Проф. Калоян Петров: Коренно трябва да се промени отношението на държавата към собствения ѝ научен потенциал

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Калоян Кирилов Петров, професор, доктор на науките, ръководител на лаборатория „Химични и биохимични реактори“ в „Институт по инженерна химия (ИИХ) – БАН“

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

През по-голямата част от времето – с експериментална работа и обучение на по-младите колеги. Физически, това представлява непрекъснато сноване между лабораториите и кабинета, като всеки ден се минава през етапи на планиране на експеримента, експеримент, интерпретация на резултатите и изработване на стратегия за провеждане на следващия експеримент. За четенето и писането, когато изискват по-сериозно внимание, предпочитам по-спокойна обстановка – след работно време, обикновено вкъщи.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?


РЕКЛАМА:

***

За всеки изследовател е трудно да даде категоричен отговор. Думата „постижения“ в науката се нуждае от пояснения. Сегашната наука е изключително тясно профилирана и за реалната стойност на което и да е постижение, компетентни да преценят са само ограничен брой специалисти. Всеизвестната липса на абсолютен критерий при оценяването на даден научен продукт е заменена от „общоприети критерии“ като ранг на списанието в което изследването е публикувано, отзвук в научната общност (брой четения и цитирания) и т.н. Но и тези общоприети критерии дават само приблизителна представа за стойността на постижението и съвсем скромна – за личния принос на отделния автор при осъществяването му. Друг критерий за значимостта на едно изследване е успешното му прилагане в практиката. Но и тук има проблем – в практиката обикновено се внедряват технологии, методи или въобще научни продукти, получени от комбинация на много и различни по вид постижения, имащи различна тежест в крайната иновация. От друга страна, прилагането в практиката на което и да е научно постижение отнема години и дори десетилетия, като е спорно дали и това ще му даде гласност.
В този смисъл, за широката общественост е трудно да прецени значимостта на научния продукт и често оставя това на самопромотирането на самите автори. За съжаление, все по-често сме свидетели на това, как авторите злоупотребяват с тази възможност (далеч не само в България), представяйки като „значими“ несъществени или напълно лишени от смисъл изследвания. Оказва се, че за широката публика PR-ът и доброто представяне са от много по-голямо значение за легитимирането на едно изследване като „постижение“, отколкото общоприетите от науката критерии.
Съзнавайки трудността да определям като „постижения“ собствените си изследвания, мога поне да ги класифицирам на базата на общоприетите критерии. Като биотехнолог, усилията ми са концентрирани в създаването и разработването на нови биотехнологии за получаване на продукти с промишлено значение. Автор съм на три патента в които са разработени процеси за получаване на млечна киселина, 2,3-бутандиол и фруктоза. Като изследвания, постигнали най-значим резултат, мога да посоча получаването на 2,3-бутандиол като основен продукт на глицероловата ферментация, създаването на нов вид рН контрол при провеждане на смесено-кисели ферментации, създаването на модифициран щам, способен да продуцира 2,3-бутандиол директно от сурово нишесте, разработването на нови биотехнологии за получаване на млечна киселина и фруктоза от инулин. Във всички тези случаи постижението се състои в създаването на възможност за получаване на ценни съединения с широко приложение – биогорива, структурни елементи или деривати за други производства, като биопродукти от различни природни полимери или отпадъци. Понастоящем, по финансиран от ФНИ проект, разработваме биотехнология за получаването на биогорива от лигноцелулозен отпадък. Отделно, значителен успех постигнаха изследванията ни върху бутаноловата толерантност на микроорганизмите – основния проблем пред комерсиализацията на бутанола като биогориво, като бяха установени редица генетични фактори, играещи ключова роля за резистентността към бутанолов стрес.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Интересът към научния експеримент. Поне при мен този интерес се създаде по време на работата ми в БАН, не мисля че съм го притежавал преди това. Много често резултатите от експеримента са изненадващи, на пръв поглед необясними и често преформулират цялата използвана до момента стратегия. Защо? Как се получи това? Може би това е движещата сила. Много рядко нещата са такива, каквито очакваш. Но истината е, че малко хора изпитват този интерес. А в БАН постъпих случайно, преди това работих в частни фирми и предприятия, където работата ми се струваше монотонна и безинтересна.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Пак научният интерес. Не гледам на експерименталната работа като на нещо, което трябва да се свърши, а като на нещо, което ми е интересно да видя как ще се случи. Всичко останало – научен ръководител, работа в чужбина, екип – може да затвърди научния интерес, но може и да го унищожи. Лично при мен интересът беше подсилен от работата ми в чужбина и от екипа с който работя но, все пак, мисля, че ученият трябва да умее да минимизира тези фактори, поне емоционално.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Всеизвестен факт е слабото национално финансиране. Поне в БАН, бюджетната субсидия стига за изплащане на заплати и покриване на разходи. Ако ученият се занимава с експериментални изследвания, за да работи е нужно да спечели проект. И тук започват истинските трудности. Оставям настрана размера на самото проектно финансиране, твърде недостатъчно за провеждане на задълбочено изследване. По-сериозен проблем е самата система на оценяване, позволяваща игнориране на качествени предложения, често на ненаучен принцип.
Но, дори когато даден проект е спечелен, проблемите не свършват. При отчитането на проектите се гледа повече как колективът е изхарчил парите, а не какво е постигнал в научен смисъл. Не, че не трябва да има контрол, напротив. Но чрез хилядите рестрикции, одити и обществени поръчки, принуждаващи учените да се занимават с несвойствени за тях дейности, този контрол излиза от рамките на разумното, саботира научната дейност и до голяма степен обезмисля цялото финансиране. Така наречените „обществени поръчки“ са един пример за това, как парите дадени на проектен принцип не се изразходват ефективно и често забавят изпълнението на проекта. Та, ако трябва да обобщим – учените се сблъскват с проблеми тогава, когато решат да работят.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Коренно трябва да се промени отношението на държавата към собствения ѝ научен потенциал. За съжаление, тя не намира начин да се възползва от него и… обвинява затова учените. Но проблемът не е в научната общност. България притежава научен потенциал съизмерим с този на далеч по-развити държави. Почти всеки институт на БАН притежава елитни лаборатории работещи на световно ниво без никакви уговорки. Но, за съжаление, този потенциал обикновено захранва чужди икономики и чужди производства. Българските постижения се публикуват в елитни списания, четат се в цял свят и в крайна сметка се прилагат там, където е възможно. Липсата на механизъм, както и на умение от страна на държавата да се възползва от собствения си научен продукт е всъщност и причината на българската наука да се гледа като на един разход, а не като на една възможност.
Друго нещо, което трябва коренно да се промени е взаимодействието между българската наука и българския бизнес. Факт е, че до момента научните звена в България (поне тези в БАН) имат повече партньорства с чуждестранни компании, докато проектите с български фирми се изчерпват обикновено с малки договори, решаващи проблеми без иновативен характер. От друга страна, много български фирми, поради липса на собствено ноу-хау, предпочитат да купуват готови технологии, вместо да ги създават. При това положение на практика купуваме скъпи готови технологии, а изнасяме безплатно собственото си знание.
Ако искаме българското общество наистина да се възползва пълноценно от собствения си научен продукт (за което има право най-малкото като данъкоплатец), това може да стане само чрез създаване на силни връзки между учените и предприемачите и развитие на наистина иновативен бизнес. За съжаление, пречки като различни нагласи от двете страни, недоверие и, нека да го кажем направо, страх от иновации, силно лимитират тези отношения. Инициативи като „Наука за бизнес“ и др. са изключително позитивни, но за дълготрайното укрепване на връзките между учени и предприемачи е нужен по системен подход, а държавата трябва да приеме ключовата си роля на посредник в тези отношения. В противен случай труда на българския учен ще остане „за чест и слава“, а българското общество ще продължи да гледа на собствената си наука с недоверие.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Трябва. Най-малкото в окултуряващ смисъл. Но в крайна сметка, цялата писана човешка история е всъщност история на развитието на науката. И в тази история винаги са доминирали общностите притежаващи технологично предимство. Може би трябва да се замислим къде в този свят искаме да бъдем и ако наистина желаем да сме икономически и социално в авангарда, най-накрая да разберем, че акцентът върху науката и собственото ноу-хау е задължителен.


Европейска нощ на учените 2022 г.: