Пъпчива пърхутка

 

(Lycoperdon perlatum)


Къде ли няма да срещнете пъпчивата пърхутка! Започнат ли юнските дъждове, ще я видите да се показва на групи по почвата (понякога и по изгнила дървесина) в горите — и в широколистните, и в иглолистните. Ще я откриете също край горските пътища и в сечищата. Затова някои я наричат и горска пърхутка.
По форма тази пърхутка прилича на боздуган, макар че миколозите я описват най-често като бухалковидна или крушовидна. Във всички случаи обаче плодното й тяло е разделено на две повече или по-малко ясно разграничени части — горна, която е леко сплеснатокълбеста (при най-младите е с връхче), и долна, която наподобява пънче. Само най-едрите екземпляри от нея достигат размерите на средно голяма круша. Обикновено плодните тела са по-малки.
Важен външен отличителен белег на пъпчивата пърхутка е, че цялата й повърхност е гъсто покрита с дебели къси шипчета и брадавички. В началото те са снежнобели, но с възрастта постепенно променят цвета си в охрен до канеленокафяв и накрая започват да опадват. А започнат ли да опадват, под тях се разкрива белезникавата до сиво-кафява, наподобяваща пергамент вътрешна обвивка на плодното тяло. След узряването на спорите тази обвивка се разкъсва само на върха и те излитат през образувалото се отворче, широко около 5 мм.
Месото на младите плодни тела е снежнобяло, плътно, крехко и сухо, с приятен гъбен аромат. Само ден-два след като се покаже обаче, то започва да омеква и се превръща във водниста жълто-зелена до маслиненокафява каша, която скоро изсъхва и плодните тела се изпълват с тъмнокафява праховидна маса, образувана от зрелите спори. С името пърхутка (също прахавица, пухче) нашият народ нарича не само горската, или пъпчивата, но и всички останали гъби от този тип, които се срещат у нас. А те са повече от петдесетина вида и са с различна форма. Едни са кълбести, други са крушовидни, трети приличат на боздуган. Различни са и по размери, Някои не са по-големи от топче за игра, други са едри колкото орех или топка за пинг-понг, трети са големи колкото кокошо или гъшо яйце. Сред тях има и същински великани. Такава е голямата планинска пърхутка (Langermannia gigantea), която нормално е голяма колкото футболна топка, но при много благоприятни условия може да достигне размерите и тежината на тиква кестенка.
Пърхутките са различни и на цвят. Когато са още млади, едни са чисто бели, други са тютюневожълтеникави, а има и сиво-бели, и сиво-черни. Отвън някои са гладки като яйце, други се напукват като изсъхнала тиня, трети са покрити с брадавички или къси шипчета. Има и гъсто осеяни с дълги и остри шипове, които приличат на малки таралежчета.
Всички пърхутки са полезни гъби. Те са лековити. Порежете ли си пръст и потече ли кръв от него, няма нищо страшно, ако имате под ръка пърхутка. Насочете отворчето на върха й към порязаното място, пухнете няколко пъти, за да се покрие с праха (това са спорите на гъбата), който ще излети от него, и скоро кръвта ще престане да тече, а болките ще утихнат. А когато пърхутките са още млади и месото им е все още снежнобяло, плътно и крехко, те имат отлични вкусови качества и чудесен аромат.


Европейска нощ на учените 2022 г.: