Автор: Стефани Стефанова
Постмодернизмът възниква в условията на настъпилия религиозно-философски вакуум, който се характеризира със спада на доверие към идеологическите концепции и въздигането на релативизма. Като творческа постановка постмодернизмът представлява своеобразен континуум между интелектуалното, рефлексивното, деструктивното от една страна и етичното, естетическото и конструктивното от другата. Постмодернизмът няма ярки проявления във философията или историята, не е свързан с идеологиите, не търси и не утвърждава никакви истини. Постмодернизъмът се разглежда като реакция срещу масовата култура и като полицентрично състояние на етико-естетическия модел. Постмодернизмът може да се разглежда и като реакция срещу абсолютно доминираната от комерсиализация култура. Както всяко друго изкуство, така и изкуството на постмодернизма отразява света, но в неговия разпад като всъщност представя отсъствието на означаемото. Съвременното изкуство не вижда в художника онзи творец на висшите ценности.
Постмодернизмът в литературата се изразява с изобразяването на света в неговата хаотичност и сложност. Постмодерната литература е литература в епохата на две световни войни, време на научно-техническата революция и информационен бум. Терминът „постмодернизъм“ се употребява за обозначаване на развитието на литературата след средата на XX век. Постмодернизмът се разглежда, освен като контрапункт на модернизма, но и като негов приемственик. Има редица европейски автори, които определят това ново направление като „слабо свързано с културата“. Адорно я определя като култура, която понижава творческите способности на човек. Американският писател Джон Барт характеризира постмодернизма като художествена практика, която смуче соковете на изминалите вече течения и по своя характер постмодерната литература е литература за изтощението. А американският литературен теоретик Ихаб Хасан дефинира постмодерната литература като антилитература, която преобразува бурлеската, гротеската, фантастиката и други литературни жанрове и форми в антиформи. Според него, всички тези антиформи носят в себе си насилието, безумието, апокалиптичното и превръщат космоса в хаос. Голяма част от теоретиците на направлението се обявяват против опитите постмодернизмът да бъде представен като продукт от разпадането на модернизма. Двете направления се разглеждат в тяхното хармонично единство, защото те се допълват.
Теорията на постмодернизма е създадена от най-известните съвременни философи като Жак Дерида. Французинът определя текста като единствен възможен модел на реалността. Един от най-видните теоретици на постструктурализма – Мишел Фуко, смята постмодернизма за продължение на ницшеанската линия.
Мишел Фуко е и водещ автор в авангардното списание „Тел Кел“, въпреки че се дистанцира от идеите на структурализма и постмодрнизма, въздигайки творчестовото и идеите на Фридрих Ницше.
Съществуват два възгледа за съществуването на постмодернизма. Представители на единия смятат, че постмодернизмът е историческо явление, което се появява в средата на миналия век като резултат от голяма културна и цивилизационна криза. Привържениците на другия възглед считат, че постмодернизмът е трансисторически, т.е. той се появява винаги във всяко кризисно време. Те смятат, че в условията на постмодернизма се ражда определена култура, която служи като „универсално оръжие“ срещу настъпилата криза. Известният италиански писател Умберто Еко смята, че всяка епоха си има свой собствен постмодернизъм. Всяка епоха достига до кризисен момент. Историческият авангард или модернизмът във време на криза се отказва от миналото. Модернизмът деформира миналото, разрушава образа, достига до абстракция. Но винаги се достига до някакъв предел, след който няма накъде да се върви. И именно тогава идва постмодернизмът. В постмодернизма миналото не се заличава, то се преосмисля.
Литературата на модернизма, както и тази на постмодернизма скъсва връзките си с реализма на XIX век. При създаването на персонажите, авторите, причислени към постмодернизма изхождат от външния, заобикалящ свят, за да изследват състоянието на съзнанието. Те използват т.нар. „поток на съзнанието“. Похват, който автори като Вирджиния Улф и Джеймс Джойс са довели до съвършенство в работата си. Другият способ, изведен в „Пуста земя“ от Томас Елиът е т.нар. „изследователска поезия“, която в същността си представлява обединение между лирика и философия.
Т.С.Елиът публикува книгата „Пуста земя“ през 1922 година на страниците на сп. The Criterion. Този текст е своеобразен флагман на постмодерната литература.
Фрагментарността е още един общ елемент при създаването на повествованието и изграждането на персонажите както при модернистите, така и при постмодернистите. „Пуста земя“ на Елиът се явява като гранична творба между литературата на модернизма и тази на постмодернизма. В поемата присъства точно тази фрагментарност, която дава усещането, че частите на произведението нямат общо една с друга. В модернистичната литература фрагментарността и крайната субективност са изразители на някаква екзистенциална криза. Постмодернистите обаче говорят за невъзможността за преодоляване на хаоса. Творецът е безпомощен и единственото му убежище е играта, движението му в хаоса. Играта като движещ елемнт присъства в произведения на модернисти като „Бдение над Финеган“ на Джойс или в „Орландо“ на Улф. Преходът от модернизъм към постмодернизъм се характеризира с това, че в центъра на модернистичната литература стои проблемът с познанието, докато постмодернистите ги вълнуват онтологичните въпроси.
Постмодерната литература се отличава с иронията, черния хумор и се свързва с концепциите за играта при Дерида и идеите, въплътени в „Удоволствието от текста“ на Ролан Барт. За авторите от това направление е типично представянето на сериозни теми през призмата на играта и хумора.
Пастишът е много популярен и тясно свързан с постмодерната литература. Пастишът представлява комбинация между елементи от различни произведения. В постмодерната литература, той е свързан с интертекстуалността и отразява хаотичното. Пастишът може да се разглежда като комбинация между различни жанрове, а резултатът е едно уникално повествование, което не влиза във вече утвърдените рамки. Пример в тази насока могат да бъдат Уилям Бъроуз, който съчетава научна фантастика и детективски роман. Маргарет Атууд комбинира научната фантастика и приказката, а Умберто Еко се обръща към детективския роман, приказката и научната фантастика. Пастишът не е задължително да комбинира само отделни жанрове, той може да включва в себе си и различни елементи. Томас Пинчън създава своите романи, комбинирайки различни елементи като детективи, научна фантастика, военна проза, песни, връщане към поп културата, включване на някакви известни истории, както и реални исторически личности.
Литературният критик Фредерик Джеймисън определя постмодернизма като „културната логика на късния капитализъм“. Използваният от него термин „късен капитализъм“ насочва към идеята, че обществото ще направи преход от века на промишлеността към информационния. Бодрияр от своя страна разглежда постмодерността като преход към хиперреалност, в която симулацията и измамата ще заменят действителността. В тази епоха хората ще са затрупани от информация, технологията ще е основен компонент в техния живот, а разбирането за реалността ще бъде опосредствано. Човек ще го получава чрез средствата на тази симулация, чиито компоненти са телевизията, компютърът, интернет и т.н. Има немалко литературни произведения, които обръщат внимание на този феномен, използвайки иронията и пастиша. Пример в тази посока е книгата „Бял шум“ на Дон ДеЛило. В културата на постмодернизма технокултурата и хиперреалността се преплитат и с параноята. Известната книга „Параграф 22“ на Хелър е пример за това, че параноята и вярата в това, че в хаоса се намира скрита цяла система от порядки. Знаменитата книга на Кърт Вонегът „Закуска за шампиони“ е също пример за параноята в постмодерната литература. Там героят на Вонегът полудява и започва да получава пристъпи на жестокост, след като му е внушено, че всички хора в света са роботи, а той е единственият останал човек.
Постмодернизмът продължава своя живот и до днес. Множество литературни специалисти определят „Бял шум“ на ДеЛило и „Сатанински строфи“ на Салман Рушди като последните истински постмодерни романи. Навярно литературния свят вече се намира в епохата на постмодернизма.
Библиография:
- Фуко, Мишел, Надзор и наказание. Раждането на затвора. София. УИ „Св. Климент Охридски“, 1998
- Фуко, Мишел, Генеалогия на Модерността. София. Изток- Запад, 2016
- Барт, Ролан, Удоволствието от текста. София. Нов български университет, 2012
- Лиотар, Жан-Франсоа, Постмодерната ситуация. София. Наука и изкуство, 1996
