Разкази за социалната динамика/ Разказ №7: Япония – От Аматерасу Омиками до Кейрецу и по-нататък

Николай К. Витанов, Институт по механика – БАН

Златинка Димитрова, ИФТТ „Г. Наджаков“ – БАН

Калоян Н. Витанов, Институт по механика – БАН

И така, в предишните ни три разказа ви описахме някои събития, свързани с японската история до началото на третия шогунат (шогунатът Едо). Това би следвало да ви е създало представа за спецификата на японския социален живот. В този, четвърти разказ, ние бихме искали да се базираме на тази ваша представа и да ви разкажем за някои елементи от социалната динамика на Япония от стари времена до наши дни. Така ще повдигнем до известна степен пред вас завесата на това как математическата социална динамика анализира динамиката на социалните процеси (до известна степен, защото няма да използваме формули). Надяваме се да ви е интересно, а и да осъзнаете, че колкото и странно да изглежда развитието на един народ и държава, то все пак е подчинено на логика, която може да бъде разбрана. А който знае накъде води един път и познава особеностите на терена, може да прави и предсказания. Но чак до тези дълбини на математическата социална динамика няма да стигнем. Но понеже все пак ще се гмурнем доста под повърхността на процесите, броят на авторите на този разказ се е увеличил с един. Спираме дотук и започваме с Япония по същество.

Това, с което ще започнем е, че Япония е изолирана от континентална Азия – фактор, който е от съществено значение за социалното развитие в тази страна – фиг. 1.

Фигура 1. Японските острови и по-големите градове в съвременна Япония.

Разстоянието от Корея до Кюшю (там където на фиг. 1. виждате град Фукуока) е около 200 километра и е било доста значително, особено в ранните исторически времена (за сравнение ширината на Ламанша е около 30 километра). Така, много взаимодействие, особено по отношение на управленските идеи между Япония и континента, в онези ранни години нямало, а каквото пристигало (главно от Китай) било модифицирано и пригаждано да служи на текущите потребности на японското социално развитие. И ето ви я традицията – внимателно се подбира какво от чуждите идеи да се приеме и каквото се приеме, се модифицира, за да е в синхрон с наличното. А не – давай сега, да разрушим из основи каквото имаме, защото поредните еднодневни властимащи са нацамбуркани с някакви ябанджийски идеи, които обикновено не работят в местните условия. Ами няма да работят – когато се смесят две култури, резултатът обикновено е катастрофа. Затуй японците били мъдри – те не разрушавали, а постепенно обогатявали културата си. А какво ставало с цамбурковците, се сетете сами. Но я да ви подскажем. Нежната дума сепуко вероятно я знаете. А ако искате и една по-ненежна дума за същото, ето ви я – харакири. Японският език също е доста любопитен (хара – корем, кири – режа). Но да оставим засега езика и да вървим нататък.

Япония не е малка страна – площта ѝ е малко повече от тази на днешна Германия. Климатът е разнообразен, защото японските острови са се прострели на 3000 километра – от снеговете на Хокайдо до субтропиците на островите в близост до Тайван. Голяма част от тази територия обаче са високи планини, не много пригодни за живот и затова населението е струпано в крайбрежните равнини, най-голямата от които е Канто (където е Токио). Канто е десетина пъти по-голяма от другите две равнини – Канзай – където са Киото, Осака и района на Нара и Ноби – където е Нагоя. Само 1/7 от земята на Япония е годна за селскостопански дейности, но това не пречи на страната да има население от около 130 милиона, което не е малко.

Та на тази земя е започнало да се формира японското общество, каквото е днес. Формирането започнало доста отдавна. И както си му е редът, в началото били митовете и легендите. И съгласно тях, в началото светът бил подвижна и хаотична маса – нещо като яйце. После тази маса се разделила на две части – по-чистата част от масата образувала небето, а по-замърсената – земята. Тъй, а след това дошло време и за боговете. Между земята и небето се появил тръстикообразен обект, който се превърнал в бог. След него се появили още 8 такива и най-важните за нашия разказ се казвали Изанаги (пол мъжки) и Изанами (пол женски) – фиг. 2.

Фигура 2. Изанаги и Изанами работят по създаването на Япония.

Важни били, защото тези двамата стояли в небесата и пробождали с копие океана. От океана се отделила вода, която се превърнала в остров и там се поселили Изанаги и Изанами и се оженили. Изанаги, като всеки мъж, трябвало да създаде удобства за женската част на семейството и създавал морета, острови, реки, долини, дървета и всякакви други полезни неща. Изанами отговаряла за производството на следващата генерация богове и тъй се появила богинята на слънцето Аматерасу (появила се, докато Изанами си миела очите в един от потоците, създадени от Изанаги, та от една капка вода станала работата – да не си помислите, че нещо друго е било). Аматерасу била толкова хубава, че Изанаги и Изанами я пратили по стълба на небето, за да огрява с красотата си Земята – фиг. 3.

Фигура 3. Богинята Аматерасу Омиками (прародителката на японските императори) се появява от пещерата.

След Аматерасу, Изанами се захванала с мъжката част на боговете. Появил се Чукийоми – богът на Луната. И той бил пратен на небето, където се скарал с Аматерасу (детска им работа) и Изанаги и Изанами ги разделили чрез деня и нощта, защото Аматерасу не искала и да погледне Чукийоми. Следващото дете, което се появило, било Сусано-Во – богът на океана и бурите. Той хептен не се разбирал с Аматерасу, защото имал ужасен характер и един ден така я обидил, че тя се скрила в една пещера и светът потънал в мрак. Мракът не харесал на другите богове и се почнали опити за примамване на Аматерасу да излезе от пещерата. Пред пещерата било посадено свещено дърво, а на него имало огледало и брилянт. Аматерасу обаче не излизала. Тогава една от богините затанцувала смешен танц, който разсмял боговете. Привлечена от глъчката, Аматерасу се показала да види какво става и светът отново се облял в светлина. Сусано-Во бил отпратен от небесата. За да се сдобри с Аматерасу, Сусано-Во убил осемглава огромна змия (като за целта я напил) – фиг. 4 и извадил от опашката ѝ скъпоценен мач, който подарил на Аматерасу.

И защо ви разказваме всичко това ли? Ами ако сте чели предните три разказа, знаете, че японските императори се смятат за преки наследници на Аматерасу от първия император Джиму, та чак до днес. Самото име Япония (Джапан), Нихон или Ниппон идва от китайското Жих-Пен, означаващо мястото, откъдето идва слънцето или страната на изгряващото слънце. Та Аматерасу е много важна за японците. Религията на старите японци бил шинтоизмът. Шин – бог, то (тао) – път, та значи пътят на боговете. В тази религия съществуват различни богове и духове (ками – свещени). Императорът и той е ками и като такъв, свещеният император играел особена роля в японското общество, дори когато властта му била ограничавана по време на трите шогуната. В шинтоизма няма добро и зло, там боговете са спокойни или пък разгневени. Има силно присъствие на богини и дори в ранната история на Япония имало императрици – практика, която била прекратена, след като един амбициозен будистки монах се опитал да отнеме властта от поредната и последна императрица.

Фигура 4. Сусано-Во (Сусаноо или Сусаноо но Микото) се бие с осемглавата змия.

Как са се появили обаче хората на японските острови? Първите хора пристигнали на тези острови от Корея и Китай преди около 600 000 години. Допреди разтапянето на ледниците в последната ледникова епоха (т.е. допреди 15-на хиляди години), Япония била свързана със суша с континентална Азия. Та имало дошли от югоизточна Азия, имало и дошли от континенталната част на Азия – северен Китай и източен Сибир, като пример за тези последните били хората, наричани айну (които обитавали източната част на най-големия остров Хоншу и остров Хокайдо и с които императорите имали големи проблеми, та въвели титлата сей и тай шогун – велик генерал, мъчител на варварите – да ви напомним как се е появила титлата шогун – отначало временна, а после станала и наследствена за някои клонове на клана Минамото) – фиг. 5.

Фигура 5. Хората айну.

Къмто 1000 г. пр. н.е. производството на ориз се разпространява из западния японски остров Кюшю и оттам впоследствие се разпространява и из цяла Япония. Към 300-та г. пр. н.е. от континентална Азия с плавателни съдове дошли преселници, които привнесли желязото и бронза в Япония и така желязната епоха дошла и в Япония. А пък оризът и риболовът формирали хранителните навици на тези хора (та чак и до наши дни). През 57 г. от н.е. се появяват първите записи на японска делегация, посетила Китай. В Япония се появяват и разрастват първите кланове и тези кланове започват да се конкурират помежду си, като шефовете на тези кланове получават стоки и технологии посредством търговията с Китай. Шефовете на тези кланове били мъже или жени и комбинирали светската власт с религиозната такава. Клановете се състояли от хора, в повечето случаи свързани с роднински връзки и препитаващи се със земеделие и риболов. Клановете воювали помежду си и вследствие на това някои кланове станали по-силни от другите кланове. Вътре в клановете се появила социална йерархия, в която войните заемали особено място. Китайските източници говорели за агломерацията от 30-на селища, наречена Яматай, управлявана от кралицата – шаманка Химико – фиг. 6.

Фигура 6. Химико – кралицата на Яматай – коку. Както виждате, жените играли важна роля в ранната японска история.

Не е ясно къде е бил Яматай – в северната част на Кюшю или в днешното Ямато, близо до Нара. Не е ясно и дали Яматай била първата японска държава. Но около 300 г. от н.е. обществото било вече доста йерархизирано, имало елит от богаташи, който си набавял работници (роби и други) за работа в оризовите полета. Дошло време за появата на първата исторически описана държава – Ямато.

И така, официалната история казва, че Япония е основана в 660 г. пр. н.е. и първият император се казвал Джиму – фиг.7. По времето на десетия император Суиджин в областта Нара възниква дворът Ямато. Това станало около 300 г. от н.е. Кланът, управлявал двора Ямато, имал шеф, наричан „О кими“ (великият крал) и около 6-ти век този клан вече твърдо се разглеждал като императорската фамилия. Към това време японското общество имало три главни вида групи. Едните били клановете „уджи“ – родово свързани фамилии с една централна фамилия. Уджите формирали елита. Под тях в йерархията се намирали групите „бе“ – това били занаятчийските съсловия. Най-ниско в йерархията били робите, които се грижели за едно или друго домакинство. Около 600-ната година, под китайско влияние (династията Тан), японското общество започнало да се променя. Този период започнал през 552 г. с навлизането на будизма и се счита, че завършил през 784 г. с края на периода Нара. Дълго време Япония имала и значително присъствие в Корея (областта около днешния град Пусан) – известно като областта Кая.

Фигура 7. Легендарният първи император Джиму.

Оттам, и от Китай, Япония получава идеи и технологии, които били изобретявани в континентална Азия. Най-важната континентална идея (идеология) бил будизмът, който започнал да се разпространява при управлението на регента Шотоку Тайши (управлявал като регент от 593 до 622 година) – фиг. 8.

Фигура 8. Принц Шотоко Тайши – първият много високопоставен покровител на будизма в Япония

Будизмът бил подкрепян от следващите императори поради факта, че спомагал за концентрацията на власт в ръцете им. Така в Япония започнала да се оформя традиция промените да се правят отгоре надолу, а не отдолу нагоре (и често революционно). Видът будизъм, пристигнал в Япония, бил „Махаяна“, според който човек можел да постигне просветление чрез подходящо поведение и приемането, че различните хора имат различен възглед за живота в зависимост от техните усилия да следват будисткото учение и в зависимост от тяхната карма. Будизмът тип „Махаяна“ считал за по-важно поведението на индивида, отколкото действията на будистките монаси. По време на пристигането си в Япония „Махаяна” будизмът имал в концепцията си ад и рай, множество богове и различни начини за постигане на просветление. Така в Япония възникнали различни секти и това имало някои последици в по-късната японска история. В Япония будизмът трябвало да се съвмести с другата религия – шинтоизма.

Фигура 9. Шинтоисткият бог на войната Хачиман. Един от най-хубавите храмове в старата шогунска столица Камакура е посветен на него.

Съвместяването не било трудно – шинтоистките „ками“ духове били разглеждани като „бодисатва“ (светии от гледна точка на будизма) – фиг 9, фиг. 10. Будизмът се занимавал с морала и поведението – правилата на живот, водещи до просветление, както и със смъртта. Шинтоизмът се свързвал с набор от божества, които се занимавали с ежедневните проблеми, нямал етичен кодекс и бил тясно свързан с природата и особено с природните цикли и природните бедствия.

Фигура 10. Хачиман спасява прочутия монах Нихирен от екзекуция като поразява със светкавица острието на меча на палача. Вдясно до дървото виждате земните величия, дошли да присъстват на екзекуцията. Какво ли са си мислили пред лицето на гнева на най-страшния шинтоистки бог?

Важни в шинтоизма били ритуалите за пречистване – японците трябвало да се къпят често и това предотвратявало разпространението на епидемии в онези ранни времена, когато хигиената не била на почит. Върховният жрец на шинтоизма бил императорът, така че будизмът трябвало не да измести, а да се съвмести с шинтоизма в Япония. И той го направил. Конфуцианските идеи за стабилното общество намерили добра почва в йерхизираното японско общество. Конфуцианизмът акцентирал върху синовния дълг, подчинението и уважението между управляващ и управляван, баща и син, съпруг и съпруга и т.н. По-вишестоящият трябва да се грижи за по-низшестоящите, а в замяна по-низшестоящите дължат подчинение на по-висшестоящия. Това подчинение и уважение към по-висшестоящия силно се ценяло в японската система и така възникнала системата от сенпай/кохай (старши/младши) отношения – старшите са длъжни да се грижат за младшите, а младшите са длъжни да се учат от старшите и да им се подчиняват.

От Китай в Япония била възприета концепцията за централизираната държава и китайската бюрократична система, както и системата за дворцови рангове. Имало обаче и разлики. В китайската система се наблягало повече на индивидуалните способности, докато японците поувеличили значението на наследствеността. Били възприети и китайските йероглифи – в продължение на доста време японските учени хора ги адаптирали към особеностите на японския език (и така се появили системите хирагана и катакана). Ранното японско общество абсорбирало способни чужденци от континентална Азия, особено от Корея и Китай, и благодарение на способностите си тези чужденци бързо се издигали в обществената йерархия. През 815 г. бил направен регистър на благородническите фамилии в Япония и се оказало, че една трета от тези фамилии били с корени от Корея и Китай. Та японската аристокрация заимствала от Корея и Китай, но всичко, което било взаимствано било внимателно приспособявано към японския начин на живот и към нуждите на японското общество. Тази традиция продължава и до наши дни.

Нека сега да се върнем към политическия живот в Япония. Вече ви разказахме в първия разказ за клана Сога, който практически управлявал Япония след навлизането на будизма. Тази работа не се харесвала на много хора и през 645 г. бил извършен държавен преврат, начело на който формално бил принцът, който по-късно щял да стане император Тенши, а неформално водач бил вече известният ви Фудживара но Каматари – фиг. 11, основателят на могъщия клан Фудживара, който влияел силно върху управлението на Япония чак до 11 век. Започнали политически промени, известни като реформите Тайка (тайка означавало голямата промяна). Каматари взел за основа китайската технология за управление на държавата. Така властта преминала от ръцете на големия брой кланове в ръцете на около 400 човека, които движели държавните дела. В допълнение била премахната частната собственост върху земята. Макар че точно тази промяна била осъществявана постепенно, то по същество селяните започнали да работят за държавата, а не за собствениците на земята, както било преди реформите Тайка. Земята била контролирана и разпределяна от правителството. Контролът върху земята и селскостопанската продукция засилил централната власт (при която започнала да се заформя традиция, че централната власт била формално в ръцете на императора, а по същество властта била в ръцете на един или друг клан – в самото начало на реформите Тайка това бил кланът Фудживара). В 670 г. било проведено и преброяване на населението с цел по-ефективно облагане с данъци и оттук – още по-голямо засилване на централната власт. Преброяването на населението дало резултат, че населението на Япония било около 5 милиона (доста за онова време). Непоклатимостта на императорското семейство била гарантирана, като при това била подсигурена и с канона за божествения статус на императора. Будизмът и шинтоизмът били поставени в състояние на съсъществуване и взаимодействие. Били наложени граждански и криминални законови кодекси (ритсурю) и в гражданския кодекс била добре описана структурата на управлението. Така на разслоеното японско общество били наложени социални конвенции, осигуряващи съсъществуването на отделните обществени слоеве.

Централизираната държава предполагала и наличие на столица, където да е седалището на правителството. Първата столица – Нара, била построена между 708 и 712 г. В Нара имало прекрасни храмове – фиг.12 и особено прекрасен бил храмът Тодайджи с голямата статуя на Буда (Дайбицу) в него, която статуя била завършена в 749 г. 560-тонната статуя е висока 16 метра (можете да я видите и днес в този храм в Нара).

Фигура 11. Фудживара но Каматари – основател на клана Фудживара и главен двигател на реформите Тайка. Както виждате, почит му се отдава и 1200 години след неговото време.

Японската система на управление била консервативна. Обкръжената от морета Япония нямала неприятелски държави по границите си и затова там социалните промени през повечето време се извършвали бавно. В Япония дворцовите позиции се раздавали предимно на основата на потеклото, а не на основата на способностите, каквато била доминантната практика в Китай. Японската аристокрация се появявала на основата на кръвни връзки с императорското семейство.

Фигура 12. Пагода на един от храмовете в Нара.

Китайската идея за „мандата на небето“, според която императорът можел да бъде отстранен с революция, ако не управлява добре, не била възприета в Япония. В Япония, ако императорът не можел да управлява добре, просто някой друг управлявал вместо него. Японският елит от онова време не обичал екзекуциите и предпочитал да изпраща провинилите се членове на елита на заточение. Развило се дарителството – на основата на будистката идея, че добрите дела подобряват кармата на човека.

Периодът Нара обаче не бил дълъг – около век, и той бил заменен от периода Хеян, в началото на който столицата на държавата била преместена от Нара в Хеян-кио (Киото). Това било направено от император Канму, който, за да избегне мощното влияние на будистките монаси в Нара, просто ги оставил в Нара и преместил столицата в близкия град Нагаока (станало това в 794 г.) и го преименувал на Хеян-кио (Столицата на вечното спокойствие) – фиг. 13.

Фигура 13. Правите улици на новата столица Хеян-кио (днешното Киото). И наистина, като отидете в Киото ще се поразите от тези прави улици, които няма да срещнете в другите големи японски градове. Причината е проста – колесницата на императора трябвало да се движи по права линия. Завои и лъкатушения из тесни улички били много, ама много нежелателни.

Хеян-кио бил столица около 1100 години преди столицата да бъде преместена в Токио. Периодът Хеян продължил около 300 години и тези столетия се разглеждат като златни столетия на японската култура.

През периода Хеян властта постепенно изтичала от ръцете на императора. Той оставал първата фигура в държавата, но зад кулисите конците на управлението дърпал един или друг мощен клан. Периодът Хеян заложил и основите на феодализма в Япония. Периодът Хеян обикновено се дели на два етапа – ранен Хеян, в който все още се усещало силното влияние на Китай (това продължило през първия век на периода Хеян) и късен Хеян (следващите два века на периода Хеян), в който Япония била доста изолирана от останалия свят, а централната власт отслабнала дотолкова, че се появил първият шогунат – шогунатът Камакура. В ранния Хеян императорите имали много власт. През първите 30-на години на ранния Хеян управлявал императорът Канму – един от най-мощните императори в цялата история на Япония – фиг. 14.

Фигура 14. Императорът Канму. Императорската власт в ранния период Хеян била много силна. Но все пак, за да се предпази от мощта на будистките монаси в Нара, Канму преместил столицата в Киото.

Канму бил мощен, защото в ръцете му било копие на китайската система за управление на държавата. Близките съветници на императора били обединени в куродо-докоро – държавната съкровищница и тези съветници помагали на императора да движи държавните дела. Появила се и полиция, която действала из всички провинции и наблюдавала какво става там. В 894 г. императорът спрял да изпраща мисии до Китай, защото Китай и Корея изпитвали политически трудности (мощната династия Тан в Китай отслабвала) и управниците на Япония не искали идеите, водещи до социални размирици да се разпространяват и в Япония. Започнал възходът и на клана Фудживара. В началото представителите на клана Фудживара действали като регенти (сешо) на младите императори, когато последните още не били пълнолетни.

Фигура 15. Фудживара но Мичинага – при него властта на клана Фудживара била най- голяма.

Императорите бивали женени за жени от клана Фудживара и така майките на много императори били от този клан. Много императори били принуждавани да абдикират в полза на младите си синове, които получавали веднага регент от клана Фудживара. Така властта на клана Фудживара растяла въпреки търканията с абдикиралите императори, които искали да запазят някакъв контрол над младите си синове. Върхът на мощта на клана Фудживара бил при Фудживара но Мичинага (управлявал като регент от 995 до 1027 г), който успял да смени няколко императора – фиг. 15. Друга титла, която била давана на регентите от клана Фудживара била кампаку – граждански диктатор. Тази традиция, налагана от клана Фудживара – страната да бъде управлявана от диктатор – цивилен (кампаку) или военен (шогун), просъществувала чак до периода Мейджи. Това изтичане на властта от ръцете на императора станало без големи сътресения – императорът бил божествен и нямало защо да си цапа ръцете с делата на ежедневната политика. Така главата на държавата бил отделен от управлението през по-голямата част от историята на Япония. Един от клановете управлявал, а останалите благороднически кланове имали много време и се занимавали с писане на поезия, рисуване, калиграфия, игри и т.н – също като безидейните богаташи днес. Животът им изглеждал меланхоличен и те се тюхкали, че свършвал твърде бързо. Е ,това не можело да продължи много и периодът Хеян свършил. Централната аристокрация пренебрегнала периферията на страната, където местната аристокрация имала пó други занимания. Тези периферни аристократи често били провинили се в столицата аристократи, на които била давана земя по периферията на държавата, та да ги махнат от Киото. Други аристократи пък получавали подаръци от централното правителство под формата на земя, върху която не плащали данъци. И тъй полека тези периферни аристократи престанали да се чувстват част от столичната аристокрация. Добавете и японската топография и ето ви аристократи в отдалечени региони, които не обичат много централната власт. При това тези аристократи не пишели стихове, а размахвали мечове, за да си опазят владенията при отслабващата централна власт. Имало и друг процес – правителството искало да стимулира разширяването на обработваемата земя и давало новокултивираните земи без данъци за три поколения на култивиралите я. А култивиралите я обикновено вече били относително едри земевладелци, които ставали още по-едри, като използвали труда на селяни без земя. Тази новокултивирана земя формирала основата на поява на нови земи – шоени, които били чатна собственост (в допълнение към земята, принадлежаща на държавата).

Фигура 16. Кланът Тайра в действие.

И тъй, ето ви още един фактор – собствениците на шоените, които не искали много да ги връщат на държавата след 3 поколения. Каквото било върнато, било давано за управление на аристократи от Киото. Каквото не било върнато, оставало в ръцете на едрите земевладелци, които непрекъснато се страхували да загубят статута си на освободени от данъци (който правителството можело бързо да отмени, ако се нуждаело от данъци). За да се предпазят от тази възможност, земевладелците се обединявали около локалните аристократи, които имали частни войници (че някои от тях и цели армии) и можели да ги предпазват от централната власт. Тези аристократи получавали в замяна част от селскостопанската продукция и ставали още по-силни. И тъй, по периферията се появявала и растяла сила, която по някое време щяла да оспори властта на аристокрацията в Киото.

Шоените започнали да се появяват в 8-ми век и в 12-ти век те представлявали вече половината от обработваемата земя в Япония. Другата половина била собственост на правителството, която я давало на различни аристократи и храмове за ползване. Това разделение на земята довело да появата на мощни провинциални кланове, които напълно можели да се противопоставят на централното правителство в Киото. Тези местни кланове били свързани със стройна система подчинение – защита със собствениците на земя, които защитавали. Нещата не били добре за централното правителство и за управляващия клан Фудживара. Имало и будистки секти, които също владели земи и имали фанатични последователи, които също можели да носят оръжие.

Фигура 17. Морска битка между клановете Минамото и Тайра. Кланът Минамото победил и се появил първият шогунат – шогунатът Камакура.

Та като стана дума за частните армии, в тях служели професионални военни (самураи – хора, които служат). Появата на самураите имала дълга история. Част от тях произлизали от охраната на аристократичните фамилии и от полицаите. Други били войниците, на които правителството давало права да пазят земи от крадци или граничните области от варварите. Трети били наетите да охраняват шоените. Имало кланове, които се специализирали да предоставят охранителни и военни услуги, най големите от които били Минамото и Тайра. Тези кланове били попълвани от роднини на императорите и с намаляването на силата на централната власт и с увеличаването на силата на периферните аристократи, клановете Минамото и Тайра започнали да предоставят услугите си на централното правителство (срещу заплащане и земи, разбира се). Мощта на клана Фудживара намалявала и той вече не можел да се намесва толкова ефективно при определянето на това кой ще бъде следващия император. Провинциалните и военните кланове се намесили при избора на император през 1156 г. Победител в този диспут бил кланът Тайра – фиг. 16, но след 25 години кланът Минамото постигнал военна победа над Тайра – фиг. 17. Доста от членовете на Тайра били екзекутирани, но все пак някои останали – като например кланът Нагао в далечната провинция Ечиго, от който щял да се появи Нагао Кагетора (Уесуги Кеншин). Друг, който оцелял от Тайра, бил кланът Ходжо. Но да се върнем на победата на Минамото над Тайра – победителат Минамото но Йоритомо – фиг. 18 основал първия шогунат Камакура.

Фигура. 18. Минамото но Йоритомо – основателят на първия шогувата. Властта преминала от хризантемата (императорът и неговият двор) към меча (шогуната Камакура, основан от Йоритомо). Минамото били роднини на предишните императори и били известни също като клана Генджи. Камакура пък била известна също като Генджияма).

Взимането на властта от военните кланове стартирало по същество феодализма в Япония. Част от политическата власт останала в Киото около императора и неговия двор, но военната власт и военно-доминираните правителства били далеч от Киото, като първата столица на шогуната била Камакура – на югоизток от Токио. Започнала близо 700-годишната история на шогунатите в Япония – това била формата на японския феодализъм. Формата на управление на първия шогунат бил Камакура бакуфу – преход от хризантемата към меча. Представителите на хризантемата – дворцовите бюрократи, се опитвали да управляват сложното японско общество, но властта изтичала от тях към Камакура. Императорът бил главата на държавата, но властта се упражнявала зад кулисите от Минамото Йоритомо. Йоритомо получил от императора титлата шогун и управлявал от Камакура (където се чувствал сигурен от остатъците на клана Тайра, които доминирали политическия живот в Киото). Камакура била близо до голямата равнина Канто, която давала много селскостопанска продукция. Това била икономическата база на шогуната Камакура. Управленската база била формирана през 1185 г., когато Йоритомо получил разрешение от императора да назначи военни защитници (шуго) на провинциите под негов контрол. Подчинени на тези защитници били управителите на земите (жито). Шуго държали политическата власт в провинциите, а жито събирали данъците. Така Йоритомо дублирал имперската администрация и можел да управлява ефективно провинциите под негов контрол (чийто брой растял непрекъснато) дори от бойното поле (бакуфу – управление зад завесата или управление от палатката) без да предизвика размирици. Просто властта претекла от имперската администрация към бакуфуто на Йоритомо. Йоритомо поддържал системата си за управление чрез системата защита-лоялност, в която били включвани все повече кланове. Йоритомо организирал система от васали, които му служили и получавали финансиране срещу тази служба (тези васали били наричани гокенин – хора на господаря). Имало още и военнослужещи, като тези, които имали коне, били наречени сабурахи (самураи) и тяхната задача била да служат на господаря си (а не на императора). Тъй императорът оставал символ без много реална власт, а кодексът за поведение на самураите бил наречен бушидо – пътят на война. Самураите тренирали военни изкуства, това, което трябвало да предоставят като услуга на господаря си, било да убиват враговете му и поради това самураите не трябвало да се страхуват от смъртта.

Шуго-жито системата на Минамото Йоритомо работела добре в комбинация с идеята за васалството – така се създала устойчива структура, основана на лоялност, която се награждавала финансово. Васалите получавали земя и можели да поддържат частни войници. В замяна на това те били лоялни на господаря си и пращали войниците си в битките, които господарят им водел. Е, не може да се каже, че нямало предателства както от страна на васалите, така и от страна на господарите им, но в преобладаващото мнозинство от случаи линията на поведение се спазвала. В началото бакуфу системата на Йоритомо била надграждане на официалната система на управление на Япония. Властта на шогуна произтичала от императора, а бакуфу организацията се разглеждала като военната сила на империята. Шоените продължили да съществуват, но много от тях Йоритомо конфискувал (тези принадлежащи на враждебните кланове и особено на Тайра) и преразпределил между своите привърженици. Йоритомо бил много подозрителен, особено към хората, които потенциално можели да оспорят и отнемат властта му. Бил убит дори собственият му брат, както и всички ония, които Йоритомо смятал за заплаха за управлението си.

И тъй Йоритомо продължил традицията на разделение на формалната власт (в императора) и реалната власт (отначало в клана Фудживара, после в императорите отшелници, после в клана Тайра и накрая в клана Минамото). Същото обаче се случило и с властта на шогуна след смъртта на Минамото Йоритомо в 1199 г. Формалната власт била в синовете му, които станали шогуни един след друг, но реалната власт била във вуйчо им, който по ирония на съдбата бил от клана ….Тайра! (Като млад Йоритомо бил заточен в провинция Айзу, управлявана от клана Ходжо, който бил клон на клана Тайра. Йоритомо се оженил за дъщерята на губернатора, а тя имала брат, който бил прочутият вуйчо). Та, формалната власт била на шогуните Минамото, а реалната – в техния регент – вуйчото от клана Тайра. Та, значи – имаме глава на държавата – императорът, а зад кулисите властта се изпълнява от шогуна, но само формално, защото пък зад кулисите на властта на шогуната действа регентът на шогуните от клана Ходжо. И казват, че зад тази завеса на властта имало още една – съпругата на Йоритомо – Масако Ходжо – сестра на регента, всъщност държала реалната власт. След смъртта на Йоритомо Масако станала монахиня (ама) и бил известна като ама-шогун (монахинята – шогун).

Фигура 19. Императорът Го Тоба кове меч.

Тъй продължавала традицията в Япония (е и до днес), при която брокерите на властта действат зад кулисите, все едно отделени от сцената с черна завеса (такава завеса се наричала куромаку и затова цялата тази система носи името системата куромаку).

Бакуфу системата на Йоритомо била поставена на изпитание в 1221 г., когато императорът Го-Тоба – фиг. 19 се опитал да върне в ръцете на императора властта, която била изтекла по посока на шогуните и техните регенти. Го-Тоба оспорил правото на шогуните да дават земя за ползване на васалите си – ударил право в сърцето на бакуфу системата – лоялността се награждавала именно така – с даване на земя за ползване. Шогунатът, разбира се, хич не бил съгласен с тези действия на императора и започнала война, известна като войната Йокю. Тази война била загубена от силите, верни на императора. Самият император трябвало да напусне столицата, а 3000 шоена, принадлежащи на негови привърженици, били конфискувани и раздадени на васалите на шогуната. Бакуфу системата пуснала корени не само в източна Япония, където била икономическата и политическата база на шогуната, но също и в централна и в западна Япония, където императорската власт преди войната Йокю била силна. Императорският двор попаднал под наблюдението и регулацията на бакуфу администрацията. Става дума за двора в Киото. Другият двор – около Го-Тоба, се съпротивлявал. Регентите Ходжо обаче управлявали добре шогуната и той бил реалната власт в Япония. От Китай дошъл порцеланът и скоро японците се научили да правят прекрасни изделия от този материал. Процъфтяло и производството на мечове – големи количества от тях дори били изнасяни за Китай. По това време били отблъснати и двете монголски инвазии на Кубилай, който след завладяването на Китай се опитал за завладее и Япония. Два пъти монголски армии били стоварвани в Кюшю (през 1274 и 1281 г., когато 4400 кораба стоварили 140 000-на армия в Япония) и двата пъти били разбивани (с помощта на супертайфуните, вилнеещи между Корея и Япония и наричани от японците свещен (ками) вятър (кадзе) – камикадзе) – фиг. 20.

Фигура 20. Гневът на бога на войната Хачиман – свещеният вятър камикадзе (супертайфунът) помита монголския флот на Кубилай, нападащ Япония. И то не веднъж, а два пъти.

В 1252 г. била завършена голямата статуя на Буда (Дай Буцу) в Камакура. Бакуфу системата работела добре и това, което довело да края ѝ била…нейната ефективност. Бакуфу системата се справила с монголските армии, но нямало плячка, с която да бъдат наградени храбрите васали. Властта на регентите Ходжо намаляла. От това се възползвал императорът Го-Дайго, който привлякъл на своя страна няколко влиятелни васали на шогуната – като например клана Ашикага. В 1333 г. армията на шогуната била разбита и последният регент Ходжо, заедно с 800 роднини и привърженици се самоубил. Го-Дайго като че ли победил. Но това траяло само 3 години – до 1336, когато възникнал вторият шогунат – шогунатът Ашикага или Муромачи бакуфу (чудите се защо Ашикага ли – ами защо да управлява императорът, като може да управлява крепящият го във военно отношение клан Ашикага. И тъй – мощен военен клан + бакуфу система = шогунат – вторият шогунат) – фиг. 21.

Фигура 21. Кварталът Муромачи в Киото. В двореца на преден план била администрацията на втория шогунат и оттук и името Муромачи бакуфу.

Вторият шогунат траял по същество 130 години – до войната Онин от 1467 г. (а формално още 100 години след това). Къде сбъркал Го-Дайго – той се опитал да върне системата от старите времена преди шоените, когато цялата земя принадлежала на императорското семейство. Самураите и военните кланове, разбира се, не били съгласни – Ашикага Такауджи (глава на клана Ашикага) вдигнал въстание, разбил императорската армия през 1336 г. и се провъзгласил за шогун през 1338 г. – фиг. 22. Администрацията на бакуфу системата на този шогунат била в квартала Муромачи на Киото и оттам и името на съответния период в японската история (Муромачи бакуфу). Го-Дайго напуснал Токио и формирал свой двор, който оспорвал властта на шогуна и на официалния императорски двор в Киото през следващия половин век.

Вторият шогунат не бил толкова силен като първия. Причината било изменението във васалните отношения. При първия шогунат войниците били лоялни на шогуна, а не на императора. При втория шогунат лоялността на самураите била вече към непосредствения им господар (даймио), а не към шогуна. Имало и икономически причини за това. Все по-голяма част от данъците оставали за даймио-господарите и не отивали нагоре в йерархията към шогуна и неговата администрация или към императора. Спирането на притока на финанси довел до постепенно западане на императорския двор и до залеза на старите благороднически кланове. Селяните също усетили разхлабването на властта и започнали да се съпротивляват повече на събирачите на данъци. Бакуфу системата започнала да скърца. Селяните започнали да се групират за самозащита. По върховете на системата шогуните строели павилиони (Златният павилион, Сребърният павилион), пишели стихове и поддържали театралните представления. И щом централната власт отслабвала, даймио-господарите започнали да уреждат отношенията помежду си директно и със сила. В 1467 г. започнал периодът Сенгоку джидай (периодът на воюващите провинции).

Фигура 22. Ашикага Такауджи – основателят на втория шогунат. Такауджи бил смел, но силата на втория шогунат била по-малка от силата на първия шогунат. Кланът Ашикага не бил толкова могъщ като клана Минамото или клана Ходжо (Ходжо от Камакура, защото както вече знаете, има и клан Ходжо от Одавара).

Започнал като битка между два мощни клана, която продължила 11 години (войната Онин). Силата на клана Ашикага непрекъснато намалявала и последният шогун загубил властта си през 1573 г. (свален от вече добре известния от предните ни разкази Ода Нобунага). Това, което останало от Япония, били провинции и по-малки територии, контролирани от шуго или даймио. Някои даймио били от стари благороднически родове (например Такеда били от клана Минамото, Уесуги бил клон на клана Фудживара, а Нагао и Ода били клонове на клана Тайра), а други даймио били по-дребни благородници или изобщо не били благородници, но били хора, които успели да свалят от властта съответния шуго. Постепенно видът даймио се наложил над вида шуго – даймио били и военни и данъчни управители на заетите от тях територии, шуго били само военни управители, подпомагани от централната власт. Без помощ от шогуната в Киото шуго изчезвали, даймио заемали териториите и така старата система, в която половината земя се контролирала от императора, а половината била шоени, изчезнала. Останали локални даймио-господари, които контролирали земята. Самураите се клели във вярност на тези даймио, а не на шогуна или на императора. Структурата на централизираната японска държава започнала да се срутва. Случило се логичното – даймио–господарите започнали да воюват един с друг за увеличаване на териториите си. Това продължило 100 и повече години. Накрая щяло да има един победител – след свирепия Ода Нобунага и хитроумния Тойотоми Хидейоши, най-търпеливият от всички – Токугава Йейясу, щял да постави основите на следващия шогунат. Но да караме натам със социалните процеси в Япония от нашата си гледна точка.

Даймио-господарите се стремели да увеличават икономическата активност на териториите си (с което се увеличавали и данъците) и строяли замъци и крепости, като пишели и закони, по които следвало да се управляват териториите им. В тези закони неизменно били уреждани и васалните отношения с по-дребните земевладелци и самураи. Не всички васали били лоялни обаче и затова практиката да се държи отговорна семейството на васала или населеното място, което васалът контролирал, била доста разпространена. Често големите даймио-господари взимали за заложници синовете на васалите си – за да гарантират лоялността им (ако васалът измени – синът бива убит). Будистките манастири и те не останали назад, в смисъл, че се появили монаси – войни, които да защитават манастирските земи от грабители и от съседните даймио-господари. Освен конниците – самураи, даймио–господарите започнали да набират и пешаци измежду селяните – с тази задача често се заемали самите самураи. Така даймио-господарите можели да съберат по-голяма армия, която им трябвала в битките със съседните даймио-господари. Започнала война всеки срещу всеки – победителят получавал земята на победения. Така броят на даймио-господарите постепенно щял да намалее.

Фигура 23. Тримата големи даймио-господари в края на периода Сенгоку. От ляво надясно: Ода Нобунага, Тойотоми Хидейоши, Токугава Йейясу. Токугава ще основе третия шогунат – шогуната Едо (Едо е старото име на днешно Токио).

Колкото и странно да е, хаосът в Япония по онова време довел до икономически растеж. Военната сила зависела от икономическата мощ и като така войната била силен импулс за увеличаване на икономическата активност. Обработваемата земя нараснала и започнали да се сеят сортове ориз, водещи до по-големи добиви (още оттогава японците са наясно с предимствата на по-добрата технология). Развила се и търговията и се увеличила търговията с Китай и Корея. Особена се разраснало пристанището на Сакаи (днешната Осака). Осака в началото на периода Сенгоку била свободен град, контролиран от търговци. Търговците били обединени в гилдии, наречени за, които плащали на мощни даймио-господари или на храмове, за да могат съответните армии да бъдат стража за икономическата активност. Така се извършвал преходът от централизирана феодална система към феодална система, в която властта била в регионите – властта изтекла от Муромачи бакуфу структурата на шогуната Ашикага към регионите.

Това продължило доста време, докато започнали да се появяват едри даймио-господари (контролиращи провинции и повече от една провинция). Започнала последната част на периода Сенгоку – периодът Азучи – Монояма (от 1673 г. до 1603 г.) Този период се характеризира с действията на трите големи даймио-господари – Ода Нобунага, Тойотоми Хидейоши и Токугава Йейясу – фиг. 23. В предните два разказа много ви описвахме събитията от този период. Тук ще отбележим, че гореспоменатите трима даймио-господари били със съвсем различен характер. Показателен е следният анекдот. Нобунага, Хидейоши и Йейясу се разхождали из гората и видели една пойна птичка, кацнала на една дърво. „Ще я убия, ако не запее“ – казал Нобунага. „Ще я накарам да запее“ – казал Хидейоши. „Ще я почакам да запее“ – казал Йейясу. Ода Нобунага бил превъзходен тактик и безмилостен войн. Той бързо разбрал, че разпокъсаната Япония може да бъде обединена само със сила и тръгнал да го прави. Негового мото било „Управлявай държавата със сила“. Нобунага поставил края на шогуната Ашикага, въоръжил армията си с мускети и покровителствал християнството. Мускетите помогнали на Нобунага срещу силните армии на големите даймио-господари Имагава и Такеда (не му помогнали обаче срещу непобедимия Уесуги Кеншин). Територията, контролирана от Нобунага растяла. Той строил нови пътища и стимулирал търговската дейност, конфискувал оръжията от селяните и от монасите и до 1582 г. успял да постигне контрол над голяма част от провинциите на Япония (обаче могъщи даймио като Уесуги, Ходжо, Токугава и Мори оставали извън неговия контрол). През 1582 г. Нобунага бил убит (казват, че му спретнали заговор, защото започнал да мисли да сваля императора). Най–бърз в настъпилата суматоха бил генералът на Нобунага Тойотоми Хидейоши (нищо чудно – този генерал имал най-способния стратег – Курода Канбе – фиг. 24).

Фигура 24. Курода Канбе – способният стратег, извел господаря си Хидейоши до императорски регент. Хидейоши доста се страхувал от Канбе и от даден момент нататък го държал настрана от действията си. Това спасило Токугава при Комаки – Нагакуте – Токугава винаги подчертавал – „Аз не загубих, защото Канбе не беше там“. Когато Ишида Мицунари се скарва с Курода Нагамаса, Канбе подкрепя сина си и застава на страната на Токугава. Съюзниците на Мицунари в провинциите на остров Кюшю, където действа Канбе, нямат никакъв шанс.

Хидейоши се разправил с конкурентите за властта си и продължил завоевателните планове на Нобунага. За разлика от безмилостния Нобунага, Хидейоши не избивал наред враговете си. Той умеел да сключва съюзи, за да избягва излишни кръвопролития. Земите на победените противници, Хидейоши разпределял между васалите и поддръжниците си. Проблемните даймио-господари били изпращани към периферията на държавата, за да не създават проблеми на централните провинции около Киото. Такъв пример бил Токугава Йейясу, който бил преместен от Микава в Канто – още по на изток от Киото, под зоркото око на съюзника на Хидейоши – Уесуги Кагекацу. При Хидейоши конфискацията на оръжие продължила – само самураите можели да носят мечове. Така селяните имали по-малка възможност да вдигат въстания. Даймио-господарите били задължени да пратят семействата си да живеят в Киото – заложници тоест – гаранция, че няма да има бунтове срещу централната власт. В 1591 г. Хидейоши окончателно обединил Япония под властта си. Той обаче не основал шогунат. Вместо това уредил да бъде осиновен в клана Фудживара и получил титлата канпаку (цивилен диктатор) и по-късно титлата тайко (регент в оставка – както знаете от предните ни разкази – едно от най-опасните неща в японската политика били старчоците в оставка – точна те дърпали конците на политиката). За да увеличи приходите си и да поддържа голяма армия, с която да респектира подчинените си даймио, Хидейоши поставил под свой контрол търговските градове Осака и Нагасаки, забранил християнството и бил готов да погледне вън от границите на Япония. Хидейоши нападнал Корея. Не е ясно точно защо – за допълнителна земя, за да поддържа лоялността на васалите си, или пък, за да понамали армиите на непослушните васали, или пък, за да завладее и Китай – от всичко по-малко е било вероятно. Проблемът на Хидейоши бил, че собственият му наследник – Тойотоми Хидейори, бил твърде малък. За да укрепи управлението на този наследник, Хидейоши създал съвет от 5 могъщи даймио-господари, като планът бил те да управляват, докато Хидейори навърши пълнолетие. И като управляват, да се дебнат взаимно, та никой от тях да не вземе властта. Хидейоши починал в 1598 г., а главната опора на Хидейори – регентът Маеда Тошие, починал малко по-късно. От вакуума във властта се възползвал Токугава Йейясу (разказахме ви за това в предишния ни разказ) – фиг. 25.

Фигура 25. Токугава Йейясу – търпеливият (на стари години, защото на млади години не бил търпелив и една не бил унищожен от Токеда Шинген). Токугава изчакал мига си и основал третия и последен шогунат в Япония. Столица била не огромната Одавара, а малкото рибарско селище Едо, което в следващите 400 години се превърнало в днешния град Токио.

В 1600 г. армията на Токугава разбила армията на Ишида Мицунари при Секигахара. Токугава превзел Киото и в 1603 г. получил титлата шогун (Токугава били клон на клана Минамото). Затвърждаването на властта траяло доста време, но Токугава бил известен с търпението си. В 1605 г. той предал титлата шогун на сина си, а сам приел титлата огошо (тоест шогун в оставка – поредният старец, който щял да дърпа конците на японската политика зад кулисите). В 1615 г. Тойотоми Хидейори се самоубил при обсадата на Осака от армията на Токугава и третият шогунат – шогунатът Едо (Едо – днешно Токио било столицата на Токугава след преместването му в Канто) започнал да функционира.

Шогунатът Едо просъществувал до 1868 г. Основната идея на шогуните Токугава била зъдаржането на властта. Те не позволявали властта да изтича към другите даймио, както било по времето на шогуната Муромачи. Йейясу използвал трика със смяната на провинциите, за да изпрати тези, които били против него при Секигахара в по-слаби провинции и да настани съюзниците си в провинции, от които те имали контрол върху бившите му врагове. Даймио-господарите трябвало да докладват за строителните работи по крепостите си и шогунът трябвало да одобрява техните женитби. Създадена била голяма мрежа от шпиони, а броят самураи, които всеки даймио-господар можел да поддържа, бил фиксиран. Системата със заложниците продължила да се използва – сега семействата на провинциалните даймио-господари били в Едо, а не в Киото. Самите даймио-господари трябвало да бъдат 4 месеца в годината в Едо или пък 1 година на всеки две години. Тоест даймио-господарите трябвало да харчат доста пари да поддържат резиденции в Едо (и не можели да харчат тези пари да събират армии). Даймио-господарите били разделени на три категории. Шинпан-даймио-господарите били свързани със семейството на Токугава и от тях трябвало да се излъчи шогун, ако семейство Токугава нямало мъжки наследник – фиг. 26. Фудай-даймио-господарите били тези, които били васали на Токугава преди битката при Секигахара. От тях се назначавали висшите чиновници в бакуфу подсистемата на шогуната. Тозава-даймио-господарите били тези, които били против Токугава при Секигахара. Те не можели да заемат правителствени постове и били около 90 човека от общо 250-300 даймио-господари по време на ранния шогунат Едо.

Фигура 26. Шогуните Токугава. В средата – Токугава Йейясу

Системата на управление на шогуната Едо била известна като баку-хан – вид централизиран феодализъм. Баку идва от бакуфу, а хан било старото име на поземлените участъци, които сега принадлежали на даймио-господарите. Тази система отчитала, че има много центрове на власт в страната (свързани с владеенето на земеделски земи от даймио-господарите) и се опитвала да координира и контролира тези центрове – и го правела успешно над 250 години. Кланът Токугава и неговите шинпан и фудай даймио–господари владеели около 60 процента от земите, докато тозава-даймио-господарите владеели около 40% от земите по периферията на държавата – повечето от тези земи били в Тохоку (например земите на клана Уесуги) и на островите Шикоку и Кюшю. Даймио-господарите контролирали делата на своята територия (на своя хан), а шогунатът контролирал даймио-господарите. Япония покрай и след смъртта на Токугава се превърнала в полицейска държава и целта на тази държава била да следи властта да не изтече от шогуната към даймио-господарите и особено към тозава-даймио-господарите. За да се пътува, трябвало разрешение и пътищата били осеяни с контролни пунктове. Регулирана била дори и храната, която различните прослойки от хора можели да консумират, че дори и това, което можело да има вътре в домовете им. Не можело да се строят големи кораби и доста мостове били съборени, за да се контролира по-лесно движението на пешеходците и конниците. Наказанията за криминални прояви били увеличени, а също имало и групова отговорност – често семейството, близките, че и съседите на осъдения също били наказвани и можело дори да бъдат убити заедно с него. Това довело до много ниски нива на престъпност, които са характерни за Япония и до днес. Поради колективната отговорност в групите, конфликтите трябвало да се избегнат на всяка цена и да се поддържа хармония. Развил се етикет на избягване на конфликт чрез липса на прямота и директност – нещо, характерно за японското общество и до днес. Била създадена нещо като кастова система – с 4 класи. Най-отгоре били даймио-господарите и самураите, после идвали селяните, след тях занаятчиите и накрая (най-долната класа) били… търговците. Имало малко движение между класите. Япония постепенно се затворила към външния свят и една от причините било страхът на шогуната, че някои локални даймио-господари могат да станат твърде силни на основата на международна търговия. Друга причина за изолацията била да се попречи на други религии (като християнството) да навлизат в Япония. Тъй като някои даймио-господари били станали християни и имало въстания на християни (например в Нагазаки през 1637 г., в което участвали над 30 000 християни), шогунатът забранил християнството. Чужденците постепенно напускали Япония, а за японците не било толкова лесно да пътуват в чужбина. Каквото останало, били добрите търговски връзки с Китай и с Корея.

С предприетите мерки, шогунатът успял да запази мира в Япония над 200 години.

Фигура 27. Едо (днешно Токио) по времето на шогуната Токугава

Властта била уважавана, а лоялността – ценена. Принципите на конфуцианизма се пропили в основите на държавата и възникнала и се засилила японската национална идентичност. Новости от науката и техниката също достигали Япония (през холандската колония покрай град Нагазаки). През 18. век вече можело и да се намерят чуждестранни книги (тези, посветени на християнството, били забранени, разбира се). Самураите следвали кодекса Бушидо и лоялността към съответния даймио-господар се ценяла високо. Вероятно сте гледали филма за 47-те ронини, (ронин – самурай без господар), които отмъстили на този, който с коварство отнел живота на техния даймио-господар и понеже извършили убийство (отрязали главата на виновника и я занесли на гроба на господаря си), всичките до един се самоубили (първият автор на статията често разказва тази история на хората, които го питат какво е лоялност и лоялни ли са българите). По време на шогуната Едо се засилила и икономическата активност, тъй като законите на шогуната принуждавали даймио-господарите да правят големи разходи и, за да ги покриват, даймио-господарите стимулирали икономическата активност на своя територия. Населението се регулирало (а и земята не се раздробявала) като законът позволявал само на най-големия син в семейството на селянина да се жени (по изключение и по-малките синове можели да се женят, но само за жени в селски семейства, които нямали синове). Така населението на Япония достигнало 30 милиона души и наброявало толкова до края на шогуната. Едо растял благодарение на засилената икономическа активност и в началото на 19. век населението му достигнало 1 милион души – фиг. 27. Въпреки, че търговците били разглеждани като най-долната класа, някои самурайски фамилии станали търговски (като фамилията основала могъщата днес корпорация Мицубиши) – фиг. 28.

Фигура 28. Статуя на Ивасаки Ятаро – основател на корпорацията Мицубиши.

Мицубиши започнали с корабоплаване и пристанищна дейност, а една друга могъща днес корпорация – Мицуи, започнала като фирма за производство и продажба на кимона през ранните години на 17. век. Тези комерсиални кланове имали пари и скоро доста от самураите и даймио-господарите станали техни длъжници. Та самураите и даймио-господарите можело и да държат политическата власт, но икономическата власт започнала да им изтича от ръцете. Та полека се появило властово напрежение в шогуната и това напрежение започнало да се покачва. Пукнатини в шогуната започнали да се появяват и по други линии. През 18. и 19. век парите заменили натуралната размяна на ниво село, а селяните, които отглеждали търсени култури (като памук, чай или тютюн) станали по-богати от останалите селяни, които отглеждали предимно ориз. По-богатите селяни инвестирали парите си в други икономически активности, като производство на различни видове текстил и ставали още по-богати, толкова богати, че почнали да дават заеми на по-бедните селяни. Така се появили доста богати хора от долните класи – от селяните, от занаятчиите и най-вече от най-долната класа – търговците (които плащали и доста големи данъци). Доходите на даймио-господарите зависели от селскостопанската продукция и когато (поради климатични явления например) обемът на тази продукция падал, то падали и доходите на даймио-господарите и на самураите. Като така, доста самураи имали големи финансови проблеми. Самураите обаче заемали административни постове и се стараели да ги предават по наследство, тъй като това осигурявало някакъв доход от държавна заплата на наследниците им. Това предаване по наследство измествало талантливите от управлението на държавните дела и усилвало напрежението в шогуната. Икономическите проблеми се превръщали в политически.

Имало и външни проблеми. В 1853 г. се появили американски кораби, начело с комодор Матю Пери – фиг. 29.

Фигура 29. Комодор Пери на среща с японски официални лица в Токио.

Пери бил изпратен от президента Филмор за да договори доставки за американските кораби, посещаващи Япония, както и подходящо отношение към американските моряци, претърпели корабокрушение край японските брегове, а също и да отвори японските пристанища за търговия. Япония била подходящ транзитен пункт за презареждане на американските търговски кораби по пътя им от Сан Франциско до Шанхай. Корабите с парни машини и модерни оръдия, появили се в залива на Едо, направили голямо впечатление както на местното население, така и на японския елит. Пери не се страхувал от шогуна и неговите оръдия и влязъл със своите кораби в залива на Едо, демонстрирайки превъзходството си. Пери оставил писмо, че ще се върне след година и че очаква положителен отговор на поставените въпроси, особено на този за отварянето на японските пристанища. В 1854 г. бил подписан договорът от Канагава, който удовлетворявал американските искания. След това такива договори били подписани и с Великобритания, Франция, Холандия и Русия.

Реакцията в Япония на тези събития била смесена. Тези, които искали по-съществени контакти с външния свят, се радвали, а тези, които не харесвали начина на действие на Пери, издигали лозунги като „уважавай императора – изгони варварите“, а по-умерените – „отвори страната, за да изгониш варварите“. Японците наблюдавали какво се случвало в Китай, където различни европейски държави откъсвали парчета от страната. Започнали изучаването на западните оръжейни системи. Засилил се японският национализъм и правителството на шогуната започнало да бъде обвинявано, че се държи твърде меко с чужденците и им дава прекалено много права. Шогунатът имал и финансови проблеми – японските пари не били достатъчно добре покрити със злато и между 1853 и 1869 г. цената на ориза се покачила 4 пъти. Инфлацията била голяма и доста хора обеднели. Това увеличавало социалното напрежение върху шогуната. Годините между 1853 и 1868 г. били години на социална нестабилност – конфликтите зачестили, стигнало се до сблъсък на армията на шогуната и армия на противниците му, които казвали, че работят за каузата на императора. Крайният резултат от всичко това бил, че 15-тия шогун от клана Токугава – Токугава Йошинобу – фиг. 30, решил, че единството на страната е по-важно от личната му власт и през 1868 г. подал оставка като шогун, с което бил сложен край на шогуната Едо. Започвал периодът Мейджи. За 70 години японското общество щяло да се промени изключително много. След изолацията на Япония настъпвала консолидацията ѝ.

Фиг. 30. Токугава Йошинобу – последният 15-ти шогун от клана Токугава. С предаването на властта от Йошинобу на императора Мицухито в Япония започнал периодът Мейджи, характеризиращ се с бърз технологичен и икономически напредък.

И тъй, през 1868 г. 250-годишният шогунат Едо престанал да съществува. Страната била в криза. Японският елит знаел, че ако не предприеме мерки, технологично изостаналата и военно слабата Япония ще бъде колонизирана от западните сили. В допълнение имало многобройни конфликти между клановете, класите и различните географски региони. За да се излезе от кризата, трябвало идея. И идеята била формулирана така – Фудоку кьохей – богата страна, силна армия. При Токугава страхът от вътрешните врагове определил политиката на шогуната. След края на шогуната, страхът от външните неприятели определял развитието на Япония. Основната цел била да се запази независимостта на страната и за това било нужно национално единство. Фигура, която можела да гарантира това единство, бил императорът, в случая императорът Мицухито, чието управление след 1858 г. станало известно като периода Мейджи или периода на възраждането (просветлението). През периода Мейджи феодализмът бил заменен от централизирано управление, а националната идентичност била механизма за задържане на страната единна по време на масивните социални и икономически промени. Промените отново започнали да се извършват отгоре надолу (както много пъти дотогава в японската история).

Основните поддръжници на новия курс (и на императора) били самураите от средния и долния слой на самурайското съсловие. Селяните не били питани какво искат и те често въставали срещу промените, които в доста от случаите влошавали икономическото им положение. През юни 1868 г. било формирано правителство – по американски модел, за да се затворят нечии усти, но с много повече централизация в сравнение със САЩ. Бил създаден Държавен съвет (Дажокан), който да съветва императора (който тогава бил само на 16 години). Висшата държавна бюрокрация била попълнена от редовете на даймио-господарите, а в долните слоеве на държавната бюрокрация били назначени много млади самураи. Едо бил преименуван на Токио (Източна столица), а някогашната крепост на шогуна в Едо станала дворец на императора – фиг. 31. Мощните кланове предали контрола върху земите си на императора, а богатите селяни можели да имат собствена земя (бедните селяни често работели за тези по-богати селяни). В 1871 г. процесът бил завършен и Япония била разделена на префектури, които заменили старите провинции. Рентата от земята била заменена с държавна субсидия – бившите даймио-господари получили 10% от стойността на рентата като персонален приход (заплата от държавата), а приходите на самураите били съкратени наполовина. Облеклото на самураите било променено – те започнали да се обличат като западняци и вече не носели мечовете си по улицата. През 1873 г. била създадена наборна армия, която заменила армиите на даймио-господарите. Намаляването на доходите на самураите и силното намаляване на тези плащания след 1876 г. накарало 2 милиона самураи да си търсят работа. Някои станали бюрократи, други – предприемачи, трети – учители, журналисти и т.н. (да не забравяме, че много направили кариера в армията и в полицията). Някои самураи не успели да се адаптират и потънали в бедност. 

Фигура 31. Токио в ранните години на периода Мейджи. Започнали да се появяват постройки в западен стил. Но верни на себе си, японците преправяли възприеманото и го адаптирали така, че то да е в максимално възможна хармония с традициите им.

Япония трябвало да се индустриализира бързо. Бил издигнат лозунгът – „Настигни и надмини!“. За целта се променило отношението към чужденците, които започнали да допринасят за тази бърза индустриализация. Младежите били изпращани в чужбина, за да се учат на западните технологии. В чужбина били изпращани и жени, които след завръщането си допринесли много за повишаване на образователното ниво на японските жени. Образователната система отначало била изградена по френски образец, но бързо започнала да придобива чертите на американската образователна система. Появили се държавни университети в Токио, Киото и други градове, бил основан и първият частен университет – университетът Кейо в Токио. Най-добрите чуждестранни практики били възприемани в стремежа да се модернизира страната. В 1882 г. била основана Bank of Japan, която започнала да координира дейността на над 150 банки, създадени предимно по американски образец. Развили се транспортът и комуникациите, а през 1871 г. се появил и първият ежедневник на японски език. Японците обаче не бързали да скъсват с миналото си. Императорът останал символ на страната, а един от лозунгите на промените бил „Японски дух, западно знание“, с което се подчертавало желанието за запазване на традиционни черти на японския характер като дълг, лоялност и дисциплина. Въпреки промените, западняците били държани на известно разстояние от ключови сектори – например в 1873 г. бил приет закон, забраняващ на чужденци да притежават земя в Япония.

Появили се и политически партии – Либералната (повлияна от френския либерализъм) и Прогресивната партия (дясно-центристка, повлияна от идеите на британския конституционализъм). Либералната партия била подкрепяна най-вече от богатите селяни и някои журналисти, а Прогресивната – от капиталистите, търговците и университетските преподаватели. С течение на времето се появила и Партията на имперското управление, която била по-надясно от Прогресивната партия и имала подкрепата на религиозните лидери, поради близките връзка на идеологията и с конфуцианизма. В 1889 г. била приета и конституция, която регулирала правата и задълженията на гражданите, като задълженията били ограничени най-вече до плащане на данъци и военна служба. Парламентът бил двукамарен, като горната камара (по подобие на английската камара на лордовете) включвала аристокрацията от времето на шогуната, висши военни и политически лидери – фиг. 32.

Фигура 32. Камарата на лордовете в японския парламент през периода Мейджи. В средата на десния край на фигурата е императорът Мицухито. Вляво – бароните и другите благорадници – в по-голямата си част бившите едри даймио – господари от периода на шогуната Едо.

Камарата на представителите се избирала, но избирателно право имали около 1% от населението. Двете камари формирали правителството, като членовете на правителството не можели едновременно да са и членове на парламента. Бюрокрацията била много мощна и пътят за попадане във висшите слоеве на тази бюрокрация минавал през юридическите школи на Токийския императорски университет – фиг. 33.

Основният фокус на правителството бил върху индустриализацията на страната. През 1870 г. било създадено министерството на индустрията и в началните години държавата инвестирала в индустриалните сектори, които считала за важни и в които частният бизнес не искал да инвестира. Правителството било силно въвлечено във въгледобивната и корабостроителната индустрия, в текстилната индустрия и строителството. Привлечени били чуждестранни експерти в областта на железопътното строителство, селското стопанство, военната организация, образователната система и др. За финансиране на развитието на индустрията били използвани данъците, които идвали от селското стопанство. Държавни предприятия били продавани на частни лица – предимно правителствени функционери, които били превръщани в индустриалци.

Фигура 33. Емблематична сграда (на аудиторията Ясуда) на Токийския университет в квартала Бункьо на Токио.

Армията също била реорганизирана. В 1870 г. Япония имала 9000-на армия, организирана по френски образец. След поражението на Франция от Германия, през 1878 г. японската армия била реорганизирана по германски образец, като бил създаден Генерален щаб – фиг. 34. Бил изграден и японският флот – по британски образец. Нарастващата сила на японската армия и флот подхранвали и японския национализъм. В 1894 г. японската армия вече била достатъчно силна, за да победи китайската във войната от 1894 г. и да получи през 1895 г. Тайван, равнината около порт Артур и да извади Корея от китайски контрол. Под натиск от Русия, Германия и Франция, околността около порт Артур била върната, но победата във войната подхранила японския национализъм. Министрите на военното министерство и министерството на флота започнали да се избират измежду действащите офицери. Дошъл 20-ти век.

Фигура 34. Японски войници от края на 19-ти век. Изградената по германски образец японска армия скоро щяла да покаже зъбите си.

С 20-ти век политическата система в Япония започнала да се дестабилизира. Но това било временно спряно от руско-японската война. Интересите на Япония и Русия се сблъскали в Китай – за района около равнината Ляотунг и порт Артур. Контролът на този район би дал на Русия излаз на незамръзващи морета със съответно увеличаване на мощта ѝ. Затова руското военно присъствие нараствало чрез използването на железниците на Транссибирската магистрала и Източнокитайската железница. Японците се тревожели не на шега, че ще сработи принципът „правото е на по-силния“ и от 1897 г. натам военните разходи на Япония стигнали 50% от държавния бюджет. При Русия не било така – тя, като всяка голяма империя, била уверена в своята сила. Който удря пръв, удря два пъти. Понякога, с помощта на това правило и по-малкият може да победи. Така станало при руско-японската война от 1904–1905 г. (не така обаче станало по време на Втората световна война). На 8 февруари 1904 г. японският флот атакувал руския и през 1905 г. победата на японския флот била налице – фиг. 35.

Фигура 35. В руско-японската война през 1905 г. японците имали успех по море – кадри от морската битка при Цушима. Руската революция от 1905 г. попречила на руския цар да разгърне армията си за сухопътна операция в Китай и Манджурия. Така победата във войната била за Япония. 5 години след това Корея била окупирана от японската армия.

Не така стояли нещата по сухопътните фронтове – там нещата били доведени до равенство. Руската революция попречила на Русия да прехвърли допълнителни войски в далечния изток, а Япония не можело да се очаква да постигне някакви съкрушителни успехи по суша. С посредничеството на САЩ войната била прекратена. На Япония бил даден половината остров Сахалин, равнината Ляотунг (за временно ползване), част от руската южноманджурска железопътна линия и били признати интересите на Япония в Корея (окупацията на Корея последвала през 1910 г.). Нямало обаче репарации от страна на Русия и това предизвикало криза в Япония, тъй като военните разходи били много големи. Наложило се въвеждането на военно положение, за да се усмири обстановката. Японската победа направила Япония фактор, с който другите трябвало да се съобразяват. Тайван и придобивките в Азия поставили началото на истински голяма японска империя. Япония се превърнала от изостанала феодална страна в технологично модерна държава – такъв бил резултатът от периода Мейджи, който завършил през 1912 г. със смъртта на император Мицухито. През Първата световна война Япония била на страната на Антантата и атакувала германските колонии в Китай и в Тихия океан. Китай започнал да вижда главната опасност за себе си не в западните сили, а в Япония. Антияпонските настроения в Китай се засилили, а САЩ започнали да разглеждат Япония като техен главен конкурент по отношение на влиянието върху делата на Китай. Версайският договор дал на Япония германската колония Шантунг в Китай, както и германските острови в Тихия океан. Япония се превърнала в световна сила – фиг. 36.

Фигура 36. Крайцерът Мусаши. Между двете световни войни японският флот започва да дели мегдан с американския в Тихия океан. Флотовете на другите западни сили започват да се чувстват доста некомфортно в моретата покрай Япония.

По време на Първата световна война икономиката на Япония се увеличила с 50%, а износът нараснал трикратно. Тежката промишленост и строежът на кораби процъфтели, но всичко било зависимо от вноса на желязо, петрол и суровини. Този икономически растеж спрял в 1921 г. Започнали години на работнически вълнения и икономически кризи. Финансовата криза от 1927 г. довела до фалита на една четвърт от японските банки. На сцената на японския политически живот се появили социалдемократическата и комунистическата партии. Все повече жени започнали да работят във фабриките и офисите. Появила се дори думата „мога“ – модерно момиче. Урбанизацията напреднала и през 1935 г. 45% от японското население вече живеело в градове с население над 10 000 души. Засилила се и военната мощ на страната – това било благоприятствано от наличният национализъм и победите на Япония в първите 20 години но 20-ти век. Влиянието на военните в правителството се увеличавало – страната бавно отстъпвала докъдето била стигнала в демокрация по посока към авторитарно управление. Голямата депресия от 1929 г. помела имиджа на центристките японски партии и засилила позициите на крайната десница. Благодарение на търсенето на евтините японски стоки обаче японската икономика се възстановила и във втората половина на 30-те години икономическият растеж бил поне 5% на година. Производителите от другите страни поискали от своите правителства и получили ограничения върху вноса на японски стоки, на което не било гледано с добро око в Япония. Политическите процеси и нестабилност засилили ролята на императора. През 1926 г. на престола се възкачил император Хирохито. Политиката на императора била да осигурява стабилност и непрекъснатост на развитието на Япония. Политиката на част от елита обаче била да се използва фигурата на императора за подхранване на национализма. Императорът бил божествен, а всеки японец трябвало да бъде готов за саможертва в името на нацията – казвали те (така пишело и по учебниците).

Територията на Япония продължавала да расте. През 1931 г. войските на Квантунската армия (експедиционната японска армия за действие в Китай) използвали атака на китайски банди (Манджурският инцидент) и нападнала град Мукден. Това довело да създаване на държавата Манчукуо през 1932 г. (която по същество била под японски контрол) и за глава на която през 1934 г. бил поставен последният китайски император Пу И.

Природните богатства на Манджурия започнали бързо          да се усвояват от корпорации като Мицубиши, Мицуи и Сумитомо. Нарасналата им икономическа тежест увеличила влиянието на тези корпорации върху правителството. Интересното е, че за да намали това влияние, японското правителство започнало да поддържа по-нови фирми като Тойота и Нисан – имена, които днес добре познавате. Императорът не бил много доволен от това, което ставало в Манджурия (притеснявал са за международните реакции), но запазвал мълчание, а политическата десници в Япония набирала сила. Била наложена цензура върху медиите, армията станала цитадела на крайната десница (флотът – в по-малка степен) – фиг. 37. Военните възприели доктрината на империализма – плановете били да се окупира първо Китай, а след това Югоизточна Азия и накрая Индия. През 1936 г. с Германия било подписано антикомунистическо съглашение. Япония се подготвяла за голяма война.

Фигура 37. Самолетоносачът Акаги. Мощта на японския флот растяла. Адмиралите му разсъждавали доста трезво. Американския флот в Тихия океан го очаквали тежки дни.

През онези години стратегията на големите държави била приблизително такава – ако дипломацията не помага, използвай заплахи. Ако заплахите не действат, прати флота да демонстрира сила. Ако и това не действа – бъди готов за война. Япония била икономически силна, със спояващата сила на национализма и обединителната фигура на своя божествен император. През 1937 г. последвало следващото навлизане в китайска територия. Военните не били много във възторг от идеята за пълномащабна война с Китай, тъй като преценявали, че ресурсите нямали да им стигнат за една продължителна война (и правилно преценявали). В правителството обаче имало доста цивилни-ултранационалисти, които били на друго мнение. На тях им трябвала само искра и тя дошла на 7 юли 1937 г. с инцидент между японски и китайски войници при моста Марко Поло близо до Пекин. Японската дисциплина сработила отлично – в рамките на 3 месеца Япония дислоцирала 200 000-та севернокитайска армия и я пуснала в действие. Пекин и Тянжин паднали бързо и армията продължила към Нанжинг, където била главната квартира на китайското правителство (Гоминдана),  ръководено от Чан Кай Ши. Нанжинг паднал и доста цивилни и пленници били избити (за точния им брой се спори и до днес). Западните сили не реагирали (били заети да следят действията на Хитлер в Европа) и японската армия продължила с окупацията на пристанищата в Шанхай, Ханчжоу и Гуанджоу (където имало значителни британски и американски търговски интереси). Япония постигнала контрол над главните пътища, железопътни линии, реки и градове, но никога не успяла да контролира изцяло вътрешността на Китай. Срещу японската армия се бил Гоминданът (колкото можел), но бавно се заформял и много по-сериозен противник – армията на Китайската комунистическа партия, начело на която бил Мао зе дун – фиг. 38.

Фиг. 38. Мао зе Дун – фигура в Чанг-ша, Китай.

Гоминданът и комунистите имали бази в западен Китай и били снабдявани през Бирма и през Хималаите с оръжия и провизии от Великобритания и САЩ.

Не толкова успешно било напредването на японската армия във вътрешна Монголия. Сталинската червена армия под командването на бъдещия маршал Жуков спряла японското настъпление. Съветският съюз обаче имал нарастващи проблеми по европейските си граници, затова през 1939 г. било сключено примирие. Японците не нападнали повече и това позволило на Сталин да изпрати подкрепления към Сталинград през 1942 – 43 г. В 1940 г. след германската окупация на Франция, японската армия била изпратена във Френски Индокитай. Империята растяла. В 1941 г. генерал Тожо Хидеки станал министър-председател. Била обявена всеобща мобилизация. Япония разполагала с двегодишен запас от петрол и с могъщ флот (както и с военния гений на адмирал Исокору Ямамото) – фиг. 39. В 1930 г. били установени съотношения между флотовете на Великобритания, САЩ и Япония (5 към 5 към 3). Това било неизгодно за Япония и след няколко години тя се оттеглила от този договор. Започнал усилен строеж на самолетоносачи и големи бойни кораби. В 1940 г. Япония била вече достатъчно уверена в мощта на своя флот – фиг. 40.

Пактът Рибентроп-Молотов бил посрещнат с тревога в Япония. Съветският съюз като че ли се избавил от проблемите по западните си граници и Сталин отново можел да насочи поглед на изток (което означавало засилване на Мао и може би директен сблъсък с Червената армия). За компенсация Япония се опитала да подобри отношенията си със САЩ, но американците не искали до преговарят докато японската армия напредвала в Китай. Успехите на Хитлеровия вермахт през 1940 г. отворили друга алтернатива – Япония можела да се съюзи с Германия. Япония влязла в тристранния съюз (с Германия и Италия) през 1940 г. и понеже Германия имала пакт за ненападение със СССР, то и отношенията между Япония и Съветския съюз можели поне временно да бъдат регулирани.

Фигура 39. Адмирал Исокору Ямамото – стратегът на развитието на японския военноморски флот в годините преди Втората световна война. Ямамото знаел, че мощта на флота зависи от самолетоносачите.

Фигура 40. Мицубиши зеро – с това били натоварени японските самолетоносачи, които скоро щели да атакуват Пърл Харбър.

През април 1941 г. бил подписан договор за неутралитет между СССР и Япония и нещата, като че ли се пооправили. На 22 юни същата година обаче Германия нападнала Съветския съюз и дипломатическите усилия отивали в нищото. В Токио решили да изчакат кой ще победи. Япония била под икономическите санкции на САЩ – забранени били продажбите на петрол, желязо и стомана за Япония. Близо 75% от петрола за Япония идвал от САЩ, така че санкциите не се отразявали добре на японската икономика, въпреки запасите, които Япония имала. Япония нямала време да води дълги и сложни преговори със САЩ по въпроса за търговските ограничения. Доминираното от националисти и военни правителство в Токио избрало пътя на войната. Идеята на всички японски лидери (без адмирал Ямамото) била, че един масивен удар ще унищожи американския флот до такава степен, че САЩ ще седнат на масата за преговори. Ямамото смятал, че Япония не може да поддържа висока интензивност на бойни действия за повече от 1 година без допълнителни източници на суровини – фиг. 41. Както в огромното мнозинство от случаите, специалистът бил прав, а стоящите над него лаици бъркали.

Фигура 41. Адмирал Ямамото добре познавал американците. Както често ставало, суперспециалистът не бил слушан, дори когато показал ефективността си при Пърл Харбър.

Ямамото си свършил много добре работата – и до днес американците и американските военни потръпват, когато се спомене за Пърл Харбър. На 7 декември 1941 г. 350 самолета от японските самолетоносачи повредили сериозно главната база на американския тихоокеански флот и унищожили 4 американски линкора и над 180 самолета – фиг. 42. 3400 войници били убити и 1000 ранени. Ударът бил силен, но не и до такава степен, че да закара САЩ на масата на преговорите. САЩ подценили Япония и след Пърл Харбър трябвало с военна сила да я изтласкват от Тихия океан. След Пърл Харбър японската армия атакувала Филипините, Малайзия и Хонг Конг. Хонг Конг паднал в края на декември 1941 г., а Манила – в началото на януари 1942 г. През февруари японската армия превзела Сингапур, а през март 1942 г. била превзета и Джакарта. Японските генерали били доволни, но не и адмирал Ямамото. Училият в американска военна академия Ямамото добре си давал сметка срещу какво стои. „Ние ранихме гиганта и сега той ще се бие до смърт“ – казвал той. Японците подпомагали националистическите движения в Бирма, Малайзия и холандските колонии в Тихия океан. Лозунгът бил „Азия за азиатците“ и така трябвало да бъде подрината колониалната структура на западните сили. Японската армия стигнала и до Австралия. Дарвин бил в обсега на японските бомбардировачи от февруари 1942 г. до ноември 1943 г. и в това време бил бомбардиран многократно. Битката за Коралово море и битката за остров Мидуей в средата на 1942 г. спрели японското настъпление към Австралия и японската армия не могла да стовари десант на самия австралийски континент.

Фигура 42. Самолетоносачите на Ямамото атакуват Пърл Харбър – 7 декември 1941 г. След атаката Ямамото е скептичен – ние ранихме гиганта – казва Ямамото – и сега той ще се бие до смърт.

В битката при Мидуей японският флот загубил 4 големи самолетоносача и инициативата във войната в Тихия океан преминала на страната на САЩ. Японските завоевания донесли мечтаните източници на суровини, но транспортирането им до японските фабрики било много сложен логистичен процес, непрекъснато подриван от американските подводници. 60% от японския търговски флот бил потопен от американските подводници в годините на войната в Тихия океан. Японската армия преминала в отстъпление.

Фигура 43. Камикадзе атакува американски самолетоносач.

Водили се жестоки битки за всеки остров в огромния Тих океан. В 1944 г. остров Сайпан бил превзет от американците и така големите японски градове влезли в обсега на американските бомбардировачи. Започнали масивни бомбардировки на Япония, които причинили големи щети на японските градове, повечето къщи, в които били дървени. Американците не бомбардирали само Киото, поради историческото значение на старата японска столица. През март 1945 г. Токио бил подложен на голяма бомбардировка, при която загинали 100 000 души. Съпротивата на японската армия обаче била много голяма. Американците превзели остров Окинава, но с цената на доста жертви. В морето летците самоубийци (наричани камикадзе на името на свещения вятър, който някога спрял монголските завоеватели на Кубилай) също се съпротивлявали упорито – фиг. 43. Атаката на големите японски острови щяла да коства милиони убити на американската армия. Затова американците избрали друг път – бомбардировка с атомни бомби. Били хвърлени две такива бомби – над Хирошима на 6 август 1945 г. и над Нагасаки на 9 август – фиг. 44.

Фигура 44. Атомната бомбардировка над Нагасаки – 9 август 1945 г.

При тези две бомбардировки били убити над 340 000 души. Японският елит решил да обяви капитулацията на Япония. Тя била обявена на 15 август 1945 г., а формалният акт бил подписан на 2 септември 1945 г. Загубите в жива сила били големи за Япония – 2 500 000 убити войници и 1 000 000 убити цивилни. Плюс разрушени градове и инфраструктура – 25% от индустриалните предприятия били унищожени. Плюс голяма безработица, разрушени домове и липса на медикаменти. Япония била окупирана за първи път в своята история. Окупацията се ръководела от Далекоизточната комисия, съставена от 13-те държави, воювали срещу Япония през войната, но реалната власт в тази комисия имали САЩ (те имали ресурсите да поддържат живота в окупираната страна). Окупационната администрация била доминирана от американците, а най-силната фигура в нея бил генерал Дъглас Макартър. Окупационната администрация била горния слой на управлението на Япония. Долният слой на управлението била японската бюрокрация, която имала значително влияние върху това как се изпълнявали политиките на окупационната администрация.

Първата грижа на окупационната администрация била да се намали гладът и за целта били използвани 500 000 тона ориз и американски храни, особено през тежката зима на 1949 г. Армията била демобилизирана и 3.5 милиона мъже останали безработни. Военната промишленост била унищожена. Големите фирми като Мицубиши (която произвеждала прочутите изтребители Мицубиши Зеро, нанесли тъй много поражения на американския флот в годините на войната) били разделени на части. Била приета нова конституция по британски образец – бил съставен двукамарен парламент. Земята била преразпределена и в Япония се появили 3 милиона дребни фермери, които започнали бързо да увеличават селскостопанското производство (това било стимулирано от американците, тъй като тези дребни капиталисти намалявали влиянието на комунистическата партия). Бюрократите и учителите от предвоенните времена били уволнени (тази мярка засегнала 100 000 учители), образованието станало всеобщо и задължително до 15 години и броят на университетите започнал да нараства. 6000 човека били обвинени за военни престъпления, от които 920 били екзекутирани. Екзекутиран бил и генерал Тожо, който поел отговорността за военните престъпления и отбелязал, че Япония била бедна на ресурси държава и имала нужда от колонии, за да си осигури ресурси за икономическото развитие. Всъщност Тожо казал това, което мислели и западните колониални сили, но нали правосъдието го раздават победителите. Та, Тожо бил намерен за виновен. Императорът не бил засегнат, той останал символ на страната – така пишело в член 1 на новата конституция. През 1946 г. бил назначен и първият министър-председател Йошида Шигеру, който преди войната бил дипломат – фиг. 45.

Фиг. 45. Йошида Шигеру – старият предвоенен дипломат знаел как да възстанови Япония след Втората световна война.

Целта му била да възстанови максимално бързо Япония, като запази характеристиките на периода Мейджи – силно правителство и регулирано общество. Йошида отначало бил в противоречие с американските окупационни власти, които поддържали профсъюзите като контрасила на големите японски корпорации (колкото и да я разделяли и декартелизирали,  Мицубиши си оставала Мицубиши). В 1948 г. в Япония имало 34 000 профсъюзи, които бързо възприемали лявата политическа идеология. Профсъюзите станали голяма сила. В 1946 г. 1 500 000 членове на профсъюзите демонстрирали против правителството и големите корпорации. През 1947 г. била обявена обща стачка и Макартър трябвало да заплашва със сила, за да бъде отменена тази стачка. Големи профсъюзни прояви имало и в следващите години, че и в следващото десетилетие.

Постепенно Япония ставала все по-ценна за САЩ, особено след обявяването на Китайската Народна Република през 1949 г. САЩ побързали да вдигнат на крака японската икономика. За целта през 1948 г. в Япония бил пратен „генералът на Уолстрийт“ Уилиам Дрейпър. По това време в Япония пристигнал и Уилиям Едуардс Деминг, чиито икономически идеи помогнали много за бързото икономическо развитие на Япония – фиг. 46. Икономическото възстановяване на Япония потръгнало и тя се превръщала бавно в локомотив за останалите регионални икономики, които я снабдявали със суровини за индустриалното производство (иронично погледнато – точно това била целта на Япония по времена Втората световна война – да осигури суровини за икономиката си). Семейните корпорации (зайбацу) от преди войната били трансформирани в подобни корпорации, които вече не били фамилна собственост (кейрецу).

Фигура 46. Уилиям Едуардс Деминг – непризнатият в САЩ специалист по качеството на продукцията, способствал за превръщането на Япония в икономически тигър след Втората световна война.

Зайбацу или кейрецу – имената останали същите – Мицубиши, Мицуи, Сумитомо и т.н. Началните планове на САЩ за икономическото развитие на Япония предвиждали американско технологично превъзходство, като Япония трябвало да произвежда нискотехнологични продукти, които да захранват по-високотехнологичната икономика на САЩ. Йошида хич не бил съгласен с това – той искал Япония да бъде конкурентноспособна на високотехнолигичните западни икономики. С това пък не били съгласни американците. Но дошла войната в Корея и значението на Япония нараснало отново.

С възстановяването на Съветския съюз след Втората световна война, комунистическата идеология се превърнала в главна заплаха за американската доминация в Тихия океан. Американската армия била въвлечена в корейската война и японските индустриални компании започнали да получават поръчки за снабдяване на тази армия – с автомобили, текстилни изделия, комуникационна апаратура и др. Това поставило основата на бързото развитие на японските автомобилна, текстилна и електронна индустрии. Министър–председателят Йошида нарекъл корейската война „дар от боговете“. Идеите на Деминг помогнали за повишаване на качеството на японските продукти. Имало и политически последици – през 1951 г. бил подписан мирен договор със САЩ, който влязъл в сила през 1952 г. (такъв със Съветския съюз нямало и с Русия днес няма). Седем години след края на войната Япония се превърнала в съюзник на САЩ. Стандартът на живот достигнал предвоенните нива. През 1952 г. била прекратена окупацията на Япония от САЩ, Япония била поставена под американския ядрен „чадър“ и дала разрешение за създаване на американски военни бази на своя територия. САЩ дори започнали да натискат политически Япония да започне да се превъоръжава. Премиерът Йошида обаче се опасявал, че повишаването на военните разходи ще спре икономическия растеж и отказвал да се въоръжава, аргументирайки се, че Япония е икономически твърде слаба, за да поддържа силна армия. Това, което било създадено през 1954 г. били силите за самоотбрана в размер от 165 000 души – фиг. 47. Силите за самоотбрана не можело да бъдат използвани вън от японската територия и това предизвиква недоволство в японските съюзници и до днес. Но японците ценят търпението. И тъй, в 1952 г. Япония отново имала суверенитет, икономика и силни съюзници. За някои това можело да бъде и достатъчно, но за Япония това било само началната точка. Икономическият японски тигър се готвел за скок.

Фигура 47. След Втората световна война Япония не можела да има самолетоносачи, а най-много есминци. Есминците (ескадрени миноносци) са многоцелеви, бързи и маневрени бойни кораби за борба с торпедни катери, подводници и самолети. Има анекдот, че ако един есминец ви прилича на самолетоносач, то той е японски. На картинката вляво виждате американски самолетоносач клас Нимиц, а вдясно виждате два японски есминеца. А какво ли ще стане, ако на есминците им се сменят хеликоптерите със самолети? Както виждате, японците винаги са подхождали и подхождат творчески към ограниченията. Забележете – ако на левия есминец му прекарате една писта за самолети от задния ляв край към предния десен край, то тая писта ще е по-дълга от пистата на корабчето отляво. Та в Тихия океан предстоят „весели“ времена.

През 1952 г. не изглеждало, че предстои икономически скок. Икономиката била възстановена на предвоенното равнище, но не можела да се мери с американската. Голямо количество хора били още безработни, а някои и без дом, тъй като след войната в Япония били върнати обратно японците, живеещи в бившите японски територии отпреди войната. Японската социална система била под натиск от две страни. От една страна, били окупационните власти, които налагали американизация, а от друга страна, били организациите от левия политически спектър, които искали пълна социална промяна и ограничаване на концентрирането на властта в ръцете на икономическия и политическия елит. По средата била групата на мощните бизнес-корпорации и предвоенната бюрокрация, която отначало била отслабена, но постепенно набрала сила покрай възстановяването на икономиката и Корейската война – фиг. 48. Тази група станала доминантна в развитието на Япония през 50-те години на миналия век и в началото на 60-те години Япония започнала да придобива днешния си облик – главната цел бил икономическия растеж, поддържан от консервативна и конформистка политика и концентрация на човешки и материални ресурси за постигане на целта. Така 60-те години на миналия век се превърнали във времето на икономическия суперрастеж – японският икономически тигър скочил и скокът го отвел далеч напред.

Фигура 48. Корейската война – първият сериозен сблъсък между американската и китайската армия в Азия. Резултатът го виждате при прехода от втората към третата картинка. Между другото, дали има наивници, които да си мислят, че САЩ ще предаде без бой позицията на хегемон в Тихия океан на Китай. С Тихия океан, САЩ са световна империя. Без него – не са. А японските есминци от фиг. 47 кротко си обикалят 1000-милната зона на контрол около японските острови. Японските ядрени централи бълват плутоний, а Мицубиши изстрелва ракета след ракета в космоса. Както се казва – нежни детайли от пейзажа там, където слънцето изгрява.

Министър-председателят Йошида Шигеру (управлявал през 1946-47 и 1948 – 54) бил начело на консервативно правителство, един от лозунгите, на което бил да се избягват ексцесиите на демокрацията. Шигеру осигурил стабилност в японското общество, което било добре дошло за несигурните в бъдещето си японци. В 1954 г. финансов скандал довел до падането на правителството на Йошида. В 1955 г. либералната партия и демократическата партия се слели и така се появила добре известната днес Либерално-демократична партия. Това сливане било желано от бизнес средите, а и било необходимо на дясно-центристкия политически спектър, за да се противопостави на нарастващото влияние на социалистическата опозиция в лицето на Японската социалистическа партия и Японската комунистическа партия. В либерално-демократическата партия имало различни фракции и вътрешната борба за власт често водела до смяната на министър-председателя, който бил от една или друга фракция на тази партия. Левицата не можела да се противопостави ефективно на Либерално-демократическата партия, тъй като в Япония съществувала дълга традиция на контрол на наемния труд, които левите партии представлявали. Такъв контрол имало и по времето на шогуната Едо и по времето на периода Мейджи. По времето на окупацията, контролът бил отслабен, което довело до появата на много профсъюзи и активно стачно движение. През 50-те години обаче, с постeпeнното преминаване на властта обратно в ръцете на японския елит, действията на профсъюзите започнали да се ограничават – десетки хиляди техни ръководители и активисти били уволнени. На държавните служители било отнето правото на стачка.

През 50-те години на 20-ти век кейрецу структурите укрепвали значително – фиг. 49, 50, 51. Всяка кейрецу група от фирми имала финансова фирма, която финансирала активностите на кейрецу групата, мрежа от фирми, които били формално или неформално свързани и се подкрепяли директно или индиректно. Кейрецу групата имала и търговска фирма (шоша), която продавала продуктите на групата и закупувала необходими суровини и други продукти от страната и чужбина. Поръчките от САЩ, свързани с корейската война, довели до укрепване на кейрецу групите в стоманодобива, минната промишленост, корабостроенето и т. н. Появили се и нови фирми в модерни области – например Tokyo Communication Industries (преименувана по-късно на SONY).

Фигура 49. Схема на хоризонтална кейрецу структура. Хоризонталната кейрецу структура е един от видовете кейрецу структури.

Старият проблем за достъп до суровини бил решен по пътя на търговията, като японската промишленост започнала да произвежда стоки, търсени от другите държави. През 1957 г. правителството приело нов дългосрочен икономически план, чиято основна цел била Япония да стане конкурентноспособна на най-напредналите световни икономики. Япония водела държавно-ръководена индустриална политика (гьосей шидо), нещо, което било много успешно, но поради идеологически съображения не се използвало в западните държави (докато западняците разчитали на „невидимата ръка на пазара“, която я я имало, я я нямало, Япония ги настигнала, използвайки свръхдългата ръка на централизираната държавна индустриална политика). Официално политиката била наречена „планово-ориентирана пазарна икономика“. Японците трансферирали знания за производствените процеси и технологии от САЩ. Военните разходи били държани на 1% от БВП и така повече пари влизали за нуждите на икономическото развитие. Данъчната реформа окуражавала инвестициите, а спестяванията на населението също били влагани в разширяване на индустриалното производство.

Промени имало и в японското селско стопанство. Нови видове торове, семена и машини довели до повишаване на селскостопанската продукция. Селскостопанските субсидии били високи (те остават такива дори и до днес), цените на селскостопанските стоки били високи, но така фермерите получавали достатъчно пари да поддържат и разширяват дейността си. В същото време трудът в селското стопанство се интензифицирал – процентът на заетите в него намалял от 48% през 1950 г. до 18% през 1970 г. Растежът на японската икономика се ускорявал – от 9% на година в края на 50-те години на 20-ти век до 11% на година през 60-те години. През 50-те години на миналия век БВП на Япония се увеличил 4 пъти.

Нарастващата икономическа мощ на Япония накарала японците да погледнат по-критично на масираното американско военно присъствие в страната. Ядрените опити на САЩ в Тихия океан (и особено тези на атола Бикини) били свързани с радиоактивно замърсяване, което достигало до територията на Япония. Япония търгувала с Тайван и опитът на Китай да промени това, като накара Япония да избира между него и Тайван, се провалил – под американски натиск Япония избрала Тайван.

Фигура 50. Част от кейрецу структурата на Мицубиши.

Тогава през 1958 г. Китай скъсал отношенията с Япония. Дипломатическите отношения със СССР били възстановени през 1956 г., въпреки че нямало подписан мирен договор – там възникнал спора за Курилските острови, който продължава и до днес.

60-те години на 20-ти век се разглеждат днес като „златното десетилетие“ за Япония. Доходите на японците през това десетилетие се увеличили 4 пъти. Появил се терминът „GNP nationalism“ – организация на социалните институции в Япония по такъв начин, че да се стимулира икономическия растеж. В обществото имало доста широк консенсус относно тази идея и този начин на действие. Имало и друго. Цените на вътрешния пазар били високи и потребителите изисквали качество на стоките срещу парите си (и с право). Та, конкуренцията била жестока и фирмите, които оцелявали в тази конкурентна среда, намирали за доста лесно да продават стоките си на външния пазар, където изискванията не били чак толкова високи в повечето случаи. Така, японските фирми, принудени да правят непрекъснато иновации, за да оцелеят, започнали да изместват на американския пазар американските фирми, много, от които не били чак тъй иновативни, понеже САЩ били икономическа, политическа и военна свръхсили и американските фирми мислели, че без много напън те ще си стоят номер едно ей така, без усилия.

Фигура 51. Чудите се колко са силни японските кейрецу структури? Ами виждате ли емблемата на една фирмичка над знамето на Япония? Я намерете Mitsubishi Heavy Industries на фиг. 50 и ще ви стане ясно, за какво иде реч.

В това време консолидацията в Япония продължавала. Докато в САЩ бил налице военно-индустриален комплекс от фирми, в Япония възникнало нещо друго – бюрократично–индустриалния комплекс или както още бил наричан “Japan Inc.” – тясна кооперация между правителството, бюрокрацията и едрия бизнес. Бизнесът финансирал политическите кампании и очаквал провеждането на благоприятни за него индустриални политики. Могъщата бюрокрация осигурявала прокарването на тези политики. Политиците по върховете на властта дори били зависими от бюрократите на по-долните нива на управление.

Геополитическите условия през 60-те години на миналия век също били благоприятни за ускореното развитие на Япония. САЩ постепенно затъвали във Виетнамското тресавище и базите им в Япония станали много важни за функционирането на американската армия в Югоизточна Азия. Японската йена била държана на ниски нива, което правело японският износ евтин. Японците отделяли специално внимание на продукцията за американския пазар. За пример, през 1967 г. в САЩ били експортирани 370 000 автомобила, а през 1971 г.  количеството било вече 2 400 000 – фиг. 52. Японската икономическа мощ (за сметка на поддържаната ниска военна мощ) започнала да става непоносима за САЩ. Япония станала третата по размер световна икономика в края на 60-те години (след САЩ и ФРГ),  благодарение на тежката си индустрия. И тук, както на други места, имало кратичък девиз и той бил – “жу-ко-чо-дай” (тежко, дебело, дълго, голямо – това се отнасяло за продуктите на тежката индустрия). Един от флагманите на тежката индустрия било това, което днес се нарича “Mitsubishi Heavy Industries”. През 60-те години на 20-ти век производството на стомана в Япония нараснало 7 пъти, а броят на произвежданите автомобили се увеличил 4 пъти. Развила се и леката промишленост. Девизът тук бил “кей-хаку-тан-шо” (леко, тънко, късо, малко). През 60-те години производството на часовници се увеличило 35 пъти, а производството на телевизори – 14 пъти. Населението на Япония също растяло – от 72 милиона през 1945 г. японците станали 100 милиона през 1967 г. В този период икономическата стойност на децата била съществена – многото деца помагали във фермите и били застраховка за старините на родителите си. Развитието на икономиката оскъпило отглеждането на децата и те станали не толкова нужни за осигуряване на старините на родителите си. Така средният брой деца в японските семейства паднал от 4 през 1950 г. на 2 през 1960 г.

Фигура 52. Космически технологии в автомобилостроенето. Няма проблем – за какво са кейрецу структурите! Та, на фиг. 50 може да погледнете дали Mitsubishi Motors е свързана с Mitsubishi Heavy Industries или пък не.

Урбанизацията също допринесла за намаляването на броя на децата в семействата. Отначало условията за живот в растящите градове не били много добри. Основната цел на правителството била индустриализацията, а не социалните дейности, свързани с подобряване на условията на живот и хигиената. Флуктуациите в раждаемостта се отразили и на образователната система. Силно те се усещали във висшето образование – броят студенти в японските университети се увеличил 2.5 пъти между 1960 и 1970 г. Образователната система, както и много други неща, била централизирана и направлявана от държавата.

По-малко деца и повече доходи означавали увеличаване на вътрешното потребление. То се увеличило два пъти между 1955 и 1970 г. и това стимулирало растежа на японската икономика. Но вън от Япония, облаците постепенно се сгъстявали. Китай тествал първата си атомна бомба през 1964 г. и през 60-те години там била в ход Културната революция. Търговските връзки между Китай и Япония били възстановени, но войната във Виетнам усложнявала отношенията, тъй като военни бази в Япония били използвани от армията на САЩ. Отношенията с Великобритания и Южна Корея обаче се подобрявали непрекъснато. През 1968 г. размерът на икономиката на Япония станал по-голям от размера на икономиката на ФРГ. Животът на големи слоеве от японското население се подобрил, което намалило социалните търкания. Идвали 70-те години на 20-ти век. А с тях идвал и въпросът – може ли Япония да изпревари САЩ по икономическо развитие? Доброто планиране, кооперацията между бизнес, правителство и бюрокрация, усилената работа и малко късмет помогнали на японската икономика да консолидира успехите от 60-те години в следващите 2 десетилетия на 20-ти век. Когато японската йена се засилила през 80-те години на 20-ти век, японските фирми изнесли много производства в чужбина. Голяма част от югоизточна Азия започнала да работи за Япония. Но било ли това достатъчно Япония да измести САЩ като водеща свръхсила в света? Не, разбира се. Железният триъгълник: едрият бизнес, политиците и бюрократите (Tetsu no Sankakukei) управлявали Япония – фиг. 53.

Фиг. 53. Железният триъгълник в управлението на Япония.

Тези три групи имали нужда една от друга. Бизнесът подпомагал кампаниите на политиците, които от своя страна се нуждаели от икономически ръст, за да легитимират властта си. Министър-председателите се сменяли, но управляващата партия оставала една и съща. Бюрократите работели тясно с бизнеса, за да прокарват правила, подпомагащи експанзията на корпорациите. За благодарност, след пенсионирането им, големите корпорации ги назначавали на различни длъжности (за това си има и дума – амакудари – слизане от небето), в зависимост от ранга, който бюрократите имали по време на действието си като бюрократи. Бюрократичната машина можела да забави или да ускори привеждането в действие на политиките на правителството, затова бюрократите били важни в една система, в която политиците от всички рангове били твърде заети да се борят за победата на следващите избори, а министрите оставали за кратко време на постовете си и не можели сами да правят големи промени в ръководените от тях системи. Ако политиките на политиците не били подпомагани от бюрократите, нещата се забавяли и започвали да се затлачват (докато съответният политик падне от власт или му свърши мандата). Така в японската политическа и обществена система се установил начинът на действие, че ако една политика работела горе-долу добре (даже и да не била перфектна), тя не се променяла, защото това налагало промени и в други политики, а тая работа била трудна. Промени се осъществявали само, когато нуждата от такива вече била крещяща. В такива случаи промените ставали бързо, защото сработвали установените връзки в железния триъгълник, в кейрецу системите на корпорациите, както и установените връзки между работници и работодатели (спомняте си системата от старите времена – защита срещу лоялност. Тоест работниците имали сигурни работни места, в много случаи чак до пенсионирането си, а в замяна на това били лоялни към работодателите си).

Тази система успешно успявала да отрази външните влияния от 70-те години на 20-ти век. Първото такова влияние било известно като “шока на Никсън”. Конкурентноспособността на японските кейрецу корпорации била толкова голяма, че довела да голям търговски дефицит за САЩ в търговията с Япония. За да го намали, президентът Ричард Никсън използвал лостовете за влияние на САЩ над Япония и курсът на йената бил повишен от 360 йени за долар до 308 йени за долар през 1973 г. Били увеличени и митата за японските стоки. За първи път след Втората световна война САЩ започнали да разглеждат Япония като икономически противник. Проблемът за американците били мощните кейрецу структури на японските корпорации, които можели да концентрират ресурси в даден сектор и да унищожават конкуренцията. Кейрецу структурата се поддържала както от взаимно държане на акции от страна на компаниите от структурата, така и от неформалните връзки между шефовете на тези компании, които се събирали редовно на президентски съвет (шачо-кай) на кейрецу структурата, за да обсъждат въпроси от взаимен интерес. Кейрецу структурите, с тяхното собствено финансиране (в структурата влизала някаква финансова институция, например банкова група) и тяхната независима търговска структура (в кейрецу структурата имало и търговска корпорация), били страшно устойчиви и неподатливи на външни влияния икономически структури, с мощни връзки в националната политика и националната бюрокрация, които стояли плътно зад интересите на кейрецу структурите посредством връзките в железния триъгълник на властта в Япония. Кейрецу структурите поддържали и неформални връзки една с друга и се подпомагали взаимно и така американските корпорации били изправени пред невидими мрежи, създаващи неформални търговски бариери за чуждестранните фирми. Могъществото на кейрецу структурите било голямо дори и за американските мащаби. В примера, който даваме навсякъде в тази статия – Мицубиши кейрецу имала актива за 1 трилион долара и продажби за 360 милиарда долара. Така Мицубиши била по-могъща от подавляващото мнозинство от държавите по света. Кейрецу структурите набирали висококвалифициран персонал навсякъде, където оперирали и този персонал безмилостно защитавал интересите им – фиг. 54.

Фиг. 54. Ма къде са хората, бе! Японските кейрецу структури отдавна са разбрали, че могат и без мигранти. Такова нещо се управлява, разбира се, от висококвалифициран персонал. Ама и тоз персонал си има слаби страни – няма пък купена диплома от третокласен университет. Е, така де, но поради това на Япония никой не и казва Японистан.

Огромната мощ на кейрецу структурите им позволявали да инвестират и в проекти, печалбата от които можела да дойде и след 10 години (американските корпорации не инвестирали в проекти, за печалбата от които трябвало да чакат повече от 3 години). Резултатът от тези различия бил особено видим в областта на електрониката. Японските кейрецу структури помели американските си конкуренти и станали господстващи в областта на битовата електроника. Кейрецу системата се справила успешно със “шока на Никсън”.

Следващото изпитание за кейрецу системата била петролната криза от 1974 г. Цените на петрола скочили рязко и икономическият растеж в силно зависимата от внос на суровини и петрол Япония рязко паднал през 1974 г. Кейрецу структурите обаче реагирали моментално – те направили преход от производства, свързани с тежката индустрия, към производства, свързани с високите технологии (и изискващи по-малко суровини). Тежката индустрия била изнесена в страни, където заплатите били по-ниски от Япония. От това особено профитирала Южна Корея. Японските кейрецу групи извършили технологичен скок и Япония се превърнала от равностойна на останалите развити държави в лидер в областта на високите технологии. Вместо да произвежда евтини и равностойни на другите стоки (евтинията веднага можела да се компенсира с мита), японската индустрия започнала да произвежда високотехнологични изделия, които другите не можели да произвеждат. Кейрецу системата успешно се адаптирала и към високите цени на петрола. В 1976 г. размерът на японската икономика бил 10% от размера на световната икономика. Централната идея на адаптацията на кейрецу системата била тя да се концентрира върху индустрии, които не изисквали много суровини и особено към наукоемки индустрии – роботика, компютри, интегрални схеми, биотехнологии – фиг. 55.

Фигура 55. Акихабара – градът на електрониката в Токио. Ама наистина си е цял град – магазин до магазина. И като ходите из него, вземете си един местен от време на време да ви затваря устата, че то там човек като зяпне от учудване, не се усеща, че ходи с отворена уста. Ако местният е девойче, почерпете го една паста в сладкарницата до гарата. Няма да ви излезе скъпо – само 2500 йени (към 25 долара).

В допълнение, страната се опитвала да намали зависимостта си от вноса на суровини и особено от вноса на петрол и въглища. Започнала да се развива ядрената енергетика – през 1970 г. 0.3 % от електроенергията в Япония се произвеждала от атомни електроцентрали, а през 1980 г. този процент вече бил 4.7%. Зависимостта от вноса на нефт също намалявала. В 1970 г. за 71.9% от продукцията на японската промишленост се изисквал вносен петрол. Този процент намалял на 66.1% през 1980 г. и на 58.3% през 1990 г. Военните разходи били държани на 1% от БВП. Но този процент като сума имал все по-голямо измерение. Съответно се увеличавала и числеността на силите за самоотбрана – 250 000, което била немалка армия, добре обучена и оборудвана.

И така, до края на 80-те години. Между 1970 и 1990 г. БВП на Япония нараснал 6 пъти. Японските кейрецу конгломерати доминирали на много глобални пазари, като битова електроника или автомобили, а японските инвестиции в икономиката на някои страни от Азия били доста солидни. В 1988 г. 24 от 50-те най-големи банки в света били японски. Когато император Хирохито починал през 1989 г., Япония била доста различна от Япония от 1926 г., когато императорът се възкачил на трона. Идвали 90-те години на 20-ти век и това десетилетие щяло да стане десетилетие на икономически проблеми за Япония.

И тъй, в края на 80-те години на миналия век японското общество се характеризирало с персонални бизнес мрежи (едрият бизнес бил свързан в мрежите на собственото кейрецу и в мрежите, които съществували между кейрецу конгломератите и с мрежите, които кейрецу-конгломератите имали с чуждестранни фирми). Имало и тясна кооперация между бизнеса и управлението и принципите на конфуцианството работели добре. Големите фирми предлагали защита на работниците си срещу тяхната лоялност, а политиката и бюрократичната машина обслужвали бизнеса, получавайки масивно финансиране на предизборните кампании и добре платени съветнически постове след пенсия. Конфуцианството работи добре, когато трябва да се поддържа някаква структура, но не работи добре, когато тази структура трябва да се променя. Главоломните икономически успехи от 70-те и 80-те години на миналия век довели със себе си и постепенно натрупване на проблеми, които щели да доведат до криза въпреки устойчивостта на кейрецу системата и лоялността и полаганите усилия от страна на японските работници в името на икономическия растеж.

Имало обективни причини за кризата от 90-те. Капитализмът се характеризира с редуване на периоди на растеж и кризи. Япония преживяла дълъг период на растеж, през който успяла да създаде глобална икономическа империя. Японската промишленост имала много филиали в чужбина, където евтина работна ръка произвеждала стоки, на които били слагани японските етикети. Следвайки идеята за непрекъснат икономически растеж и подкрепата на правителството за тази идея, японските фирми взимали все повече заеми, като лихвите били ниски и заемите били достъпни. Борсовите индекси растели бързо и все повече хора и компании инвестирали на борсата. Приходите от тези акции често били за закупуване на луксозни стоки и за туристически пътувания. Туристическата индустрия процъфтявала. Тази работа започнала да се променя през 1990 г. Приходите от акции вече не били колкото инвеститорите очаквали, плащайки високата цена за съответната акция. Наемите се повишавали, а цената на земята растяла още по-бързо – фиг. 56.

Фигура 56. Токио бързо се разпрострял в равнината Канто чак до началото на планинската верига, свързана с планината Фуджияма. Като видите Токио, няма вече какво да ви учуди в тоя свят. Е, хайде, в Шанхай има малко повече небостъргачи.

Икономическият балон, който полека се формирал в предишните 2 десетилетия бил на път да се спука. И се спукал. Финансовият пазар се свил с 2 600 милиарда долара между януари 1990 и август 1992 г. Толкова загубили инвеститорите – особено много загубили тези, които инвестирали и купили акции по високи цени преди кризата.

Фигура 57. Японски автомобили на път за пазара на САЩ.

Изчезването на тези пари се отразило като вътрешното потребление спаднало, а хората започнали да купуват по-евтини стоки. Много фирми банкрутирали, а състоянието на японските банки се влошило. Това се отразило и върху кейрецу конгломератите и безработицата започнала да расте – за първи път от 45 години големите японски корпорации започнали да съкращават работници на постоянни трудови договори. Патронажната система – работно място до пенсия срещу лоялност от страна на работника, вече не можела да работи. Десетки хиляди мениджъри на средни управленски нива били уволнени или били принудени да заемат по-нископлатени позиции. Японците, вместо да купуват, започнали отново да спестяват и опарени от краха на борсата, не бързали да инвестират спестяванията си за изваждане на икономиката от състоянието на криза. Хората престанали да вярват в икономиката, а вярата е съществена за функционирането на капитализма и капиталистическата икономика. Бюрократите от Министерството на финансите не можели да се справят с кризата, а както става в кризисни времена – на бял свят започнали да излизат корупционни афери на политическия елит, които довели до оставките на доста министри и няколко министър-председатели. Та, целият железен триъгълник на властта – политици, бюрокрация и едър бизнес, започнал да губи доверието на хората. Управляващата Либерално-демократическа партия се разцепила и в 1993 г. загубила властта за пръв път от 1955 г. В десетилетието между 1989 г. и 1999 г. се изредили 8 различни министър-председатели и германският канцлер Хелмут Кол веднъж се пошегувал, че се е уморил да се среща с нови японски министър-председатели.

Японското правителство, за да се справи с икономическата криза, се обърнало към добрата стара кейнсианска идея за повишаване на обществените разходи. Правителствата инжектирали в икономиката над 800 милиарда долара между 1992 и 1999 г. Били намалени данъците и малкият бизнес и банките били финансово подпомагани. Дълговете на банките били изкупени от специална правителствена банка, която събрала 540 милиарда долара такива дългове и така броят на банковите фалити силно намалял. Били насърчени и банковите сливания. Масивни пари били хвърлени за инфраструктурни проекти. Японските фирми организирали успешни кампании за продажба на продукцията си в чужбина, а японците започнали да купуват по-малък брой луксозни стоки от чужбина. Всичко това довело до увеличаването на положителното търговско салдо на Япония. Американците не били доволни – тяхното салдо в търговията с Япония било отрицателно – около 60 милиарда долара на година – фиг. 57. Японското правителство нямало много трудности да убеди гражданите си да спестяват, но имало много трудности да ги убеди да купуват повече американски стоки. Японските инвестиции в чужбина били увеличени – големи потоци пари потекли към Китай, Тайван и страните от АСЕАН (Малайзия, Тайланд, Филипините и Индонезия). Тези японски инвестиции събудили стари страхове и нови недоволства – тези,  които печелели от инвестициите на японските корпорации, били съответните местни елити и квалифицираните работници. Така японските инвестиции задълбочавали социалното неравенство в някои от съседите на Япония. Инвестиционната политика на големите японски корпорации поставила под допълнително напрежение малките и средните японски фирми – те трябвало да се конкурират с продукти, произведени в страни с много по-ниски разходи за труд и суровини. За да не банкрутират, тези по-малки японски ферми започнали да произвеждат по-високотехнологични продукти, които не можели да бъдат произведени тъй лесно в чужбина.

През 90-те години на 20-ти век се променя и международната позиция и значение на Япония. След втората световна война Япония дължи доста икономически успехи на благоприятното си положение в Студената война между капитализма и комунизма. През 90-те години на миналия век това се променя, тъй като Съветския съюз вече го няма. Японската икономика зависи от вноса на суровини и затова политиката на Япония е такава, че тя се стреми да поддържа благоприятна глобална търговска система, която да ѝ набавя нужните суровини. Така Япония е икономическа свръхсила, но суровинната ѝ зависимост прави позицията ѝ на свръхсила доста нестабилна. Политически погледнато Япония дълги години профитирала от сделката – американско военно присъствие на собствена територия срещу облекчен достъп на американските пазари. С разширяването на китайския пазар обаче по тази линия се получават напрежения, тъй като Китай не гледа с добро око на американските военни бази в Япония. Япония е притисната между две големи военни свръхсили – Китай и САЩ, напрежението между които в Тихия океан се покачва и може да прерасне в голям конфликт – нека само да припомним проблемите с Тайван или с островите в Южнокитайско море. Проблеми има и с японските сили за самоотбрана и тези проблеми се видели ясно при атаката на Садам Хюсеин срещу Кувейт. 2/3 от доставките на суров петрол за японската икономика идвали от този регион и предпазливата политика на японското правителство (да изчака кой ще бъде победителя, пък после да види какво ще прави) никак не се понравила на САЩ. Накрая се стигнало до съглашение – японските войници останали у дома, но Япония поела голяма част от разходите за войната срещу Ирак (13 милиарда долара). Въпросът е, обаче, колко дълго още Япония ще може да използва “дипломацията на чековата книжка” и няма да използва военната си сила вън от границите си. Японците са търпеливи още от времената на Токугава. Те ще използват армията си вън от територията на Япония, когато ще могат да използват максимална полза от това – фиг. 58. Японските сили за самоотбрана са въоръжени до зъби, а военният бюджет на Япония е един от най-големите в света. Японският флот има над 150 големи кораби, а японските ВВС имат над 1200 самолета. Това е сила, с която се съобразяват всички съседи, включително Русия, САЩ и Китай. Япония търпеливо чака – ядрените ѝ централи бълват плутоний, а собствената ѝ космическа програма редовно изстрелва спътници в космоса. Технологията за летища в океана е японска. Всичко това бързо може да се обърне на самолетоносачи и балистични ракети с ядрени бойни глави. Засега японците сдържат национализма си. Има и нещо друго – разликата в поколенията. Младите японци не са изпитали страданията на тези, които е трябвало да изграждат отново Япония след Втората световна война, те не са се жертвали за осъществяването на японското икономическо чудо. Техните очаквания за жизнен стандарт са много по-големи от тези на техните родители и деди. Те по-трудно се вписват в японската образователна система, която е фокусирана върху производството на квалифицирани и високоспециализирани кадри. Увеличава се броят на младите японци, които не посещават училище. Напрежението се увеличава, но промени в конфуциански стил на мислене се правят само там и тогава, където и когато вече са неизбежни. Японската образователна система е основана на конкуренцията, а някои от съвременните млади японци са така материално задоволени, че вече не искат да се конкурират.

Фигура 58. Японските военновъздушни сили никак не са безобидни. Тигърът си крие ноктите дълго време, но не забравяйте, че ги има.

Но все още има доста такива, които приемат конкуренцията и затова системата все още функционира. Особено голяма е конкуренцията за университетско образование, тъй като има силна връзка между университета, в който младият японец учи и бъдещата му работа. Топ-бюрократите обикновено са учили в Токийския университет, а топ-бизнесмените – в университета Кейо. За едно място в тези университети се борят по 20 и повече кандидати. Променя се и отношението към работата – за много от младите японци тя вече не е източник на лично удовлетворение, а е необходимо зло. Работното място за цял живот, гарантирано някога от големите корпорации, започва да остава в миналото и често младежите сменят работното си място.

Днешна Япония е силно урбанизирана – 67% от територията ѝ са необитавани планини, а 43% от населението живее в радиус от 50 километра около геометричните центрове на Токио, Осака и Нагоя. Това води до социални напрежения, свързани с големи разходи на време, въпреки високите заплати. Трудно се намира подходящо жилище в големите градове и често човек трябва да пътува с часове до работното си място.

И тъй, накъде върви Япония? Голямото предимство на Япония пред другите страни през втората половина на 19-ти век и през 20-ти век е социалната кохезия и способността на различни хора, групи от хора и части от социално-икономическата система на страната да работят заедно. Тези две особености на японската система служиха на японците много добре в последните 70 години. Но Япония среща и предизвикателства и едно такова предизвикателство е застаряващото ѝ население. Раждаемостта намалява, а продължителността на живота се увеличава. Така възниква проблема за разходите, необходими за поддържането на застаряващата част от населението – разходите за пенсии са около 14% от БВП и ще нарастват. Проблемът е, че има все по-малко младежи, които да поддържат възрастните хора. И става дума не само за пенсиите, но и за разходите за лечение. Тези пари трябва да дойдат отнякъде и един начин е да бъдат вдигнати данъците на по-младото население. Това обаче води до наличие на по-малко пари за инвестиции в икономиката. Намаляващата работна сила води до конкуренция за тази работна сила между работодателите и до увеличаване на разходите за осигуряване и поддържане на работната сила. Това също намалява конкурентноспособността на японската икономика. И тъй, тези, които са жертвали младостта си за постигане на японското икономическо чудо, трябва да изпитват лишения и на старини.

Друга опция е да се увеличи броя на икономическите мигранти – нещо, което сега масивно се практикува в западна Европа, Австралия и Северна Америка. Това не е опция за Япония, която не е страна на мигранти – през голяма част от историята на Япония е имало съпротива срещу присъствието на голямо количество мигранти в страната. Япония стимулира хората с японски корени по света да се завръщат в страната. Япония много внимава с поканата на гастарбайтери – негативният опит на Германия и други европейски страни, където мигрантите създават социални проблеми, свети като червена сигнална лампа в главите на японския политически елит.

Япония има резерв, тъй като е възможно да се подобри участието на жените в трудовата дейност. До колко обаче това ще се съвмести с възпроизводството на населението – не е ясно. Япония може да използва труд на работници в чужбина. Но така, към зависимостта на Япония от суровини от чужбина, ще се добави и зависимостта на Япония от чуждустранен труд. Това засилва уязвимостта на Япония и увеличава влиянието на един фактор, който може да компенсира донякъде тази уязвимост – армията. Стабилните търговски пътища и стабилността на страните, където има японски инвестиции, са важни за Япония, което е обективна предпоставка за нарастване на силата на японските въоръжени сили и дори предпоставка за използването им зад граница в бъдещето.

Япония има да преодолява и икономически проблеми – публичният дълг е много голям, банковият сектор не е достатъчно стабилен, а много малки бизнеси банкрутират, което има значителни социални последици – увеличава се броят на безработните и на бездомниците. По–възрастните спестяват пари за своите старини и не ги влагат в икономиката. Тези хора не купуват и вносни стоки и така търговският излишък на Япония с останалия свят няма да намалява, от което няма да са доволни търговските партньори на Япония. За да се справят с чуждестранната конкуренция, японските фирми изоставят практиката на жестоката конкуренция и започват да се кооперират и да си помагат – кейрецу конгламератите засилват сътрудничеството помежду си и създават нещо като национална кейрецу структура. Може би това е пътят на Япония в бъдещето. Силата на японското общество и икономика още е налице и решаването на социалните проблеми може отново да тласне Япония напред. Това, което може да се очаква, е реорганизация на японските икономически структури, за да се премине през времената на демографския преход. Япония има дълга история, изпълнена с предизвикателства, на които страната успешно е реагирала. В духа на тази традиция смятаме, че е много голяма вероятността Япония да се справи успешно и с проблемите на 21-ви век – фиг. 59.

Фигура 59. Модерна Япония. Ако те не се справят с предизвикателствата на 21-ви век, то кой тогава ще се справи?

И ето ни в края на четвъртия и засега последен разказ за социалната динамика в Япония през различни времена. Може би ще въздъхнете, че интересната история свършва. Но тези, които познават първия автор, ще се поусъмнят. В този разказ има статуя на Мао зе Дун и това не е случайно – ще кажат те. И ще са прави. След поредицата за Япония, следва поредица за Китай от гледна точка на математическата социална динамика. Китай обаче е един свят сам за себе си. Както казват китайските ни познати, за да разбереш Китай трябва едновременно да си фен на Конфуций и на Кунг-фу-ций. А тези, които разбират Конфуций, обикновено не разбират Кунг-фу-ций и обратно. Та, разбирането на Китай минава през Конфуций, Лао Дзъ, Сун Дзъ и други мислители, с които и ще започнем (и през разбирането и на Кунг-фу-ций). После ще ви разкажем за Чин Ши Хуанг, за династията Тан (която се опитала да наложи марионетния род Ашина начело на западната част на Тюркския хаганат и това довело до интересни за нас действия на немарионетния и конкурентен род Дуло в Черноморския регион, така да го кажем засега) и ще стигнем до Мао зе Дун и интересните времена на Дън Сяо Пин и след него. За да разберем как Китай в последните десетилетия отново се превърна в световна свръхсила. Което за нас не е изненада, защото Китай почти в цялата си история е бил такава свръхсила. И така, до нови срещи.