Текст: Антоан Тонев

    Лазар Йовчев е роден на 5 май 1840 година в будното подбалканско градче Калофер, което е родно място на още много бележити българи от времето на Възраждането. Както било характерно за голяма част от връстниците му и малкият Лазар започнал да посещава местното училище, където се проявил като един от най – способните и любознателни ученици. Много бързо се оказва по-ерудиран от своите съученици и става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков. След това благодарение на финансовата помощ от страна на богати калоферци, които живеели и работели в Цариград, Лазар Йовчев се обучава във Великата народна школа в цариградския квартал Фенер. Това е едно от най-големите и престижни за времето си училища и е най-старото и влиятелно гръцко учебно заведение в османската столица. След Великата народна школа будният български младеж отново е подпомогнат от свои богати сънародници, за да продължи образуванието си в прочутия Френски колеж в Цариград. Там младият калоферец получава най-високото възможно академично образование в Османската империя, но става ясно, че неговите способности далеч надхвърлят рамките на Френския колеж в Истанбул и 24-годишният Лазар е подкрепен от своите благодетели да замине да се учи в парижката Сорбона. Първоначално се записва в Литературния факултет, а по-късно се прехвърля в най-престижния, а именно Юридическия. Завършва за три години степените „бакалавър” и „лисансие”.

    След като прекарва общо 6 години в един от най-модерните градове в Европа и се потопява в истинската европейска култура Лазар Йовчев, вече с много солидно образование, се завръща в Цариград, тъй като любовта му към вяра и народ е била толкова силна, че не му е позволявала дори да си помисли да търси личното си щастие, докато народът му пъшка под османския ярем. Първоначално се занимава с юридическа дейност, но скоро след това се отдава на народополезни занимания: публицистика, преводаческа дейност и участие в Привременния смесен екзархийски съвет, създаден скоро след обнародването на фермана за учредяване на Българската екзархия. Заради дейната му работа много бързо си спечелва симпатията на голяма част от българите и особено на хората, участващи в работата по изграждането на Екзархията. Разбрал своето истинско призвание Лазар Йовчев се подстригва за монах под името Йосиф през 1872 година и само три месеца по-късно е избран за протосингел, длъжност която върви с архимандритско достойнство. През следващите три – четири години образованият и изключително способен родолюбец обикаля българските земи, за да организира структурите на Екзархията, които трябва да заменят съществуващите дотогава институции на Цариградската патриаршия и да оформят облика на българската национална православна църква. Освен това благодарение на владеенето на чужди езици, високото си образование и перфектно възпитание Йосиф се оказва основният преговарящ с Великите сили от името на Българската екзархия.

    През 1875 година на все още доста младия Йосиф е възложено управлението на Видинската епархия, а година по-късно, в началото на паметната за нашия народ 1876 година, той заема поста на ловчански митрополит. След кървавото потушаване на Априлското въстание и заради хилядите невинни жертви главата на Българската екзархия Антим I пише писмо до руския цар в което го моли да се застъпи за българския народ. Твърди се, че след като прочел писмото руският император Александър II написал върху него „Да се освободи България”. Дори и това да е само легенда, то допринася за усилване на враждебността от страна на турците към Българската екзархия и екзарх Антим I е свален от длъжност и заточен в Мала Азия, където остава до общата амнистия от 1878 година. В този толкова важен момент непосредствено преди избухването на руско-турската война българският народ се нуждаел от пастир, а Българската екзархия от способен ръководител. Заради ерудицията, трудолюбието и контактите си за нов екзарх е предложен ловчанския митрополит Йосиф. На 24 април 1877 година той е избран и утвърден на поста и започва един от най – великите периоди в развитието на Българската екзархия. Екзарх Йосиф I си поставя като главна цел защитата на българщината и създаването на условия всички българи да станат част от Екзархията, за да могат да слушат литургии на собствения си език и да не търпят чуждо духовно или културно влияние.

Разбери повече за БГ Наука:

***

    Много се усложнява задачата на екзарха след подписването на унищожителния за нас Берлински мирен договор. Несправедливите решения на великите сили оставят извън освободеното Отечество милиони българи и по тази причина Българската екзархия не мести своето седалище в столицата на Княжество България, а продължава да действа от самото сърце на Османската империя – Цариград. Основната задача пред екзарх Йосиф I е да брани българските национални и църковни интереси във всички територии населени с наши сънародници. Именно при осъществяването на тази задача му помагат високото образование и фактът, че той може да бъде еднакво добре дипломат, църковен ръководител и юрист. Дейността на екзарх Йосиф I е толкова плодотворна и разностранна, че няма да ни стигнат стотици страници да я опишем напълно. Заради това ще се задоволим само с някои от най-очевидните резултати. Към 1912 – 1913 година Екзархията поддържа 1373 училища, 87 прогимназии и 13 гимназии, в които се обучават общо 78854 ученици и в които преподават 2266 учители. По този начин Екзархията поддържа българския дух на населението и му дава надежди, че рано или късно и то ще се присъедини към свободна България. Освен в образователната сфера екзарх Йосиф I постига и редица успехи в църковната. Основава българска духовна семинария в Цариград, която захранва с български свещеници цялото землище на народа ни. Подпомага изграждането на български черкви, снабдяването им с икони и църковна утвар, издаването на богослужебни книги и т.н.

    Славният български църковен водач преживява най-радостните си мигове през 1912 и в началото на 1913 година когато българската армия неумолимо напредва срещу османските войски и на бойното поле сразява петвековния си поробител. В този момент целта на Екзархията изглежда постигната и голяма част от българите на Балканите е трябвало да бъдат обединени в една държава – Царство България. За съжаление коварните ни съседи са подготвили неприятни изненади за България и след края на Междусъюзническата война на 27 ноември 1913 година Йосиф I и всички останали служители на Българската екзархия са принудени да напуснат Цариград и да се отправят към София. По този начин Османската империя нанася тежък и непоправим удар върху българската кауза като улеснява сръбската и гръцката пропаганди и способства унищожаването на българското народностно самосъзнание в Македония и някои части на Тракия. Екзарх Йосиф I е съкрушен след края на войната и здравето му окончателно рухва. Макар и тежко болен той съвестно изпълнява задълженията си на глава на българската църква до сетния си час. След 38 години начело на Екзархията способният ръководител умира на 10 юни 1915 година, като така и не доживява да види мечтата си изпълнена. Признателният български народ погребва големия си водач в южната открита галерия на църквата „Света Неделя” в София.

    Паметникът на екзарх Йосиф, който Ви представяме в този брой се намира в родния му град Калофер. Издигнат е по случай 150-тата годишнина от рождението на великия духовник по инициатива на пловдивския митрополит Арсений с дарения на населението от пловдивска епархия. Самото поставяне на паметника се забавя с 2 години и той е официално открит през 1992 година. Скулптори са Николина Канарова и Недко Кръстев, а архитекти – Ваня и Танко Серафимови. Монументът е разположен в централната част на град Калофер и представя екзарх Йосиф I в цял ръст, облечен с църковни одежди и с голям кръст на врата. Паметникът днес е чудесно място да се преклоним пред делото на великия народен водач и пастир, който посвети целия си живот на борбата за защита на българския народ и на национална кауза.

Поклон пред делото на великия екзарх Йосиф I Български!