Паметник на Антон Безеншек в Пловдив

Текст: Антоан Тонев

    Твърде често различни родни „експерти”, чужди политици и дипломати и всякакви други „специалисти” обвиняват нас българите, че не сме способни на признателност, че не ценим историята си и прочие нелепи твърдения. Но както се казва „по делата им ще ги познаете”. А нашият народ нееднократно е показал колко признателен може да бъде към всеки съпричастен с българската кауза. По тази причина изобщо не е учудващ големият брой паметници, посветени на чужденци, които по един или друг начин са помогнали на България и българите.

    Един от тези чужденци е словенецът Антон Тома Безеншек. Той е роден на 15 април 1854 година в село Букове до град Целе, като тогава бащините му земи все още са част от Хабсбургската империя. Още от малък Антон Безеншек проявява изключително усърдие в училище и завършва гимназия с отличен успех. През 1873 година будният младеж основава словенското ученическо дружество „Дума”. Там той разгръща своя потенциал и се опитва да разпространи познанието сред колкото се може повече хора. Едновременно с дейността си в ученическото дружество Безеншек се заема с изучаването на стенографската система на Франц Габелсбергер в нейната адаптация на съседния нему хърватски език. В периода между 1874 и 1877 година младият словенец следва във Философския факултет на Загребския университет, където освен всичко друго посещава лекции по латински и старогръцки език. Именно в Загребския университет усвоява и български език. Докато следва Антон Безеншек продължава да се занимава със стенография и в крайна сметка успява да пригоди системата на Габелсбергер за словенски, хърватски, сръбски, руски и български език. За да популяризира работата си издава книгата „Стенографска читанка” през 1875 година, а след това започва публикуване на списанието „Югославянски стенограф”. За да популяризира още повече труда си словенския просветител се заема с преподавателска работа и обучава около 200 души, част от които по – късно стават учители по стенография или работят като стенографи в Хърватския парламент и в Далматинското областно събрание.

През преломната за нас българите 1878 година Антон Безеншек се запознава със Спас Вацов Киров1, български студент в Загребския университет. По негова препоръка словенецът получава покана да оглави стенографското бюро в Народното събрание в столицата на Княжество България. Той на драго сърце приема, идва в България и незабавно се заема за работа, като едновременно с ангажиментите си в Народното събрание, той преподава стенография на учениците в елитната Първа софийска мъжка класическа гимназия. За нас днес е ясно, че Безеншек не идва в България заради висока заплата, тъй като държавата е току – що освободена и финансовото й положение не е завидно, не идва тук и заради някакви други облаги, тъй като такива не би могъл да получи. Словенският учен идва в Княжеството, за да положи основите на българската стенография и да покаже съпричастността си с нашата кауза.
Антон Безеншек продължава обучението на стенографи, като на 25 септември 1879 година открива нарочен курс в Народното събрание. До 1905 година той подготвя над 1500 българи, които стават гръбнака на стенографския корпус в българските институции и администрация. От 1881 година Безеншек се заема със стенографирането на заседанията и на Областното събрание в Източна Румелия, разбирайки че по този начин може да помогне допълнително на българската кауза. По този начин словенският стенограф се явява един от многото мостове между двете български територии, разделени заради несправедливите решения на Берлинския конгрес.

    Българската следосвобожденска действителност нанася един незаслужен удар на Антон Безеншек. През 1884 година той е уволнен от Народното събрание заради донос на свой ученик, че се занимава с политика. Любовта на словенеца към България и към българския народ обаче е толкова силна, че вместо да се завърне в родината си, той отива в Пловдив и започва работа в областната администрация.

    След Съединението на Княжество България и Източна Румелия Безеншек продължава своята неуморна работа по изграждането и усъвършенстването на българската стенография и става инициатор за провеждането на Първия български стенографски събор. Наред с това издава и учебник по стенография на български език, като същевременно почти 20 години е учител в областната мъжка гимназия „Александър I”. След 1904 година словенският учен отново се завръща в София като е едновременно гимназиален учител и лектор по стенография в Софийския университет. Българите показват своята изключителна признателност към Безеншек още приживе, награждавайки го с редица медали, грамоти и други видове отличия. Големият стенограф и приятел на българския народ умира в София на 27 ноември 1915 година, малко след включването на България в Първата световна война.

    Гражданите на Пловдив, а и много други българи, показват признателността си към делото на Безеншек чрез издигането на бюст – паметник, който за съжаление е занемарен през годините и в края на ХХ век се оказва напълно разрушен. По тази причина между 1997 и 2000 година скулпторът Свилен Костадинов възстановява от гранит този и още три монумента в Пловдив. Днес, както можете да се убедите от снимките, бюстът на Безеншек е в отлично състояние и се намира в Централния парк на Пловдив, предпочитано място за отдих и разходки на жителите и гостите на града. Нека днес когато минем покрай този паметник да си припомним огромните усилия, които е положил словенецът Антон Безеншек за развитието на българската стенография и да оценим по достойнство неговото дело като го причислим към вечните приятели на нашия народ.