Текст: Антоан Тонев

Дядо Йоцо е литературен герой от разказа „Дядо Йоцо гледа” на патриарха на българската литература Иван Вазов. Произведението е публикувано през 1901 година в сборника „Видено и чуто”. Този кратък разказ може да бъде определен категорично за един от върховете в родната ни литература, тъй като въздействието му е изумително. Историята се върти около дядо Йоцо, който ослепява на 64-годишна възраст, като по същото време започва Руско – турската освободителна война. Така този старец, живеещ в малко и изолирано планинско селце в Стара планина, някъде над Искърската клисура, не успява да зърне с очите си свободата. В годините след Освобождението селото на дядо Йоцо остава някак в страни от големите промени, които се случват в Княжеството, и старецът започва да търси по всеки възможен начин „българското”, както той нарича свободна България. Слепият мъж копнее да усети някаква промяна, да чуе нещо ново, да се докосне до свободата. В началото обаче не промяната не е осезателна и за него свободата се изразява единствено във фразата: „Няма турци вече”. По – късно обаче дядо Йоцо „вижда” свободна България в лицето на околийския началник, чиято ръка целува от радост, както и в образа на единствения войник от селото, който е видял столицата, княза и най – важното служи в българската армия. Вниманието, въодушевлението и искрената радост с които дядо Йоцо слуша историите свързани с развитието на свободна България, с живота в столицата, с армията и т.н. са трогателни и олицетворяват една от най – чистите форми на патриотизъм в нашата следосвобожденска литература. Това е патриотизма на обикновения човек, на селянина, на този българин, който е основна единица в тогавашното общество. Този патриотизъм е заразителен със своята искреност, дълбочина и мощ. Дядо Йоцо, бидейки сляп и по този начин откъснат от ежедневните грижи, възкликва по адрес на своите съселяни: „Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“. Слепият балканджия разбира, че злободневието, междуличностните конфликти и низките страсти са обладали част от българското общество и не му позволяват да проумее свободата и да й се радва пълноценно. Подобно за жалост е положението и в днешна България. Мнозина наши сънародници не оценяват това, което имаме и или се опитват всячески да емигрират или плюят по всички българско. За разлика от тези персонажи дядо Йоцо винаги „гледа” позитивно. В последните години от живота на слепия старец, олицетворението на „българското” става железницата, минаваща през Искърското дефиле. Тази железница за стареца става символ на свободна България и всеки ден той ходи до една скала от където маха, когато влакът преминава покрай селото. Железницата е символ на промяната, на свободата да твориш, на възможността да надмогнеш всички проблеми в името на една по – висша цел. В края на разказа става ясно, че дядо Йоцо „вижда” по – добре от своите съселяни колко значимо нещо е свободата и заради това той я поздравява до сетния си час.

Разбери повече за БГ Наука:

***

    Не са много често срещани паметниците посветени на литературни герои. Във врачанското село Очиндол обаче може да  бъде открит един такъв – на дядо Йоцо. Монументът се намира на края на селото на една канара надвиснала над река Искър и споменатата във Вазовия разказ железница. Проектът за паметника е дело на скулпторите Моника Игаренска и Георги Тишков, а цялостната идея и основните средства са осигурени от Огнян Христов Петров, роден в селото. Скулпурата на дядо Йоцо е висока 5 метра, изработена е от бял врачански камък и е поставена през 2005 година. Около паметника ежегодно се организира и празник с названието „Де е българското?”. По този начин още веднъж се утвърждава патриотизмът, олицетворен от Вазовия герой и се дава възможност на много българи да се докоснат до искрената любов към Родината, така присъща на балканджиите.

„Ще рече човек, че те са слепци,
                          а аз гледам“