Направи дарение на училище!

Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се Пенка Ватова, доцент и доктор по филология, и близо половин година съм директор на Института за литература. Родена съм в Пловдив, любимия ми град, но учих българска филология в Софийския университет и така останах в София. Литературен историк съм, изследовател на новата и съвременната българска литература. За да избера реализация в науката основен принос има моят учител доц. д-р Йордан Василев – светла му памет!, – който ме научи на най-важните неща за един литературен историк, а това са търпение, последователност, педантичност в проучване на материала, респект към езика, усет за езика, дори за фразата при работата върху научния текст. Научи ме и на други неща – като почтеност към работата, признателност към предходниците и предаване на знанията и опита на по-младите. Научните ми интереси са в сферите на литературния периодичен печат, българската пътеписна традиция, поезията, културната идентичност на българите в диаспора. Автор съм на две монографични изследвания и на десетки статии и студии в научния и литературния печат. Имам опит в ръководството и координирането на научни проекти, преподавателски и експертен опит. Особено се гордея с успехите на учениците си – защитили докторанти, талантливи млади изследователи. 

С какво се занимава един директор на институт?

С много неща. Административният ми опит не е голям, но познавам аспектите на академичната дейност и структурата на Академията, понеже два последователни мандата бях член на Общото събрание на БАН. Това все пак е гръбнак, който те крепи. Имам също така много добър екип – колеги с дългогодишен административен опит и колеги без никакъв опит, но всичките изключително добронамерени и мотивирани да работим заедно за просперитета на Института и за престижа на науката и учените. 

Директорът носи отговорност за всичко, което се случва в института му. Най-напред за изпълнението на научните задачи, защото те са основни в профила ни на учени. Това е работа едновременно екипна и индивидуална. Заедно с това е и работа в сътрудничество с научната общност – в страната и в чужбина. Нужно е да се балансира много добре, за да може да си поставяме големи научни цели и в хода на постигането им да не пренебрегваме личните научни интереси и кариерното развитие на изследователите. А паралелно да развиваме отношенията си с учените от други академични институции в България и по света, да създаваме контакти и да изграждаме мрежи за научен обмен. Няма затворена, самодостатъчна наука. Тенденциите в света са към отворена наука, към знание, достъпно за всеки. И аз твърдо вярвам, че само така човечеството ще преодолява и решава проблемите на съществуването си – чрез образование, научно познание и духовен стремеж. 

Разбери повече за БГ Наука:

***

Важно място в работата на директора е съблюдаването на принципа за висок коефициент на обществена полезност на научните проекти, които се разработват в института му. Ние сме бюджетно финансирана академична институция, а разходването на публични средства трябва да носи полза за обществото. Разбира се, че на първо място е развитието на науката като наука, следването на нейните вътрешни закономерности и съобразяването с процесите вътре в самата наука. Но обществото трябва да получава продукт срещу вложените средства, за да може да признава правото на науката да се развива и без то непременно да разбира как точно става това. В нашия случай – на изследване на културни, духовни и интелектуални процеси и явления, тази обществена полезност обичайно е в отвореното знание, което предоставяме за целите на образованието във всичките му степени и сфери – училищно, университетско, културно и обществено. Обществена полза се съдържа и в нашата дейност като експерти, които съдействат на държавни, общински, образователни, културни и други институции в решаването на казуси, където нашият професионализъм е необходим. 

Изключително важна за един научен институт е подготовката на младите изследователи. В моята мандатна програма на директор, както и изобщо във възгледите ми, развитието на младите заема централно място. Така мисля по принцип, а ситуацията в академичната сфера в момента в България ме провокира още повече. Без привличането на мотивирани и добре подготвени в университета млади специалисти сме обречени на самозакриване. А желаещите да се посветят на науката млади хора са все по-малко и това е факт, обусловен от редица обстоятелства, свързани с финансирането и управлението на науката в национален мащаб. Подготовката на младите изследователи е процес, който изисква време, усилия и ясна перспектива. Създаването на условия те да се развиват, да поемат отговорности в научни проекти и екипи или в други дейности на академичния живот, да трупат нови знания и опит, да правят грешки и да ги поправят с помощта на по-опитните си колеги – ето в тази грижа и приемственост аз виждам гаранции за бъдеще, за иновативност, за добро управление на науката и научната институция, за обществен авторитет на учените.

Не бива да се изпуска от поглед кариерното развитие и на другите учени – това мотивира за нови научни изследвания, за популяризиране на научните резултати не само в академична и национална, но и в по-широка и чуждестранна среда. Тази грижа е преди всичко на директора, който трябва да познава колегията и възможностите и интересите на всеки един учен от института си, да планира добре неговото израстване и да създава условия то да се реализира.

Извън изследователската, образователната и експертната работа, извън грижата и за кадровото състояние на института директорът се занимава също с всекидневни и банални неща, например ремонти; случва му се – както на мене сега – да изпълнява строително-инвестиционна програма, след като нищо повече от боядисване вкъщи не е правил до момента. Освен това поема отговорност за процедури на обществени поръчки, за разпределение на финансови средства, за назначаване и пенсиониране на служители. Също така следи екипът му да има условия да си върши работата, оказва внимание на служителите си, запомня техните рождени дати, радва се и скърби с тях, изслушва проблемите им. Често си тръгва последен от работа, а работният му ден започва преди работния ден на всички останали. 

Директорът също така не иска да забрави, че поначало е учен и има научни интереси, за които времето страшно недостига, но се опитва да се задържи на ръба му, понякога си взема отпуска, за да напише някой свой текст. Мене лично това не ме притеснява, аз съм работохолик, а и сега пандемичната обстановка в страната и в света някак помага, като не позволява много-много да си губиш времето в пътуване и срещи на живо, та при добра организация всичко това може да се случва без особени сътресения.

Може ли да разкажете накратко за историята на института?

Институтът за литература е създаден през 1948 година и негов първи директор е една енциклопедична личност, Николай Райнов – писател, поет, художник, историк и теоретик на изкуството, един от най-прочутите публични лектори, с интереси и към фолклора и етнографията, сред най-задълбочените познавачи на езотеричната философия, религията и световната митология, един от първомайсторите в приказния жанр. Когато реших да се явя на конкурса за директор на Института за литература, мисълта за това, че Николай Райнов е бил директор и ето на, възможно е и аз да стана директор на същия институт, ме вцепеняваше. Сега просто знам, че времето е друго. В момента научният институт има нужда от добро управляване – във всички аспекти на съществуването си, докато в миналото е имал нужда най-напред от авторитета на своя директор, който е трябвало да е личност с мащаб. Каквито са били учредителите на Института – писателите Елин Пелин, Николай Райнов, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, каквито са били нашите директори от миналото, а също и учените, свързали живота и творческата си биография с него – акад. Михаил Арнаудов, акад. Николай Лилиев, акад. Петър Динеков, акад. Емил Георгиев, акад. Пантелей Зарев, акад. Ефрем Каранфилов, чл.-кор. Тончо Жечев, чл.-кор. Милена Цанева, проф. д.ф.н. Атанас Натев, проф. д.ф.н. Боян Ничев, доц. д-р Йордан Василев, проф. д.ф.н. Илия Конев, проф. д.ф.н. Дочо Леков, проф. д-р Здравко Петров, проф. д.ф.н. Елка Константинова, проф. д-р Кръстьо Куюмджиев, проф. Ванда Смоховска-Петрова, проф. д.ф.н. Иван Сарандев, доц. д.ф.н. Радосвет Коларов, проф. Светлозар Игов и др.

Създаден, за да отдалечи „буржоазните“ учени от студентската аудитория, да ги изолира за самотни научни занимания, през годините Институтът се формира като научноизследователски център, в който националната литература се изследва във всичките ѝ исторически периоди и проявления – от старата българска литература до съвременните творци и тенденции. Заедно с това се търсят взаимодействията ѝ с чуждите литератури, изследват се и теоретически аспекти на литературната наука. Тук се правят открития, изпробват се модерни научни методи, израстват нови талантливи поколения литературоведи, създават се уникални литературноисторически и справочни поредици и издания, в собственото издателство на Института се издават значими изследвания в областта на хуманитаристиката, а трите институтски списания обединяват изследователските усилия на литературоведи от страната и чужбина. Преди три години Институтът празнува своята 70-годишнина и с основание получи признанието на научната общност като значим национален научен център, който освен това служи и на общественозначимата кауза да опазва литературното ни наследство и да го прави достъпно чрез дигиталните си ресурси за обществото. Така научната ни продукция работи и за съхраняване на културната идентичност на българите, където и по света да живеят.

С какво би се похвалил институтът и защо това е важно за науката?

Основното, което правим, е да изследваме литературното ни наследство и по различни канали да формираме знание за него у обществото. Заедно с това ние правим открития – на авторство, текстове, документи, други артефакти на литературното битие и литературното общуване в миналото, които въвеждаме в изследователско обръщение. По този начин, а и по други, по-модерни и технологични начини (като дигитализирането на ръкописи, архиви, книги, периодични издания и пр.) ние участваме в опазването на националното културно наследство, защото литературата е част от културния облик на българите като народ от Средновековието до наши дни. Дали е важно за науката? Да, важно е. Може би не така директно и не за науката изобщо, а за хуманитарното знание. Но без хуманитарно знание как бихме могли да мислим себе си – все едно дали като индивиди, или като общности?!

Как да обясним на обществото, че Вашата наука е важна?

Струва ми се, че с последното изречение в отговор на предишния Ви въпрос казвам основното. Литературната наука е важна като интегрална част от хуманитаристиката, а в известен аспект и от обществените науки. Тя е в основата на човешкото познание и самопознание – защото човекът е творящо същество по природата си и от първобитната епоха на съществуването си оставя културни следи. Така се самоопределя и търси мястото си в света, който обитава. Познанието за тези следи пък подхранва импулсите ни като хора да продължаваме онова, което е било преди нас – все едно дали го следваме, или го променяме, но да останем активни в едно от основните си човешки проявления. Накратко казано, нашата наука ни подтиква да запазим жив огъня на човешкото и да го предаваме нататък.

Този отговор важи ли за политиците, или бихте добавили нещо и за тях – защо трябва да се увеличат средствата за наука?

Да, важи – защото политиците, ако не поставят в центъра на политиките си образованието на гражданите и обществото като цяло, културното и духовното съхраняване и развитие на човека, ще се обезсмислят. Материалният просперитет е възможен само ако имаме образовани граждани, които да работят за него, и има смисъл само ако се използва като основа за културно и духовно надграждане. Средствата за наука не носят принадена стойност на момента, в рамките на годината, дори в рамките на няколко години. Те обаче са винаги инвестиция в бъдещето на нацията и тази инвестиция е с висока възвръщаемост. Да се финансират подобаващо научни изследвания, да се осигурява трудът на учените, да се работи за обществения му престиж – това е далновидност, която винаги носи полза на обществото и е актив за политиците, които я проявяват. И ще си позволя да добавя – многолетна мечта на българските учени.

Може ли да опишете типичния научен работник в института?

Типичният учен в Института за литература е човек едновременно вглъбен (като всеки учен) и речовит – защото литераторите винаги имат на разположение повече думи, с които да се изразят; едновременно забързан – защото все не му достига времето, и бавен – защото ужасно му се иска да се наслади на четенето, мисленето и писането. До неотдавна типичният учен от Института беше по-скоро втора ръка човек – някак външният му вид беше секънд хенд, техниката, с която работеше, беше употребявана, дълго употребявана, още от миналия век, работните места в институтската сграда бяха стари, изхабени, неуютни, самочувствието му беше като на човек секънд хенд, заплатата му беше срамна за него, децата му казваха, че не е направил добър професионален избор… В момента има известна промяна – не толкова в заплатата, защото тя се оказа костеливо нещо при последните правителства, колкото във възможностите да участваме в програми и проекти, които на национално разнище са отглас на европейски инициативи. Така имаме повече възможности да се включваме в научен обмен, да си партнираме с колеги от страната и чужбина, да се съизмерваме в професионалната общност и да заемаме подобаващо място в нея. Благодарение на това вече имаме по-добра и модерна техника, ремонтирахме работните си помещения, предстои ни изграждане на заседателна зала, дигитален център, архиво- и книгохранилища. Тези неща имат значение за работата на учените, или поне за тяхното самочувствие, че и те донякъде са в крак с времето и не са извън света. 

Има ли бъдеще науката в България?    

Много се надявам да има. Във всеки случай хуманитарната наука, която е преобладаващо българоцентрична, трябва да има бъдеще. Защото в противен случай и нацията не би имала. Неслучайно началото на Българската академия на науките е Българското книжовно дружество – още преди да имаме държава. Знанието ни за самите нас като индивиди и общност ще поддържа жива и жизнена и нашата държавност. 

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!