Проф. Николай Аретов: Отношението на обществото към науката би могло да промени и отношението на властите към нея

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Проф. дфн Николай Аретов, Институт за литература, БАН

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

За съжаление, все по-малко с наука и все повече с бюрократична, офис и пр. работа. Въпреки че не заемам някакъв административен пост, извън това че съм редактор на списание „Литературна мисъл“. Проекти, отчети…
Две теми отдавна ме привличат, започнал съм ги. Едната е начините, по които се представят чужденките („чуждите жени“) в българската култура и какви идеологически конструкции стои зад това представяне. Другата е сложната и крайно противоречива личност на Светослав Миларов (писател и общественик от втората половина на ХІХ в.).
И едно важно за мен отклонение. Литераторите (в някаква степен и другите хуманитаристи) закономерно се занимават и с много други неща – литературна критика, публицистика, надникване в други дисциплини. И, на първо място, четене – максимално широк кръг от области. Отдавна съм убеден, че излизането от тясната специалност, а и от широката (филология) обогатява, разширява погледа, а и изследователския инструментариум.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?


РЕКЛАМА:

***

Въпросът подтиква към нескромни отговори. Други да съдят. Онова, което ми изглежда трудно за оспорване, е че срещнах читателите с непубликувани или малко познати автори – Васил Попович, Иван Найденов, Асен Христофоров… Предложих и разгърнати наблюдения върху живота и творчеството им. Опитах се да предложа за дискусия понятия като „оксидетализма“, да потърся една по-различна гледна точка към националната идентичност, към функциите на преводите в българската култура… За икономиката заниманията ми очевидно не принасят някаква полза. Лаская се от мисълта, че икономиката не е всичко на този свят.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Мотивировките на едно или друго решение винаги са сложни, наивно е да се свеждат до някакъв рационално направен избор, направен еднократно. Така е и при избора ми на професия. Спомням си едно приятелче от алианса (бях там до към 10-11 години), майка му работеше в БАН и той имаше такива планова, май ме зарази. После дойде тийнейджърски бунт срещу професията на баща ми (строителен инженер), към която много деликатно бях насочван и която винаги съм уважавал. По-късно ме привличаше и работата с малко познати автори и текстове, а и импулса да гледам на нещата от друг ъгъл и в по-широк контекст. Е, и да работя самостоятелно. В някаква степен желанията ми се осъществиха.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Макар и косвено, и този въпрос подтичва към самоизтъкване. А това самоизтъкването, грандоманството и примадонщината са сред нещата, които все повече ме дразнят в нашите среди.
Ако ми е позволено да кажа, все пак – самодисциплината. Друго нещо, което струва ми се, допринесе са развитието ми (думата развитие е доста проблематична в случая) е импулсът да се противопоставям на наложеното и на авторитетите, да работя „въпреки“. А една от слабости ми е, че трудно успявам да организирам екипна работа. Но когато все пак се получи, удовлетворението е голямо.
Нямах достъп до стипендии в чужбина, не бях и особено настойчив. Обучението ми е стандартно, имал съм ръководители, учил съм се от тях, бунтувал съм се (кротко) срещу идеите им.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Извън немалкото, които сами си създаваме. Извън неадекватното заплащане и мудното осъвременяване на базата. Извън слабият интерес на кадърните студенти. Извън бюрокрацията, формализма и службогонството. Извън… Проблеми няма.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Ще ми се да знаех. Но пък толкова други знаят и не пропускат възможността да го споделят. Отношението на кого? Подозирам, че се подразбира „властите“. Повърхностно. Това, което трябва да се промени, е отношението на обществото. Ако това стане, „властите“ ще бъдат принудени (от обществото, не от учените) да променят отношението си. Тази промяна нито е лесна, нито може да се осъществи бързо; нещо повече, обратната тенденция като че ли продължава да е във възход.
Струва ми се, че пътят минава през преодоляването на няколко неща (необходими, но едва ли достатъчни).
– Засилващото се точкогонство, формализма, механичното следване на чужди критерии (към които има сериозни критики и отвъд Драгоман) и пр. трябва да бъдат вкарани в разумни граници.
– Облекчаване на йерархичните властови структури в науката и динамизирането на отношенията несъмнено биха били полезни. (В скоби да кажа, че освен всичко друго, говоренето на някои началници в научните структури от името на „Науката“, при това много често – повърхностно и банално, а често и не съвсем точно, е един от основните фактори, които подриват авторитета на науката.)

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Скучният и саморазбиращ се отговор е ДА. Въпросът е как да става това. Въпреки дежурните оплаквания, честно казано, в последно време има и сполучливи неща в медиите, свързани с науката.
Да кажа какво все пак не ми допада в общия хор.
1. Фокусирането върху съмнителни „открития“ и затварянето в „родната“ наука.
2. Приоритизирането на приложната наука.
3. Изкуственото (и доста демодирано) противопоставяне на хуманитаристика и точни науки.
4. Основателно, но банализирано оплакване за недостатъчно финансиране и подценяване от страна на властите.


Европейска нощ на учените 2022 г.: