Опасната идея на Дарвин

Opasnata_idea_na_Darwin.jpg

Даниъл Денет сочи с какво е опасна Дарвиновата теория


Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42960

Неиздаваният до момента у нас изтъкнат американски учен Даниъл Денет дебютира на родната книжна сцена с колосалния си труд „Опасната идея на Дарвин“ (ИК „Изток-Запад“). Авторът насочва вниманието ни към меметиката, естествения отбор и последиците от великата Дарвинова теория, които напълно преобразяват традиционните възгледи за мястото на човека във Вселената. Разглеждайки теорията на Чарлз Дарвин в светлината на последните открия на науката, Денет убедително излага своите аргументи и провокира не само някои от водещите учени на нашето време (Стивън Джей Гулд, Роджър Пенроуз, Стивън Пинкър), но и всеки любознателен читател.

Opasnata_idea_na_Darwin.jpg (380×573)


РЕКЛАМА:

***

По ерудиран и увлекателен начин един от най-известните и уважавани американски автори, философът и специалист в сферата на когнитивните науки Даниъл Денет задрасква с дебела черта традиционните разграничения между живата и неживата природа, между света на човека и природния свят, между компютърните програми и човешкия ум, превръщайки еволюционната теория на Дарвин в опасно оръжие, способно да разруши утаявали се в продължение на хилядолетия предразсъдъци. В грандиозния си труд „Опасната идея на Дарвин“ ученият демонстрира как, напускайки тесните граници на биологията, тази наистина опасна идея е способна да доведе до истинска революция в на пръв поглед отдалечени от нея научни области – от математиката и физиката до лингвистиката и етиката. Авторът насочва вниманието ни към теорията за естествения отбор, демонстрирайки как с нейна помощ Дарвин е задълбочил традиционното ни разбиране за мястото на човека във Вселената.

 В предговора на „Опасната идея на Дарвин“ (с подзаглавие „Еволюцията и превъплъщенията на живота“) Денет пише: „Тази книга е за науката, но самата тя не е научна. Наука не се прави, цитирайки авторитети, независимо колко видни са те и колко са красноречиви, и претегляйки аргументите им след това. Един аргумент не е сериозен само защото произтича от авторитет, но авторитетите могат да бъдат убедителни, независимо дали са прави или грешат. Тук се опитвам да отсея правилното от погрешното. Едно от нещата, които съм се опитал да направя в книгата, е да дам възможност на читателя да се запознае с научната литература, на която се позовавам, осигурявайки единен поглед към полето на изследването, както и мнение относно значимостта или маловажността на сблъсъците, бушуващи в него. Във връзка с част от дискусиите еднозначно изказвам своята позиция, докато други оставям открити, ситуирайки ги в рамка, която позволява да се схванат основните проблеми, както и въпросът дали за читателя има значение как те са възникнали.

 Даниъл Денет е един от най-авторитетните съвременни философи, автор на редица популярни книги и статии и директор на Центъра за когнитивни изследвания към университета „Тафтс“ в Масачусетс, САЩ. Ричард Докинс – автор на мащабните изцяло научни трудове „Делюзията Бог“, „Себичният ген“, „Най-великото шоу на Земята“ и „Сказанието на прадедите“, определя Даниъл Денет като свой ментор. Въпреки популярността и авторитета си на Запад, Денет не е издаван на български език до момента. Емблематичният му труд „Опасната идея на Дарвин“, с който Денет дебютира на родната книжна сцена, е безспорно най-коментираната му книга, която ни показва защо той напълно заслужава определението „един от най-провокативните мислители на планетата“.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42960


За произхода на морала

1. E Pluribus Unum?[1]

Природата (изкуството, чрез което Бог е създал света и го управлява) е предмет на подражание от страна на човешкото изкуство в много други отношения, а също и в това, че то може да създаде изкуствено животно. Щом животът не е нищо друго освен движение на членове, началото на което е в някаква основна вътрешна част, защо да не можем да кажем, че всички автомати (механизми, които се движат с пружини и колела като часовник) имат изкуствен живот? Всъщност какво е сърцето, ако не пружина, и нервите, ако не нишки, и ставите, ако не колела, които придават движение на цялото тяло, според както е искал това майсторът? Изкуството отива още по-далеч, като подражава на това разумно и отлично произведение на природата, човека. Чрез изкуство е създаден този велик Левиатан, който се нарича държава (на латински civitas), който не е нищо друго освен изкуствен човек, макар и по-голям на ръст и съла от естествения, за чиято закрила и защита той е бил създаден. В тоя Левиатан върховната власт е изкуствена душа, която дава живот и движение на цялото тяло.

Томас Хобс (Hobbes 1651, с. 1[2])

Томас Хобс е първият социобиолог, изпреварил Дарвин с двеста години. Както ясно показват въвеждащите думи към неговия шедьовър, той разглежда създаването на държавата по същество като създаване на един артефакт от друг, като инструмент за групово оцеляване, „предназначен“ за „закрилата и защитата“ на своите обитатели. Илюстрацията срещу заглавната страница на оригиналното издание показва колко сериозно приема той своята собствена метафора. Защо обаче наричам Хобс социобиолог? Няма как той да е използвал Дарвиновите идеи в своя анализ на обществото, както това правят днешните социобиолози. Но той е съзнавал, ясно и с пълна увереност, фундаменталната Дарвинова задача: трябва да съществува история за това как държавата е възникнала и как тя е внесла нещо напълно ново в света: морала. Трябва да има история, която да ни отведе от епохата, в която не е имало добро и зло, а само аморално съревнование, до времето, в което очевидно те са съществували (в някои части на биосферата), благодарение на процес, който постепенно въвежда „същностните“ черти на етическата гледна точка. Тъй като съответният период е предисторически и Хобс не е можел да се позове на данните, натрупани от изследвания на фосили, историята му е трябвало да бъде рационална реконструкция, поредният разказ „просто така“ (just-so story) (ако използвам поредния анахронизъм).

Някога, казва ни Хобс, не е съществувал морал. Имало е живот, имало е човешки същества, които дори са имали език, а следователно и меми (поредният анахронизъм). Можем да допуснем, че те са имали думи – и меми – за добро и лошо, но не и за добро и лошо в етически смисъл. „Там няма място за никакви представи за право и неправо, за справедливост и несправедливост.“[3] Така, макар те да различавали доброто копие от лошото, добрата вечеря от лошата, добрият ловец (експертът-убиец, който доставял вечерята) от лошия (който само подплашвал жертвата), нямали понятие за добър или справедлив човек, за морален човек, за добро или морално дело – нито за противоположностите им – злодеите и пороците. Те можели да преценят дали някои хора са по-опасни от други, дали са по-опитни бойци или по-желани съпрузи, но не стигали по-далеч от това. Те нямали понятие за правилно и неправилно, защото „Справедливостта и несправедливостта са качества на хора, които живеят в общество, а не в самота“[4]. Хобс нарича тази фаза от нашата предистория „естествено състояние“, защото по основните си характеристики тя напомня за състоянието, в което живеят всички други диви животни до ден днешен. В естественото състояние „няма място за труд, защото плодовете му са несигурни… [за] занаяти, книжнина, общество, което е най-лошо от всичко, има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“[5]. И тогава, в един хубав ден се случва така, че настъпва мутация. При разгарянето на конфликт, подобен на всички, случвали се дотогава, се случва нещо ново. Вместо да продължат късогледо да следват егоистичните си практики на взаимно предателство и недоверие, на съперниците, които били особено големи късметлии, им хрумнала нова идея: сътрудничество с цел взаимна изгода. Те подписали „обществен договор“. Ако преди това е имало семейства, или стада, или племена, в този момент възникнал един различен тип група – обществото. Това било раждането на цивилизацията. Останалото, както казват, е история.

Колко би се възхитил Хобс от историята на Лин Маргулис за еукариотната революция и обусловената от нея поява на многоклетъчния живот! Докато преди това не е имало друго освен скучни прокариоти, пребиваващи в своето неприятно, животинско, мимолетно съществувание, сега вече са възможни много­клетъчни организми, които благодарение на разделението на труда между група специализирани клетки, могат да се ангажират с труд (в частност, с подхранван от кислород метаболизъм) и занаяти (възприятие и движение с голям обхват, защитна окраска и т.н.). Не след дълго техните потомци създали многоклетъчни общества от много специален тип, наричани (поне доскоро) хора, способни да създават книжнина (или изображения), които започнали да обменят интензивно – и така станала възможна втора революция.

[1]   Лат. „от много едно“ – надпис, включен в герба на САЩ. – Б.пр.
 
[2]   Вж. Хобс, Т. 1970. Левиатан, прев. Р. Русев. София: Наука и изкуство, с. 9.
 
[3]   Вж. Хобс (1970), с. 137.
 
[4]   Мак там, с. 137.
 
[5]   пак там, с. 135.

Европейска нощ на учените 2022 г.: