Д-р Магдалена Абаджиева: Само една силна държава може да рекламира успешно изучаването на националния си език

 

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Магдалена Абаджиева, главен асистент, доктор, Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин” – БАН.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …


РЕКЛАМА:

***

Думата “ежедневие” за мен стои близко до думата “еднообразие”. За учения е важно на първо място да избяга от еднообразието. Не трябва да го допуска в очите, с които гледа към науката, не трябва да губи любопитството си и стремежа да бъде откривател. Аз съм езиковед, работя в Секцията за история на българския език към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин” – БАН. Но се интересувам и от съвременните проблеми, пред които е изправен езикът ни, пред които сме изправени ние, учените – като негови носители и като хора, които трябва да го съхраняват и пазят от чуждите влияния, от грешките, от лошите думи и от забравянето. Защото красиви български думи всеки ден са застрашени от това да бъдат забравени. Ето пример – все по-често чувам „комуникирам” вместо „общувам”; „стартирам” вместо „започвам”. Една много хубава българска дума като „нововъведение” съвсем затихна, изместена от иновациите. Примерите са много. Всеки ден внимавам да не губя остротата на погледа си към думите. Интересувам се от това какво говорят хората, как говорят, какви послания отправят, за да мога да им бъда полезна със знанията си и да им помогна да постигнат по-голяма близост с родния си, български език. Една от последните езикови бележки, които написах, беше за разликата между думите „дистанция” и „разстояние”. Те се разглеждат като синоними, но се оказва, че могат да бъдат и коренно противоположни. Защото дистанцията е обикновено нещо, което не трябва да се преминава. Покрай коронавируса тази дума се използва много често. Често чуваме: „Спазвай дистанция!”, докато разстоянието може да ни доближи, то е онова, което можем да изминем, за да застанем един до друг.
Работя, разбира се, основно по проектите на своята секция, които са ориентирани най-вече към изследване на писмените ни паметници от миналото. По проекта „Написаното остава. Пиши правилно!”, в който също участвам, разработваме езикови задачи, организираме състезания в училищата в цялата страна. През 2019 г. спечелих тригодишен проект по Националната програма „Млади учени и постдокторанти” на Министерството на образованието и науката на Република България и съм благодарна за тази възможност.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Дисертацията, която защитих през 2017 г., беше на тема „Павликянската книжнина от XVIII век в историята на българския език”. За първи път беше обстойно проучен най-ранният датиран и достигнал до нас образец на т. нар. „павликянска книжнина” или, както се опитвам да преосмисля това определение – книжнина на българите католици на народен език. Обект на моята работа беше ръкопис №778 на Петър Ковачев Царски, който се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Климент Охридски”. След това научните ми търсения продължиха в посока към този недостатъчно добре изследван дял от българската литература, а именно книжнината на българите католици, създадена в периода XVII-XIX век. Проектът ми, подкрепен от Националната научна програма „Млади учени и постдокторанти” на Министерството на образованието и науката на Република България, носи заглавието „Книжнината на българите католици и границата между Източните и Западните Балкани XVII-XIX век.”. Неговата основна цел е да бъдат изследвани и публикувани непроучени до момента книжовни паметници. В резултат от работата ми по този проект през юни 2020 г. излезе от печат книгата ми „Ръкописният българско-италиански речник на отец Маурицио от 1845 г.”. В нея е публикуван в наборен вид най-ранният открит до момента ръкописен българско-италиански речник, който е съставен през 1845 г. от католическия свещеник от италиански произход отец Маурицио да Кастелацо и се пази в Националния исторически музей в гр. София. Освен текста на речника, изданието съдържа и изследване на езиковите особености на този писмен паметник. Речникът на отец Маурицио открива за българското общество около 3500 думи, които са се говорили от българите католици в средата на XIX век в селата, в които този свещеник е служил, а именно – Дуванлии и Житница (близо до Пловдив).
И като ме питате какви са ползите от моята работа за обществото, вече чувам въпросите – за какво ми е този речник, защо ми е да зная и да чета стари думи, които вече не се използват, не се употребяват? Бих отговорила така – чрез думите човек се учи не само да говори, но и да вижда. Ето пример от речника на отец Маурицио. В него думата за това състояние, когато ни боли гърлото, е “гущер”. Днес казваме “боли ме гърлото”, а преди години хората вероятно са казвали, че имат гущер. Така ние разбираме, че гущерът се е възприемал навремето като нечисто животно, като източник на болести. А думата за гърло в речника на отец Маурицио е “лакумне”, от “лаком”, т.е. нещо алчно, ненаситно. Като кажа, че гърлото ми е “лакумне”, аз влагам в него съвсем различно значение, негативно. По този начин чрез старите думи ние се учим да разбираме, че езикът отразява онова, което човекът мисли и вижда пред очите си. Че това е една непрекъснато променяща се жива материя, чрез която ние осмисляме света около себе и най-вече – създаваме света около себе си, като го назоваваме.
Работата ми върху книжнината на българите католици помага и в голяма степен на тази част от българското общество да опознае своя принос към развитието на българския език. След представянето на Речника на отец Маурицио ми се обаждаха хора от с. Житница, въодушевени, че са открили в него думите, които са чували от своите баби и дядовци.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Мотивира ме вътрешната ми убеденост, че има нещо много по-голямо от всичко материално, което човекът може да придобие. Защото сферата ми на работа е българският език, а той е духовна и културна категория. Езикът не е стока от първа необходимост, но се оказва, че той е може би най-същественият за човешкото съществуване, защото хората са мислещи същества. А мисълта винаги възприема формата на думите, изразява се с думи. Дори и мисълта „искам да си купя нова кола” е езикова конструкция. Затова ако мислим смислено, съзидателно и морално, светът около нас ще отрази тези наши мисли и ще се промени към по-добро. Вярвам, че с работата си на изследовател помагам на другите да осмислят мястото на българския език в живота си, да го преоткрият и да се научат да го използват по-добре, за да бъдат самите те по-добри хора. Освен това, когато работя с ръкописни книги и ги правя достояние на обществото, най-малкото, което правя, е да покажа, че е имало друго време, в което човешките усилия са се измервали по различен начин. Това възпитава друго отношение към света, към книгата и към езика, което ни е особено необходимо днес, когато сме свикнали само с натискането на едно копче на компютъра да получаваме всичко.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Като дете обичах да се вглеждам в света около себе си. Любимата ми игра беше да търся камъчета и да ги събирам, откривайки в тях прилики с други неща – виждах глави на животни, водовъртежи, пещери, планети. Вероятно това са били първите думи, които съм се опитвала да запиша. Първите ми стихотворения, защото аз пиша и поезия. Любовта ми към българския език със сигурност започва от търсенето на камъчета по пътеките на село – с. Ново село, близо до гр. Русе, където съм израснала. Във втори клас родителите ми се преместиха в града. Трудно свикнах. Това си спомням, че ми беше трудно и обичах най-много часовете по български език и литература, защото ни даваха да пишем съчинения, чрез които можех да се върна към света, който обичах. А той беше лозето на село, двора с кокошките, люлката, която баба ми беше вързала на дюлята.

Завърших СУ „Христо Ботев” в гр. Русе. Дължа много на учителката си по литература г-жа Дияна Димитрова, благодарение на която осъзнах, че трябва да кандидатствам българска филология. Това се случи през 1997 г. За мен беше голям успех, че ме приеха в Софийския университет. Тогава се влизаше трудно, конкуренцията беше голяма, но се представих много добре на приемния изпит. Следват тежки за мен години в София, в Студентски град, където трудно намирах нужното уединение. Готвех се за изпитите и четях най-вече в Народната библиотека. Използвах всяка възможност да бъда там и бях отлична студентка. Чувствах със сърцето си, че правя нещо значимо, че нещо ще се случи. Институтът за български език винаги е бил за мен много висока и много светла сграда. Затова да кандидатствам за докторант към тази институция е било вероятно най-естественото решение за мен, макар че то беше взето окончателно, след като работих няколко години като редактор в едно софийско издателство. Дължа много на колегите си от Секцията за история на български език и най-вече на научния си ръководител – проф. дфн Марияна Цибранска-Костова. Без нейните знания и насоки, без нейната подкрепа и вдъхновение, аз нямаше да успея да стигна дотук. Радвам се, че днес с нея сме колеги и работим заедно, имаме общи публикации, споделяме общи идеи.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

В областта на хуманитаристиката в България е трудно. Сега са важни технологиите. Лично аз чувствам, че хуманитарните науки не се смятат за достатъчно ценни от обществото. Има и друг проблем – изучаването на английския език днес започва още от детската градина. Децата говорят все повече помежду си, като използват цели фрази на английски и отрано се готвят да отидат да учат в чужбина. За мен това е много сериозен проблем – как да накараме децата да вярват, че българският език им е нужен, за да бъдат успели хора? Защото за да станеш учен и да изследваш българския език, трябва да имаш изградено отношение към него, което започва да се гради още в училище. Трябва и държавата ни да е силна. Само една силна държава може да рекламира успешно изучаването на националния си език. А ценностите днес като че ли са други, макар че не трябва да забравяме, че от оцеляването на нашия роден език зависи и нашето оцеляване като нация. Затова държавата трябва да продължи да подкрепя учените, които работят в областта на хуманитаристиката и особено тези, които работят за издигането на престижа на българския език. Много е важно да се работи и с българските общности зад граница, със студентите, които изучават български език в чужбина. Тук са нужни, според мен, още усилия.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

На първо място трябва да има повече хора, които да искат да мислят. За съжаление преобладават тези, които искат да притежават и да купуват. Нужно ни е съзидателно отношение към света, към мястото, което обитаваме. За да се занимава един човек с наука, той трябва да бъде на първо място търпелив и да е свързан със света около себе си със силна, морална връзка. Да иска да направи нещо добро за обществото, към което принадлежи – осъзнато и с готовност да жертва време, усилия, почивка.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Разбира се, че трябва да се говори за наука. Трябва да се знае, че в голяма степен улесненията, с които живеем живота си, се дължат на науката. На науката се дължат и мечтите ни, и идеите ни. Вероятно има още толкова много, което не е открито, не е достигнато. Да се говори за наука означава и възможност хората да осъзнаят, че от тяхната работа може да зависи животът на някой друг. Предстоят трудни години. Вече сме свидетели на климатични промени, появяват се нови заболявания. Може би ни чакат тежки времена, времена на изпитания. Само чрез науката, чрез новите изобретения и достижения човечеството ще може да се справи. Защото науката винаги е отричане на действителността. Само ако не си доволен от това, което е край теб, и само ако искаш повече, можеш да се занимаваш с наука. Имам една любима приказка на Андерсен – за снежния човек, който се влюбил в печката, която горяла толкова красиво, толкова примамливо. Това е науката – да се влюбиш в онова, което ти е противоестествено, което ти изглежда дори саморазрушително, но да успееш да го доближиш и да го превърнеш в най-естественото нещо на света. А науката за българския език не е по-различна. Както казах, всяко наше намерение, всяка наша мисъл се изразява с думи. Колкото повече знаем за езика си, толкова по-добре го владеем, толкова по-добре мислим и толкова по-далече можем да стигнем във всяка една друга научна област, във всяка една друга сфера на живота.


Европейска нощ на учените 2022 г.: