Текст: Антоан Тонев

Стоян Стоянов Михайловски е роден през месец септември 1812 година в град Елена. Едва четири годишен е заведен на поклонение в Светите земи от своите родители. На 8-годишна възраст е изпратен да се учи при големия патриот даскал Дечо3. През 1825 година Стоян изкарал чираклък и калфалък в един кожухарски дюкян в Търново и с финансовата помощ на баща си отворил собствен дюкян в старопрестолния град. Скоро младият Стоян осъзнал, че занаятчийското поприще не е за него и се отдал на вярата. Върнал се в родния си град и скоро бил препоръчан на монасите от Хилендарския метох в Елена. През есента на 1831 година се отправил към Света гора, а на следващата приел монашеството и името Иларион. Скоро продължил своето образование, тъй като просветата му била присърце. Учил в гръцкото училище в Карея, а после и в Академията на Теофил Каири на остров Андрос. В това училище Иларион се сблъскал с омразата на гърците към българите и разбрал, че от фанариотите не може да се очаква нищо хубаво. Там той се опитва заедно с част от учениците, които били българи, да укрепи народностното самосъзнание на своите сънародници и участва в тайна организация, чиято цел била да „свестява” българския народ чрез просвета.

Скоро българите напускат училището на Каири и Иларион се озовава в прочутото училище в Куручешме, където се задълбочава приятелството му с бъдещия патриарх на българското националноосвободително движение Георги Стойков Раковски. Създават тайна организация наречена „Македонско дружество”, чиято цел била да се освободят българите чрез въстание. Иларион обиколил голяма част от българските земи, за да разузнае разположението на османските военни сили. В периода между 1841 и 1844 година продължава обучението си в Куручешменското училище и работи като писар в Патриаршията, но след като му отказват да продължи образованието си в Русия напуска тази длъжност. От този период датира и приятелството му с Неофит Бозвели, друг изтъкнат български религиозен водач от епохата на Възраждането. Срещата на двамата големи духовници има изключително значение за българската история, понеже те станали водачи на цариградската българска колония в опитите й за извоюване на българска църковна независимост. През 1844 година Неофит и Иларион съставили две прошения до Високата порта, в които залегнали исканията за самостоятелна българска църква, искания легнали в основата на църковно-националната борба на българите през Възраждането. През 1845 година Иларион превежда Хатишерифа4 като в предговора към превода отново поставя българските искания за образование на български език. Заради твърде активната си роля и твърдата позиция в защита на българската кауза Иларион Макариополски и Неофит Бозвели са заточени. Иларион прекарва в заточение 5 години между 1845 и 1850-та, а междувременно през 1848 година Неофит Бозвели умира.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Завръщайки се в Цариград Иларион заварва новооткритата българска черква „Свети Стефан”, която много бързо се превръща в център на българското църковно движение. Авторитетът му сред българите продължава да расте, понеже от 1 май 1852 до 1 ноември 1854 година е главен представител на всички атонски манастири в Цариград, а през есента на 1854 година получава духовния чин архимандрит. От този момент неусетно Иларион се превърнал в истинския ръководител на борбата за извоюване на българска църковна независимост. След края на Кримската война и обнародването на Хатихумаюна5 Иларион е ръкоположен за епископ на българската църква в Цариград. Получава титлата Макариополски без да съществува в действителност такава епархия, което дава основание на българите да смятат, че Иларион е владика на целия български народ. Едновременно с това духовникът става председател на българската община в османската столица.

Много скоро се заражда идеята да се скъса окончателно с фанариотската Цариградска патриаршия и българските църковни дейци решават да действат по време на най – светлия за всички православни християни празник – Възкресение Христово. На 3 април 1860 година многохилядна тълпа се събира в и около черквата „Свети Стефан” в Цариград. Службата се води лично от Иларион Макариополски, който вместо да спомене името на патриарха произнася фразата „всякое епископство православних”. Този акт на Иларион е съпътстван с викове „Не щем гръцкия патриарх” и други подобни. С тази постъпка българските духовници и българският народ официално прекъсват отношенията си с Патриаршията. Скоро мълвата за случилото се на Великденската служба се разнася из всички краища на българската земя и само за няколко седмици повсеместно българският език измества гръцкия от богослужението и някои гръцки владици са натирени. Това е една от многото причини Възкресение Христово през 1860 година да остане в историята като „Българският Великден”.

В динамичните седмици след Българския Великден Иларион е поставен пред тежката задача да запази единството на православния български народ и да го съхрани от различните изкушения, които му се предлагат от католическата и протестантската пропаганди. Освен това Патриаршията се опитва чрез насаждане на страх да откаже част от българите от идеите за независима църква. Българските водачи обаче успяват до голяма степен да се справят с положението и да продължат борбата. Иларион Макариополски е заточен заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, като този път прекарва в заточение времето между 1861 и 1864 година. За да продължи борбата и без нейните най – големи лидери Иларион и Авксентий отпечатват своето послание „Завет българскому народу”, което се разпространява из цялото българско землище и служи като програма за довършването на борбата за църковна независимост.

След като е освободен от заточение Иларион Макариополски се завръща в Цариград и отново се влива в редовете на борците за независима българска църква. След няколко акции на дейците на българското националноосвободително движение, които са повлияни от църковните водачи, Високата порта решава да удовлетвори исканията на българския народ. Така се стига до паметната дата 28 февруари 1870 година когато султан Абдул Азис издава ферман за учредяване на Българската екзархия. С този документ официално е признато съществуването на българския народ в Османската империя и са очертани до голяма степен етническите му граници.
Иларион Макариополски е може би най- заслужилият от църковните дейци, които участват на църковно – народния събор призван да създаде Устав на Българската екзархия и да избере първия български екзарх. Османската империя и Цариградската патриаршия обаче са се страхували от влиянието му сред българскиянарод и по тази причина успяват да го изключат от гласуването за екзарх и отново го заточват, този път за кратко. Веднага след като е избран Антим I за български екзарх той назначава Иларион Макариополски за митрополит на Търново. По този начин е засвидетелствано уважението на Екзархията и на целия български народ към великия му водач и Иларион получава една от най – важните митрополитски катедри в българските земи, мястото където се е намирала Търновската патриаршия. През септември 1872 година Иларион е посрещнат в родния си край изключително тържествено, като някои очевидци споделят в спомените си, че радостта на хората е била толкова силна все едно Иларион е български патриарх.
Веднага след като заема поста си владиката се отдава на народополезни дейности. Открива редица училища и постоянно напомня на Високата порта ангажимента й към българското образование. До края на живота си Иларион се посвещава на създаването на нови и нови училища и подобряването на старите, като това му дело оставя трайна следа в развитието на Търновска епархия. През 1875 година само година преди великото Априлско въстание Иларион се отправил към Цариград, за да участва в Синодалния съвет. Пристигнал с много влошено здраве следствие на заболяване от пневмония. Изтощен от заточенията, жестокостта и коварството на фанариотите, униженията от страна на османците и тежката, но успешна, борба за независима българска църква Иларион издъхва при залез слънце на 4 юни 1875 година.
Погребението на владиката в двора на черквата „Свети Стефан” в Цариград става повод за всенародна скръб. По цялата поробена българска земя бият камбани. Българският народ изпратил големия си духовен водач и изразил признателността си по хиляди начини. Скръбта била всеобща, защото си отишъл човек с огромен принос за създаването на Българската екзархия. Както по – късно ще напишат за великия еленчанин „малко живя Иларион, но много стори за доброто на Светата Църква, за народа и Родината си…”.
Паметникът на Иларион за който ще Ви разкажем в този брой се намира в София пред сградата на Синодалната палата в близост до храм – паметника „Свети Александър Невски”. Представлява голяма паметна плоча в центъра на която е поставен бронзов релеф, изобразяващ Иларион Макариополски. Представен е с всички инсигнии, присъщи на владика, а отдолу върху камък е издълбано: „Иларион Макариополски 1812, 6 септември – 4 юни 1875”. Паметната плоча е с изключителна изработка и донякъде напомня иконостас на църква. Проектът за прекрасния монумент е дело на скулпторите Александър Андреев6 и Киселинчев и е поставен през 1924 година. Днес повечето жители и гости на София могат да се насладят на паметника на Иларион Макариополски, отивайки към храм – паметник „Свети Александър Невски” или докато просто се разхождат в центъра на столицата. Това е едно прекрасно място, където всеки от нас може за миг да си припомни самопожертвованието и искрената вяра в справедливата национална кауза, така характерни за Иларион Макариополски. Това е място където можем да заведем децата си, за да се докоснат и те до своите велики предци и да не забравят, че народното дело стои над всичко.