и това продължило до смъртта на Чен-ди. След него на трона дошъл един от внуците на Юан-ди под името Ай-ди. Той веднага разкарал (пратил в оставка) шефа на вътрешния двор от семейство Ван. Ай-ди си имал любовник и го назначил за началник на вътрешния двор и даже мислел да се отрече от властта в негова полза (за ужас на целия императорски двор). Ай-ди не изкарал дълго на трона – 6 години, преди да умре през 1 г. пр. н.е. Семейство Ван веднага спретнало минипреврат и изгонило любовника. Нали помните още китайски възгледи за старшинството в семейството от предния разказ – най-старият е най-старшият. Е, най – стара в императорското семейство се оказала императрицата-вдовица на Юан-ди (оная от семейство Ван). Тя концентрирала властта в ръцете си така – за началник на вътрешния двор бил назначен племенникът и Ван Ман (от семейство Ван както се досещате) – фиг. 12, а за император бил избрал осемгодишният Пин-ди, син на един от братята на императора Чен-ди. Малолетен император, значи трябва регент.
Фигура 12. Ван Ман. Способен управник, който успял за известно време да свали династията Хан и да управлява като император. Небето и селяните обаче не били много съгласни. Династията Хан била възстановена, за да крета още 150 години, преди империята да се разпадне на 3 царства и да дойде Цао Цао, който съвсем да прати династията Хан в историята.
И кой да е регент? – е как кой – старшият в императорското семейство – императрицата-вдовица на Юан-ди. От семейство Ван. Тъй – регент от семейство Ван, началник на вътрешния двор от семейство Ван. Като че ли семейство Ван здраво държало властта. Да, ама не – Пин-ди бил оженен за малката дъщеря на Ван Ман (дете, не дете – няма значение), обаче издънил работата, като взел, че умрял. За император бил обявен 1-годишен далечен роднина на Пин-ди. Със същия регент и началник на вътрешния двор, който по същество управлявал държавните дела. А стига, де – аман от тия от семейство Ван, казали някои аристократи и почнали метеж.
Ван Ман се справил с метежа и решил да се справи и с проблема – династията Хан. Как да се справи – ами сваля династията Хан и се обявява за император. И почнал Ван Ман да провежда кампания за увеличаване на популярността си в страната и сред аристокрацията. И важно в тая кампания бил слухът, че видите ли, Ван Ман бил потомък на легендарния древен Жълт император Хуанди. В 9 г. Ван Ман решил, че може да приключи с династията Хан и се обявил за император, като нарекъл династията си Син. Династията Хан обаче не била приключена. Предстояло едно от най-кървавите селски въстания в китайската история – въстанието на червените вежди. Но за това по-късно.
Ван Ман имал управленски качества (иначе нямало да се издигне чак до император). Това, че бил член на влиятелното семейство Ван, спомогнало за кариерата му – леля му – императрицата регент следяла за придвижването му по кариерната стълбица, по която той заемал една след друга все по-високи длъжности – цивилни и военни. На 29 години Ван Ман получил титлата маркиз, а на 46 години станал княз. На 54 години Ван Ман станал император. Станал той император, обаче нещата с небесния мандат куцали – Небето не се било произнесло, че трябва да се сменя династията Хан (нямало големи земетресения, наводнения или суши). Та както се казва, Ван Ман може и да си мислил, че Небето ще забрави как той е станал император и ще си трае. Небето обаче си имало свое разбиране за нещата и щяло да нанесе удара си в подходящия момент.
Ван Ман започнал управлението си в конфуциански стил (и той бил обучаван в принципите на конфуцианството на младини) – разширил академията, като увеличил числеността на учените, строил пътища и храмове и реформирал провинциалните училища. В 5-та година Ван Ман свикал съвещание на учените за обсъждане на различни въпроси, между които и интерпретацията на класическите текстове. Конфуцианците на това събиране подели атака срещу използването на класическите текстове за гадания и пророчества. Начело на тази група конфуцианци стоял съставителят на каталога на императорската библиотека. Другата група учени, която пък искала да използва текстовете за гадаене и предсказания, била по-малка, но имала мощен съюзник– самият Ван Ман, който активно използвал гадателски интерпретации на класическите текстове по пътя си към императорския престол, че и след това.
Ван Ман провел парична реформа с цел да обере златото от населението – той заставил народа да обмени златните монети срещу позлатени бронзови такива. Това не засегнало селяните, които рядко използвали пари, търговците и дребните аристократи си купили по някоя земица и успели да се отърват с малки загуби, но едрата аристокрация с многото злато нямало къде да ходи и загубила много. И започнало да зрее недоволство срещу Ван Ман. Като казва класическата реплика – …лошо, Седларов, лошо…
Ван Ман реформирал и чиновническия апарат. Много просто – закрил стария списък с длъжности и вкарал в употреба нов списък с длъжности. И чиновниците трябвало да бъдат преназначени. Е, не всичките, разбира се. Я пак една класическа реплика: …найс, а?… Та и чиновническото съсловие имало зъб на Ван Ман. Още повече, че тези, които били преназначени, не били на твърда заплата, а заплатата им зависела от реколтата. Лоша реколта – пропорционално ниска чиновническа заплата. Ван Ман ударил и по търговците. Интелигентно – купувал зърно, платове и коприна, когато имало много и ги държал в специални складове. Когато производството намалеело и цените почвали да растат, Ван Ман почвал да изпразва складовете. Държавна регулация значи, ама и търговците станали недоволни. Ван Ман замислял да забрани робството и да оземли всички селяни, като отнеме земя от едрите аристократи. Не му стигнало време. Ван Ман държал на спазването на закона и то от всички – 3-ма от синовете му и един племенник били осъдени на смърт заради престъпване на закона.
Ван Ман се оправял добре и с дипломацията – по негово време нямало много набези на хун-ну, а единственият по-сериозен такъв бил прекратен бързо, когато Ван Ман екзекутирал един от князете на хун-ну, които били в Китай като заложници и заявил,че ще избие и другите, ако набегът не спре. Което и подействало. С две думи – Ван Ман контролирал ситуацията с народа. Обаче как да контролираш Небето, особено ако не ти е дало мандат да управляваш?
Реката Хуанхъ винаги е имала собствено мнение затова, откъде да минава коритото й – фиг. 13. Жълтите наноси, които реката влачела от планините към равнината, постепенно запълвало коритото й и дъното ставало по-високо от околните равнини (имало диги, които подпомагали тази работа).
Фигура 13. Своеволната река Хуанхъ. Ван Ман се оправил с хората. Но не могъл да се оправи с небесата, които изкарали неспокойния дух на река Хуанхъ от коритото й. Резултат – бездомници, глад, банди и въстанието на червените вежди.
В някакъв момент някоя от дигите не издържала, реката я пробивала и изменяла коритото си. Наводнението в 18 г. било много силно – Жълтата река заляла огромни площи и който успял да се спаси, се включил в категорията хора без работа и без ядене = възникване на банди, които грабят тези, които имат какво да ядат (та гледайте надолу какво станало, когато Небето решило да напомни, че не е давало на Ван Ман мандат за управление, въпреки че той управлявал доста добре в сравнение с тези преди него). Числеността на бандите бързо се увеличавала и те станали толкова силни, че разбили армията на императора, пратена да усмири положението. Та безредиците не стихнали, ами се усилили и се превърнали във въстание – през 22 г. още по-голяма императорска армия била разбита от въстаниците, които си боядисвали веждите в червено, за да се различават на бойното поле и оттук – Въстанието на червените вежди.
Положението са влошавало – едрите аристократи, водени от семейство Лю, от което произлязла династията Хан, се обединили с въстаниците и през 23 г. две императорски армии били разбити. Въстаниците си избрали нов император – правнук 6-то поколение на Цзин-ди от семейство Лю и го нарекли Гън-ши – новият император. Работата станала сериозна – възраждащата се династия Хан плюс червените вежди. Започнала истинска гражданска война. Армията на Ван Ман била отново разбита и въстаниците обсадили столицата Чанян. Че я и превзели и отсекли главата на Ван Ман (който се бил мъжки до изтощение и от изтощение изпаднал в безсъзнание, та така и го пленили). Гън-ши направил Лоян столица (спомняте ли си този град, основан от великия Чжоу-гун, за когото ви разказахме в предния разказ). Обаче допуснал три грешки, които му стрували живота. Първо – отнесъл се враждебно към вождовете на червените вежди. Второ – преместил се от непристъпния Лоян (избран неслучайно от Чжоу-гун) в уязвимия Чанян. И най-голямата грешка – пратил старейшината на семейство Лю – ЛюСи, да умиротворява провинциите на североизток, при това с голяма армия и с разрешение да действа самостоятелно. След година ЛюСи си свършил работата на североизток и видял, че позицията на Гън-ши е слаба – в уязвимия Чанян и в лоши отношения с червените вежди. Давайте да го сменяме – рекъл ЛюСи на червените вежди и се обявил за император. Получила се доста мощна армия, че и с доста боен опит. Чанян бил обсаден. Гън-ши се отрекъл от трона в полза на ЛюСи, но това не го спасило. Той бил пратен да пасе коне в провинцията и бил самоубит. За награда ЛюСи оставил червените вежди да разграбят Чанян и да тероризират жителите му. Така, в 25 г. ЛюСи – фиг. 14, официално се възкачил на трона под името Гуан У-ди и тъй се появила втората част на династията Хан, известна като късната династия Хан. Новият император веднага преместил столицата в Лоян – хем непристъпен град, хем далече от каквото останало от привържениците на Ван Ман и Гън-ши в Чанян.
Фигура 14. ЛюСи – възстановителят на династията Хан. Той династията възстановил, но властта на евнусите от харема не ограничил. И проблемите продължавали. Докато се намерил кой да избие евнусите, но вече било толкова късно, че империята временно се разпаднала. Временно де, не се притеснявайте.
Късната династия Хан – какво става, когато евнуси почнат да управляват империята или дръж харема далеч от държавните дела. Тъжният края на династията Хан. ЦаоЦао.
И като така, трябвало да се концентрира властта-а-а-а… Първи го отнесли червените вежди. От многото сражения армията им се изтощила и била разбита от армията на императора. После го отнесли една по една въстаналите провинции, докато станало ясно, че Гуан У-ди контролира страната.
По времето на този император голямо влияние придобили така наречените странични покои (иначе казано харемът). Мислите си, че арабите са измислили харема. Ами, ами – и това (както и много други неща) са направили по подобие на Китай. Броят на жените на императора можело да достигне 6000. Преди Гуан У-ди имало 18 ранга на жените в харема. Видяло му се много и намалил броя на ранговете на 3 – достопочтена госпожа, прекрасна госпожа и избрана госпожа. Най-високият ранг бил достопочтена госпожа и дама с този ранг можела да стане официално жена на императора (императрица). Изборът за харема бил строг – на 8-мия месец от всяка година подбрани кандидатки на възраст от 13 до 20 години били оценявани от императорските съветници. Всички се натискали да дават дъщерите си в харема – зер някоя от тях можело да се издигне до достопочтена госпожа и после до императрица и да допринесе за получаване на тлъсти служби на членове от семейството си. Не дай си боже да стане императрица-регент на малолетен император. Тогава цялата рода можела да бъде назначена на възлови постове, за да подкрепя регентшата.
Та Гуан У-ди си имал официално императрица, обаче се развел с нея и си взел друга официална императрица, чийто син станал император под името Мин-ди (след смъртта на ГуанУ-ди) и управлявал от 57 до 75 г. След него дошъл синът на една от дамите от харема (императрицата официално нямала син) и под името Чжан-ди управлявал от 75 до 88 г. При него почнала една каша, тъй като евнусите от харема, императриците и достопочтените госпожи почнали много да си навират носа, дето не им е работа, т.е. в управлението на държавата.
Императрицата не могла да роди син на императора, обаче с тая задача се справила една от достопочтените госпожи. Този син бил обявен за наследник, обаче тая работа не се харесала на семейството на императрицата, щото достопочтената госпожа била от враждебно семейство. И императрицата почнала интриги. Императорът, вместо да смаже сплетните с желязна ръка в зародиш, уйдисал на императрицата и лишил сина си от наследство, а достопочтената госпожа била заточена и самоубита чрез отрова. Обаче тая достопочтена госпожа имала сестра, която също била достопочтена госпожа и взела, че и тя родила син на императора. И айде пак, всичките интриги отначало. Императрицата пак убедила императора да убие достопочтената госпожа и баща й, а пък остатъка от семейството й да прати в заточение.
С туй се запомнил Чжан-ди и като умрял, се получила идеална ситуация за императрицата – новият император, на име Хо-ди, бил в детска възраст (регенти трябвало значи да помагат на императора и императрицата вдовица и хайде да познавате от кое семейство били те). Ситуацията била доста подобна на тая, която ви описахме около клана Фудживара в японските ни разкази. Хо-ди управлявал от 88 до 106 г. Той си имал фобии – регентите били обявявани за държавни изменници и екзекутирани, а императрицата – и тя екзекутирана, но след обвинение в магьосничество.
След Хо-ди император станал Шан-ди, който по това време бил на 3 месеца и не живял много. Следващият император – Ан-ди, управлявал от 106 до 125 г. – и той бил дете, като се възкачил на престола. Императрицата пак не могла да роди мъжки наследник, която работа обаче свършила едно от достопочтените госпожи. И айде пак – достопочтената госпожа самоубита с отрова, синът й – заточен. Заточен, ама жив – гол-я-я-я-я-ма грешка на императрицата. След като Ан-ди умрял, императрицата решила да повтори номера с детето император и на престола бил поставен малолетният внук на Чжан-ди, който обаче царувал една година преди да умре (или пък и него го самоубили, не е много ясно). И тука на част от двора му писнало от историите с евнусите и императриците и решили да поставят на престола император, който да не е дете. Кандидат имало – синът на Ан-ди, който бил поставен на престола, след като въстаниците просто пребили евнусите, които охранявали заточеника по поръка на императрицата. Та за „заслуги“ пред новия император Шун-ди тази императрица и семейството били заточени чак във Виетнам. Императорът обаче пак налетял на императрица, дето не могла да роди мъжки наследник. Тая работа пак свършила една достопочтена госпожа и синът станал император след смъртта на баща си. Малолетен, разбира се, и като така, изкарал на трона няколко месеца, преди да се спомине. И айде пак – малолетен император на трона, а регент – роднина на императрицата – вдовица на Шун-ди. Тоя император бил на 7 години и управлявал под името Чан-ди до 145 г., когато регентът го убил и на трона бил поставен 14-годишният Хуан-ди. Голяма грешка – той бил само на 2 години от пълнолетие и успял да доживее дотогава (същинско геройство). С хитрост обаче – оженил се за сестрата на императрицата вдовица. Хуан-ди бил доста изобретателен – императрицата вдовица и сестра й – действащата императрица, изненадващо се споминали една след друга. Останал само регентът, който бил от същото семейство като императриците. Хуан-ди се оправил с него просто – нападнал двореца му с гвардията си и регентът се самоубил. Цялото му семейство било екзекутирано. Имало обаче още силни семейства и императорът бил принуден да се ожени втори път. Той се оправил и с това – след няколко години по стандартната процедура, императрицата била обвинена в магьосничество и екзекутирана, а с нея и цялото й семейство. Та, още един конкурент за властта бил отстранен. Хуан-ди се оженил трети път – и айде пак – налетял на императрица, която не му родила син. Когато Хуан-ди умрял, тази императрица назначила за регент… баща си. Император станал Лин-ди, който бил пра-правнук на Чжан-ди. Той управлявал 21 години. И в началото на управлението му назряла криза, защото на съветниците му и на аристокрацията й било вече яко писнало от действията на евнусите и императриците. И съветниците и аристокрацията решили да действат – фиг. 15.
Фигура 15. Аристократи от династията Хан.
Императорският регент и Великия наставник на императора (шефът на учителите му) почнали да мислят какво да правят с евнусите. Да ги избием – рекъл Великият наставник. И почнали. Обаче избиването не вървяло с бързи темпове, защото императрицата вдовица със всички сили защитавала евнусите (и как иначе – те били основата на влиянието й в двора и над императора). Регентът и Великият наставник използвали гадатели, които предрекли, че небето не е благосклонно към евнусите.И избиването потръгнало. Виждайки дебелия край на тоягата, евнусите решили да убият регента и заставили императора да подпише заповед за арестуването му. Та регентът бил арестуван и убит, а също и Великият наставник, та и семействата им, а евнусите заели всички ключови постове в държавата и така чак до 184 г. И се почнало – продажба на постове, гонения на учени хора и чиновници. Отговорът – въстание след въстание, а и сюн-ну (хун-ну) пак почнали да нападат от север и дори завоювали територии, които били зад Великата китайска стена. Китайските селяни започнали да напускат тези райони и да мигрират на юг. 18 милиона човека мигрирали. В Китай започнал да настъпва хаос. Небето почнало и то да се сърди – земетресения, наводнения и суши се нижели една след друга. Императорът обаче си държал на евнусите. И ето, в 184 г. се засилило появилото се няколко години преди това движение на жълтите кърпи, предвождано от Чжан Цюе, който казвал, че небето е отнело мандата на императора да управлява. Избухнало огромно въстание, срещу което управляващите евнуси хвърлили огромна армия и едва се справили – жертвите от битките били половин милион души. Евнусите назначили военни пълномощници за областите на империята, които трябвало да се разправят с последователите на жълтите кърпи. Грешка – някои от тия военни пълномощници хич не гледали с добро око на евнусите, а сега имали и армия и широка автономия на действие. Един от тези генерали – Дун Чжоси прочиствал райончето, като при това държал няколко дивизийки на ротационна основа на 80 километра от столицата – ей тъй, за всеки случай.
И случаят дошъл през 189 г., когато императорът Лин-ди най-накрая умрял. На трона се възкачил 13-годишният по-голям син на Лин-ди – ЛюБян. Регент била майка му – императрицата вдовица (че кой друг), а силният човек бил третият – брат й Хъ Цзин, който бил командващ императорската армия и наставник на императора. Младият брат на императора обаче бил под командването на баба си (майката на императрицата вдовица и нали се сещате за йерархията в китайските семейства – най-старият е шефът) и като така шефът на евнусите Цзян Ши бил привлечен да помага на този малък син. Три групировки значи. И като така – нищо добро за империята и династията.
В играта на трите групировки първата стъпка направили евнусите. Те решили да убият императора и да поставят на трона брат му. Заговорът бил разкрит, Цзян Шил бил екзекутиран, а бабата била пратена на заточение, където скоро умряла (не е ясно от каква смърт). Да избием евнусите – това било предложено на триумвирата около императора, обаче императрицата – вдовица била против (някои евнуси били нейни хора). Тогава един от заместниците (и роднина) на командващия армията Хъ Цзин на име Юан Шао – фиг. 16, заповядал на генералите от провинциите, включително и на Дун Чжо, да пишат доноси до императора против евнусите.
Фигура 16. Генерал Юан Шао. Избил евнусите, но било вече късно да спаси династията Хан и целостта на империята.
Писали генералите, писали и един ден Хъ Цзин се явил при императора и императрицата и поискал да избие евнусите на основата на доносите. Евнусите разбрали за това, подмамили Хъ Цзин и го убили. Обаче армията в столицата била под командването на Юан Шао, който атакувал двореца и избил де що евнуси види – 2000 човека. Главният евнух успял да избяга и взел със себе си младия император, но не задълго – войниците на Юан Шао го хванали и го удавили в Жълтата река (Хуанхъ). Действие второ на играта приключило.
И почнало трето действие. Нали си спомняте за дивизиите на Дун Чжо, държани на 80 километра от столицата. Като усетил безвластието, Дун Чжо заповядал на тези дивизии да влязат в столицата. Освен това, Дун Чжо намерил императора и с императора като знаме, дивизиите му влезли в столицата Лоян. Юан Шао трябвало да бяга, Дун Чжо заставил императрицата да смени императора с по-малкия му брат Лю Се. След това императрицата вдовица била убита. Дун Чжо обаче не господствал дълго. Юан Шао събрал армия на изток и настъпил към столицата Лоян. Дун Чжо трябвало да бяга оттам, което той и направил в 191 г., като надлежно опожарил столицата. Дун Чжо се укрепил в Чанян, но там бил убит в 190 г. Действащият император Лю Се останал без поддръжка.Централизираната власт в империята се разпаднала и местните владетели почнали да се боричкат за територии (досущ същата ситуация като в Япония в периода Сенгоку, за който ви разказахме в предишните ни разкази). Но в Китай станало още по-интересно – имало и трети силен човек на име ЦаоЦао – фиг. 17. А както знаем, когато съперничещите си центрове на власт станат три, може да се появи истински хаос.
Фигура 17. ЦаоЦао – генералът, който ще сложи край на династията Хан. Синът на ЦаоЦао е първият император от следващата династия, която управлявала най-голямото от трите парчета, на които се разпаднала китайската империя. Но не се отчайвате – ще дойде свръхмощната ранна династия Тан и територията на Китай ще стане с 40% по-голяма отколкото е днес.
ЦаоЦао в началото бил генерал – „доста способен генерал и много добър поет“ в армията на Юан Шао. Армията на Юан Шао била базирана на коалиция между аристократи от изтока и след смъртта на Дун Чжо тази коалиция вече нямала с кого да се бори и почнала да се разпада – та по това време ЦаоЦао се отделил от Юан Шао. В 196 г. ЦаоЦао принудил императора да се премести от Чанян в Лоян. Контролът над императора усилил позициите на ЦаоЦао. Дотолкова, че в 200 г. армията на ЦаоЦао разбила армията на самия Юан Шао и подчинила почти целия северен и западен Китай. Почти целия, защото на запад оставал малък регион, под контрола на друг много талантлив генерал – Лю Бей, който на всичко отгоре бил далечен родственик на управляващата династия Хан. На юг също течала консолидация – един друг талантлив генерал, а след смъртта му – братът на този генерал, на име СюнЦюан, поставил под контрола си областите на юг от голямата река Янгдзъ (то по-голяма от тая река в Китай няма).
ЦаоЦао управлявал подконтролните си територии до смъртта си през 220 г. Стратегията, която следвал, била проста – предизвикал оттеглянето на действащата императрица и убил синовете й. Цел – разчистване на пътя на собствената си дъщеря към поста на императрица. Многобройните титли на ЦаоЦао били наследени от сина му Цао Пей и ето как императорът Лю се оказал в сложна ситуация, обграден от хора от семейството на ЦаоЦао, заемащи най-високите постове в държавата (че и един от тях спял до него под формата на императрица). Тактиката на семейството на ЦаоЦао била проста оттук нататък – императорът Лю Се или ще се отрече, или ще бъде самоубит, или пък ще му се случи някое случайно смъртоносно нещастие. На Лю Се му се живеело и на 11 декември 220 г. той се отрекъл в полза на Цао Пей. 400-годишното управление на династията Хан завършило. С него ще завърши и нашият разказ. Цао Пей се провъзгласил за първи император на династията Вей, а какво станало след това и как се стигнало до появата на могъщата династия Тан, ще ви разкажем в следващия ни разказ. В Китай започнала епохата на троецарствието – на запад управлявал Лю Бей, който се считал за наследник на династията Хан. На юг управлявал Сюн Цюан, а в останалата част на империята управлявала династията Вей. Започвало китайското средновековие.
