Пътеписи из далечни земи на юг от екватора

na_ug_ot_ekvatora.jpg

Пътеписи из далечни земи на юг от екватора

Купи:  http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44021

Пътешествия из разноцветна Южна Африка, тропична Замбия, далечна Австралия, приказна Нова Зеландия, колоритна Танзания, Сейшелските острови с гигантските костенурки и снежнобелите си пясъци и страната на Мачу Пикчу – Перу, са забавно описани и подплатени с пъстри фотографии в изданието „На юг от екватора“ (ИК „Изток-Запад“) на проф. Филип Куманов.

na_ug_ot_ekvatora.jpg (381×584)Мнозина са се впускали мислено по дирите на капитан Кук, на Христофор Колумб или на Америго Веспучи, мечтаейки да посетят земите на древните инки, да се озоват в сърцето на джунглата, да се срещнат с непознати племена из различни краища на света, да пробват екзотични традиционни ястия…

Спиращата дъха не само с многобройните си пъстри фотографии книга „На юг от екватора“ на проф. Филип Куманов – преподавател в Софийския Медицински университет – допринася за опознаването на далечни култури, описвайки пътуванията на автора до Южна Африка, Замбия, Перу, Австралия и Нова Зеландия, Танзания и Сейшелските острови. Освен приключенията, в които се впуска из тези намиращи се на юг от екватора земи, занимаващият се с фотография от дете Куманов заснема редица приказни местности, чудати местни жители, странно изглеждащи плодове и екстравагантни животни, а и множество исторически паметници.


РЕКЛАМА:

***

На юг от екватора“ (с подзаглавие „Пътепис в думи и снимки“) е книга за далечните земи на юг от мислената окръжност около Земята, над които звездите са „по-различни от нашите“, а Южният кръст на небосвода „владее погледа и въображението на госта от Севера“; земи, чиито обитатели са били брутално завладявани през годините от коварни и жестоки нашественици, столетия наред потъпкващи самобитността им. В резултат у тези хора са се смесили гени и обичаи на различни раси и племена, а от това богато наследство, което се е уталожило по земите им с времето, те са спечелили невероятна жизнеустойчивост, която им е позволила да оцелеят…

Филип Куманов е професор в Софийския Медицински университет. Оскъдното си свободно време посвещава на литература, история и пътешествия. Привличат го природните забележителности и творенията на човешкия гений. Още от дете се занимава с фотография. Пак тогава благодарение на щастлива случайност извършва и първите си далечни пътувания. За своите пътешествия „На юг от екватора“ проф. Куманов говори като копнеж, който „не отслабва и остава завинаги скътан дълбоко в душата като малко уютно пристанище за укриване от несгодите на всекидневието“.

Купи:  http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44021

Откъс от „На юг от екватора“, Филип Куманов

 

Мачу Пикчу, изгубеният град на инките, се намира на 2350 м надморска височина в планинска седловина над долината на река Урубамба. Мачу Пикчу е съ­граден около 1450 г. в разцвета на инкската империя, най-вероятно по времето на Пачакутек – владетелят, при който държавата достига апогея си. Въпреки усилията си, испанците не са успели да го открият. Не е известно по каква причина – епидемия, поверие или поредица от неплодородни години – градът е бил изоставен. Забравеният Мачу Пикчу, обгърнат от гъстата зеленина, е открит едва през 1911 г. от американския изследовател Хайръм Бингъм. Поради това, че инките не са имали писменост и не са намерени що-годе надеждни източници, не е ясно какво точно е бил Мачу Пикчу: важен религиозен център, наблюдателница на небесните светила или резиденция на вожда Пачакутек. Наименованията на сградите имат условен характер, те се основават на външна прилика или косвени данни.

Над каменните сгради се е надвесил Мачу Пикчу – Старият връх. Точно срещу него, като подобаващ декор за старините, се извисява Уайна Пикчу, Младият връх.

Терасите, поддържащи основите на града, са с обратен наклон – в противен случай той би се срутил в пропастта.

Единствената кръгла сграда е храмът на върховния бог на Слънцето. При зимното слънцестояние лъчите на небесното светило проникват през трапецовиден прозорец и огряват залата вътре.

 На най-високото място в Изгубения град е камъкът Интихуатана. Предполага се, че това е било най-святото за жителите място. Приема се, че предназначението му е било да определя мига на лятното и зимно слънцестоене, а също пролетното и есенното равноденствие, което е било от решаващо значение за бита на инките. През юни, точно по време на слънцестоенето, слънцето застава над камъка – и той няма сянка. Инките предполагали, че тогава то е привързано за свещената скала, и така възникнало името Интихуатана.

Храмът на кондора дължи името си на камък във форма на птича глава и издигащите се над нея два скални масива, наподобяващи разперени криле. Предполага се, че тук са полагали току-що починал знатен инка, заедно с някое мъртво животно за примамка на свещените кондори. Инките вярвали, че заедно с животинската мърша, птиците ще отнесат към небето душата на умрелия…

Между каменните сгради свободно скитат охранени лами. За кой пореден път те разглеждат забележителностите гратис без солената входна такса, която ние, туристите от цял свят, сме принудени да плащаме. Иначе целият исторически комплекс поразява с невероятна чистота – няма никакви отпадъци и дори тоалетните са извън него, чак на автобусната спирка.

На другия ден, още преди утрото „да разпали короните на дърветата“ по думите на перуанския нобелист Марио Варгас Льоса, докато капките роса проблясват между зелените листа, поемаме към трудно достъпния Уайна Пикчу, в превод Младия връх. Той е висок 2660 метра, по-нисък е от нашенския Мусала, но е много стръмен, пътеката е тясна и хлъзгава, поради което е истинско изпитание, особено за нетренирани като нас.

След всеки завой на пътя гледките стават все по-величествени. Дишаме трудно, гърдите ни всеки момент ще се взривят от полуделите ни сърца. Мачу Пикчу се отдалечава, става все по-бял и компактен, ситно нагънатата лента на пътя между него и долината на Урубамба изпъква ясно по стръмния планински склон.

Последното препятствие преди върха е скална теснина, през която човек трудно се провира и се налага пълзешком да се мине през нея.

Възнаграждението за изтощителния поход надминава всички очаквания. От много високо, почти наравно с боговете, съзерцаваме града на инките, заобиколен от дивната хубост на околните планини. Едва тук, на този връх, може да се проумее, че истинската притегателна сила е не толкова в храмовете и заоблените камъни, а в природата. Тя е дарила това място със святост и неповторимост.

 

На слизане противоположният поток от туристи чувствително е нараснал, което затруднява предвижването ни. По едно време насреща се задава възпълничък младеж, облян в пот, въпреки лекото си облекло. Запита ни, дишайки учестено, дали си заслужават усилията по изкачването. След като получи възторжения ни положителен отговор, той въздъхна дълбока и без да благодари, пое нагоре. Вече в подножието, до самия Мачу Пикчу, набит, с побеляла коса германец без заобикалки изстрелва към мен кратък въпрос: „На колко години сте?“ След като чува отговора, чертите на лицето му се изострят и той процежда през зъби: „Аз съм с една година по-млад, щом Вие сте успели, значи и аз трябва да изкача върха!“ И поема нагоре подир множеството туристи от всички възрасти и с всякакви цветове на кожата.

Купи:  http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44021


Европейска нощ на учените 2022 г.: