Текст: Антоан Тонев
Константин Марков Константинов е роден на 3 януари 1901 година в София. Още много малък той демонстрира огромни възможности в училище, които се съчетават с една истинска и непоколебима християнска вяра. По тази причина през 1914 година постъпва в Софийската духовна семинария и я завършва 4 години по-късно. Това богословско образование обаче далеч не задоволявало амбициозния и способен младеж и той изучава богословие от 1920 до 1925 година. Първоначално следва в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, след това в Белград, Загреб и най – накрая в Черновци, където приема монашеска схима и името Кирил. През 1927 година защитава докторска дисертация и става доктор по богословие. Все още обаче не смятал образованието си за завършено и в периода 1928 – 1930 година специализирал философия и Берлинския университет. След това Кирил се завръща в България и се влива в редовете на българското духовенство. През 1936 година е ръкоположен за Стобийски епископ. Поради високото си образование и демонстрираните качества през 1938 година Кирил е избран за главен секретар на Светия Синод, а малко по-късно и за Пловдивски митрополит.
Изключително популярен духовникът става с опитите си да защити българските евреи от политиката на Третия райх. Още през 1938 година Кирил Пловдивски заедно с екзарх Стефан и митрополит Неофит Видински оглавява протестите на българското общество срещу депортирането на евреи в Германия. По време на Втората световна война Кирил е един от основните дейци допринесли за спасяването на българските евреи наред с Димитър Пешев. Духовникът дори заплашва властите, че ще легне на влаковите линии, ако композиции натоварени с евреи от българските земи тръгнат към „лагерите на смъртта”. Тази изключителна жертвоготовност и християнското му човеколюбие му спечелват силни симпатии по целия свят.
След 9 септември 1944 година като част от интелигенцията на държавата е арестуван и съден по скалъпени от комунистите обвинения, но макар че прекарва няколко месеца в затвора в крайна сметка е освободен, понеже не успяват да го осъдят. Негативното отношение на властта към митрополит Кирил постепенно е преодоляно и през 1948 година той участва във Всеправославното съвещание в Москва, където дори произнася слово. Изключително активната му позиция в зашита на световния мир го кара през 1950 година да стане член на Световния съвет на мира, като едновременно с това е председател Националния комитет за защита на мира в България.
Безспорно най-важният момент от биографията на Кирил е възстановяването на Българската патриаршия и изборът му за пръв български патриарх след Свети Евтимий Търновски. Това паметно за нашата църква, за нашия народ и за държавата събитие се случва на 10 май 1953 година. Как се стига до там? На 8 май 1953 година в София е открит Третия църковно – народен събор на който присъстват 107 делегати. На 9 май се приема нов устав на Българската православна църква, а на следващия ден 10 май съборът се трансформира в патриаршески избирателен събор. Трима митрополити са определени от Църквата и от БКП като достойни да заемат поста. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. С огромно мнозинство (104 гласа) за патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил. В този момент се възстановява една вековна институция крепител на българщината и бастион на православието. За жалост мнозина от съвременници прозират, че зад този прекрасен акт стоят чисто политическите интереси на СССР и комунистическото правителство на НР България. Българската патриаршия не е призната от Вселенската както по религиозни, така и по чисто политически причини. Все пак още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на българския патриарх Кирил на 10 май 1953 година. Малко по-късно Българската патриаршия е призната от Сръбската православна църква, а през 1961 година най – сетне идва и признанието от Цариградската патриаршия. На следващата година Патриаршията е призната и от Йерусалимската патриаршия и от Гръцката православна църква.
Колкото и нападана да е Българската патриаршия не може да се отрече фактът, че нейното възстановяване е огромен успех за нашата църква и за държавата като цяло. Без значение на какво се дължи – то в крайна сметка се явява естествен финал на движението за независима българска църква, наченато през Възраждането. Патриарх Кирил има огромна роля не само за утвърждаване престижа на Българската патриаршия и международното й признание, но и за смекчаването на ударите от страна на централната власт срещу духовенството и миряните.
Патриархът продължава своята плодотворна дейност и в доста напреднала възраст. През 1970 година е обявен за „doctor honoris causa” на Софийската, Московската и Санкт Петербургската духовни академии. Малко след това първият български патриарх след близо шествековно прекъсване умира на 7 март 1971 година и е погребан тържествено в Бачковския манастир „Успение Богородично”.
Бюст – паметникът на патриарх Кирил се намира в Пловдив, тъй като преди да заеме най – висшия пост в църквата е бил дълго време митрополит на града под тепетата. Поставеният в цар Симеоновата градина паметник е копие на съхранявания в Софийската света митрополия бюст на приснопаметния патриарх. Тържественото откриване в Пловдив се състоя на 4 март 2011 по случай 40 години от кончината на патриарх Кирил Български, като едновременно с това през годината се отбеляза и 110-годишнината от рождението му. Бюст – паметникът е дело на пловдивския скулптор Николай Савов и на него патриархът е представен с всички инсигнии, принадлежащи на сана му. На постамента е изписано: „Патриарх Български 1953 – 1971” и „Митрополит Пловдивски 1938 – 1969”. Днес паметникът е място където можем да засвидетелстваме почитта си към един човек с огромен принос за признаването на Българската патриаршия и към един духовник и ръководител успял донякъде да запази Българската православна църква от своеволията на комунистическата власт.
