Направи дарение на училище!

   Автор: Христинка Башева

През  последните  години в България в публичното говорене все по-често присъства темата за децата в риск, за правото на всяко дете да расте в спокойна и щастлива семейна среда. В унисон с европейските движения и програми за обгрижване на деца, в първите десетилетия на века и у нас започна активно популяризиране на усилията за намаляване броя на социалните домове, в които живеят сираци или деца с увреждания. С развитието на идеята за приемната грижа, тръгнала – според първоначалната й философия, като “социална услуга”, но развила се постепенно до цялостна социална система, тази грижа навлезе в нов етап и за българското общество.

В процеса на модернизация и обществото, и държавата с нейните органи и институции фокусира върху младите поколения и децата някои от най-важните си проекти за настоящето и бъдещето. Детската смъртност, заболеваемост, грижата за отделни групи деца, както и контролът върху качественото израстване на младите поколения се дискутират от професионалисти, обществени и държавни дейци. В хода на тези дискусии, проблемите на обществените грижи за децата се превръщат в част от проектите за бъдеще на хората на България и държавата като част от Eвропейското семейство на хармоничното общество.

Историята на настаняването на деца в приемни семейства в България, като част от историята на социалната работа, дава примери за търсене на работещи модели дълго преди приемната грижа да се превърне в основен вариант за социална работа с деца, лишени от родителска грижа в началото на XXI в. В българската народна култура такива работещи модели на грижа за деца без родители или с родители, които не могат да се грижат за тях, са храненичеството и настойничеството. Днес децата, които някога бяха обект на тези институции, се обозначават като „деца в риск”.

Историята на приемната грижа в България има своите особености и специфики, произтичащи от вложения в нея замисъл и свързани  с началния период на нейното зараждане. Във вида, в който днес я регистрираме, идеята за приемната грижа е съвременна рожба: докато за Германия началото на приемната грижа е поставено през XIII в., за България, която през същия този период е на високо политическо, икономическо и културно ниво, не можем да твърдим същото, просто сведения липсват. Започналото от края на XIV в. сриване на вековната материална и духовна култура на България засяга средновековните хроники и документи, както и свидетелства и архиви от всякакъв вид – за кратко време са изгорени всички държавни библиотеки и архиви, а до Освобождението непрекъснато се унищожават и съхранените по места средновековни писмени паметници. Голямата част от запазените сведения са на византийски автори, които поради известното съперничество са изключително необективни. От друга страна, пътеписите на известни турски пътешественици, посетили нашите земи, по обясними причини преиначават действителността. Единствено европейските пътешественици единодушно отбелязват, че цветущите градове от миналото са разорени, че българите живеят в нищета и мизерни битови условия, без никакви здравни грижи от държавата, в тежко „санитарно” състояние. Тази картина има връзка с разглежданата тема, поради произтичащите от нея социални последствия: в Резултат от всичко това са висока заболеваемост, висока обща и много висока детска смърност, а това формира един контингент деца, които имат нужда от обществено обгрижване дори на този ранен етап.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Като най-уязвими и безпомощни, децата  без родителска грижа са били обект на особено внимание  в колективната селска задруга и т. нар. разширени семейства, в които участват представители на няколко поколения. В техните рамки родството по кръв и по брак /сватовство/ трайно се съхраняват. Благодарение на това се създава една роднинска мрежа, която реализира „приемна грижа” за „децата на другите” – нуждаещи се деца на братя, сестри братовчеди, кръщелници и други. В противовес на „мащехата” – негативно понятие, присъстващо в такъв смисъл не само в нашата култура, в българската се е запазило и топлото отношение към „храненичето”, взето с любов и милосърдие от близки, роднини или като изоставено.

Социално-културната институция/практика на „храненичеството” е широко разпространена в традиционните култури и навсякъде общата й характеристика е, че тя не е свързана с наследяване на имота и собствеността. В българската култура храненичето може да бъде малко или отраснало дете (в повечето случаи е последното) – момче или момиче, задължението към което е да бъде отхранено, изгледано и задомено. Уподобяването на осиновяването засяга външните и вътрешните прояви на практиката: домашното положение и третирането на детето, наричане на детето (в повечето случаи) на името на отхранителя, грижата да се ожени/омъжи по обичаите и със спазени материални изисквания.

Отликите между осиновяване и храненичество започват от това, че независимо от неговата възраст, мотивите за вземането на детето имат икономически елемент. Наред с благотворителната идея, ясно се осмисля интересът на семейството (или индивида), взел детето и това понякога е посочено в изворите. По информация от Хасковско например, може „да си вземат аргатче и да го осиновят”. В Лясковско макар и рядко,  се приемат за отхранване бедни деца, което се възприема като благородна проява. Отношението към тях е „като с осиновеното”. Но за Пазарджишко например се прави уточнение, че сиромашките деца, „приети на отхрана”, са друг вид храненици, които не наследяват, а получават само дар от имота и собствеността на своя благодетел. Основната разновидност между осиновяването и храненичеството се отнася именно до несъздаването на родство и произтичащото ненаследяване на отхранителя от храненика – „храненикът не е роднина с отхранителя си, нито пък има някои права над него и имота му”. Като най-важна отговорност на осиновителя се възприема задължението му да отгледа, евентуално да изучи/даде професия и да доживее да ожени своя храненик. В Лясковско това е обяснение на практиката по-възрастни хора да осиновяват отраснали, дори възрастни храненици, както и женен човек с деца. Отношенията между осиновени и осиновители в тези случаи са подобни на вземане на малко дете, но „отхранителят може да скъса секакви отношения спрямо храненика си по произвол…”. Осиновявяания на възрастни са известни от цялата българска територия, но твърде често с бележка, че са редки.

Необходимостта да се осигури наследник извиква и друга практика: възрастен човек без деца да „вземе чуждо, усвои го и още на живота си му припише част или всичката си стока” – контексът внушава, че взетото дете – малко или отраснало, не е осиновено, но със завещание е направено наследник. От Старозагоско е съобщена форма на вземане на дете-сираче от близки родственици, отглеждането му като свое дете до известно време и след това даването му на занаят – това се представя като „полуосиновяване”, а роднините се наричат пастроци.

Едно сведение от Търновско прави разграничение между хранениците (които не наследяват, а се възнаграждават приживе на отхранителя) и осиновяемите с право на наследие. За да бъдат пълноправни наследници последните, осиновяването се извършва в черква с религиозен обред и четене на нарочни текстове, а самото осиновяване се записва в книгата на митрополията или църквата.

Изрично разликата между храненичество и oсиновение се подчертава от някои автори. В Пирдопско и околността съществува родство между хранениците „по мляко” – ако взетото дете е сукало от отхранителната си майка, то не може да се ожени за нейното кръвно дете; но ако не е, а е взето по-голямо, въпреки, че е отгледано и отхранено в дома, тази забрана не съществува. В коментара на други автори храненичеството е народен институт, в който църквата не се намесва и който остава обичайно-правен през целия период на съществуването си. За разлика от него, особено след приемането на Закона  от 1889 г. (ратифициран през 1890 г.), когато в процедурата се обособява отчетливо ролята на църковното и гражданското осиновяване и съответните понятия се изпълват със законосъобразно съдържание, цялата институция се откъсва от „народния” си вариант и тръгва да се доближава до модели с извънбългарски характер. В самата църковна церемония са усвоени традиционно-културни практики (поставяне стъпалото на осиновителя върху главата на детето и трикратно вербално обявяване на осиновяването). Наред с това обаче се издава писмен документ за него, който „служи за удостоверение, че е станало законно усиновение”. Във Варненско, където за храненици се вземат повече момичета, при церемонията изрично се казва, че целта е момичето да се отхрани и ожени , т. е. отхранителят се задължава да му направи чеиз, ако не – да му плати „чиракъ-хакъ”, определен от съседите.

В Еленско се пристъпва към осиновяване на храненик, не за да бъде собствен син на осиновителите си, а за да се ожени по-късно за единствената дъщеря на семейството. Тези бракове са възможни единствено, ако осиновяването не е свързано с черковна литургия и молитва „чин синотворения”; във втория случй, когато молитвата става задължителна, подобна женитба е задължителна. Това започва да се спазва  след Първата световна война. Тогава свещеникът се нагърбва с обясняване на тези тънкости и констатира, че след обясненията желаещите да осиновят чреез молитва се разколебавали. Различният тип вземане на дете – за пълно осиновяване или за изхранване, се очертава именно от характера на четените при процедурата молитви – ако едно дете на изхранване и отглеждане не свиква лесно с новите си стопани, води се при свещеника да му чете „молитва за прилепване” – подобно четене не е равностойно на осиновителен акт, целта е само детето да е послушно и привързано, а не да стане „като свое кръвно дете със същите права”.

За целия традиционен и ранен посттрадиционен период храненичеството се явява в две институционни разновидности: 1) в същинския си вид, когато не е свързано със създаване на родство и с наследяване имота и собствеността и 2) като синонимна институция на осиновяването. В по-късни изследвания втората форма показва доминиране – тогава „храненик“ е посевместно название на осиновеното дете. Това обаче е тенденция на явлението, а то фактически се проявява – особено в ранния XIX в., и в двете си форми. Институцията на настойничеството се интерпретира от изследователи като институцията, която създава връзката между обичайното и писаното право в българската култура. В своите характеристики то е уникално българско явление, въпреки че обгрижването на нуждаещите се деца в рамките на семейно-родствената група съществува във всички култури и възхожда към едни много ранни периоди на формиране на цивилизационни модели. Именно настойничеството е практиката, която отбелязва и прехода в грижата към децата отстрана на семейството и на държавно отговорните институции.

Настойничество се определя на невръстни деца при кръгло осиротяване. То е задължение на близките роднини, а ако няма такива, на по-далечни или съседи. Твърде често за настойници общината посочва по-авторитетни лица из своята среда. Настойничеството се установява и при жива само майка, ако тя е млада и има намерение да се омъжи или се е омъжила вече. В настойническия съвет при такъв случай влиза непременно и тя. Настойниците избират помежду си лице (настойник, пестун, опекун, някъде и пастрог), който непосредствено управлява имотите и се грижи за редовните приходи от тях в полза на сирака. Опекунският институт по всяка вероятност е бил добре поставен и в първите векове на българския държавен живот, ако се съди по запазен старобългарски термин.

Настойничество е познат институт на българското право доста отдавна. Неговото възникване съвпада с установяването на българското обичайно право. От запазени правни източници – писани правила, предания и обичаи, се установяват  някои характерни черти на настойничеството от преди Освобождението на България. Между писмените източници заслужава да се посочи забележката към чл. 4 от Закона за настойничеството, която е действала до  17. XII. 1907 г., когато този текст е бил отменен. Тя гласи: „В семейната община (т. е. в задругата – б.н.) настойничеството върху непълнолетните принадлежи на главата на семейството според обичая.” За да възприеме тогашният законодател тази редакция, явно е, че настойничеството се е установило в правосъзнанието на народа и обичайното право десетилетия, а може би и столетия преди Освобождението.

Настойничеството е било познато на българското обичайно право по време на османското присъствие. По време на османското иго настойникът се е назначавал от общинската власт и се утвърждавал от кадията. За настойник назначавали обикновено някой от близките роднини на сирачетата – най-често брата на бащата. Настойникът управлявал имуществото на малолетните и се грижел за  тяхното отглеждане и възпитание. За съжаление злоупотребите при настойничеството не били много рядко явление и не е имало никакво ефикасно средство те да бъдат предотвратени. Както други институти на семейното право, така и настойничеството преди социалистическата революция у нас са се развивали  в сферата на гражданското право. За настойничеството е имало специален нормативен акт, носещ названието Закон за настойничеството, обнародван в ДВ, бр. 67 от 24 III 1890 г. Той възпроизвежда по принцип материята  от Френския граждански кодекс.

В правосъзнанието на народа настойничеството винаги е било схващано като семейни, роднински отношения. На тях широките народни маси гледат като на правоотношения между субекти, тясно свързани в семейството с близко родство. Не случайно Законът за настойничеството въпреки многобройните гражданско-правни норми, които уреждат имуществото на поднастойния, поставят целия режим на тези отношения в ръцете на „роднински съвет”. Съгласно чл. 14 от този закон „за всяко настойничество се учредява и роднински съвет при този околийски съдия, в околията, на който са съсредоточени главните дела на непълнолетните”.     В много отношения настойничеството наподобява осиновяването. И двата института намират своето обществено оправдание в това, че обезпечават родителски грижи по отношение на малолетни и непълнолетни, които нямат родители. Безспорно има случаи, когато осиновяване се извършва и при живи родители на детето. Същата алтернатива се среща и при настойничеството (например, когато родителите са лишени от родителски права). Най-съществената разлика между осиновяването и настойничеството се изразява в характера и обема на двете правоотношения. Докато при осиновителното правоотношение осиновеното става дете на осиновителите, при настойническото правоотношение малолетният, респ. непълнолетният, не става дете на настойника. Друго различие се отнася до обема на комплекса от права и задължения, които Семейният кодекс отрежда на двете правоотношения. Някои права и задължения, влизащи в съдържанието на осиновителното правоотношение, не са присъщи на настойничеството. Така например настойникът не дължи издръжка на детето, няма право да му дава име и т. н. Посочените правомощия и задължения обаче са задължителен компонент от съдържанието на осиновителното правоотношение. Друг институт, на който много прилича настойничеството  е храненичеството. Близостта между тях е особено силно подчертана във фактическите семейни връзки между субектите на двете отношения. Както настойникът полага родителски грижи за поднастойния, така и поелият храненичеството се грижи за храненика. Разликата между двете отношения, обаче се корени в характера на нормативната им регламентация.   Настойничеството е правно отношение, регламентирано от правни норми, а храненичеството е нравствено отношение, регламентирано от обичайно-нравствени норми. Правата и задълженията при храненичеството нямат юридически, задължителен характер, както тези при настойничеството. Политическа обстановка и грижа за деца в риск. След Освобождението натрупването на капитали и масовото разоряване на дребните собственици в младата държава довежда до бързото нарастване на класата на наемните работници, по-голямата част от тях се налага да отиде в града, като по този начин се ускорява разпадането на старите родствени връзки и взаимоотношения. Бедността е основната причина за масово разпространение на детския труд, като за селата това се счита за нормално и е посевместно явление от най-ранна възраст. Увеличаването на интелигенцията довежда до нарастването  на нейното влияние и роля в обществения живот. Усилията на лекари и благотворителни дружества, с участието на юристи и педагози, още в края на 19 в. са насочени към масовото разпространение на новите правни, медицински и възпитателни норми на децата – „Това изостря публичния дебат за детската смърност, както и за промяната в отношението към най-зле поставените групи деца: сираци, деца родени извън брака, безпризорни и подхвърлени деца, деца с увреждания и т. н.”

България, наскоро създадена, няма богати възможности да полага системни грижи за своите деца, затова те остават повече в рамките на благотворителните и женски дружества. Английската, руската и американската благотворителност въздействат силно за развитието на детската благотворителност у нас. Нейните прояви започват преди Освобождението, засилват се по време на Руско-турската война и продължават след това. През XIX в. в България има редица отделни благотворителни прояви за деца/главно за сираци и бедни деца, които са изпращани да учат/. Дружествените прояви, които са базирани на проучване на живота на децата, започват в края на XIX в. Появяват се и първите публикации и проучвания на детската смъртност в България. Подпомагат се децата на бежанците след Илинденското въстание; създава се сиропиталище, което по-късно се издържа от Македонския женски съюз. Още от възникването си през  Възраждането до 1945 г., женските дружества играят важна роля в обществения живот. Тяхната дейност, започнала от 1857 г. се развива по образец на женското движение в Европа. Бързият им растеж спомага за постигането на техните основни цели – просветна сред българските жени и девойки и благотворителна чрез организиране на безплатни трапезарии, приюти за сираци и др. С благотворителни инициативи за деца се открояват Варна, Пловдив, В. Търново, като навсякъде участват и женските дружества. През 1900 г. по инициатива на женското дружество „Евдокия” са открити първите детски ясли за изоставени деца в София. До войните се създават няколко сиропиталища, поддържани от женските дружества. Известна слабост е, че дейността им остава ограничена главно в рамките на градовете. По-късно те се обединяват в Български женски съюз, за да разширят и кординират действията си. Потокът от бежанци след Балканските воини и особено от Първата световна война създават нови групи бедстващи деца: сираци, безпризорни, бездомни, ранени и осакатени бежански деца. Допълнително утежняващо обстоятелство е изплащането на тежките репарации, наложени на България от Ньойския договор. Проблемите на България са проблеми и на почти цяла Европа, която през 1922-1924 г. създава първата международна декларация за правата на детето, приета официално от Обществото на народите през 1924 г. в Женева, когато започва да се нарича „Женевска декларация”.  Мeждународният съюз за закрила на децата проявява интерес към България, като победена страна, чрез организацията на Червения кръст. В България се установяват контакти през 1924 г., в резултат на които през юни 1925 г. е учреден „Съюз за закрила на децата в България”, който се ръководи от принципите на Женевската декларация. Особен приоритет на Съюза са сираци, деца на беди родители, деца-работници, подхвърлени деца, незаконородени, бездомни с „порочни наклонности”, с телесни увреждания. В устава е отразен стремежът да се обединят съществуващите 22 дружества и организации (на първо място БЧК, женски и учителски съюзи), и различни държавни институции. Така се обединява един елит с крайна цел създаване на организационна мрежа, която да обхване достатъчно хора в страната, за да достигне до всички деца. Още през юли 1927 г. с помощта на Международния съюз за закрила на децата в София се създава дом за настаняване на скитници, безпризорни и просещи деца. Създаването на организационна мрежа е свързано с големи трудности, тъй като подходящи хора има само в градовете, а основното население е в селата. За да се създадат образци за грижи, в София се изграждат няколко детски заведения на издръжка от централното ръководство, като например „Спасете децата” (разпределителен дом за бедни деца).

Първи опит на „приемна грижа” в България е една съвместна инициатива на американската Близкоизточна фондация, Съюза за закрила на децата в България, Главна дирекция на народното здраве при МВРНЗ и Отделението за социални грижи при Столична община за „настаняване на изоставени деца по семейства” между 1936-1938 г. Контактите на Близкоизточната фондация с българските правителствени институции и неправителствени организации започват през първата половина на 20-те години на XX в. Програмата на тази филантропична организация е насочена преди всичко към поощряване на обществените науки, здравеопазване и селското стопанство. Съветът за образование към фондацията сформира през 1926 г. група от експерти по селско стопанство, икономика и здравеопазване, които заминават на обиколка в района на Източното Средиземноморие и България, за да проучат на място проблемите на отделните страни и да помогнат за съставянето на единна филантропична политика в тази част на света.

Центърът на Близкоизточната фондация се намира в работническо-бежанския столичен квартал „Коньовица” със здравно-съвещателна станция. Тя е открита през 1931 г. Началничка на здравно-съвещателна станция е д-р Невена Кантарджиева-Кожухарова. Освен, че здравно-съвещателна станция е организирана и финансирана от Американската близкоизточна фондация, а тя получава финансова помощ и от Столична община и Български женски съюз. От 1935 г. лекарката и сестрите-посетителки от здравно-съвещателната станция провеждат ежегодни анкети за санитарно-икономическите условия в района на станцията – квартала „Коньовица” (София).

Майки водят децата си за преглед и консултация  в Здравно-  съвещателната станция в кв. „Коньовица”, София, 1938  ЦДА, ф. 3к, оп.15, а.е.241, л. 14.

Проучени са около 1000 семейства, като се събират данни за вида на постройките, броя на живеещите в тях, водоснабдяването, доходите, хигиенните условия, грижите за новородените и др. През същата година Главна дирекция за народното здраве предлага на ръководството на съвещателната станция да организира провеждането на стажанска практика на младите лекари, акушерки, и сестри-посетителки, тъй ката станцията разполага с най-клалифицирания персонал в столицата (2 лекари педиатри, 2 сестри-посетителки и санитари) и с най-добре оборудвани кабинети. През последните довоенни години здравно-съвещателна станция продължава да бъде главно звено, чрез което фондацията реализира своите проекти в областта на социалната работа и общественото здравеопазване. Сред инициативите на фондацията, кординирани от станцията, е тази която Л. Фелдман и Луис Арчър отчитат като „най-голям успех” – кампанията по настаняване на деца – сираци в приемни семейства.

В последните дни на 1939 г.  (29. 12. 1936) в сградата на Главната дирекция за народното здраве се провежда заседание. Целта на заседанието е да се обсъди въпросът за възможностите за настаняване на деца в приемни семейства вместо в приюти.

Лекарски преглед в Здравно-съвещателната станция в кв. „Коньовица”, София, 1938  ЦДА, ф. 3к, оп.15, а.е.241, л. 15.

Малко след това съвещание – още в самото начало на 1937 г. – от Министерството на вътрешните работи и народното здраве излиза  „Наредба за настаняване на кръгли сираци (между 3 и 8 години) в бездетни или заможни семейства до навършване на пълнолетие”. Според наредбата част от издръжката се поема и от държавата, чрез фонда за обществено подпомагане, а Близкоизточната фондация се ангажира с издръжката на 16 такива деца и възлага на персонала на станцията да следи здравното им състояние, да контролира изразходването на отпуснатите за тях средства и да съдейства за популяризиране на експеримента в цялата страна. Липсват архивни данни за конкретното протичане на кампанията в центъра на Близкоизточната кампания в „Коньовица”. Сред децата, настанени в приемни семейства има сирачета, извънбрачни деца, едно дете на болни родители (и двамата с тежка форма на сънна болест), както и изоставени деца с родители. В доклада на Фелдман, както и в допълващите го доклади на лекарката на здравно-съвещателната станция и на сестрите посетителки, се посочват обстойно и трудностите, и недостатъците, съпътстващи едногодишния опит за настаняване на деца в приемни семейства. Заради кампанийния характер на инициативата една част от децата не са „предварително проучени”, а често за децата няма никакви документи. В няколко от случаите детето е преместено в друго семейство в рамките на една година. Посочва се и „групово преместване на част от децата в семейства в Калофер за ужас на приемните семейства” – по това време се подготвя разширяване на приемната грижа и извън София и очевидно част от децата механично са включени в следващата кампания. В докладите се представят и ситуации на агресивно отношение на собствените деца в семействата, приели „бездомните” – ситуации, с които родителите не могат да се справят. Представени са обаче и други примери, когато посещенията „истинската майка” се представят като „крайно вредни”.             Въпреки оптимистичните оценки, още в края на 1939 г. експериментът по настаняване на деца в приемни семейства приключва. В документите, представящи работата на всички, включени в проекта институции, повече не се появява информация за това. Като цяло по това време прекъсват и почти всички общи активности на Близкоизточната фондация с българските институции. Така и не става ясно, какви биха били резултатите от една по-дългосрочна и по-мащабна кампания.

Макар и кратковременна тази инициатива е еблематичен за времето си пример на сработване на няколко институции. Той показа, че обществената чувствителност към групите от хора, които се нуждаят от грижи не може да бъде изчерпана само от социалната политика на държавата, нито пък предствена само от отделни прояви на милосърдие или частна благотворителност. Макар и с времето този проект да е останал почти неизвестен и да не получава подобаваща публичност, той е сред примерите на адекватно търсене и изграждане на обществения консенсус в отношението към децата в нужда и на възможностите за ефективно изграждане на такава мрежа, чрез която да се популяризират  и „нормалните” стандарти в грижата за деца в другите страни.

Българските държавни институции за обгрижване на деца в нужда се създават през първите десетилетия XX в., оформят изискванията си, регламентират ги в кодификациите и започват да ги прилагат. Същевременно „остатъците” от традиционната практика, след тях на особено място храненичеството и настойничеството, също се включват във вече модерната такава и участват в нейното утвърждаване. Описаните усилия и опит на полето на едно ранно въвеждане и прилагане на приемната грижа в условията на междувоенната обстановка в България показва, че съвременните усилия и широкомащабни програми в това отношение не идват на празно място, а стъпват върху модел, роден на българска почва и плод на процесите в българската обществена история.

Библиография:

– Ангелова, М. Грижа, наблюдение, контрол – първи опит за настаняване на сираци в приемни семейства в България (1936-1938г), В „Балканистичен форум”, кн 1, 2011.

– Ангелова, М. Рокфелрровата фондация и америнската близкоизточна фондация в България – инициативи в полето на социалната работа, 20-30 –те на XX в. В:Американската благотворителност в България между двете световни войни.  С. 1994

– Бешков, П. Настойничество и попечителство. София 1984.

– Борисова, М. Приемната грижа в кадър и перспектива. С. 2007.

– Попова, Кр. „Спасяване на децата” или „Спасяване на племето”? Децата в полето на обществените грижи в Югославия и България между двете световни войни. В: Балканистически форум, 1-2-3, 2003.

– Цанева, Е. Осиновяването в българската културна традиция. София 2010.

– Цанева, Е. „Приемната грижа” в България – от дълга, през каузата до професията (Наблюдения върху практиката в няколко села в Смолянска област през 2013 г.), В: Българска етнология, кн. 4, 2004.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!