Текст: Радослав Тодоров
Смъртта е неизбежна част от човешкото битие – крайна граница, която всички култури по света се стремят да осмислят чрез символи, ритуали и митове. От праисторическите погребения с каменни оръдия до съвременните дигитални възпоменания, всяко общество оформя свой уникален език, с който разговаря със смъртта. Този език не е еднозначен – в него се преплитат почит към предците, страх от непознатото, надежда за отвъдното и стремеж към духовна утеха. Затова ритуалите при настъпването на смъртта не са просто обикновена културна практика – те са прозорец към светогледа на всяка цивилизация.
Независимо от огромното многообразие между културите по целия свят, от тези ритуали ясно личи как различните общества се сбогуват със своите мъртви, но също и как разбират самия живот. Въпреки географските и духовни различия между отделните общества, се откриват удивителни сходства между тях в човешката нужда да се придаде смисъл на смъртта – чрез тяло, обред и памет.
Китай: Смъртта в конфуцианския порядък
Най-ранните документирани погребални обреди в Китай датират от династиите Шан и Джоу, преди около 3000–4000 години. Тези ранни практики поставят основата за впечатляващата ритуална система, развита през следващите столетия. В епохата на императорския Китай церемониите около смъртта са строго кодифицирани под влиянието на конфуцианството – с ритуали, започващи още в първия ден след смъртта, обличане на тялото във втория, полагане в ковчег на третия, и последващи процедури, простиращи се до цели три месеца.
Погребалните обреди варират според възрастта, причината за смъртта и социалното положение на починалия. Опечалените носят бели дрехи – цветът на смъртта в тази култура, докато червеното (символ на радост) е строго избягвано. Числото три при китайците има особено значение – затова при тези ритуали множество действия се извършват по три пъти. Терминологията за смъртта в класическия китайски език също отразява социалната йерархия – смъртта на император се обозначава с „бенг“ (崩), на феодал – с „хунг“ (薨), на висш чиновник – с „цзу“ (卒), на учен – с „булу“ (不禄), а на обикновен човек – с „йи“ (殁).
В ново време след 1956 г., с политиката на Мао Дзедун за опазване на обработваемата земя, кремацията се налага като норма в градовете. Според Министерството на гражданските дела на Китай, през 2014 г. 45,6% от близо 10 милиона починали са кремирани, макар в селските райони да се запазва съпротивата срещу това. Етнически групи като тибетците от Баима поддържат уникални музикални традиции в погребалните си обреди, а в някои региони се срещат дори екстравагантни прояви като „погребален стриптийз“, разглеждан от антрополозите като механизъм за естетизиране на смъртта и справяне със страха от нея.
Япония: Между земята и духа
Погребалните практики в Япония отразяват дълбокото преплитане на природни сили, семейна почит и религиозна синкретика, характерна за страната на изгряващото слънце. Историята на японските ритуали при смъртта проследява еволюцията от праисторически могили до изтънчени съвременни обреди, в които шинтоистките вярвания и будистките концепции за прераждане съжителстват в деликатен баланс.
Между III и VII век, знатните особи са били полагани в монументални гробници кофун, оформени като гигантски ключалки – символи на власт и вечност. Върху тези могили се подреждали глинени фигури хания – войни, животни, музиканти, дори къщи – които се смятали за пазители на душата в отвъдния свят. Контрастът с обикновените хора бил осезаем – те били погребвани в глинени урни, без индивидуални надгробни знаци, в общи полета.
С течение на времето, под влиянието на будизма и конфуцианството, се налагат нови практики. След VII век се разпространява традицията на скромните гробове без белези, която едва през XII век започва да отстъпва на идеята за поставяне на надгробни плочи – първо дървени, после каменни. Това се свързва с концепцията за филопиетизъм – дълбока синовна почит към родителите и предците.
През смутната епохата на самураите, водачите на шогуната получавали пищни погребения в каменни крипти, покрити с пагоди, поставени върху платформи в свещени храмови комплекси. И до днес тези структури могат да се видят в храмове като Никуши Тошогу в Нико – свещено пространство, в което се срещат духът на владетеля и вярата на народа.
Съвременните японски погребения също следват богат символен ред. След настъпването на смъртта, тялото често се връща у дома за последна нощ – време на мълчание, спомени и сбогуване. На следващия ден се провежда осошики – официална церемония, ръководена от будистки монах, със сутри, дарения, кадене на благовония и поставяне на тялото в ковчег. Следва кремация – най-разпространената форма днес – и събиране на костите с бамбукови пръчици от близките, ритуал, който символично свързва живите с мъртвия. Урната се полага в семеен гроб, като грижата за него става дълг на поколенията.
Така японската култура съчетава в себе си минималистичен естетизъм и духовна дълбочина, превръщайки смъртта не в разрив, а в продължение на човешкото присъствие – макар и в друга форма и в друг свят.
Югоизточна Азия: Смъртта като продължение на живота
В будистките култури на Югоизточна Азия – Тайланд, Камбоджа, Лаос, Мианмар и Виетнам – смъртта не е край, а преходна врата, през която душата минава в ново съществуване. Тук ритуалите около умирането и погребението са неотделима част от всекидневния живот и религиозната философия, която учи на непостоянство, състрадание и цикличност.
Тялото на починалия често бива пренесено в храм, където монасите извършват продължителни възпоменателни молитви. Мумифицираните тела на монаси или хора, починали по мистичен начин, понякога се поставят в стъклени саркофази и остават за поклонение, превръщайки се в своеобразни светини. В някои манастири практиката на медитация пред трупове се използва като духовно упражнение за осъзнаване на преходността и отдалечаване от телесното привързване.
Местни обичаи също включват създаване на „кукли-души“ – малки глинени или дървени фигурки, които приютяват духа на мъртвия и го пазят от заблуда или гняв. В някои общности тези кукли се носят в домовете или се поставят край входа, за да закрилят семейството и поддържат връзката между световете.
Цялата статия, както и много други, прочетете в новия Брой 191 на сп. „Българска Наука“
