Из преписките на Данаил Христов Попов до Захари Стоянов през 1886 г.

Данаил Христов Попов, 1897 г. От архива на Димитър Ц. Коцов. Дар от Галина Ас. Скрежина, съпруга на писателя Асен Скрежин, роднина на Димитър Коцов.

Автор: Красимир Григоров – Завеждащ отдел „Възраждане“, РИМ- Враца

Добре известно е значението и стойността на автентичните писмени документи от живи участници в паметни събития, свързани с националната ни революция. Ярко доказателство в това отношение са писмата на Данаил Хр. Попов, писани преди около век и половина. Личната кореспонденция между него и ненадминатия летописец от епохата на народно-демокатричната ни революция – Захари Стоянов, е красноречив пример за силата на фактологията и обстоятелствата през това „барутно време“.

Данаил Христов Попов е български националреволюционер, деен участник в българското национално-революционно движение през 60-те и 70-те години на XIX век. Близък съратник и доверено лице на Васил Левски. Наричат го „първата ръка на Апостола” и „един от главните стълбове на революционното дело вън от България”.
Данаил Попов е от тези съратници на Васил Левски, които остават в сянката на Христо Иванов – Големия и Георги Данчов – Зографина. Забвението, в което е потънало името му, не може да заличи историческата роля на делото му. По идея на Попов през 1869 г. Левски създава, не къде да е, а в бащината си къща в Плевен първия в страната местен революционен комитет, с което се поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Нему Дякона поверява цялата си кореспонденция с Българския революционен централен комитет (БРЦК), Русия, Румъния и Сърбия. Той единствен има право да чете всички получавани от и до Левски писма и да прави техни копия. Дотолкова му вярва Апостола, че в преписките си до него се обръща на „братовчед“. И това не е случайно, тъй като неговият род е пуснал здрави корени към семейната традиция, която формира почит към българското слово и писменост, по това време се чувства и ролята на училището, църквата и общината.

 


РЕКЛАМА:

***

10 август 1900 г., Родната къща на Данаил Христов Попов в гр. Плевен, в която живее брат му Анастас Попхинов и в която е основан Плевенският революционен комитет.

Посветен в идеите на Раковски, той го боготвори. Създателят на четническата тактика му отвръща подобаващо. Заглавната страница от „Горски пътник“, подарена от Г. Раковски на Данаил Попов с обяснителна бележка от последния гласи „Забележителен е тоя български патриот. Между България, между апостолите на свободата и румънските българи патриоти и Белград, той е бил комисионерът“.
Изживял разочарование от четническата тактика, но дълбоко вярващ в успеха на революционното дело, през 1868 г. в дома си Данаил с надежда посреща бъдещия Апостол на свободата. Натрупаният опит и качествата му помагат бързо да възприеме новия замисъл на Апостола за „самостоятелно действие”, със силите на народа, без да се разчита на външна помощ. От своя страна Васил Левски засвидетелства голяма вяра в него и за кратко време той става „посредник на ВРО с външния свят” На него Левски поверява изработването на проектоустава и препращането на документи на известни дейци в чужбина. Той създава първите псевдоними на патриотичните дейци и организира сложната схема за тайната поща на българската национална революция.
Отдаден на националната кауза, той подкрепя финансово организирането и изпращането в България през 1867 г. на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. През 1868 г., със свои средства, той подпомага и четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. От комитетската кореспонденция за 1874 – 1876 г., с която днес се разполага благодарение на усилията на отдавна покойните – Д. Горов, Данаил Христов Попов, Иван Драсов, Н. Обретенови др., Захари Стоянов черпи надлежна информация за стремленията през епохата, а обикновените писма не се оказват „пусти и надути фрази“. В тях говори сърце, душа и се изливат чувства. В своята трудна задача, ако не на биограф, то поне на събирател на факти и документи, Захари Стоянов подхожда доста предпазливо, като наред с положителните черти и оценки, той представя и не чак дотам лицеприятните, за да не бъде гледан с лошо око. Историята е най-големият съдник и само тя може да каже, какво точно е мястото на всеки един от тези великани по дух и размах. „ Ние сме съвременници. Слаб ни е гласецът за такава работа“, заключава големия летописец.

Стриктни и пунктуално точни, Данаил Попов и Захари Стоянов възкресяват събития и личности от близкото революционно минало, анализират детайлите по отношение на събитията през периода след Освобождението на България от османско иго. Касае се за 3 запазени писма между двамата от 27 ноември, 1 и 8 декември 1886 г., грижливо съхранени в архива на Захари Стоянов. Информацията ни дава сведения, че дружбата им датира от м. ноември 1886 година, когато пътували с вапор по Дунава, но като изявени лидери на своите периоди те са съхранявали познания един за друг. Споделяйки за намеренията си за подготвените публикации, летописецът Захари Стоянов е поел заданието да информира Данаил Попов за всичко ново и интересно , що се отнася до „интереса български“. Абдикацията на княз Александър Батенберг и начинът по който трябва да се избира нов са сред основните теми в първите 2 писма. Ясно проличава политическата нагласа на Данаил Попов против извършителите на детронирането. Във всичко това, той подозира ролята на чуждия фактор, заставайки на позицията на контрапреврата. Що се отнася до становището му по отношение на новия княз, Данаил Попов твърдо защитава тезата за приоритетното запазване на независимостта на новоосвободената ни родина. В този контекст, той отхвърля грубата намеса на руския император Александър III и лансираната от него кандидатура на княз Мингрели, но не остава равнодушен и пред другата кандидатура на Валдемар Датски, предричайки „че и от него, нищо добро няма да се роди за нас“.

За кореспонденциите на В. Левски, А. Кънчев, Д. Общи, на частните комитети с централния и П. Хитов в Белград — Данаил Попов е бил ключът. Като думи на признание за обществената деятелност на Попов, звучат думите на летописеца Захари Стоянов „Който е искал да знае какво става в България, кой апостол къде се намира и пр., то е трябвало да се пита Данаил Попов. Тая негова деятелност се простира от 1867—1877“.
Повече от очевидно е, че двамата си допадат по отношение на архивните материали, писмата и документалистиката, отнасящи се до националноосвободителното движение.

В заключение Д. Попов пише, че само общият съюз на християнските народи ще може да прекрати „жестокото турско господаруване в Европа”. С тези свои думи, той иска да изрази гневният протест на българският народ срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес. По примера на Раковски, който през 1863- 1865г. обикаля балкански столици в търсене на общи действия, в края на 1878г. неговият последовател Д. Попов се обръща с възвание не към владетелските дворове, а към самите народи.
Сложни са политическите и дипломатически отношения не само в България, но и в редица европейски държави. Със задълбочения си анализ на събития и факти и със своя патриотичен заряд възванието на Попов се превръща в един съдържателен и въздействащ документ, който показва не само родолюбецът, но и начетеният и борещ се за своя род революционер. С тази си акция Д. Попов допринася българските искания да стигнат по-бързо до съзнанието на свободните народи и с това провокира вниманието им върху българския.


Европейска нощ на учените 2022 г.: