Д-р Петър Ламбрев: Истински ценните учени са тези, които са „обременени“ с особен вид идеализъм и принципност

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Петър Ламбрев, доктор по биофизика, старши научен сътрудник, ръководител на групата „Фотосинтетични мембрани“ в Биологическия изследователски център Сегед, Унгария.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

Може да прозвучи като липса на добра организация, но при нас „типичният“ работен ден не съществува. Не малко дни минават без да вдигнеш нос от екрана – дали в писане на проект в последния момент или статия, или рецензия. В други пък може изобщо да не стигнеш до бюрото, бягайки между оранжерията (отглеждаме грах и арабидопсис), биохимическата лаборатория на 1-вия етаж (изолираме тилакоидни мембрани), ултрацентрофугата на 2-рия етаж (пречистваме белтъчните комплекси) и лазерната установка в приземния (измерваме пикосекундни кинетики на флуоресценцията). После има лекции за студенти, институтски семинари или брейнсторминг сесии, които моят, на хартия пенсиониран, ръководител Гьозо Гараб нарича „джамборе“, и които понякога продължават до ранните часове. После има (или имаше – до началото на тази година) пътувания и конференции, репетиране на презентации, дискусии и дебати денем или нощем, в семинарна зала или бар, или пък 72-часови експериментални сесии в синхротрона „Даймънд“ в Оксфордшир, следвани от тридневна физическа и умствена рехабилитация. И на домашен терен, всеки ден има изненади (нов конкурс с краен срок понеделник), въпроси (колко микромола сърфактант ще освободят белтъка от мембраната без да го денатурират безвъзвратно) и технически предизвикателства (криостатът губи вакуум, а турбопомпата е повредена). Но, рано или късно, следват малки или големи „Еврика“ моменти, с които всичко се отплаща…

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?


РЕКЛАМА:

***

Както във всяка област на фундаменталната наука, само бъдещето ще покаже истинските постижения и техните реални ползи. Като говорим за фундаменталност, може би няма по-основен процес от фотосинтезата, която осигурява с енергия практически всяко живо същество на планетата. Не само кислородът, който дишаме, но и нефтът и въглищата са фотосинтетични продукти. Вярвам, че познавайки в детайл физичните механизми на фотосинтезата и биологичните структури, които ги поддържат, ще можем да създадем нови технологии за достъпна и чиста енергия – вече е напълно ясно, че това е едно от главните и неотложни предизвикателства за човечеството. Друг въпрос е изхранването на 10 милиарда души само след две-три десетилетия, при положение, че практически няма останали незасети плодородни земи. Нито един учен няма индивидуално да разреши тези глобални проблеми, прогресът днес върви с малки стъпки, капка по капка. В нашата група например изследваме как светлинната енергия се поглъща от хлорофилните молекули в клетките на растенията и водораслите и специално физичния пренос на енергия от една молекула на друга до така наречения фотохимичен реакционен център. Изолирайки белтъчните комплекси, които носят хлорофилните молекули, и поставяйки ги в различни моделни системи, ние успяхме да покажем например как електронните взаимодействия между хлорофилите се регулират от белтъка, който „усеща“ околната среда. Тези взаимодействия осигуряват ефективното усвояване на всеки погълнат фотон, но и са в основата на т.нар. „нефотохимично гасене“, с други думи важната способност на светлосъбиращите белтъчни комплекси да се самоизключват, за да защитят реакционния център от пренатоварване. В бъдеще изкуствено създадени устройства биха могли да използват същите принципи и механизми.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Може би най-основните характеристики на човешкия вид, които всеки носи в себе си – вроденото любопитство, склонност към отегчение от познатото, стремеж към непознатото и алчност за нови постижения. Останалото е обстоятелства. А редовното упражняване на наука не само възпроизвежда мотивацията, но неизменно води до зависимост и пристрастяване – всеки успешен експеримент, приета статия и открит цитат активират мозъчната система за възнаграждение с мощен тласък на допамин и норадреналин. Това е обяснението защо учените са отдадени на свръхвисококвалифицирана свръхнископлатена работа (особено на изток от англо-франко-германоезичните държави) с неограничено работно време.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Банално или не, аз съм убеден, че в голяма степен сегашната ми „форма“ е дадена от научния ми ръководител в университета, по-конкретно професор Василий Гольцев от Биологическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. На времето с доцент Божидар Галуцов водеха най-интересните лекции, заради които, изненадващо за мен, избрах специализация в катедрата по биофизика и радиобиология. Като дипломант и после докторант научих не малко от проф. Гольцев, не само за правилото на Каша-Вавилов, модела на Лотка-Волтера, вертикални преходи, седло-възлови бифуркации и забавена флуоресценция, но и за това как се анализират и обсъждат сложни въпроси, как се изгражда функциониращ колектив и как да се забавляваме дори когато работим. Разбира се, не малко важно е и обстоятелството, че след дипломирането си получих покана от Гьозо Гараб да работя в неговата лаборатория по програмата „Мария Кюри“ на ЕС, което ме срещна с множество модерни технологии и невероятни личности от различни лаборатории.
6. Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?
Излишно е да коментираме недостатъчното финансиране на науката и образованието в Централна и Източна Европа и последиците от това. По-скоро бих искал да обърна внимание на една глобална и опасна според мен тенденция за скоростна надпревара, която финансово ръководи науката. Проблемът е, че в последните години все повече се набляга на количество лесноизмерими наукометрични показатели – брой публикации и т.н. Това неизменно идва в ущърб на качеството или поне на възможността да се инвестира време и ресурси в проект, който може да изисква няколко години подготовка преди да донесе осезаем резултат. Вместо това, по-лесно е да се правят бързи изследвания с познат и изпробван формат, които почти гарантират скорошно публикуване, но също почти гарантирано не разрешават сложни проблеми. Още по-обезпокоителна е тенденцията за тотално финансиране на конкурентни начала и сравняване на научните резултати главно по т.нар. „импакт фактор“ на списанието, в което са публикувани. От една страна това генерира силна положителна обратна връзка за списанията с по-висок показател, до установяване на практически монопол, както да кажем в света на потребителските технологии. От друга страна, същият принцип поставя в неравнопоставена ситуация учени от различни сфери. Така списанията специализирани в биофизиката не могат да се съпоставят с тези в медицинските науки, просто мащабите са различни. Отново, това създава тенденция за концентриране в определени сфери и натиск над учените да изоставят темата в която „вярват“ и се чувстват подготвени и се насочат към друга с по-високи показатели, само за да може да продължат да работят.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Истински ценните учени са тези, които са „обременени“ с особен вид идеализъм и принципност – черти, които за жалост в последните десетилетия в България постепенно, но неотменно отстъпваха пред други морални ценностни системи, което прави живота и работата на учените още по-трудни днес. Като добавим унизителните заплати и невъобразима масова институционна корупция, задушаваща всички обществени области, цяло чудо е как оцеляват българската наука и учени. Другият проблем е, че за разлика от бизнеса, съвременната наука е изцяло и тотално глобализирана и пазарът на науката е единен. Учените в Източна и Западна Европа, заедно с техните колеги от САЩ, Япония и Нова Зеландия работят над едни и същи проблеми, публикуват в едни и същи списания резултати, които изискват еднакво качество и количество изследователски труд. Но ресурсите с които разполагат и материалното им възнаграждение се различават с порядъци. Това е нестационарно състояние, което не може да се поддържа дълго. Съвременна и смислена наука в България за в бъдеще е единствено възможна, ако българските учени са равнопоставени с техните европейски колеги, както материално, така и в общественото съзнание.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Трябва да се говори за наука. За да спрат хората да се наливат с белина против ковид-19. За да не палят 5G кулите. За да не гласуват за президенти, които твърдят, че глобалното затопляне е измислица. За да не мислят, че Земята е плоска и ваксините водят до бездетност и проследяващи чипове.
Трябва да се говори за наука, защото науката разчита на спонсори, които поне в Европа са почти изключително държавни институции, които от своя страна се ръводят от общественото мнение. Очевидно е, че бъдещите нововъдения в медицината, енергетиката, роботиката, транспорта, телекомуникациите и социалните мрежи, космическия туризъм и космическата минно-геоложка индустрия, ако щете, ще зависят от днешния прогрес във фундаменталните науки. Но също така е важно да помним, че университети и академичните институти обучават утрешните лекари, електроинженери и архитекти. Без наука няма и образование, без образование, няма икономика. Може да е трудно днес да направим точна оценка на бъдещите социално-икономическите ползи от дадено научно изследване, но не е трудно да предвидим последиците от липсата на научни институции, изследователи и изследвания – те ще са катастрофални, от планетарен мащаб.


Европейска нощ на учените 2022 г.: