Направи дарение на училище!

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Ивайло Димитров Марков, доктор, главен асистент, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

Както други мои колеги от института вече са отбелязали в предходни интервюта, работата на етнолога не е единствено в кабинета, а изследванията ни не се случват и в лаборатория. Дейността ни изисква значителна мобилност, като не става дума единствено за участието в научни форуми и специализации, нещо по принцип характерно за работата на учените. Ние както и много други изследователи (не само етнолози забележете, но и ботаници, зоолози примерно) извършваме изследванията си „на терен“. Етнолозите конкретно работим с хората, с техните разкази, възприятия, отношение към света, културата, обществото. Проучването, в зависимост от темата и изследователския проблем, може да ни заведе на различни места – градове или села, в страната или извън нея. Ареалът, в който учените от ИЕФЕМ – БАН работим, е широк и включва етнически, езикови, религиозни, социални, културни и др. общности в България и извън нея – на Балканите, в Централна, Източна, Западна и Северна Европа, Северна Америка, Азия и т.н. Теренната работа има своите правила, тънкости и проблеми, в това число от етично естество. Неразделна част от нея, макар вече в кабинетна среда, е последващата трудоемка обработка на събраните материали (аудио, видео, снимки, ръкописни бележки) и подготовката им за архивиране. Освен това обаче, важни за нашите изследвания са и документални източници от архиви и различни други институции в зависимост от разработвания научен проблем – отново от страната и чужбина, както и достъпът до научна литература в библиотеки и научни центрове. Едва тогава идва реда на научните публикации, в които биват вплитани събраните етнографски, документални, медийни и др. материали, анализирани и теоретизирани в контекста на по-ранни или синхронни други изследвания, понякога оспорвайки ги и като цяло – надграждайки и доразвивайки ги.

Разбира се и присъствието ни физически в института също заема не малка част от работното ни всекидневие – там провеждаме секционните си обсъждания ежеседмично, периодичните Общи събрания на научния състав, няколкото научни семинара, в чиито рамки дискутираме помежду си, но и с външни лектори и гости (в т.ч. от чужбина) изследователски теми и проблеми в различни полета на фолклористиката, етнологията, антропологията, музеологията, от методологическо и теоретично естество (на един от тези семинари, озаглавен „Мобилност. Миграции. Култури“, ръководител съм аз). В сградата на института на ул. Московска в София, крило на бившия Княжески дворец, се намира и Националният Етнографски музей, където резултатите от изследванията ни придобиват и визуална форма в рамките на изложби, не малка част от които резултат от конкретните ни изследователски проекти. 

Разбери повече за БГ Наука:

***

Като цяло работата е много динамична, разнообразна, среща те постоянно с нови и интересни хора. Позволява известна свобода на организиране на времето, доколкото не седим зад бюро от осем до пет. От друга страна обаче, твърде често липсата на нормирано работно време е причина да не успяваме да разграничим работа от свободно време. Мислейки за конкретно изследване или конкретен текст, по който работя, не успявам да „изключа“ мозъка си, продължавам практически да работя, често до късно вечер и от рано сутрин.

Накратко ще разкажа конкретно за моите интереси и занимания – те са с фокус върху балканския регион. От студентските си години имам интерес към проблеми на балканската етнология, а като докторант в Института между 2008-2010 г имах възможността да работя (и защитя през 2011 г.) докторска дисертация посветена на трудовите миграции на албанците от днешна Северна Македония, изследвани в контекста на социалните и културните всекидневни практики и връзките, които индивиди и групи поддържат и развиват, както и тяхното отражение върху местата, изпращащи мигрантите. От тогава етнологията на миграциите стана едно от основните полета на научните ми занимания. През годините се оформи и още едно важно поле – изследванията на природното и културното наследство в контекста на местното развитие. Работил съм и продължавам да работя сред различни етнически, религиозни, културни и социални групи (част от които разпръснати през държавните граници) в няколко страни на Балканите – Албания, България, Косово, Словения, Сърбия и Северна Македония. 

Проектите, с които съм ангажиран в момента (тук пропускам всички вече приключили), също са свързани с тези две полета: „Културна адаптация и интеграция на имигрантите в България“ (финансиран от Фонд „Научни изследвания/ ФНИ), „Смело на село. Миграцията към селото – социокултурни адаптация, практики и предизвикателства“ (ФНИ), „Балканските традиционни и съвременни дестинации и форми на мобилност“ (Спогодба за научно сътрудничество между БАН и МАНУ), „Кулинарни традиции и културно-историческо наследство в малки населени места – изобретяване, експлоатиране, популяризиране“ (ФНИ), „Живот в защитени зони и територии: предизвикателства, конфликти, ползи“ (ФНИ). Последният проект е най-нов сред изброените, стартира в началото на годината и имам шанса, но и отговорността да съм негов ръководител. Тук не бива да пропусна, че самата подготовка и кандидатстването с научноизследователски проект е една нелека дейност, изискваща както време, така и специфични познания и умения. 

В последните години, вероятно и в резултат от развитите от мен компетенции, неразделна част от работното ми всекидневие стана анонимното рецензиране на статии на други изследователи – задължителен елемент по пътя на даден текст към реномирани научни списания. Търсен съм както от родни, така и от чуждестранни издания, последната рецензия която писах например беше за Asian Journal of Environment & Ecology.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Все още съм във възраст, която ми позволява да твърдя, че постиженията ми все още предстоят. Все пак, ще аргументирам с няколко примера защо смятам изследванията си за важни. Най-напред ще се върна отново към дисертацията си. По онова време, когато започнах работа по нея (2008 г.), у нас проучването на миграционните процеси през призмата на етнологията беше не така развито поле, както е днес. Смятам, че дисертацията ми, която през 2015 г. излезе и като книга (Миграции и социо-културна динамика. Албанците от Република Македония. София: Гутенберг, 2015), има своята роля и място в утвърждаването на етноложките изследвания на миграциите. Увереност в тази посока ми дават цитиранията на книгата и други мои публикации по темата, направени в рамките на работата ми по дисертацията. За мен особено радващо е когато по-млади колеги ме търсят за разговор и консултации. Макар и нескромно, мога да кажа, че съм повлиял поне върху няколко човека да насочат вниманието си към различни теми и аспекти в полето на етноложкото изследване на миграциите. А миграционните процеси са важна и актуална тема, един от „горещите“ проблеми не само в България, както добре знаем. Конкретно проучването сред албанците от Македония (дн. Северна Македония) определено разшири  обекта на интерес на българската етнология, фокусирана най-вече върху проучване на групи и общности, живеещи в границите на страната или пък на историческата и съвременна българска диаспора. Всъщност проучването ми и изследванията на някои други колеги етнолози извън собствените култура, общество, държава демонстрират възможностите на българската етнология да се включи в научния дебат за актуални социокултурни процеси в заобикалящия ни свят, предлагайки гледни точки, различни както от тези на националните изследователи от съответната страна, така и от онези на антрополози и етнолози, идващи от по-далеч, например САЩ, Германия, Австрия и т.н. Изследването, проведено сред албанското население в съседна Северна Македония, има своята значимост и за българската държава и общество – в най-общ план познанието за културните традиции, социалните процеси, динамиката на идентичностите в близките, а и по-далечните от нас общества и култури не бива да бъде подценявано. В крайна сметка ние не живеем изолирано и сами за себе си.

За приносни намирам и изследванията си върху начините на концептуализиране на местни културни традиции и природни дадености като „наследство“ и елемент на местна идентичност и интегрирането на тези концепции в проектите за местно и регионално развитие в контекста на културния и екологичния туризъм. Няколко публикации съм посветил на тази проблематика, вземайки като конкретен случай на изследване една малка като население, но голяма като територия община в западна България – Трън. Този тип изследвания могат да са от полза за политиките за местно развитие, тъй като имат потенциала да маркират успешни и неуспешни практики и дейности, да очертаят обстоятелства и фактори, влияещи върху тях. 

В тази връзка ще посоча и споменатия по-горе проект, чийто ръководител съм – „Живот в защитени зони и територии: предизвикателства, конфликти, ползи“. Това е нова проблематика за българската етнология, която обаче е много актуална (не само в научен, но и в обществен план) и широко дискутирана в международното научно пространство. Както сме заложили в самия проект, той е с потенциал да допринесе за „осветляването на основополагащи въпроси за научното познание и границите между отделните науки в контекста на все по-често обосноваване на човешките общности като част от екосистемите и на природата като част от социалната реалност или като културно въобразена според характерни представи, оценки и дефиниции на различни групи от хора“. Важно в случая е натрупването на качествено ново знание за отношението защитени зони и територии – местни общности – поминъци в нормативния контекст на различни по рестриктивност режими на опазване. Анализите и заключенията след края на проекта ще предоставим на всички заинтересовани административни, изследователски и образователни институции (местни, регионални, национални и европейски институции, университети, музеи и др.). Резултатите могат да послужат и при работата по изготвяне на местни, регионални и национални политики към защитените зони и територии и в този план да бъдат от полза за обществото и икономиката.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател и какво допринесе за развитието ви като такъв? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Още в седми – осми клас в мен се появи силен интерес към науката – тогава основно четях популярна археология (например „Богове, гробници, учени“ на К.В. Керам), популярна астрономия и книги свързващи двете науки (например „Загадката Орион: разкрийте тайните на египетските пирамиди“ на Р. Бовал). С времето интересът ми към археологията и хуманитарните науки като цяло се задълбочи. В този период много важна подкрепа в интересите си получих в училище (СОУ Гео Милев, гр. Трън) от мой учител по биология. Ще си позволя да споделя името му, защото шансът да бъде мой учител в онзи момент и дългите разговори с него по най-различни теми и аспекти на заобикалящия ни свят имаха ключова за мен роля, за да се насоча към науката. Това е Велизар Симеоновски, зоолог, специалист по диви и древни котки, занимаващ се с палеореконстукции по фосили. Днес работи в  Природо-исторически музей Фийлд (The Field Museum of Natural History) в Чикаго, САЩ. В десети клас и пак благодарение на В. Симеоновски стана факт първата ми публикация, посветена на стилистичните особености на изображенията на Мадарския конник. В нея аз и още един мой съученик бяхме включени като съавтори, макар че имахме малка роля в написването на текста. За мен това се превърна в силен стимул да продължа в набелязаната посока. В десети и единадесети клас успях да договоря участието си най-общо казано като общ работник в археологически разкопки на късноантичен некропол в с. Забел, Трънско.  

В СУ Св. Климент Охридски“ обаче бях приет във второто си желание – специалност Етнология. След първата година и най-вече след първата теренна експедиция вече знаех, че това ще бъде професионалното ми поприще. В трети курс се случи друго ключово за мен събитие, дало ми значителен подтик да продължа и задълбоча заниманията си и знанията си в областта на етнологията. В края на лекционния курс по „Традиционни институции на Балканите и в Европа“ получих покана от хоноруваната преподавателката, доц. д-р Анелия Касабова от Етнографски институт при БАН, която през тази година води курса, да публикувам курсовата си работа на страниците на институтското списание „Българска етнология“. Днес с нея сме колеги и работим в една секция.

Горе-долу по това време се запознах с текстовете на доц. д-р Петко Христов, които определено разпалиха у мен интереса към балканската етнология. Няколко години по-късно съдбата ме срещна лично с него – той стана научен ръководител на дисертационното ми изследване. Това е човекът, на когото дължа най-много за навлизането ми в етнологията на миграциите. Той ме въведе и в професионалната среда, запознавайки ме с колегите не само в института и страната, но и из Балканите и други части на Европа. Имам удоволствието да продължавам да работя се него, включително в някои от споменатите изследователски проекти.

През последните години в института и извън него намерих хора, с които работим в добре сработени екипи, въпреки всички трудности успяваме да провеждаме изследвания, които са актуални, както в научен, така и в обществен план. Етнологията (и науката като цяло) е свързана с постоянно търсене – на нови данни, извори, теми, концепции и подходи. А дискусията и дебатът в рамките на тези екипи, както и с колеги извън тях, в страната и чужбина  ни движи и мотивира да продължаваме да натрупваме познание за света, в който живеем и за социокултурните процеси, които текат в него с голяма динамика, както в миналото, така и в съвременността.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)

Проблемите са разнообразни, но като че ли основният, превърнал се в структурен, е финансирането на научно-изследователската работа. На много от нас се случва да покриваме със средства от заплатите си частично или напълно участие в научни форуми, теренни проучвания, издаване на монографии. Заедно с още няколко колеги имахме късмета да издадем дисертациите си в рамките на проекта „Стимулиране развитието на научния потенциал в изследванията на културната памет, културното наследство и идентичности“ по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” (2013-2015) с ръководител доц. д-р Ана Лулева. Други добри и приносни дисертации обаче остават непубликувани.

Разбира се възможностите за проектно финансиране не бива да бъдат подценявани и надявам се видно от интервюто е точно обратното. Проектното финансиране обаче крие и някои опасности. Етноложките проучвания изискват продължителни и систематични изследвания често в продължение на години, а проектните договори са срочни, две-тригодишни. Това може да доведе до парцелиране на натрупваните етнографски данни. Изискват се много умения, а понякога и късмет, за да успееш да свържеш и надградиш един проект със следващ. Фонд „Научни изследвания“, който е основният инструмент за национално финансиране у нас, също разполага с твърде скромни средства. Различните науки имат и различни нужди, ние например не се нуждаем от толкова много средства за апаратура и материали за оборудване на лаборатория, но са ни нужни за теренни изследвания. Условията във ФНИ обаче са унифицирани за всички науки със заложено  процентно съотношение между отделните пера. Получава се така, че да можем да заложим максимална сума за терен, се налага да заложим и максимума за технически средства и консумативи, които понякога наистина не са ни нужни чак толкова. Но иначе ще намалеят и без това недостатъчните средства за нашите същински проучвания. 

Освен това не всички изследователи могат да са „върхови учени“, да печелят проекти и привличат средства, което не значи, че тяхната работа е маловажна. Както казах етнологията е постоянно търсене и натрупване. Ние стъпваме върху направеното от хората преди нас, дори. От тази гледна точка, за да оставим повече материали и постижения, върху които да стъпят следващите поколения учени, е необходим един минимум за осигуряване на научната дейност, ние сме далеч под него. Това обаче трябва да е свързано с ясни правила, затягане на контрола върху някои негативни явления, свързани с привнасяне на лични отношения (положителни или отрицателни) – лобизъм и клиентелизъм например. 

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Освен недофинансирането, през годините се натрупа едно негативно обществено настроение срещу работата на учените. За това вероятно вина имаме и самите ние, но тук не бива да пренебрегваме ролята на не достатъчно зрялото ни гражданско общество, криворазбраната демокрация, при което много хора приемат, че могат да кажат каквото пожелаят, било то необоснована обида. Роля играе и свръх-информацията, която създава усещане в мнозина, че са компетентни в области, за които по принцип се изисква специфично образоване и много труд и практика. За промяна на това отношение, както и за по-добро финансиране не бива да имаме твърде големи очаквания, но трябва да продължим работим упорито, да убеждаваме непрекъснато с аргументи и обществото, но и администратори и властимащи, отговорни за политиките към научноизследователската и развойната дейност, че промяна е нужна и от нея ще спечелим всички – не в краткосрочен, но в средносрочен и дългосрочен план. Защото, ще кажа сигурно за трети път – науката е постоянно търсене и натрупване на знания и не всеки резултат и продукт от научни изследвания може да се пипне, изяде и използва като средство, улесняващо всекидневието ни. Много хора за съжаление не правят разлика между фундаментална, приложна и експериментална наука и това е още една посока, в която също трябва да се работи.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Приемам това като реторичен въпрос, чийто отговор е вън от съмнение, причините са по-горе. Ако говорим обаче за модерното напоследък „комуникиране на науката“, трябва да кажем, че там също има ред особености и са необходими специфични умения и качества, които не всеки учен има. В това отношение също трябва да се инвестира – средства, но и време за подготовка. А и не е необходимо всеки учен да бъде комуникатор на науката, може би и не на всеки се отдава или има желание за това. Това обаче не означава, че е слаб изследовател. Ще направя един елементарен паралел: не всеки блестящ футболист впоследствие се реализира като също така блестящ треньор; малцина успяват и в двете. По същия начин не всеки учен може да бъде еднакво добър в изследванията, преподаването и комуникирането на науката; малцина успяват. Но ние имаме нужда от всички тези качества и дейности, макар и разпределени между различни хора.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!