Д-р Маргарита Серафимова: Научното творчество е също творчество, подобно на артистичното

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Маргарита Серафимова, ОНС доктор по Теория и история на литературата и Доктор на науките по Теория и история на културата. Месторабота: Институт за балканистика с Център по тракология, БАН

След два доктората, три монографии, многобройни статии, участия в изследователски проекти и научни форуми, както и с дълъг стаж като университетски преподавател на хонорар или с временни трудови договори – останах без научно звание. Ето че понякога се случват и такива странни неща. Казвам това с известна „амбициозна меланхолия”, ако си послужим с израза на Пруст, който го използва, за да обрисува образа на един непризнат художник.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

През последните години работя като редактор и координатор в едно научно списание (Études balkaniques), което излиза на няколко световни езика. Всекидневието ми налага строга дисциплина, защото от години съвместявам научната работа с професионалните си задължения, които при мен са две отделни неща. Ето защо, денят ми започва много рано, за да мога да отделя необходимите от 4 до 6 часа дневно за четене и писане. Включително и в почивните дни, включително и през ваканциите.


РЕКЛАМА:

***

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Винаги има известно предизвикателство да питате някого, който се занимава с хуманитаристика, каква полза има обществото от неговата наука. Трудно може да се обори широко разпространената максима, според която познание, което не носи пари, е безполезно. Академичната стратификация от своя страна дублира житейско-практическата, противопоставяйки авторитетните на откровено непрестижните факултети, особено при разпределянето на бюджетите. Както напомня и Пол Рикьор: да вървиш по пътя на философията значи да се обречеш на неуспех в житейски план.
Случвало се е например, лингвисти, социолози, антрополози, да бъдат обвинявани, че заимстват понятия и методи от физиката или математиката – накратко, че използват престижа на точните науки и да ги прилагат към… неточните. Един вид, не им е работа на хуманитаристите да се врат в сериозните дискурси, от които не разбират нищо.
Много може да се говори за ползата от уж безполезното знание, което носят хуманитарните дисциплини, но ето един различен ракурс към темата: когато „сериозните” науки проявяват поетичната си страна.
Каква е например ползата от актуалното днес търсене на „божествената” частица? Съвременната физика в действителност се доближава до изкуството и подобно на литературата се заема с невидимото. Хигс бозонът, суперсиметрията, антиматерията и целият този свят, чиито размери се свеждат до една милиардна част от милиметъра и време една милиардна от секундата, разкриват красотата на един свят, който никой не може да види. Детекторите на ЦЕРН се превръщат в катедралите на новите времена. Както споделя в свое интервю един от физиците, работещи там, колайдерът е най-голямата машина на света, само че поетична машина, тя не произвежда нищо, не служи за нищо.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Чистата наука – особено в моя случай, защото не ми носи никакви материални облаги. Научното творчество е също творчество, подобно на артистичното.
Занимавам се с компаративистика – специалност, която изучава не само връзките между литературните творби, но и връзките на литературата с изкуствата, както и връзката ѝ с науките. Особен интерес представляват например точките на пресичане между изкуствата и науките, с което се занимава т.нар. епистемокритика.
Интересни са също такива частни случаи, като този, когато един писател, Мишел дьо Монтен, утвърждава есето, очарован от свободата на изразяване, която то му дава, без сам да знае, че слага началото не просто на един литературен жанр, а на форма на изразяване, която ще послужи еднакво добре и на поетите, и на учените.
Или да се спрем на въпроса за разказването – не само в художествените, но и в научните текстове. Съвсем очевидно е, че наука не се прави само с лаборатории, но и с думи. Нещата съществуват сами по себе си, но биват възприемани единствено като феномени, т.е. представени в дискурс. Важността на наративните форми за експониране на знанието изисква да се преосмислят границите между познание и литература.
Да вземем за пример някои утвърдени имена в науката, наши съвременници. Така Умберто Еко споделя че при защитата на дисертацията си е бил обвинен в „повествователна заблуда”, понеже в труда си излагал не само резултатите от проучванията си, но и целия път до тях, включващ проверката на различни хипотези. Бил критикуван, че разказва историята на своето изследване така, сякаш е детективски роман. По-късно прочутият семиотик споделя, че този случай му подхвърля една фундаментална идея, която започва системно да прилага в по-нататъшните си академични трудове: „Във всяка научна книга, казва той, трябва да има някаква интрига”.
Любопитен е опитът и на един забележителен историк, Карло Гинзбург, който в книгата си Сиренето и червеите: Космосът на един мелничар от XVI век изследва представите за вселената в народната култура през съдбата на един фриулски мелничар, изгорен от инквизицията. В този случай ученият върви по обратния път: стъпва върху свидетелства, от които прави увлекателен, почти романен разказ така, както романистът стъпва върху фикционални истории, за да постигне „ефект на реалност (Р. Барт). В крайна сметка и двете страни стигат до едно и също – добре разказана история, която съдържа истина. Както виждате, между двете няма китайска стена.
В същото ни убеждава и примерът с Беноа Манделброт, родоначалника на фракталната геометрия, чиито книги представляват интригуващи четива дори и за непосветени, и който споделя намерението си, описвайки своята теория, както сам казва, „да накара специалистите от различни науки да мечтаят и творят заедно с мен”.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

На първо място: трудностите.
Понеже научната ми кариера не протече по обичайния начин, в повечето случаи се е налагало да работя нещо друго, за да се издържам, и да намирам време за научните си занимания в свободните от работни задължения часове. Това ме направи по-функционална, по-мотивирана и по-активна. Занимаващите се с бизнес, например, добре знаят, че когато се налага спешно да се свърши нещо, то трябва да се възложи на най-заетия човек в офиса, понеже той не е склонен да се размотава и да пилее свободно време.
Освен това: в развитието ми като изследовател – както обикновено става – се намесва и житейската ми биография.
Да вземем например книгите ми. Първата, Писмото и романът (2001), е плод на един по-камерен, по-кабинетен тип проучване, докато още търсех собствения си стил на анализиране и проучване. Втората ми книга, Пространството в литературата (2018), следва моите собствени движения в различни житейски, професионални и изследователски пространства в продължение на 16 години: постдокторалните ми специализации в Швейцария, пътуванията, преподаването ми в различни висши училища в България, както и в един френски университет в продължение на шест години. Ето защо тази книга е най-отворена, най-мащабна, както в географско отношение (писана е в Женева, Клермон Феран и София), така и по отношение на приложените подходи и дисциплини (комплексността на обекта на изследване наложи прибягването до методи, заимствани от феноменологията, когнитивистиката, антропологията, наратологията и пр.). Третата ми книга пък, е посветена на романните находки на турския писател нобелист Орхан Памук в търсене на отговор кое би могло да донесе световно признание на един балкански писател. Тази книга е резултат от пребиваването ми в Института за балканистика.
Ето как научните ми занимания отблизо следват извивките и обратите на моята биография. Мисълта е неотделима от биографичното. Както казва един автор, човек пише с белезите си.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Както вече стана ясно: да се доказват в неравната битка с други науки и други практики, които са с много по-голям обществен престиж.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Учените сравнително рядко попадат във фокуса на вниманието на медиите, а още по-рядко става дума за личностните им качества или за трудностите, които изпитват при утвърждаването на идеите си. Така че – важно е обществото да им осигури трибуна, а учените от своя страна пък е необходимо да говорят на разбираем език на обществото.

Необхдимо е също да има повече гъвкавост. Системата в момента функционира като щампа, при което всеки който стърчи отвън, е обречен. Какво точно имам предвид разбира всеки, който е запознат с новия закон за степените и званията, който абсолютизира т.нар. „наукометрия”. Взирането от страна на буквоеди в буквата на закона, заплашва да убие всяка съзидателна личност. Истинското творчество, в това число и научното, е невъзможно да бъде поставено в предварително разчертани рамки. Българският закон в този си вид трудно разпознава научния талант.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Учените имат много общи черти с хората на изкуството: въображението, разбира се, както и усетът към красотата, нещо като шесто чувство, което ги води към истината – математиците например смятат, че когато една формула е красива, нарастват нейните шансове да се окаже и вярна. Освен това, много от големите учени на всички времена, са били също и хора на изкуството, още от времето на Леонардо.


Европейска нощ на учените 2022 г.: