Д-р Марин Железов: Нормалните хора излизат в отпуск, за да отидат на почивка, ние излизаме в отпуск, за да може най-после да работим повече…

Кратка информация за изследователя

Д-р Марин Димов Железов, специалист по анатомия и докторант към катедра Анатомия и клетъчна биология, МУ-Варна.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

По време на учебните семестри около 60% от времето ми е ангажирано с преподавателска дейност. Преподавам анатомия и клетъчна биология на студенти по медицина и дентална медицина. На част от семинарните упражнения правим дисекции и обсъждаме макроскопския строеж на човешкото тяло, на други – студентите изучават под микроскоп структурата на човешките тъкани и органи. Участвам като лектор и в свободноизбираемата дисциплина по невробиология, където обсъждаме най-модерните развития в областта на невронауките.

10-20% от времето ми е ангажирано с административна работа. Учудващо е колко много документи трябва редовно да се подготвят покрай преподаването, изпитването, текущия контрол и оценяването на студенти, отчитането на научната работа по проекти и докторантурата, кандидатстване по нови проекти, атестиране като преподавател и докторант, воденето на курс като курсов ръководител и т.н. Имало е периоди, в които е отнемало повече време да опиша свършената научна работа отколкото е отнела самата работа. Ужасно досадно, да, но необходимо: проектите са големи, сложни, изискват множество консумативи, апаратура и колаборации с колеги, както и изрядно следване на юридическите, финансови и етични аспекти. Документацията е тежка, но без нея би настъпил по-голям хаос.


РЕКЛАМА:

***

Останалите 10-20% от времето ми остават за „правене на наука“. Работя по множество проекти в колаборации с колеги от страната и чужбина. Типични ежедневни дейности са проучване на новите изследвания, събиране и дисециране на тъканен материал, обработка на материала в хистологична лаборатория, микроскопиране и дигитално заснемане на зоните на интерес. След това получените снимки са анализират със специални алгоритми, за да се извлече информацията от тях.

Проектът по докторантурата ми изследва как имунната система на мозъка, т.нар. микроглиални клетки, влияе на неговото развитие преди да се родим. Създадохме интердисциплинарна научна група е с колеги от IT сферата и работим над пресечните точки между двете дисциплини. В чужбина е обичайно обучаващите се млади невроучени да усвояват компютърно програмиране и data science в дълбочина, тъй като съвременните методи ги изискват. В България голяма част от невроучените сме завършили първо медицина и се налага да си „наваксаме“ с техническите умения.

Времето за правене на наука в рамките на официалното работно време е крайно недостатъчно. Това е общ проблем за повечето преподаващи академици по света. Недостатъчно е не само в организационния, но и в духовния смисъл – човек става учен заради любознание и вътрешната страст да изследва света. Това е жажда, която трудно се утолява. Ето защо „научната работа“ не се ограничава единствено в рамките на работния ден, а си я „носим“ у дома и мислим за нея независимо къде се намираме.

Нормалните хора излизат в отпуск, за да отидат на почивка, ние излизаме в отпуск, за да може най-после да работим повече…

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Публикувал съм хипотезата как имунната система е вероятен ключов играч в развитието на мозъчните структури, отговорни за просоциалното поведение, съответно, неговите отклонения, при човек. Имунните клетки са много чувствителни към манипулиране, така че това дава посока за изследвания на имунни терапии на антисоциалното поведение.

Публикувал съм и теорията за „микроглиялна адипобиология“, която цели да обясни връзката между храненето, затлъстяването и промените в мозъка и поведението на човек чрез ролята на мозъчната имунна система като медиатор.

Работата ми по докторантурата, която ще публикувам скоро, включва голям обем емпирични изследвания върху разпределението на микроглията в развиващия се човешки мозък и отношението й спрямо гъстотата и активността на незрелите „прогениторни“ клетки там.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Любознанието. От дете знаех, че ще се занимавам с наука, колкото и тривиално да звучи. Обожавам да приемам нова информация за света. Като учен мога сам да създавам нови знания.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Имах изключителния късмет като студент да се намирам на точното време и място, за да срещна доц. Георги Чалдъков и проф. Антон Тончев от катедрата по Анатомия и клетъчна биология. Благодарение на менторството, приятелството и създадените възможности за кариерно развитие, тези хора спомогната за осъществяването на мечтата ми да съм учен. Това е много важно за България, където пътят към науката не е ясно определен. За да си учен в моята област тук ти трябва комбинация от много специфични редки условия и късмет да ги откриеш. Не е като да се запишеш в някой Западен институт, където имаш лесен достъп до лаборатория, консумативи и обучителни курсове.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Първият проблем на един млад човек, който иска да се занимава с невронауки в България е какво да учи. Съвременните невроучени навън се обучават на множество методи, включващи експериментална психология, електрофизиология на мозъка и функционален магнитен резонанс. Изучават и компютърно програмиране и data science. В България учените, които владеят тези методи са малко и най-често разпръснати в различни институции. Така е много е трудно човек да придобие холистични методологични умения.

Вечният проблем с финансирането на научни изследвания и заплащането на научния труд продължава да е в сила. Мотивационните клишета повтарят да следваме страстта си, независимо от условията, но в реалността, един млад човек със страст към науката в България се сблъсква с (1) абсурдно ограничен избор на работни места, (2) огромна конкуренция и „окопни войни“ за тях, (3) толеранс към експлоатацията от страна на висшестоящи защото няма алтернативи, (4) недостиг на колеги с опит, които да го обучават, особено ако проучването включва иновативни методи, (5) недостатъчен брой проекти за финансиране на научни изследвания, които дори да успее да спечели носят (6) десетки пъти по-малко финансиране от необходимото за правилно провеждане на изследването. Всичко това се случва на фона на месечно заплащане, което е смешно и жалко. Имайки предвид колко малък е броят учени в България и колко значима е дейността им за цялото общество, то адекватното заплащане на техния труд, който е незаменим и неповторим не би трябвало да представлява трудност, но абсурдът е налице. Говорим за буквално шепа хора, чийто ум вместо да развива теории и създава иновации е ангажиран с тревоги как да плати битовите сметки и дали финансовото състояние ще му позволи да създаде семейство преди да натрупа прекалено много мутации. Проучванията показват, че такъв тип финансови тревоги намалят ефективното IQ на човек с до 40 пункта. Това е разликата между умствено надарен и отличник в помощно училище. Толкова е абсурдно, че започвам да мисля, че ситуацията е нарочно такава. Моите приятели в IT сферата, само с бакалавър и без опит започват със стартова заплата, която е между 4 и 8 пъти по-висока от моята, не им се налага да работят вечер, почти всеки уикенд и в отпуск. Повишават ги на всеки 6 месеца. Изплащат по няколко апартамента, имат си нает офис, лични асистенти и достатъчно капитал да инвестират и градят бизнеси в свободното си време. Могат да си позволят да правят по няколко деца. Карат добри коли и ходят редовно на почивка по екзотични места. Вярно, че човек не става учен за пари, но тук не говорим за богатства, а за базово покриване на битовите нужди, за да можеш да създадеш семейство. И на фона на абсурда „говорещите глави“ по телевизията редовно се клатят, повтаряйки „Защо младите лекари/учени напускат България?“. Абсурдът е пред очите ни, всички го виждат, всички го знаят, някои плуваме в него. Да задаваш този въпрос по медиите с престорено учудване и незнание е престъпление.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Vide supra („виж по-горе“ от латински, бел. авт.)

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Говоренето за наука е не просто необходимо, а задължително. Науката е много сложен процес на търсене на истината. Аз самият не разбирам напълно какво правят моите колеги, а работим в една област. За специалист от друга сфера ще е още по-трудно, а за неспециалисти – направо невъзможно да разберат дейността ни. Правилната научна комуникация е задължителна, за да могат хората да разбират какво се случва, какво е открито, какво означават новите открития. Лошата научна комуникация е една от причините са съвременната епидемия от дезинформация по отношение на важни теми в медицината и психологията. Докато учените си стоят затворени в лабораториите, измамниците красноречиво и с измамна доброжелателност „информират“ хората с лъжи. Докато учените изследват, че 2+2=4, то масово хората са бомбардирани с информация, че 2+2=картоф, обикновено, за да купят нещо. Веднъж, след като мозъкът е формирал убеждение, то всякаква информация в противното бива отхвърлена. Това е т.нар. „backfire effect”. С други думи, дори сам да преброиш до 4, ще станеш още по-убеден, че 2+2=картоф. Да не говорим, че съвременните научни методи са толкова сложни, че „броенето до 4“ е невъзможно освен за тесните специалисти в областта. От това следва, че е невъзможно дори за много интелигентен човек с много свободно време да проверява истинността на важни факти, още повече ако той не знае, че даден „факт“, който намира за правилен е грешен. Например, „всички знаят“, че „зеленчуците са полезни, а месото е вредно“, докато цялата наука зад растителните токсини, антинутриенти, лектини, салицилати, хистамини, фитинова киселина се игнорира и осмива ако повдигнеш темата. Ерес е да споделиш научния опит как елиминирането на растителните токсини и диета, основана изцяло на месо и животински мазнини може да вкара в ремисия някои от най-тежките хронични заболявания. Чудя се, колко ли от „фактите“, например за космоса, които вземам за даденост са всъщност грешни и не го осъзнавам поради лоша научна комуникация.


Европейска нощ на учените 2022 г.: