Търсене
Close this search box.

Преподавателите и преподаването през високото и късното Средновековие – ХІ-ХV в.

Преподавателите и преподаването през високото и късното Средновековие – ХІ-ХV в.

Преподавателите и преподаването през високото и късното Средновековие – ХІ-ХV в.

Преподавателите и преподаването през високото и късното Средновековие – ХІ-ХV в.


Направи дарение на училище!



***

Автор: Даниел Иванов, докторант в Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Още от зората на човечеството съществува ученето, обучението и възпитанието като предаване на житейски опит и знания от възрастния и знаещ човек на младият и неопитен, непознаващ живота индивид.

В родово-общинния строй обучението и възпитанието на децата се осъществява в племето от родителите или възрастните членове на общността. Те предават собствения си опит и знания за дейностите извършвани от тях /лов, земеделие, домакинска работа и т.н./. Впоследствие през античността започват да се появяват и оформят школи, в които се обучават групи ученици по различни дисциплини – граматика, риторика, диалектика и др. След приемането на християнството за официална религия в Римската империя по времето на император Константин Велики се появяват манастирски и катедрални училища. В тях се обучават младежи за монаси и бъдещи свещеници. Така се стига до високото Средновековие, когато започват да се появяват и оформят университетите. Те са представлявали гилдии от студенти или преподаватели.

Университет идва от латинската дума университас – Вселена, съвкупност. Понятие, което описва същността на университета, е studium generale. То означава институция, чийто статут е потвърден от папата или императора. Членовете на тази институция притежават определени права, универсални в своето приложение. Тези права надвишават онези на местните институции. Те касаят колективно и индивидуално личния статус на преподавателите и студентите, които са поставени под непосредствена защита на върховната власт, основала университета – папска или императорска.

Studium generale възниква след като първите университети вече са основани. Например най-старите два университета Парижкият и този в Болоня са с потвърден статут за studium generale две-три години след възникналия около век по-късно университет в Монпелие, който получава този статут през 1289 г. Болонският университет го получава през 1291 г., а този в Париж – 1292 г.


Разбери повече за БГ Наука:

***

Най-ранните сведения за този термин се срещат във Версели през 1237 г. Самото наименование е описателна фраза. Studium – означава училище с благоприятни условия и средства за обучение. Generale – това е привличането на студенти от местните райони и от други държави.

Един от първите папски укази, който си служи със stadium generale, е този на папа Инокентий IV от 1244 или 1245 г., с който указ се установява университетът в Рим. През втората половина на ХІІІ век употребата му става по-широка. А едва през следващото столетие този термин получава юридическо значение.

Информация за studium generale дава правният кодекс на Алфонсо Х, крал на Кастиля – Las Siete Partidas. В глава 31 се говори за заплащането на преподавателите, методите на преподаване, организацията на студентския живот, изпитите и даването на степени. Споменати са две изисквания за studium generale:

  • Училището трябва да има преподаватели по всичките седем дисциплини от trivium и quadrivium /граматика, риторика, логика, аритметика, геометрия, астрономия, музика/
  • Трябва да има лектори и по гражданско и канонично право.

Първият университет, на който е даден статута studium generale, е този в Неапол – от император Фридрих II през 1224 г., а най-ранният папски указ, потвърждаващ това звание, е този за университета в Тулуза даден от папа Григорий IX през 1229 г.

През ХІІІ век две привилегии гарантират статута на studium generale и са свързани с него.

  1. Университетът има правото да получава доходите от църковните бенефиции, без да резидира в тях.През 1207 г. папа Инокентий III се опитва да ограничи тази привилегия само до училищата с по-висш стандарт. Булата на папа Хонорий III от 1219г. дава правото на онези духовни лица, които са ангажирани като учители в богословските училища, да получават доходите в 5-годишен период, без да пребивават във вътрешните имения.
  2. Тази привилегия е свързана със статуса на studium generale – Use obicva docenti – правото на притежателя на степен /магистърска или докторска/ получена от studium generale, да преподава във всеки друг университет без да полага нови изпити. Изисква се от университета да дава на своите магистри преподавателски дипломи с универсална валидност. Тази мобилност създава една широка общност на университетските преподаватели. Училищата, които нямат възможност да издават преподавателска диплома с широко приложение, издават – studium particulare – местни. Тези училища могат да бъдат основани от епископи и задоволяват нуждите на града или ограничен район.

Когато стане въпрос за Средновековие в представите на всеки съвременен човек се появяват интересни истории за кръстоносни походи, герои, битки. В съзнанието изникват разкази за рицарски турнири, владетели и крале. Наред с кралете, благородниците, църковните служители в Средновековието съществува една друга категория духовни лица, които не са монаси или свещеници. Тези личности са потомци на интелектуалците. Освен учени, книжовници, мислители, в тази общност се вписва и един друг обществен слой – учителите или преподавателите.

В следващите редове ще разгледаме преподавателската професия като основополагащ компонент от средновековния университет. Целта е да представим средновековните преподаватели в по-широка светлина, да вникнем в техните професия и начин на живот. Ще проследим развитието на средновековната преподавателска кариера и как се възнаграждава техният труд. Преподаването и преподавателите са едни от най-важните елементи на средновековната, а и на съвременната университетска институция. Очевидно е, че нито един университет, било то средновековен, ренесансов или съвременен, не може да съществува без своите лектори. Университетската и училищната институция се различават от всички останали, именно поради наличието на преподавателя в тях. Този субект е въвлечен в колективна дейност, която е свързана с определен брой студенти или ученици. Самите преподаватели са свързващият компонент между знанието и обучаващите се.

Връзката между размишленията на отделния преподавател и самото преподаване е характерно за средновековния интелектуалец. В суровите времена на Средновековието, преподавателите успяват да си изградят своеобразен авторитет пред обществеността. Въпреки, че към края на средновековния период голяма част от тях губят престижното си положение сред обществото.

Почти всички преподаватели през средните векове живеят в градовете. Това се дължи на факта, че човекът, който се занимава с преподавателска или научна дейност – познат като средновековния интелектуалец, се появява едва със зараждането на градовете. Според някои изследователи обликът на средновековния град в Западна Европа се изгражда през ХІІ век, други смятат, че той възниква през ХІ век, а трети – като Гуревич, още през Х в. И все пак градът не се появява изведнъж, необходим е един дълъг процес на развитие, за да се превърне в такъв, какъвто е познат на учените медиевисти.

Среща на доктори, Париж, манускрипт

Докторатът 

Учителството като институция е доста по-стара от тази на средновековния университет. Всичко това е видно от заетите ключови термини от класическия латински език – магистър, доктор и професор. Магистърът или докторът могат да преподават, но това не е задължително. Когато титлата е прикрепена към името на личността, или го предшества, това означава, че притежателят й е постигнал максимално познание в дисциплината, която е изучавал. Той е подготвен, за да може да обучава, но и да покрие всички критерии и да се справи с всички останали дейности в живота, за които образованието му го е подготвило. Във високото Средновековие притежателят на тази титла получава и истински социален престиж, като му дава и достъп до света на привилегированите и благородниците. Тези преподаватели – магистри или доктори се наричат „регенти” – прилагателно, което съвсем скоро се превръща в нарицателно. Този термин все още се използва в Кеймбридж. Процедурата за сдобиване с двете титли е установена още през ХІІ век, но е твърде възможно това да се е случило още по-рано.

 

Провеждане на изпит за „магистър“  или „доктор“

Изпитите, даващи право на титлата магистър или доктор, се състоят основно от 3 части.

Първият етап е свързан с това преподавателят на даден студент да се съгласи и да сметне, че подготовката му е на достатъчно високо ниво, за да бъде представен пред университетското ръководство и ректора. След което, пред определено жури, състоящо се от магистри, се прави проверка дали кандидатът отговаря на условията – това включва неговия морал и предишното му обучение – дали е учил необходимото време и дали се е справил с упражненията и диспутите.

Следва и действителният изпит, който също се държи пред жури от магистри, оглавявано от директор. Състои се от диспут, който се изнася от кандидата върху конкретен въпрос избран чрез жребий предната вечер или сутринта преди изпита. Ако премине тези два изпита, кандидатът се смята за завършил успешно обучението си и получава лиценз. Този лиценз, въпреки че гарантира достигнатото ниво на интелектуално постижение, още не му дава право да преподава в университета.

За да получи такова право, кандидатът трябва да премине трети изпит, наречен „публичен”. Този изпит е скоро след първите два. Той дава правото на титлата „магистър“ или „доктор”. Изпитът не е труден и се състои от церемония, която се извършва в катедралата и включва молитви, тържествени речи, връчване на кандидата на емблемите, характерни за един магистър – барета, ръкавици, книга и златен пръстен. След което кандидатът чете дисертация пред всички, последвана от диспут със студенти по тема избрана от самия него. Така за първи път той изпълнява ролята на преподавател. С този изпит се утвърждават компетентността и знанията на кандидата от предишните два изпита. Той е готов тържествено да влезе в общността на докторите, след като му е връчено разрешителното за преподавателска дейност.

Това са основните изисквания за получаване на степен. Що се отнася до терминологията, за магистърска степен се говори при свободните изкуства, за докторска степен става дума в правните науки, а в теологията и медицината има повече варианти при видовете степени, които се присъждат на завършилите.

Като цяло една малка част от студентите успяват да се дипломират и въпреки, че не могат да се определят процентите, този факт е безспорен. Ниската успеваемост идва от присъщата сложност на предметите, времето което се изисква за обучение и високата цена плащана от студентите. В германските факултети за свободни науки през ХV век е отчетен висок процент на неуспели студенти. Документите показват, че само 3-4 от 10 студенти успяват да се дипломират като бакалаври и едва един от 10 като магистър. Съществуват информации за по-богати студенти, които чрез подкупи успяват да се сдобият с дипломи. Голяма част от студентите нямат шанса да станат преподаватели. Също така голяма част от получилите лиценз за завършено обучение не кандидатстват за доктори или магистри, тъй като те са много по-скъпи от обикновената степен и въпреки, че присъждането й дава на притежателя й висок социален престиж, тя не допринася за по-нататъшното интелектуално развитие и е необходима само на онези, които желаят да преподават и трябва да се присъединят към колегията на докторите. Оттук следва въпросът дали всички, които получават тези степени, магистър или доктор, преподават?

Особено в големите факултети по свободни изкуства в Париж и Оксфорд това е задължително. Всеки магистър, след като се дипломира е задължен да служи като „задължителен регент“. По този начин екипът на преподавателите се подновява на определен интервал от време. Но това не се харесва на магистрите, които вече са на тези постове, тъй като в техен интерес е ограничаването на броя училища и преподавателски места. Впоследствие това правило е премахнато с реформа от 1452 г.

Важен е и въпросът как се избират преподавателите. На първо място чрез съвета на факултетите /така е в Париж/; Общото събрание на преподавателите на университета /в Оксфорд/; или от колегията на докторите /в Авиньон/. На второ място, чрез договор подписван между преподавателя и университета или друга външна институция – например града, в който служат като протектори на университета. Този договор обикновено е подписван за едногодишен срок и подлежащ на подновяване. В него са уточнени както задълженията на преподавателите, така и тяхното възнаграждение. В някои университети преподавателите са назначавани от кралете или от ректора и неговите съветници. В Болонския университет например ректорът е този, който избира кои от най-влиятелните професори да влязат в университетския съвет.

 

Преподавателската кариера и преподаването като професия

Гилдията на средновековните преподаватели в университетите не е хомогенна. Голяма част от преподавателите във факултетите по теология например принадлежат към религиозните ордени. Те преподават в техните манастири и мобилността им е ограничена от правилника на ордените, в които членуват. На практика не играят съществена роля в живота и управлението на университета и кариерата им е по-специфична.

Основният феномен, наблюдаван почти навсякъде в Западна Европа, е постепенната поява на група от професионални „регенти“. Обикновено те биват наричани „редовни“ и се противопоставят на „извънредните“ преподаватели.

В педагогически план съществува разграничение. Във всяка дисциплина има основни текстове, които са най-важни и се изучават по-задълбочено, за разлика от допълнителните текстове, които не са толкова фундаментални и се изучават по-повърхностно. Преподаването на тези допълнителни материали, като цяло е поверено на бакалаврите, но понякога се възлага и на докторите. Основните занятия се преподават от основните регенти, чиито занятия са провеждани в т.нар. „час на доктора” или “час на магистъра”, рано сутрин. Лекциите, свързани с допълнителните материали, обикновено се провеждат следобед и се смятат за по-маловажни и често дори не фигурират в учебния план за изпитите.

Взимат се предвид не само педагогическите, но и финансови и чисто институционални причини. За основните преподаватели се смята, че трябва да получават най-високо възнаграждение. Те смятат, че тяхно основно право е да упражняват пълната си власт над студентите. Те оценяват академичните им успехи, членове са на борда на изпитващите, тъй като са редовни регенти и единствените, които имат право да управляват училищата и университетите. В Болоня тези права са дадени на колегията на докторите на различните факултети. Тъй като броят на преподавателите, в зависимост от изучаваните предмети по всяка специалност е различен, те се обединяват, но включват само известен брой от тях, които биват избрани от всеки факултет. Тази елитарна група всъщност упражнява най-голяма власт върху студентските университети, тъй като единствена има правото да връчва степени. Тази система е особено сполучлива в случаите, в които студентите участват в по-малка или по-голяма степен в управлението на университета. Фиксира се броят на преподавателите, което спомага не само за гарантирането на доходите и авторитета им, но и за отстраняването на нежеланите кандидати, особено за докторите от други университети или, както е случаят с Болоня, по отношение на чужденците. Все пак редовните преподаватели не успяват да упражняват пълен контрол над университетите. Преподавателите във факултетите по право и медицина в началото са светски личности, чиито ангажименти към семействата им правят континуитета на техните кариери въпрос от голяма важност. Обикновено те остават преподаватели през целия си живот, дори да трябва да сменят местоживеенето си по няколко пъти. Монасите, които преподават каноническо право и теология, имат повече възможности пред себе си, тъй като след определен период на преподаване, те могат да се насочат към духовна кариера. През периода ХІІІ-ХV век голяма част от епископите, а дори и някои кардинали и папи, са бивши учители. През ХІІІ век над 33 % от регистрираните парижки магистри по теология стават свещеници, абати или кардинали. В Оксфорд и Кеймбридж през ХV век, 36 от 79 английски свещеници са преподавали там. Това прави 46 %.

Преподавател и студенти, манускрипт

Във факултетите по свободни изкуства има по няколко „професионални“ регенти. Те преподават граматика и логика. Една значителна част от тях, особено в Париж и Оксфорд, са млади магистри, които завършват задължителния си период като регенти, като посвещават на това само няколко години. Впоследствие продължават обучението си във факултетите по право и медицина.

През късното Средновековие се появява нов тип регенти /най-вече във факултетите по свободни изкуства/, с по-стабилна позиция, макар и с по-нисък авторитет от редовните регенти във факултетите по право и медицина. Такива са регентите в колежите. Самите колежи започват съществуването си като общежития за бедни студенти, но постепенно се обвързват все-повече с обучението. То започва като вид частни уроци, но впоследствие се трансформира, особено в по-големите колежи, в редовен курс. Този курс става достъпен и за външни лица освен за живеещите в общежитията студенти. Тези регенти от общежитията се оказват в пряка надпревара с преподавателите от факултетите.

Информация за преподаването като професия дават университетските укази. През Средновековието преподаването се превръща в нормална, целодневна професия. Основното задължение на преподавателя е да чете лекции върху текстове от учебната програма. Тези лекции са сутрин и са с продължителност 1.30 – 2.00 ч. Преподавателите трябва да водят лекции всеки ден. На практика, като се извадят почивните дни от седмицата, религиозните фестивали, дните за тържествени диспути и изпити и летните ваканции, остават между 130 и 150 дни за водене на лекции. Според запазени свидетелства ректорите по римско право в Болоня включват елементите – кратко изложение на всяка глава от текста; разкриване на съдържанието на всеки закон; четене на текста, съпроводено от разсъждения; повторно разкриване на смисъла на текста; разкриване на противоречията в съдържанието и общи бележки; допълнителни обяснения.

Изброяването на тези елементи от четенето на лекции показва, че университетските статути забраняват прибързаното четене на сложни текстове. Има строга последователност при изучаването на правните книги.

Докторите провеждат диспути следобед на различни теми. Основно правило в средновековния университет е да няма повече от един диспут на седмица. Това дава време на редовните регенти да се подготвят за конкретният диспут. Студентите трябва задължително да присъстват, като всеки регент води малък брой диспути на година. За своята подготовка за диспута, регента трябва да притежава  в своята библиотека копия от различни книги. След края на диспута регент пише версия на коментарите и ги дава за издаване. Така те се разпространяват сред студентите.

Университетският живот включва и много други задължения, освен преподаването. Това са религиозни церемонии, обичайни и по някакъв конкретен случай събрания и др. Преподавателите имат и административни длъжности – ректор, декан, събирачи на такси и др. Мандатите са кратки от една година, но могат да се заемат последователно от преподавателите на редовна длъжност. Задълженията им включват поддържане на документацията, да решават проблеми от различно естество и да представляват университета пред обществото. Тези административни задължения се поверяват на по-възрастни и влиятелни хора, като не са едни и същи за различните преподаватели.

 

Преподаватели Задължения свързани с преподаването
По Право и медицина Да водят лекции
По Свободните изкуства Да водят лекции и упражнения
По Теология Тук диспутите са по-важни от лекциите. Задачата е да се дават на студентите два основни текста –

–          Изреченията на Петър Ломбард

–          Свещените писания

 

Не всички преподаватели ревностно изпълняват задълженията си. Не всички са достатъчно сериозни. Това налага, особено в Болонския университет, да се създаде група студенти, които следят и изобличават несериозните преподаватели. Това показва, че преподавателите най-вероятно изнасят само една част от програмата си, удостояват със степени кандидати, които не ги заслужават. Към края на Средновековието тази незаинтересованост се засилва изключително много.

 

Заплащане на преподавателите

Формата и размерът на заплащане на преподавателят варира според кариерата му.  В частните училища в Париж и Болоня през ХІІ век преподавателите удържат от таксите на учениците, които се уточняват преди започване на лекциите. Църквата обаче не може да се облагодетелствува от тази система и е против, тъй като смята, че науката е дар от Бога, който не може да се продава. Училищата в катедралите предлагат преподаване, което поне на теория е безплатно. При тези училища преподавателите обикновено са поддържани от църквата.

Проблемът със заплащането се проявява и в университетите. Преподавателите, които са духовници, често ползват църковни бенефиции, а заедно с това папството им гарантира освобождаването от задължението да бъдат единствено обвързани с тези бенефиции. По този начин те получават доходите от тях и получават отделни доходи от преподаването. Има изключения, като тези бенефиции не са гарантирани на по-младите преподаватели.

Преди ХІІІ век студентските такси не са високи, но след това те постепенно започват да се вдигат. Преподавателите водят яростни битки за по-добри бенефиции и за събирането на изпитните такси.

Друго решение за заплащането на преподавателите е плащането на редовна заплата. Това, разбира се, не премахва събирането на изпитните такси. В Италия става обичайно преподавателите да получават заплати. Първите заплати са в Болоня и датират от 1280 и 1289 г. През 1381 г. вече има 23 доктори по право, чиито заплати се изплащат от общината. Тук професорът избиран от студентите за определено време получава хонорар по определени условия. Задължава се да не преподава никъде другаде, освен в Болоня. Останалите италиански университети също последват примера му. Голяма част от тях предлагат големи заплати, при основаването им, с цел да привлекат известни преподаватели от Болоня или Падуа. На някои места разходите за заплати се поемат от църквата, а на други от градските власти. Преподавателите във факултетите по право и медицина изглежда имат по-високи приходи /бенефиции, такси, изпитни такси, заплати/ от преподавателите по свободни изкуства. В Павия броят на тези, които са на заплата, се повишава от 9 на 70 души.

Ирнерий

Някои преподаватели успяват да увеличат своите доходи благодарение на допълнителни средства получавани извън университетските източници. Те могат да бъдат получени по рождение, чрез брак, друга работа и др. Лекторите също така дават стаи под наем на студенти и консултации /правни или медицински/, които са много скъпо платени.

 

Известни личности сред средновековните преподаватели

В средновековните университети има значителен брой преподаватели, които в годините на своя живот изграждат своя авторитет и престиж пред обществото, папата и владетеля, но най-вече пред самите студенти.

Един от първите изявени преподаватели, за които не се знае почти нищо, е един болонец на име Пепо, упоменат в документ отнасящ се към 1076 г. Това, което се знае за него е, че е бил лектор по римско право.

Един от най-големите преподаватели по право в Средновековието е Ирнерий или Ирнериус. Той полага началото на масовото изучаване на римско право в края на ХІ век в Болоня. Ирнерий изучава сам, без помощта на учител, Юстинияновото право и придобива висока репутация. Става преподавател в школата по свободни изкуства. Той открива специална юридическа школа по молба на графиня Матилда и започва изнасянето на свои публични лекции през 1088 г., в годината когато е основана и юридическата школа. Той преподава в нея до смъртта си около 1125 г. Лекциите на Ирнерий довеждат до много добри резултати. В курса му има много ученици, които достигат докторска степен – Булгар, Мартин, Гозия, Гуг и Жак де ла Порте Ревенанте. Самите професори по каноническо право от Болонския университет стриктно изследват метода на преподаване на Ирнерий.

Първият известен преподавател, свързан с каноническото право, е Грациан, който е автор на известни декрети. Негови ученици и впоследствие преподаватели са Покапалия, Руфин, Роландо Бандинели /папа Александър III/, Гугучио. През ХІІІ век – Ричард Английски, Дамас, Танкред и др., които са главни представители на преподаването по каноническо право в Болоня. Някои от тези преподаватели, а и такива по гражданско право, често биват професори по едното и другото право, като преподават предмети и от двете специалности. През периода началото на ХІІ – втората половина на ХІІІ век намират широко място глосаторите /glossators/*. През този период са споменати някои доктори: Плацентий – работещ главно над кодекса на Юстиниян, който основава школата по право, по-късно университет в Монпелие, където умира през 1192 г.; Бургундио – един от малкото глосатори, знаещи гръцки език, който превежда гръцки съчинения; Рожен Жан Баспен Пилиус Азо – освен преподавател и посланик в Болоня; Гуголен – също посланик в Болоня; Жак Балдуини; Рофруа; Аркусти – знаменит член на глосаторите, известен със своите компилации от трудове, в които резюмира работата на предшествениците си. Любовта си към юридическите знания предава на своята дъщеря Дота де Акорсо – доктор по право и преподавател. Тя е първата от жените, упоменати в летописа на университета. Други жени юристи, идващи след нея са Битизия, Новела де Андреа и др.

Грациан

Болонският университет е посещаван и от много преподаватели от Италия и чужбина, идващи да слушат лекции по право, които след това успешно пропагандират метода и доктрината на глосаторите по своите родни места. Те биват наричани „странстващи“ преподаватели. Някои от тях са:

  • във Франция – Пиер де Була, Жак де Ревини, Гилем Дюран;
  • в Англия – Вакариус, Ричард Английски, Франциск Акурсий;
  • в Испания – Понде Ларида;
  • в Италия – множество лектори

Известен преподавател от Шартр е Бернар, който чрез своята солидна подготовка по граматика, се старае да даде основна култура и методи на мислене на учениците си. Други по-важни преподаватели са: Бернар Силвестър и Гийом от Конш, които преди всичко са учени, изтъкнати представители на най-оригиналната тенденция на шартрския дух; Робер от Шестел; Джон от Солзбъри; Жилбер от Поре, който е мислител, може би най-задълбочения метафизик на ХІІ век.

      Абелар и Елойза, манускрипт

      Най-известният преподавател за времето си във Франция е Пиер Абелар. Той може да се нарече първият „професор“. Абелар е роден в Ла Пале в околностите на Нант през 1079 г. Принадлежи към съсловието на дребните благородници. След като изоставя военната професия, той се впуска в ученето и става „рицар“ на диалектиката. След известно време Абелар отива в Париж, като тази стъпка е съдбоносна за френския интелектуалец. Тук обаче неговата самоувереност, която той сам признава, го опълчва срещу най-прочутия парижки учител Гийом от Шампо. В горещ диспут Гийом успява да принуди Абелар да се оттегли. Младият интелектуалец решава да се отдаде на преподаването, като се мести на няколко пъти. Първо в Мьолен, а в след това и в Корбей, където ръководи школа. Но Абелар се разболява и се налага да се оттегли за няколко години в Бретан. След като се възстановява той намира отново стария си противник Гийом в Париж. Отново се разразяват спорове, в които Гийом е разколебан и внася промени в учението си, съобразявайки се с критиката на своя млад съперник, но това не удовлетворява Абелар. Въпреки всичко той е принуден да прекрати диспута и да се оттегли  отново в Мьолен. Победата на Гийом всъщност е поражение. Всичките му ученици го изоставят и той се отказва от преподавателската работа. Абелар победоносно заема мястото му на хълма Сент Жьонвиев. Това определя и съдбата на парижкия интелектуален център. В следващите години решава да стане теолог. Записва се отново студент и веднага отива в Ланс да слуша лекции на най-прочутия теолог за времето си Анселм. Славата на Анселм не издържа дълго пред иконоборската страст на неговия противник. Абелар е предизвикан, като му е казано, че познава основно философията, но е невеж в теологията. След време се връща в Париж. А след авантюрата си с Елоиза – седемнайсетгодишна девойка и негова ученичка, е принуден да се оттегли в манастира Сен Дени.

Ще споменем и някои известни преподаватели от училището в Нотр Дам, което е преди всичко училище по теология. Това са преподаватели по каноническо право и теология – Петър Лобардски, Петър Коместор и Петър Чантер. Те съставят учебници за преподаването по теология, използвани до Реформацията на Мартин Лутер.

В заключение ще кажем, че в края на Средновековието започва процес, който ще доведе до изчезването на средновековния интелектуалец – преподавател. На културната и научна сцена ще се появи един нов тип преподавател – хуманистът. В този контекст преподавателя-интелектуалец не е насилствено “убит”, той капитулира доброволно. Голяма част от университетските хора с потъпкване на своето достойнство, в течение на XIV и XV век подготвят изчезването на преподавателя-интелектуалец. В края на средновековния период университетският преподавател е замесен неволно в обществените дела на града. Много от тези преподаватели стават съдии, политици, обществени дейци, което засилва тяхното желание за власт. Те стават част от привилегированите слоеве и започват да губят своя морал. Намесват се в политиката. Например в Болоня преподавателите по неволя се замесват в партийните разпри и поради това губят голяма част от своя авторитет и достойнство. Основават се няколко катедри, в които започват да преподават, като взимат определени заплати без да получават хонорара си от студентите. Така тези преподаватели стават зависими от градските власти. Те започват да регулират и определят материала, който професорите трябва да преподават без да се съобразяват с личните способности на преподавателите и с интересите на науката. Преди започването на този процес, преподавателите успяват да изградят своя висок авторитет и престиж пред обществото и най-вече пред своите студенти.

Трудностите по време на следването и малкият брой студенти, които успяват да продължат обучението си за магистър или доктор и успяват да вземат изпитите за тези титли и да станат преподаватели, показва високия авторитет и престиж, които има тази професия в очите на тогавашното общество. И наистина самите преподаватели си изграждат доста висок авторитет пред своите студенти. Този авторитет е изграден въз основа на техните лични качества, педагогически знания и опит. Значителна роля за техния авторитет играе и високата им научна компетентност, която изграждат в процеса на многогодишен труд. Във всички случаи те са най-важният и свързващ компонент между студентите или учениците и научното знание. Без тях процесът на обучение би бил по-труден и в голяма степен скучен. Защото те съумяват със своя педагогически талант (кой повече, кой по-малко) да предадат знанията по един по различен и заинтригуващ за студентите начин.

 

* глосатор – преподавател в правните школи

 

Използвана литература

  1. Биуили, П.М. Европейската култура и Ренесанса. С., 1994
  2. Бояджиева, П. Университет и общество: Два социологически случая. С.,1998
  3. Войнов, М., А. Милев. Латино-български речник. С., 1937
  4. Гуревич, А.Я. Категории Средновековой Културьi. Москва, 1972
  5. Энциклопедический словарь, том 7
  6. Льо Гоф, Ж. Интелектуалците през Средновековието. С., 1993
  7. Сидорова, Н.А. Основнье Проблемьi истории Университов Средние века в освещении современной буржоазной историографии. Средние века, № 22, 1963
  8. History of the Universities of Europe, v.1 .Universities in the Middle Ages, 1992

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!



***

Включи се в списъка ни с имейли – получаваш броеве, статии, видеа и всичко, което правим за популяризирането на науката в България.  

Еднократен (Вечен) абонамент​​

Списание “Българска наука” излиза в PDF и ePub и може да се изтегли и чете от компютър, таблет и телефон. Достъпа до него става чрез абонамент, а възможността да се абонирате еднократно позволява да можете да достъпите всички бъдещи броеве без да се налага никога повече да плащате за списанието.