Направи дарение на училище!

Автор: Евгени Димитров

РЕЗЮМЕ: Офицерският корпус във войската на Княжество България е съвкупност от български офицери, получили военното си образование в Софийското военно училище и руски военни училища, през разглеждания период. Редът за кандидатстване във военното училище, изискванията за кандидатите, изучаваните учебни дисциплини и реда за производство в първо офицерско звание се осъществяват съгласно съответните положения и програми от 1878 г. и 1881 г. Завършилите военни училища продължават военното си образование в руските военни академии, а професионалната си подготовка повишават в различни офицерски курсове.   

Разбери повече за БГ Наука:

***

Социалното положение и особената съдебна отговорност на офицерите характеризират тяхното обособяване като съсловие, подчиняващо се на свои, строго определени морални правила и норми. За съжаление тези правила и норми неведнъж били нарушавани – офицерството се състояло от личности с различен мироглед и представи за етично поведение. 

КЛЮЧОВИ ДУМИ: офицери, Княжество България, офицерско съсловие, етичен кодекс, ред за преминаване на службата, професионална реализация.

Офицерите в една армия, както е известно, са основата за нейното съществуване. Формирането на офицерския корпус във войската на новосъздаденото Княжество България, е пряко свързано с професионалната подготовка, която получават офицерите, етичният им кодекс (кодекса на честта), както и с тяхната професионална реализация във войните за защита на националните интереси. 

Основата на българския офицерски корпус се поставя в периода от 1879 до 1885 г. Той се формира от три групи българи с военно образование:

1. Завършили руски военни училища до края на 1879 г.
2. Завършили военното училище в София в периода 1879-1885 г.
3. Завършили военни училища в Русия от 1880 г. до 1885 г.

До 1885 г., командните длъжности в българската войска от командир на рота до военен министър, се заемат основно от руски офицери, подготовката се извършва по руските устави и наставления и като цяло войската се изгражда като продължение (част) на руската армия. 

Създаване и развитие на военното училище в София. 

Важен въпрос, който тревожи руското правителство след подписването на Санстефанския предварителен договор, е колко ще продължи окупацията на българските земи и дали това време ще бъде достатъчно за изграждане на основите на бъдещата държава, в това число и на нейната армия.

Подготвяйки се за най-лошия вариант, руската окупационна власт сформира през юни 1878 г. в Пловдив учебна част, наречена първоначално „команда на волноопределящите се“. В нея влизат български младежи, навършили 17 години и завършили четвърти гимназиален клас. Целта на това формирование е младежите да получат първоначална военна подготовка, която да позволи да бъдат произведени в първо офицерско звание, при неблагоприятно стечение на
обстоятелствата – ограничаване на руската окупация до по-кратък период. Освен обучението по тактика и провеждането на строеви и полеви занятия, обучаемите от командата изучават топография и фортификация.

През септември 1878 г., след като е ясно, че срокът за престой на руските войски ще бъде девет месеца, по заповед на руския императорски комисар генерал-адютант княз Дондуков-Корсаков, е създадено българското военно училище в София. В него изцяло е приета учебната система от руските военни училища. Училището е настанено в сградата на стара турска военна болница, която била разположена на мястото на сегашния Централен военен клуб. 

Още през юни 1878 г. са разработени „Положение за училището“ и „Програма за приемния изпит“. Учебният курс се разделя на два класа – първи (общ) и втори (специален). Приемните изпити започват от 15 ноември – закон божи, руски език (официален език в училището), български език, математика, география, история. Изпитните въпроси са диференцирани, в зависимост от класа, за който се кандидатства – така например математиката за общия клас включва само аритметика, а за специалния клас – аритметика, алгебра и геометрия. Преминалите обучение в учебната команда 106[1] „волноопределящи се“ ще бъдат приети във военното училище без изпит, като в началото на учебния курс ще бъдат изпитани само с цел да се определи в кой от двата класа да бъдат зачислени. Времето за обучение на приетите в общия клас е две години, а на тези в
специалния – една година. След завършването на специалния клас се провеждат изпити, като оценяването е по дванадесетобалната система и включва баловете от оценките по военните и общите предмети, както и по поведение и познаване на строевата служба. На основата на получените оценки, завършилите юнкери се подразделят на три разряда. Попадналите в първи и втори разряд се произвеждат в офицерско звание, а юнкерите от трети разряд се изпращат да служат във войсковите части, като след шест месеца могат да бъдат представени за производство в първо офицерско звание, по преценка на преките им командири от формированията, в които служат.

Учебните занятия в училището започват на 27 ноември 1878 г.

Юнкерите от специалния клас организационно са включени в 4 класни отделения (взвода), които формират една рота. Командният състав е от руски офицери, като трима подпоручици и един прапорщик[2] командват класните отделения, а командирът на ротата е капитан.[3]

В разглеждания период временните руски власти предприемат мерки да осигурят и за източнорумелийската милиция български офицери, които заедно с руските да заемат основните командни длъжности в дружините и ротите и по този начин да се предотврати нахлуването на офицери от други националности. Да заемат длъжности в милицията са привлечени 20 офицери с български произход и 6-има българи, завършили Одеското пехотно юнкерско училище през 1879 г. Освен това се взема решение, юнкерите от специалния клас на Военното училище да бъдат предсрочно произведени в първо офицерско звание и част от тях да бъдат изпратени на служба в източнорумелийската милиция. 

Изпитите за завършване на курса на обучение се провеждат от 10-и до 28-и април 1879 г. по учебните дисциплини тактика, ръчно оръжие, фортификация, военна топография, артилерия, военно съдопроизводство, военна администрация, руски и български език.[4]

На 10 май 1879 г., девет дни преди предаването на управлението на Източна Румелия от руските власти на първия управител, назначен от Високата порта, юнкерите от специалния клас на военното училище, издържали изпитите, са произведени в първо офицерско звание.[5] Завършилите първи разряд –„подпоручици“, завършилите втори разряд – „прапорщици“, тези от трети разряд – „зауряд-прапорщици“. 

Заповедта за производство в първо офицерско звание на първия випуск български офицери от военното училище. Източник:http://www.archives.government.bg/galleries-22-711-%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82_%D0%B2%D0%B8%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BA_%D0%BD%D0%B0_%D0%92%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_

От първия випуск на военното училище 62-ма офицери са назначени на служба в източнорумелийската милиция. На желаещите руски офицери е разрешено да останат в
милицията – през 1879 г. те са 43, като постепенно намаляват и през 1885 г. са 18. През октомври 1880 г. 14 офицери от втория випуск на Софийското военно училище също са изпратени на служба в Източна Румелия. Единичното движение на офицери от войската на Княжеството към милицията и обратно, продължава до Съединението. Но въпросът с недопускането на чужденците – офицери (с изключие, разбира се, на руските) до командването на ротите и дружините в източнорумелийската милиция всъщност е решен – през 1880 г. офицерите с небългарски и неруски произход са само 11.

Оценката, от страна на военното министерство, за обучението на първите два випуска във военното училище показва, че двете години са недостатъчни за изучаване на общообразователните и военните дисциплини в необходимия обем. По тази причина, от учебната 1881-1882 г., курсът на обучение във военното училище е променен на три години – откриват се един общ (подготвителен) и два специални класа. 

През ноември 1881 г. е прието за ръководство „Положение за юнкерите и възпитаниците от военното училище“, което всъщност ще започне да действа от учебната 1882-1883 г. Явно тригодишният срок на обучение също е преценен като недостатъчен и учебният курс е разделен на два специални и три подготвителни класа. В специалните класове се изучават военни предмети: тактика, фортификация, ръчно оръжие, артилерия, военна топография, военна администрация, военно законодателство, военна хигиена, чертане[6], хипология[7]. В подготвителните класове се изучават общообразователни предмети: закон божи, български, руски и френски език, математика, физика, химия, българска история, всеобща история, география, анатомия, човешка физиология и чертане.

Обучаемите от подготвителните класове се наричат „възпитаници“, а тези от специалните – „юнкери“. Юнкерите се считат на действителна военна служба. При преминаването в първи специален клас, обучаемите полагат военна клетва. 

След полагането на приемен изпит, в зависимост от резултатите, кандидатите могат да бъдат приети за обучаеми в младшия подготвителен клас или направо в средния или старшия подготвителен клас, както и непосредствено в младшия специален клас. Директно в старшия специален клас обучаеми не се приемат. Без изпит се приемат в младшия специален клас младежи, завършили реални гимназии или 6-и клас на класическите гимназии.

В училището не се допускат до приемен изпит младежите със здравословни проблеми, както и такива, които са под следствие или са подсъдими. Съответно не се приемат и тези, които са осъждани.

През 1884 г. и 1885 г., в изпълнение на решение на Народното събрание и както се казва днес – за оптимизиране на разходите, са закрити младшия и средния подготвителен клас на военното училище.[8]

Випуски на военните училища в София и Русия. 

Офицерите, завършили руски военни училища до края на 1879 г., са назначени, както във войската на Княжество България, така и в източнорумелийската милиция, още от временното руско управление. Част от тази група са Стефан Кисов, Аврам Гуджев, Никола Бонев, Атанас Узунов, Александър Фудулаки, Коста Паница, Петър Груев, Константин Никифоров, Симеон Ванков, Олимпи Панов в Княжеството и Иван Сарафов, Георги Паничерски, Димитър Филов, Пенчо Шиваров, Данаил Николаев, Сава Муткуров, Райчо Николов, Стефан Любомски в Източна Румелия.[9]

От 1879 г. до 1 септември 1885 г. военното училище в София завършват шест випуска. Некомплектът с офицери в мобилизиращата се българска армия, след провъзгласяването на Съединението, принуждава военния министър генерал-майор княз Кантакузин, със заповед от 9 септември 1885 г., да повиши юнкерите от 2-ри специален клас на военното училище в звание „портупей юнкер“ и да ги зачисли във войските. По време на Сръбско-българската война те заемат офицерски длъжности и в бойните действия командват поверените им унтерофицери и войници. След войната са произведени в първо офицерско звание  по особен ред. Фактически това е седмият випуск от военното училище. 

В офицерския корпус имат достъп и унтерофицери от войсковите части, без да са преминали пълния курс на обучение във военното училище. Необходимо условие за тяхното произведство в офицерско звание е успешното полагане на изпит по програмата на училището, като е задължително техните преки и непосредствени началници да засвидетелстват, че притежават необходимите морални достойнства. През 1879 г. двама унтерофицери са произведени в офицерско звание по този ред, а през 1885 г. – трима унтерофицери. Най-ярък пример от тази група е Пантелей Ценов, който достига до звание „генерал-лейтенант“.[10]  

През 1880 г. 14 българи завършват Одеското пехотно училище. Част от тях са от групата, която събира чрез конкурс губернатора на Свищов, Найден Геров, през 1878 г. Сред тези младежи е бъдещият генерал-лейтенант Георги Вазов.

Първите изпити, през ноември 1878 г., за приемане във военното училище  в София са издържани от повече от 300 младежи. Но в училището можело да бъдат настанени само 200 човека. По тази причина част от юнкерите са настанени в артилерийските казарми (на тяхно място днес е парка „Заимов“), а друга част са изпратени в началото на 1879 г. в руски юнкерски училища[11] – кавалерийското в Елисаветград (дн. гр. Кропивницки, Украйна), пехотните в Одеса, Киев и Тифлис (дн. гр. Тбилиси, Грузия). По време на обучението мнозина от българските възпитаници напускат Елисаветградското кавалерийско юнкерско училище. Останалите завършват военните училища през 1881 г., както следва:

– Елисаветградското кавалерийско юнкерско училище – 34 човека;

– Одеското пехотно юнкерско училище – 5 човека;

– Киевското пехотно юнкерско училище – 4 човека;

– Тифлиското пехотно юнкерско училище – 1 човек;

– Николаевското инженерно училище – 1 човек.

През 1882 г. от руските военни училища излиза последната по-голяма група български младежи.[12]

Ред за преминаване на службата.

През разглеждания период, офицерите от войската на Княжество България се разделят на:

– генерали;

– щаб-офицери – това са офицерите със звания „майор“, „подполковник“ и „полковник“;

– обер-офицери – офицерите със звание „щабс-капитан“ и „капитан“, както и субалтерн-офицерите;

– субалтерн-офицерите са младши офицери, притежаващи звания „прапорщик“, „подпоручик“ и „поручик“.

Генералите и щаб-офицерите са само руски офицери. Обер-офицерите заемат длъжности в ротата (батареята, ескадрона), в полковете, в бригадите, както и някои длъжности във военното министерство. 

Субалтерн-офицерите заемат длъжности в ротата (батареята, ескадрона), както и някои длъжности в дружините, полковете и бригадите. 

„Прапорщик“ е първото офицерско звание в българската войска. Освен това на фелдфебели и унтерофицери, както и на юнкерите от първия випуск, завършили военното училище по 3-ти разряд (т.е. с най-нисък успех), е присвоявано званието „зауряд-прапорщик“. Понятието „зауряд“ означава, че притежаващите го се ползват с правата и изпълняват задълженията на субалтерн-офицери. Ограничени са правата им за израстване в службата, тъй като не притежават изискващото се за офицерските длъжности военно образование.

От ноември 1879 г. в българската войска са премахнати званията „прапорщик“ и „щабс-капитан“. В тази връзка на всички български офицери от първия випуск, притежаващи звание „прапорщик“ е присвоено звание „подпоручик“. Завършилите по 3-ти разряд са произведени в „подпоручици“ по-късно от останалите – през януари 1880 г.[13] 

През следващите години завършилите военното училище по 1-ви и 2-ри разряд са произвеждани в първо офицерско звание „подпоручик“. Тези по 3-ти разряд, със звание „портупей-юнкер“ са зачислявани във войсковите части, с право да бъдат представени за производство в „подпоручици“, след като прослужат шест месеца[14].  

Първо офицерско звание се придобивало след завършване курса на обучение във военното училище или след полагане на изпит по неговата програма. Вторият способ е прилаган изключително рядко – към септември 1885 г. произведените по него са само петима. Повишаването в звание става по старшинство, за всеки род оръжие отделно или за отличие. По-високо звание се присвоява само „на ваканция“, т.е. ако има свободна длъжност, изискваща съответното звание и след прослужване на определеното за различните звания време – в разглеждания период за „поручик“ и „капитан“ то е 3 години. Повишението за отличие на генералите и полковниците се извършва „по благоволението на княза“, а за останалите
офицери – след предложение от военния министър.[15] 

В ротата (батареята, ескадрона) офицерите със звания „подпоручик“ и „поручик“ могат да заемат длъжности, различни от командирската – например в пехотната рота офицерите с такива звания са трима. Командирът на ротата (батареята, ескадрона) е със звание „капитан“. През 1883 г. военният министър регламентира ред, валиден, както за руските, така и за българските офицери. Този ред дава възможност офицерите със звание „поручик“ да заемат длъжности „командир на рота (батарея, ескадрон)“, като бъдат назначени за „командующи“, т.е. един вид изпълняващи длъжността. В заеманата длъжност се утвърждават с присвояването на звание „капитан“. 

Допуска се възможността длъжностите „командир на дружина“ и „завеждащ домакинството“ в полковете да се заемат и от офицери със звание „капитан“. Адютантските длъжности в дружините, полковете и бригадите, както и длъжностите „ковчежник“ и „завеждащ оръжието“ в полковете, се заемат от офицери със звания „подпоручик“, „поручик“.

Някои длъжности във военното министерство („помощник началник на отделение“, „управител на делата на началника на артилерията“, „адютант в управлението на артилерията“ и др.) могат да бъдат заемани от обер-офицери.[16]    

Военният министър, със своя заповед, установява начина за обозначаване на офицерските звания върху пагоните и еполетите[17].    

По-високо военно образование, офицерите от войската на Княжество България придобиват във военните академии на Русия – Николаевска академия на Генералния щаб, Михайловска артилерийска академия, Николаевска инженерна академия, Военно-юридическа академия. В академиите офицерите се подготвят за командири и за служба в щабовете, в това число и във военното министерство.

Първият български офицер, получил академично образование, е поручик Атанас Белчев през 1881 г. в Николаевската академия на Генералния щаб. 

През 1883 – 1885 г. военни академии завършват по-голяма група офицери:

–  академията на Генералния щаб – 10;

– артилерийската академия – 4;

– инженерната академия – 4;

– военноюридическата академия – 5.[18]

За усъвършенстване в практическата дейност, особено на офицерите от артилерията, конницата и пионерната дружина, част от завършилите военното училище в София[19] са командировани на стаж в руската армия. През 1882 г. са командировани 37 офицери, през 1885 г. – 4 офицери.[20]    

Повишаването на професионалната подготовка на българските офицери, както и специализирането по родове оръжия, се осъществява в учебни заведения в Русия. С „Височайшето на Господаря Император“ разрешение, дадено през февруари 1882 г., ежегодно в руските офицерски школи могат да бъдат командировани български офицери, както следва:     

– в Стрелковата школа в Ораниенбаум  – 4 човека;

– в Артилерийската школа в Царско село – 2 човека;

– в Кавалерийската школа в Санкт-Петербург – 2 човека.[21]

Стрелковата школа подготвя офицери за заемане на длъжности „командир на рота“ и „командир на батальон“. Артилерийската – за длъжноста „командир на батарея“, а
кавалерийската – за „командир на ескадрон“. Продължителността на обучението в стрелковата и артилерийската школа е 7 месеца, а в кавалерийската – 2 години.[22]  

В офицерските школи се зачисляват български офицери, от командированите в руските войски. През 1883 г. и 1884 г. обучението си в школите завършват: 

– в стрелковата школа – 8 офицери;

– в кавалерийската школа – 2 офицери; 

– в артилерийската школа – 4 офицери.[23]

Инженерните офицери са обучавани за повишаване на професионалната си подготовка в Николаевското инженерно училище.[24]

Вероятно замисълът на военното министерство е бил на длъжност „командир на рота/батарея/ескадрон“ да бъдат назначавани офицери, завършили обучение в офицерските школи. По този начин в командването на ротите и приравнените им, се запазвала доминиращата роля на руските офицери за следващите 20 години[25]. 

Принципът за повишаване в звание и длъжност „по старшинство и на ваканция“ създава справедливи правила за развитие на офицерите в службата, но не отчита получената военна квалификация след завършване на военното училище и индивидуалните командни, организаторски и морални качества на офицерите. В реалната военна служба обаче тези два фактора трудно могат да бъдат пренебрегвани и именно затова принципът понякога е нарушаван, особено при назначаването на по-високи длъжности (военен министър, командир на корпус, командир на полк/отряд). Това е особено видно след Съединението – тогава първостепенно значение придобиват именно индивидуалните качества на офицерите, длъжностите, през които са преминали, както и завършили ли са курс на обучение във военна академия. Така например, след отзоваването на руските офицери и развръщането на българската армия на южната и западната граница, капитан Константин Никифоров (випуск 1878 г. на Константиновското военно училище) е военен министър, а майор Аврам Гуджев (випуск 1875 г. на Одеското пехотно юнкерско
училище) – командир на Кюстендилския (Западния) отряд. Но капитан Никифоров, въпреки че е по-младши, е завършил военна академия, служил е в артилерийски полк и е заемал във военното министерство длъжността „управител на делата на началника на артилерията“. Служебните му задължения на тази длъжност са били свързани с работа по всички въпроси, поставяни във военното министерство пред началника на артилерията и касаещи строевото, учебното, техническото и домакинското състояние на артилерийските полкове, артилерийския арсенал, работилниците, обсадната команда и оръжейните складове. С други думи капитан Никифоров е познавал реда за управление на отделен род оръжие, както и начина на функциониране на военното министерство. Докато майор Гуджев е преминал през длъжностите „окръжен воински началник“ и „командир на рота“, а след заминаването на руските офицери, като най-старши в полка, е назначен за командир на 2-ри пехотен Струмски полк. В южнобългарските войски типичен случай за игнориране на „старшинството“ е следният – подполковник Данаил Николаев (випуск 1875 г. на Одеското пехотно юнкерско училище) е командир на Източния корпус, а подполковник Димитър Филов (випуск 1871 г. на Одеското пехотно юнкерско училище) е командир на Ямболския отряд, който е в състава на Източния корпус, въпреки че и двамата са преминали през основната длъжност „командир на дружина“.

След Сръбско-българската война, портупей-юнкерите от седмия випуск са произведени в първо офицерско звание по особен ред. Първоначално получават звание „зауряд подпоручик“ – всъщност те не са завършили пълния курс на обучение във военното училище. Такова звание е присвоено и на произведените за отличие във войната от фелдфебели и унтерофицери. През 1886 г. военното министерство започва организирането на курс за обучението на тези групи и през месец октомври първите 15 души са прикомандировани във военното училище. Продължителността на курса е в зависимост от нивото на подготовка на обучаемите – шест месеца или една година. Неиздържалите изпита в края на курса нямат право на второ явяване. Тези, произведени в офицери от фелдфебели и унтерофицери, след успешното завършване се повишават в първо офицерско звание „подпоручик“. Офицерите от седмия випуск, след успешното полагане на изпит, получават директно звание „поручик“.[26]

Всичко това показва огромното значение, придавано на военното образование – дори участието в преки военни действия и получените отличия за това, не дават право на офицерско звание, без да бъдат усвоени военните науки в определен обем.

Професионална реализация.

До Съединението развитие в службата могат да имат основно офицерите, завършили руски военни училища до 1880 г. и тези от първия випуск на военното училище – към септември 1885 г. те би трябвало да са със звание „капитан“ и по-високо. От тях има офицери, завършили военни академии и офицерски школи, т.е. по право могат да бъдат командири на роти, както и да заемат длъжности в полковете, бригадите и военното министерство.

В периода до 1883 г. отделни български офицери заемат длъжности „окръжен воински началник“ и „командир на рота“. Поручик Стефан Кисов (випуск 1876 г. на Одеското пехотно юнкерско училище) е Берковски окръжен воински началник от 1880 г., а поручик Аврам Гуджев е командир на рота в Кюстендилската № 2 пехотна дружина от месец февруари 1880 г. По-късно през същата година е назначен за Врачански окръжен воински началник. През 1881 г. поручик Аврам Гуджев и поручик Петър Груев (випуск 1877 г. на Константиновското военно училище) са повишени в звание „капитан“, а през 1883 г. капитани са и поручик Константин Никифоров, поручик Симеон Ванков (випуск 1878 г. на Константиновското военно училище) и поручик Стефан Кисов. През март 1883 г. поручиците Никола Бонев (випуск 1877 г. на Одеското пехотно юнкерско училище), Христо Георгиев Попов и Васил Кутинчев (последните двама – випуск 1879 г. на Софийското военно училище) са назначени за „командующи“ роти. 

След края на режима на пълномощията (август 1883 г.), княз Александър Батенберг (1857 – 1893, княз 1879 – 1886) се стреми да изземе контрола върху войската от ръцете на военния министър, който неизменно от 1879 г. е руски генерал – по този начин се стреми да наложи личното си положение като владетел, особено след оформилия се разрив между него и руския император Александър III (*1845; 1881 – 1894). В същото време Народното събрание и правителството на Княжество България целят българската армия да се превърне в национална институция и като за начало искат на мястото на руските офицери, на длъжностите „командир на рота“ и „окръжен воински началник“, да се издигнат български офицери. Този стремеж на депутатите и министрите е обоснован и от финансови съображения – заплащането на руските офицери е с 50% по-високо от това на българите, при заемане на една и съща длъжност. 

От своя страна, руското правителство разглежда службата на своите офицери в българската войска, като „видоизменение на руската окупация, наложено от Берлинския договор“[27] – именно затова за Петербург е изключително важно руски офицери да командват ротите, дружините, полковете и бригадите, както и да заемат основните длъжности във военното министерство. По този начин императорското правителство си осигурява контрол върху войската на всички нива, както и възможности за нейното използване и като „авангард от другата страна на Дунав“[28] при война с Османската империя и Австро-Унгария на Балканския полуостров, и като основен инструмент за въздействие върху политическите съдбини на Княжеството. 

 Така оформилите се противоречия довеждат до конфликт между двете страни. В резултат на задълбочаването му по върховете на властта, възникват и „различни интриги и спречквания между руските и българските офицери“ във войсковите части[29]. Това неминуемо води до силно понижаване на дисциплината сред офицерите. 

В крайна сметка известно регулиране на отношенията е постигнато със сключената през ноември 1883 г. руско-българска военна конвенция. Тя включва правила върху положението на руските офицери в Княжество България, в това число и военния министър. Правилата са обнародвани с указ на княза в Държавен вестник и утвърдени от руския император.[30] Но в конвенцията не се регламентира реда за постепенната замяна на руските офицери с български. В края на декември 1883 г. Народното събрание приема решение да се закрият длъжностите за окръжни воински началници, а ако това не е възможно – на тях да бъдат назначени български офицери, както и да бъдат извикани командированите в руските войски и незабавно командването на 48 роти да се повери на българи.

Новият военен министър генерал-майор Михаил Кантакузин (1840 – сл. 1891) пристъпва към изпълнение на решенията на Народното събрание и към края на март 1885 г. 49 от ротите във войската на Княжеството се командват от български офицери. От тях 45 са от първия випуск на Софийското военно училище и 4 са завършили руски военни училища преди 1880 г. Двадесет и двама от офицерите са от изпратените на стаж в руската армия през 1882 г., като 7 от тях са преминали обучение в Стрелковата школа. 

Същевременно поручик Христо Петрунов (завършил Кавалерийската школа) е назначен да командва ескадрон. Поручик Петър Тантилов, преминал обучение в Артилерийската школа, е назначен на по-висока от субалтерн-офицерска длъжност – адютант в управлението на артилерията, което е съставна част от военното министерство, а на капитан Петър Груев и капитан Олимпи Панов е поверено командването на батареи. 

Български офицери за окръжни воински началници не са назначени. Само капитан Стефан Кисов заема такава длъжност в Севлиевски окръг и то отпреди декември 1883 г.  

Военният министър явно не е бързал с изпълнение на решението на Народното събрание от декември 1883 г. – за неговата реализация са му били необходими 15 месеца. И в крайна сметка е изпълнено половинчато, без да бъдат постигнати в пълен обем предвидените резултати. 

През 1883 г. и 1884 г. 9-ма български офицери от войската на Княжеството завършват обучението си в Николаевската академия на Генералния щаб[31]. Те притежават необходимото военно образование и се предвиждат за служба във военното министерство и Генералния щаб[32]. В същото време, тези млади офицери не познават добре „строевата служба и битието на
войската“ – осем са от първия випуск на Софийското военно училище и само след година служба са изпратени да учат в академията. Именно затова, след завръщането им през 1883 г. в Княжество България, военното министерство ги командирова в строевите части, като на поручик Рачо Петров се възлага задачата да командва рота, под надзора на опитен ротен командир, а на останалите седем се възлага да обучават войниците – новобранци. През 1884 г. на поручиците Рачо Петров, Никола Антикаров, Стефан Паприков и Андрей Блъсков (випуск 1878 на Одеското пехотно юнкерско училище) е поверено командването на роти. 

Офицерите кавалеристи, завършили академията на Генералния щаб, поручик Анастас Бендерев и поручик Христофор Хесапчиев, са изпратени в Кавалерийската школа в Санкт-Петербург за индивидуално обучение, включващо изучаване на практическа всестранна езда: обща обездка, волтижировка, преодоляване на препятствия и др.[33]

През 1883-1884 г. четирима български офицери завършват Михайловската артилерийска академия[34]. На капитан Петър Груев, както споменах, е поверено командването на батарея, останалите са назначени в артилерийските полкове. 

От офицерите – сапьори във войската на Княжество България, в периода 1883-1884 г., трима получават образование в Николаевската инженерна академия[35]. При завръщането си са назначени на служба в Пионерната дружина. 

Военноюридическата академия, през 1883 г. и 1884 г., завършват двама български офицери[36], които са назначени като военен следовател и военен прокурор.

Явно е, че подготовката на офицерите, получили образование във военните академии и предвидени за щаб-офицерски длъжности, продължава и след завършване изучаването на военните науки в академиите. Индентичен подход е прилаган и в руската императорска армия. Целта е допълване на теоретическите им знания с практически опит, придобит при непосредственото командване, както се казва и днес, на „живи войници“ – 72% от офицерите, завършили военни академии, преминават през строеви длъжности, включително и командването на рота (батарея). Изключение правят завършилите Военноюридическата академия, поради спецификата на тяхната служба.

През март 1885 г. поручиците Рачо Петров, Илия Димитриев, Никола Антикаров и Стефан Паприков, завършили генералщабната академия, са причислени към Генералния щаб и са прикомандировани в управленията на пехотните бригади от войската на Княжеството. Възложено им е да отговарят за и да придвижват преписката по строевата част на бригадното управление. Но основната им задача е да оказват пряка помощ на ръководителите на тактическите занятия с офицерите в полковете и дружините от съответната бригада. Разбира се, тази си дейност трябва да извършват на място във военните формирования, съдействайки при подготовката и провеждането на самите занятия.[37] 

След повече от една година строева служба в 1-ви артилерийски полк, капитан Константин Никифоров, както споменах по-горе, е назначен за „управител на делата на началника на артилерията“ във военното министерство. Поручик Жеко Велчев е назначен през януари 1885 г. за изпълняващ длъжността „началник на инженерно отделение“ във военното министерство, след като една година и шест месеца е служил в Пионерната дружина. По същото време поручик Марко Лалчев е назначен за помощник-началник на същото отделение.

През 1883 г. и 1884 г. руски военни академии завършват 18 български офицери. До септември 1885 г. 44% от тях достигат до длъжности във военното министерство и управленията на пехотните бригади. 

Всичко дотук сочи планомерна и целенасочена дейност по практическата подготовка на офицерите, завършили военни академии, за пълноценно изпълнение на службата им като офицери от военното министерство и Генералния щаб [38].  

Със звание „капитан/ротмистър“, към 1 септември 1885 г. във войската на Княжеството са 101 български офицери. Петнадесет от тези офицери са завършили руски военни училища, а останалите са от първия випуск на Софийското военно училище. От всички току-що повишени капитани/ротмистри 51% са утвърдени за командири на роти (батареи, ескадрон). Останалите заемат длъжности във Военното министерство, военносъдебното ведомство, управленията на бригадите, в полковете и дружините. Няколко са във военни академии, офицерски школи и на стаж в руската армия. По-високи и отговорни длъжности заемат офицерите, завършили военни академии.    

През септември 1885 г. руските офицери, по повелята на своя владетел Александър III (*1845; 1881 – 1894), напускат Княжество България и се завръщат в императорските войски. „Изобщо, в това отношение княжеската войска, с оттеглюванието на руските офицери, е била поставена в твърде критическо положение. Тази вероятно е и била целта на руското правителство за оттеглюванието на руските офицери при най-тежки изпитания“[39]. Красноречив пример в това отношение е какви последствия би имало оттеглянето на окръжните воински началници (от четиринадесет такива само един е българин). На тях е вменено воденето на отчета, извикването и изпращането по частите на запасните, т.е. тяхното отсъствие би довело до срив на мобилизацията или най-малкото до непредвидимото ѝ във времето проточване. „Наистина, мнозинството от тези стари служащи (руските офицери-б.а.) останаха доброволно до края на мобилизацията, употребиха всичките си усилия, за да помогнат на неопитните български началници и изпратиха полковете за бойното поле със сълзи на очи“[40]. 

И така, българската армия е лишена от съществена част от командния си състав, точно в разгара на подготовката за защита на Съединението. Но именно това предизвиква скок в професионалната реализация на българските офицери. 

Непосредствено преди началото на Сръбско-българската война всички длъжности – от военния министър до последния субалтерн-офицер – се заемат от български офицери. Капитаните и малцината с по-високи звания са във военното министерство, командват корпусите, отрядите, полковете, дружините (батареите). Ротите и ескадроните се командват от поручици и подпоручици. Няколко роти се командват и от портупей юнкери от седмия випуск на Софийското военно училище. През войната българският офицер „командува хиляди души, с надежда само на Бога той е взел отговорности за поверените нему войници и е тръгнал напред“[41]. 

Несъмнено Сръбско-българската война е огромно изпитание за младите български офицери. С висок патриотизъм и себеотрицание, с предприемчивост и инициативност, дръзки и самоуверени, понякога до безразсъдство, те достойно го преодоляват. И командваните от тях войски побеждават.   

Проявленията на професионалната реализация на офицерите най-ярко се изразяват по време на война. И ако Сръбско-българската война е връх в тази реализация, то апогей в кадровото развитие на офицерите от първите седем випуска на Софийското военно училище е Балканската война 1912-1913 г. 

Военният министър генерал-лейтенант Никифор Никифоров и помощник главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Михаил Савов са от първия випуск на Военното училище – 1879 г. Началникът на щаба на Действащата армия генерал-лейтенант Иван Фичев е произведен в първо офицерско звание през 1882 г. – трети випуск.

Офицерите, започнали военната си кариера в периода от 1879 г. до 1885 г., към началото на бойните действия (5. 10. 1912 г.), командват 100% от трите армии и Македоно-одринското опълчение, 100% от десетте пехотни дивизии, 93% от двадесет и седемте пехотни бригади и 89% от петдесет и петте пехотни полка. Командири са на 47% от седемнадесетте артилерийски полка на пехотните дивизии. В кавалерията командват 100% от трите бригади и 45% от единадесетте полка. 

По-различно е положението към началото на бойните действия (1.10.1915 г.) през Първата световна война. От висшето ръководство на армията – командващият Действащата армия генерал Никола Жеков и началникът на щаба на Действащата армия генерал-майор Константин Жостов са завършили военното училище през 1887 г. и само военният министър генерал-лейтенант Калин Найденов е от шестия випуск на военното училище през 1885 г.

В началото на Първата световна война офицерите, произведени в първо офицерско звание в периода от 1879 г. до 1885 г., командват 100% от трите армии, 92% от дванадесетте пехотни дивизии, 65% от тридесет и едната пехотни бригади и само 5% от шестдесет и двата пехотни полка. Командири са на 20% от десетте артилерийски бригади на пехотните дивизии и на 5% от техните двадесет артилерийски полка. В частите на конницата тяхното присъствие е още
по-малко – те не командват нито една от четирите конни бригади и само 9% от единадесетте конни полка. 

Всичко това ясно показва, че непосредствено преди началото на бойните действия в Балканската война офицерите, завършили Софийското военно училище в периода 1879-1885 г., доминират в командването на обединенията, съединенията и частите от Българската армия на стратегическо, оперативно и тактическо ниво. През Първата световна война тези офицери запазват доминацията си в командването на армиите, дивизиите и пехотните бригади. Но в командването на артилерийските и конните бригади, както и на полковете от всички родове оръжия, са заместени от следващото ги поколение офицери, произведени в първо офицерско звание след
1885 г. 

Интересен факт е, че от завършилите до 1885 г. над 100 души в руски военни училища, в началото на Балканската война само един е командир на дивизия и други трима са командири на полкове, а през Първата световна война само двама са командири на дивизии.[42] 

Социално положение и съдебна отговорност.

В социалната стратификация на тогавашното българско общество, офицерите заемали несъмнено една от първенствуващите позиции. Служебното им положение било стабилно и въпреки че били прехвърляни от една войскова част в друга и от един гарнизон в друг, не се допускало безпричинно уволнение. Това определяло и по-добрите им възможности за успешна кариера, от тези на чиновниците в държавната администрация.[43]

Офицерите били осигурени с добра заплата и пенсия – от тях се изисквало само и единствено да се посветят на службата си. Най-добър подход за мотивация се считал офицерът да бъде убеден, че неговото благоденствие и съществуване изключително зависят от благосъстоянието и сигурността на държавата, която той е призван да защитава.[44]

Генерал-майорите вземали по 12 000 лв. годишно. Полковниците по 8 000 лв., подполковниците – по 6 000 лв., поручиците – по 2 520 лв.  Съдържанието на тези заплати най-добре се разбира при едно сравнение. Например редовните професори във Висшето училище (днешния Софийски университет „Климент Охридски“) годишно се разписвали срещу 7 200 лв., извънредните професори – 4 800 лв. Министърът на вътрешните работи е получавал 15 000 лв. годишно, главният секретар на министерството – 6 600 лв., началникът на отделение – 5 160 лв. Управителите на по-големите окръзи взимали 6 000 лв., а на по-малките – 5 160 лв. Околийските началници също били разделени на две групи – тези на по-големите околии получавали 3 360 лв., а на по-малките – 2 760 лв.[45]

Извън службата офицерите били организирани в офицерски събрания. Тази организация, в унисон със същата такава съществуваща в императорската армия[46], била пренесена от руските офицери, служили във войската на Княжеството до 1885 г. Офицерското събрание в съответния гарнизон се управлявало от старейшински съвет, председателстван от най-старшия командир[47]. В събранието влизали задължително всички офицери от гарнизона, като за членството си заплащали неголеми суми. През 1931 г. офицерските събрания били признати за юридически лица. Съществуването им като такива е прекратено през 1948 г., а имуществата им са национализирани и предоставени на Министерството на народната отбрана.[48]

В първите години на Княжество България, офицерските събрания са разполагали с наети помещения, които с времето все по-трудно удовлетворят потребностите на техните членове. След 1889 г., когато офицерските събрания стават официални сдружения в нормативно-правно отношение, се пристъпва към построяване на собствени сгради. Първата е завършена през 1894 г. в Русе. След това е построена сградата в Шумен – през 1903 г. В София строежът започва през 1895 г. и завършва през 1907 г.[49] 

Независимо дали офицерските събрания са ползвали наети или собствени сгради, във всяка задължително са били обособени библиотека, ресторант, танцов салон, хотелска част за новоназначени в гарнизона офицери, както и за преминаващи такива. Библиотеките предлагали художествена и научна литература, както и издания от периодичния печат. Задължително трябвало да разполагат с всички учебници, необходими за подготовка на желаещите да кандидатстват във военните академии[50].      

Източник: https://royalbulgariaincolour.com/%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B2-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0/

Офицерското събрание играело важна роля в ежедневието на офицерите – решавало редица от техните социално-културни потребности и интереси, като осмисляло и свободното им време. То се явявало естественото и удобно място за срещи между офицерските семейства. Отбелязвали се национални, религиозни и войскови празници, устройвали се балове с привличането на полковия духов оркестър, вечеринки, музикални вечери, любителски театрални спектакли. 

По своята същност и положение офицерите се явявали членове на местното „общество“. И те неминуемо били свързани с неговия живот. Въпреки това, само най-избраните граждани се допускали в офицерското събранието и то само поканени като гости. В крайна сметка се оказвало, че по-голямата част от контактите на офицерите извън службата им се осъществявали отново с техните колеги от съответния полк.[51]

Офицерските събрания представлявали „форма на извънказармен живот, създадена на базата на висок жизнен стандарт в изолирана обществена среда“[52] и допринасяли за обособяването на офицерството като характерна обществена група. В никакъв случай те не могат да бъдат определяни като израз на „висша проява на свободомислие и демократичност в младата българска следосвобожденска държава“[53]. По своята същност те са казионни организации, създадени с благословията и под опеката на монарсите от третата българска държава. Основната им цел е задълбочаване на съсловното сплотяване на офицерството.

Разрешение за встъпване в брак се давало на офицерите след навършване на 23 години. Освен това за женитбата им е било необходимо разрешение от по-горните началници, за което офицерите, желаещи да се бракосъчетаят, подавали рапорт по команден ред. В рапорта се посочвало името и фамилията на годеницата и се прилагали документи, удостоверяващи съгласието на нейните родители за женитбата, както и такива, посочващи възрастта на бъдещата булка (не се допускало да е по-млада от 16 години). Началниците, които давали разрешение за женитбата трябвало „особено да следят до колко те (бъдещите съпруги-б.а.) са пристойни и съвместими с офицерската лична и корпоративна чест“.[54]

Според чл. 72 от Търновската конституция, военните лица на действителна служба са подвеждани под отговорност по криминални дела от военни съдилища[55]. Тези съдилища разглеждали и делата по престъпления от общограждански характер и то не само във военно, но и в мирно време. Военното министерство изпълнявало командно-административни функции спрямо военно-съдебната част – тя организационно влизала в неговия състав. Военният министър със свои заповеди назначавал и освобождавал членовете на съдилищата, прокурорите и следователите по частите и гарнизоните, давал указания за тяхната дейност, разяснявал възникнали казуси в съдопроизводството. Съставът на полковите, гарнизонните и постоянните военни съдилища, както и на прокурорите и следователите към тях се попълвал от строеви офицери, без юридическо образование. С такова образование били само софийския военен прокурор, постоянния член на Главния военен съд и главния военен прокурор. В резултат на всичко това, основната характеристика на военно-съдебната система била единството между дисциплинарна и съдебна власт, между предварително следствие и обвинение, което единство позволявало съдът бързо да стига до решение на отделните дела. Тази бързина отговаряла на изискванията на военната дисциплина и спомагала за налагането на принципа на „единоначалието“. Смятало се, че „държавата, която единствена притежава монопола да упражнява принуда, делегира своята наказателна власт на армията като корпорация по отношение на нейните членове“. На практика, военнослужещите и особено офицерите, придобили своеобразен съдебен имунитет – системата им давала възможност да избягват общогражданската съдебна отговорност.[56]

Показателен в това отношение е случаят със смъртта на запасния капитан Христо Златоустов[57] в Бургас. На една вечеринка във военния клуб, между него и поручик Коевски[58] възниква спречкване „по въпроса на една дама в танца“. Златоустов обидил публично поручика и отказал да му се извини или да му даде удовлетворение чрез дуел. Коевски го заплашил, че ще го застреля. По-късно, вероятно в градската градина, го убил. Военният съд първо осъжда Коевски на „една година и няколко месеца затвор“, след това намалява присъдата и в крайна сметка поручикът е оправдан. През годините подобни убийства от офицери на граждани, влезли в конфликт с тях, има и в Кюстендил, Видин, Елена. Военните съдилища оправдават извършителите.

В обществото, по онова време, съществували напълно противоположни мнения по въпроса за военните съдилища и подсъдността на военнослужещите и в частност на офицерите. По-голямата част от офицерите виждали в оправдателната присъда на поручик Коевски разрешение на принципния въпрос как трябва да постъпват, когато са заставени да бранят честта си, а с това и честта на цялото съсловие. Те не приемали мнението, че засегнатите лично или в печата офицери трябва да се отнасят към съда – в Гражданския кодекс не намирали достатъчно ефикасна защита. Освен това смятали, че за офицера честта е нещо, стоящо много по-високо дори от живота му. Веднъж опетнена, според тях, тя не може да бъде възстановена от който и да било съд.

Представители на интелегенцията, близки до социалдемократите, смятали че дейността на военните съдилища, особено при разглеждане на отношенията между военни и граждани, както и на материалните злоупотреби в армията, са предизвикали формирането на схващането, че „за военния няма съд“. И това ясно показвало, че българската военносъдебна организация се нуждае от реформа. Същността ѝ е в промяната на текста от Конституцията, определящ всички углавни дела на военните лица на действителна служба да се гледат от военните съдилища (чл. 72). Тази промяна ще намали до възможния минимум злоупотребата с оръжие от офицерите, както и чувството им за безнаказаност в тези случаи.[58] 

В крайна сметка чл. 72 от Търновската конституция е променен от V-тото Велико Народно събрание[59], а по-късно е приет и нов Закон за устройството на военните съдилища и тяхната подсъдност[60]. Тези промени ограничили юрисдикцията на военните съдилища – военнослужещите, в това число и офицерите, при определени случаи, се съдели от граждански съдилища[61].     

Младежите, приемани във военното училище и впоследствие попълващи състава на офицерския корпус, били от различен социален произход. Но доброто финансово възнаграждение и издигнатия социален статус ги откъсвали от старата социална среда и те заемали място в едно от най-привилегированите съсловия на обществото – на тях се гледало „като на някаква аристокрация и им завиждаха учени и богати[62]“.

Доброто материално положение, съвместно с изолирания им начин на живот (дори свободното си време прекарвали с колегите си и семействата си в клубовете на офицерските събрания) и съществуващата възможност да избягват общогражданската съдебна отговорност, формирало офицерството като съсловие, подчиняващо се на свои, строго определени морални правила и норми. 

Наред с положителното отношение към офицерството и армията като цяло, в обществото имало и критични настроения. От 1900-те години са анализите на български икономисти и финансисти за военните бюджети. В тях ясно се показвали редица несъобразности, разхищения и паразитни явления в начина на изразходване. По същото време офицерството получава критики и от литератори от списанието „Мисъл“ (д-р Кръстю Кръстев и др.). Те смятат, че армията се отклонява от финансов и парламентарен контрол, а висшето офицерство определят като „ново болярско съсловие“. Идеята, че военните трябва да са по-добре поставени от другите чиновници, понеже пазят Отечеството от външен неприятел, контрират с аргумента, че в мирно време другите професии вършат също полезна работа, а по време на война всички излагат еднакво живота си. Силна критика отправяли и социалдемократите (около списание „Ново общество“). Според техните виждания се оформил истински военно-монархически режим, с главна опора на монархизма във военната бюрокрация. Същността на режима се изразявала в грамадния военен бюджет, разрастването на армията, високо платеното офицерство, липсата на контрол от народното представителство и пр. Монархът приобщавал офицерите към себе си чрез високи възнаграждения, дисциплинарния устав и военносъдебните закони. Въпреки всички критики почти никой, дори социалдемократите, не поставял под съмнение преследваните национални цели за обединение на българските земи и нация, а оттам и необходимостта от съществуване на армията, като средство за постигане на това обединение.[63]

Етичен кодекс.

Основата на офицерския етичен кодекс съставлявали верността към княза, клетвата и дисциплината. 

Верността към княза е пряко свързана, както с това, че е върховен представител и глава на държавата, така и с неговото върховно началничество „на всички военни сили в Княжеството, както в мирно, така и във военно време.“ Владетелят полагал клетва при встъпването си на престола, че ще пази Конституцията и законите и че всичките му действия ще имат за цел „само ползата и доброто на Княжеството.“ Така по дефениция верността към княза преминавала във вярност към Отечеството. 

Този „монархически патриотизъм“ се подпечатвал с военната клетва. Юнкерите я полагали във военното училище, при преминаването в специалния клас. Характерен момент от клетвата е поемането на задължението безпрекословно да се изпълняват заповедите на княза и готовността за саможертва, „както в мирно време за запазване на реда и законите в страната, тъй също и във война против враговете на моето отечество.“[64] Следователно, освен задачите за борба с външните врагове, войската изпълнявала и задачи по противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. Несъмнено, при осъществяване на тази ѝ „вътрешна“ функция, освен целесъобразното използване (справяне с безредиците, в които участват и въоръжени групи, в Североизточна България през 1880 г.; унищожаване на разбойничеството в отделни части на страната), войската е употребена и като репресираща сила в интерес на управляващите (при провеждането на някои избори през 1880-те и 1890-те години, наред с изборджийските шайки от привърженици на властта и полицията; при потушаването на селските бунтове през 1900 г.).[65] 

Във времената, когато войната се смятала за легитимно средство за постигане на националните външнополитически цели, офицерите били възпитавани да бъдат убедени в благородството и почтеността на своята мисия и да осъзнават важната си роля в живота на страната. Тяхната задача била да утвърждават мощта на Отечеството, като обучават и възпитават призованите на военна служба младежи и мъже и да ги превръщат във войници. А във време на война – и да ги водят в бой. Офицерите трябвало да помнят, че „… ако по неспособността на офицерското тяло армията се опозори на бойното поле, ще пропадне цялата държава“.[66]

Водещо място в системата от морални принципи заемала офицерската чест. На първо място тя се свързвала с верността към клетвата. Нейни проявления били мъжеството, верността на дадената дума, правдолюбието, безкористието и законността, както в живота на офицерите извън службата, така и в служебните им отношения, включително и по време на война. В дейността си офицерът не трябвало да допуска пристрастие и несправедливост. Спрямо подчинените не бивало да злоупотребява с властта си и да налага извънредно много наказания – препоръчвало се безпристрастно и справедливо отношение. Проявления на несправедливостта се считали злословието, клеветата, посягането на честта на другите, доносничеството, завистта, използването на обидни и груби думи (поругаването). С понятието за честта пряко се свързвала неприкосновеността на личността на офицера. А висша форма на безчестие била проявата на страх и малодушие в боя и бягството от полесражението.[67]    

Несъвместимо с честта било офицерът безразборно да добива необходимите му средства за живот, включително и да взема заеми от долните чинове и подчинените си. Подпоручик Стефан Тошев (випуск 1879 на Софийското военно училище) не бил повишен в звание „поручик“ заедно с випуска си на 30 август 1882 г. именно за такава простъпка. След награждаването му с медал „За заслуга“ за действията му в борбата срещу разбойничеството и положителната атестация от командира на дружината, в която служел, получава званието със закъснение от седем месеца.[68] 

Друг фундаментален принцип бил разграничаването на офицерите от политически действия. Те не можели да участват в никакви партийни събрания, нито да изразяват съчуствие с думи или дела към която и да била партия, независимо дали е на власт или в опозиция. Офицерите били изключени от избирателните списъци. Според тогавашните законодатели, задължението им да бъдат лоялни към държавата при всякакви условия и обстоятелства, отнемало свободата им да гласуват за една или друга политическа партия. И обратното – свободата да гласуват и избират биха могли да бъдат само в ущърб на войсковата дисциплина. В същото време офицерите нямали право и да бъдат избирани за депутати – зависими от правителството в професионално, социално и финансово отношение, смятало се, че те не можели да бъдат напълно самостоятелни при упражняване на правомощията си в Народното събрание.[69]   

Изключително важно за офицерството било войсковото другарство. То се култивирало във военното училище и развивало по-късно в полка. Негова основа били взаимното уважение, съвместното постигане на успехи и понасяне на загуби, съпричастност в „радост и скръб“ в процеса на съвместната служба и живота извън нея. Външна изява другарството получавало в пълната солидарност между офицерите и взаимното подпомагане. Всъщност общуването между офицерите, служещи в един и същи полк всячески поощрявало развитието на офицерската солидарност. Изключително допринасяла за сплотяването им дружбата, породена от неформалната обстановка в офицерските събрания. Абсолютно недопустимо било формираните другарски взаимоотношения в един полк или род оръжие да се противопоставят на тези в останалите. Точно обратното – те трябва да се култивират в рамките на цялата армия, защото всички – независимо от чин и йерархическо положение – „гдето и да са, от който полк или род оръжия и да са, постоянно имат нужда един от друг, за да изпълняват назначението си.“ В крайна сметка скрепеното другарство от мирно време трябвало да подпомогне преодоляването на трудностите, лишенията и опастностите във време на война и бой, чрез взаимопомощ и взаимодействие между всички чинове, части и родове оръжия.[70] 

Военната служба, както в 1880-те години, така и днес, се основава на принципа на единоначалието. Същността на този принцип ще рече, че началниците управляват подчинените си формирования чрез еднолични решения, за които носят и съответната отговорност. Реализирането на тези решения, особено в бойна обстановка, е невъзможно без предварителното култивиране на подчинение и чинопочитание (субординация). От своя страна, подчинението и чинопочитанието, заедно с постоянното изпълнение на служебните задължения и поддържането на войсковия ред, съставляват същността на военната дисциплина. А без военната дисциплина армията е всичко друго, но не и организирана въоръжена сила, способна да изпълнява поставените ѝ задачи. 

Трябва да подчертая, че неформалните отношения между офицерите в офицерските събрания, при никакви обстоятелства не влияели отрицателно върху дисциплината в полка. И то при условие, че по-младшите офицери не угодничели и не сервилничели пред
по-старшите – това било несъвместимо с тяхното лично достойнство.

И така – в армията дисциплината е смятана за особено ценна добродетел. Тя се свързвала с изпълнението на патриотичния воински дълг и била в основата на офицерската етика. Офицерите били възпитавани в абсолютна подчиненост и буквално изпълнение на получената заповед.[71] 

Пример за такова буквално изпълнение на заповед е случаят с капитан Жейно Жейнов и поручик Петър Вощинов по време на Съединението. По искане на окръжния управител на Старозагорски окръг А.Т. Илиев, капитан Жейнов е изпратен с ротата си в гр. Чирпан, „за усмиряване въстаналите против властта граждани“. Към ротата му се присъединява и командата на поручик Вощинов, командирована преди това в града, да охранява реда по време на провеждащия се там панаир. При възстановяването на реда и властта на румелийското правителство в града, капитан Жейнов заповядва да се стреля срещу обявилото Съединението население. Въпреки тези действия двамата офицери продължават службата си и участват в Сръбско-българската война – капитан Жейнов дори е назначен за командир на дружина. Явно във военното министерство се е считало, че при събитията в гр. Чирпан офицерите са изпълнявали дадената им заповед.[72]   

Теоретичните основи на етичния кодекс, изложени по-горе, не трябва да създават идеализирани представи за българските офицери. В това число и за победителите в Сръбско-българската война и първостроители на модерната масова българска армия. Сред офицерството, както и във всяка друга общност, личностите са разнолики, всяка със свои стремления, морални и професионални устои. 

Български офицери грубо погазват принципа за неучастие на армията в политиката – част от тях извършват преврат през 1886 г. и свалят княз Батенберг, друга част – верни на княза – извършват контрапреврат и го връщат на престола. През 1887 г. офицери – емигранти след неуспешния преврат – организират военни бунтове в някои гарнизони.

Както във всяка друга сфера от обществения живот по това време, така и в българската армия, се извършват финансови и материални злоупотреби и присвоявания, а висши офицери са замесени в корупционни афери.

Безпрецедентен е случаят, в който български дипломат (генерал-лейтенант), при започване на Първата световна война през 1914 г., напуска поста си на пълномощен министър, приема поданството на страната, в която е изпратен да защитава българските интереси и постъпва на служба в нейната армия.[73] 

* * * * *       

Формирането на офицерският корпус в българската войска може да се счита за приключило с края на войната срещу Сърбия през 1885 г. Преминали през изпитанията на реалните бойни действия българските офицери вече не са онези неопитни командири на роти, на които се стоварило командването на полковете, нито капитаните, притежаващи някаква теоретична подготовка от военните академии и поели управлението на военното министерство и щаба на армията. 

Натрупали опит и самочувствие от победата във войната, те придобили висок авторитет сред подчинените си и в обществото. Обявени били за герои и въплъщение на воинските
добродетели – вярност на клетвата, смелост, мъжество и безкористност.

Казано в едно изречение – след победата в Сръбско-българската война офицерите са максимално консолидирани, със заслужено самочувствие и издигнати на най-висок пиедестал в обществото.

За съжаление това ще продължи твърде кратко. Няколко месеца след демобилизацията[74] офицерите активно ще се включат в политическите борби, като всеки от тях, според своите убеждения и пристрастия, ще застане на страната на някоя от противоборстващите страни. Това ще има пагубни последствия за единството на офицерския корпус и в крайна сметка ще доведе до неговото разединение, а от там и до понижаване боеспособността на българската войска.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА И БЕЛЕЖКИ:

1. Списък на командата волноопределяющи се към Българска Земска войска. 13 ноем. 1878 г. ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 1, л. 39 – л. 41 гр.
2. В конкретния случай става дума за прапорщик Никола Бонев – българин на служба в руската армия. През август 1886г. е командир на 6-ти пехотен Търновски полк.
3. Тази организация на ротата във военните училища е запазена до ден днешен.
4. Разписание на изпитите на Първи випуск, Старши клас на Софийското военно училище. София, 1879 г. ДВИА, ф. 42л, оп. 1, а.е. 2, л. 72.
5. Заповед на императорския комисар генерал-адютант княз Дондуков-Корсаков № 40 от 10 май 1879 г. – ДВИА, ф. 42л, оп. 1, а.е. 2, л. 63-65.
6. Изучаваното във военното училище чертане е насочено към подготовка на бъдещите офицери да умеят да картографират местността, а не с това, което днес разбираме под изучаване на техническо чертане.
7. Хипология – наука за конете.
8. Създаването на военното училище, приемането и производството на първия випуск юнкери, както и осигуряването на офицери за милицията в Източна Румелия е обобщено по: Стателова Е., Източна Румелия (1879/1885) – икономика, култура, политика, С., 1983, стр. 103-104; Никифоров Н., Иванов Н., Кутинчев В. и др. Първи випускъ на Софийското военно училище. По случай 50-годишнината отъ производството му (1879 – 1929), С., 1929, стр. 12-23, 27-31, 35-39, 59-60; Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 3: Борьба России и болгарского народа за создание Болгарского государства 1878 – 1879, бележки към документ № 209, стр. 333-334; ДВ, бр. 82/1.11.1880 г.; ДВ, бр. 87/26.11.1880 г.; Дончев А., Командният състав на Източнорумелийската милиция, В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие, ВТУ, 2013, т. 6, бр. 1, стр. 169; ДВ бр. 70/10.09.1880г.; ДВ бр. 89/28.11.1881 г.; ДВ бр. 10/02.02.1884 г.; ДВ бр. 41/27.04.1885 г.
9. Ангелова Р., Български възпитаници на Одеското пехотно юнкерско училище (1865-1918) – професионална реализация и политическа съдба, В: Историки, т. 5, В. Т-во, 2012, стр. 135-162; Георгиев Др., Български офицери завършили Одеското пехотно юнкерско училище в периода 1879 – 1885 г., В: Мартенски студентски четения, В.Т-во, ВТУ, 2017, стр. 229.
10. Информацията за випуските на военното училище, включително и тяхната численост е обобщена по: Приказ № 40 по Военното управление на България за производство в първи офицерски чин на завършилите Първи випуск на Софийското военно училище и разпределението им по частите на армията. София, 10 май 1879 г. ДВИА, ф. 42л, оп. 1, а.е. 2, л. 63 – л.65 гр.; Общ изпитен списък на юнкерите от Първи випуск на Старшия клас на Софийското военно училище, София, 7 май 1879 г. ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 3, л. 116 гр. – л. 119; Никифоров Н., Иванов Н., Кутинчев В. Пос. съч., стр. 69; ДВ, бр. 69/6.09.1880 г.; ДВ, бр. 98/1.09.1882 г.; ДВ, бр. 107/18.09.1882 г.; ДВ, бр. 93/1.09.1883 г.; ДВ, бр. 78/1.09.1884 г.; ДВ, бр. 90/3.09.1885 г.; ДВ, бр. 94/12.09.1885 г.; ДВ, бр. 95/19.09.1885 г.; История на Сръбско-българската война 1885 г., издание на Щаба на армията – Военно-историческа комисия, С., 1925, стр. 92-93.
11. Авторите посочват различни цифри за числеността на тази група – 84 човека според Никифоров Н., Иванов Н., Кутинчев В., Пос. съч., стр. 39; 101човека според Георгиев Др., Българи, учили в Елисаветтрадското юнкерско кавалерийско училище в периода 1879 – 1881 г. В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие, ВТУ, 2017, т. 10, бр. 1, стр. 153 и 99 човека според Mишев Р., Обучение на българи в руските военни учебни заведения от Освобождението до края на XIX век, В:ВИС, бр. 6, 1983, стр. 50 (цитираната цифра и източник са по бележка №3 на посоченото съчинение на Др. Георгиев – стр. 156).
12. Въпросът за випуските от руските военни училища 1880-1885 г. е обобщен по: ДВ, бр. 76/1.10.1880 г.; Ангелова Р., Пос. съч., стр. 135-162; ДВ, бр. 81/25.10.1880 г.; Георгиев Др., Български офицери завършили Одеското пехотно ……., стр. 229-230; ДВ бр. 69/23.09.1881 г.; Танчев Ив., Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912), В: Македонски преглед XXIV (3), 2001, стр. 53; ДВ бр. 82/13.09.1884 г.; Георгиев Др., Българи, учили в Елисаветтрадското юнкерско кавалерийско …….., стр. 154-155; ДВ бр. 75/14.10.1881 г.; ДВ бр. 73/7.10.1881 г.; ДВ бр. 106/04.10.1883 г.; ДВ, бр. 114/05.10.1882 г.; ДВ бр. 102/24.09.1883г.; ДВ бр. 99/17.09.1883 г.; ДВ бр. 104/29.09.1883 г.
13. ДВ бр. 14/24.11.1879 г.; ДВ бр. 22/19.01.1880 г.
14. История на Сръбско-българската война 1885 г………стр. 92.
15. Пак там, стр. 92-93; Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 651.
16. ДВ, бр. 95/16.10.1884 г., стр. 3-11; ДВ бр. 16/16.01.1885 г.; ДВ бр. 81/25.10.1880 г.; ДВ бр. 24/09.03.1885 г.; ДВ бр. 24/03.03.1883 г.; ДВ бр. 72/16.07.1885 г.
17. ДВ бр. 18/22.12.1879 г.
18. Информацията за обучението във военни академии е обобщена по: Волков С. В., Русский офицерский корпус, М., Воениздат, 1993, http://militera.lib.ru/h/volkov_sv1/03.html, Глиноецкий Н.П., Исторический очерк Николаевской академии генерального штаба, СПб., 1882, стр. 379-385;  Георгиев Др., Българи, учили в Николаевската академия на ГЩ в периода 1879-1885 г., В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие, В. Търново, ВТУ, 2018, т. 12, бр. 1, стр. 135; Лазарова, В., Генерал-лейтенант Никола Рясков (1856-1917 г.). Видният деец със заслуги за развитие на тежката артилерия, В: Известия на Регионалния исторически музей – Габрово, т. IV, 2016, стр. 152-159; Йотов П., Добрев А., Миленов Бл., Руменин Р., Недев Св., Илиев Ил., Българската армия в Първата балканска война 1912–1913. Енциклопедичен справочник, С., 1997; https://electronic-library.org/books/Book_0074.html; ДВ, бр. 98/01.09.1882 г.; Георгиев Др., Български офицери, учили в Михайловската артилерийска академия в периода 1879–1885 г., В: Мартенски студентски четения, В.Т-во, ВТУ, т. 4, 2018, стр. 268-269; ДВ бр. 98/23.12.1881 г.; ДВ бр. 63/16.06.1883 г.; Ангелова Р., Пос. съч., стр. 135-162; ДВ бр. 63/16.06.1883 г.; ДВ бр. 2/05.01.1885 г.; ДВ бр. 2/05.01.1885 г.; ДВ бр. 90/19.08.1882 г.; ДВ бр. 29/28.03.1885 г.; ДВ бр. 50/14.05.1883 г.; ДВ бр. 88/27.09.1884 г.
19. Софийското военно училище, през разглеждания период, е пехотно – едно за всички родове оръжия. Артилерийските, конните и инженерните офицери са се обучавали по специалността си в частите, най-вече в процеса на практическо изпълнение на своите задължения, т.е. ще бъде пресилено твърдението, че тяхната подготовка е била на необходимото ниво – История на Сръбско-българската война 1885 г…………, стр. 107.
20. ДВ бр. 143/16.12.1882 г.;  ДВ бр. 32/04.04.1885 г. 
21. ДВ бр. 131/03.12.1883 г.
22. Волков С. В. Пос. съч. 
23. ДВ бр. 24/03.03.1883 г.; ДВ бр. 131/03.12.1883 г.
24. ДВ бр. 90/19.08.1882 г.; ДВ бр. 123/15.11.1883 г.
25. Такъв разчет представя подполковник Котелников, военен министър по това време, пред Народното събрание през декември 1883 г. – Янчев В. К., Българската армия в политиката на Руската империя 1878 – 1886 г., В: Империи, граници, политики (ХIХ – началото на ХХ век), С., Университетско изд., 2016, стр.259.

Аритметиката е изключително проста – към края на 1883 г. пехотата на войската в Княжеството се състои от 24 дружини, които включват в състава си 96 роти. През Стрелковата школа могат да преминават по 4 офицери на година. Командири за 88 роти (изключваме обучените през 1883 г. и зачислените в школата за 1884 г.) ще бъдат подготвени след около 20 години.

26. ДВ бр.81/28.08.1886 г.; ДВ бр. 101/21.10.1886 г.; ДВ бр.12/31.01.1887 г.
27. Плеве П., Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 123. 
28. Пак там. 
29. Паприков Ст., Пос. съч., стр. 63.
30. Янчев В. К., Пос. съч., стр.240-241; ДВ, бр. 126/22.11.1883 г.,; ДВ, бр. 136/17.12.1883 г.; Приказ по военному ведомству от 23 Ноября 1883 г. за № 293 – http://adjudant.ru/bulg/14.htm.
31. Това са завършилите академията през 1883 г. поручици Анастас Бендерев, Върбан Винаров, Георги Дерманчев, Илия Димитриев, Никола Антикаров, Рачо Петров, Стефан Паприков, Христо Хесапчиев и завършилият през 1884 г. поручик Андрей Блъсков – ДВ бр. 50/14.05.1883 г.; Георгиев Др., Българи, учили в Николаевската академия на ГЩ в периода ……., стр. 135;  Глиноецкий Н.П., Пос. съч., стр. 379-385.
32. Генералният щаб през разглеждания период не е познатата ни до 2009 г. институция, отговорна за стратегическото ръководство на армията в мирно време и привеждането на въоръжените сили от мирно на военно положение, създаването на отбранителните групировки, подготовката и воденето на операциите и териториалната отбрана във военно време. Подобни задачи тогава е изпълнявало строевото отделение във Военното министерство. А офицери от Генералния щаб са считани завършилите курса на обучение в Николаевската академия на Генералния щаб и които чрез службата си в строя са придобили нужната практическа подготовка. Те са прикомандировани към бригадните управления със задачата да завеждат работата по строевата част, както и да разпространяват във войските постиженията на военната наука.  
33. ДВ бр.104/29.09.1883 г.; ДВ бр.19/25.02.1884 г.; ДВ бр. 29/28.03.1885 г.
34. Това са завършилите през 1883 г. капитани Симеон Ванков, Константин Никифоров, Петър Груев и завършилият през 1884 г. поручик Стефан Златарски – ДВ бр. 111/15.10.1883 г.; Георгиев Др.; Български офицери, учили в Михайловската артилерийска академия ……….., стр. 268-269.
35. Това са завършилият през 1883 г. поручик Жеко Велчев (випуск 1879 г. на Софийското военно училище) и завършилите през 1884 г. капитан Георги Тодоров Иванов (випуск 1877 г. от Одеското пехотно юнкерско училище) и поручик Марко Лалчев (випуск 1879 г. на Софийското военно училище) – ДВ бр. 63/16.06.1883 г.; ДВ бр. 2/05.01.1885 г.; ДВ бр. 2/05.01.1885 г.
36. Поручик Георги Агура – завършил през 1883 г. и поручик Коста Паница – завършил през 1884 г. – ДВ бр. 63/16.06.1883 г.; ДВ бр. 16/16.01.1885 г.; ДВ бр. 76/25.08.1884 г.; Ангелова Р., Пос. съч., стр. 135-162.
37. ДВ бр. 29/28.03.1885 г.
38. Именно по тази причина в тези разчети не включвам завършилите военни академии през 1885 г. – службата им не преминава по описания по-горе ред за „академиците“ – Съединението и Сръбско-българската война коренно променят ситуацията.
39. Паприков Ст., Пос. съч., стр. 91.
40. История на Сръбско-българската война 1885 г. ……….., стр. 137.
41. Паприков Ст., Пос. съч., стр. 91.
42. Въпросът за офицерите от випуските до 1885 г. през Балканската и Първата световна война е обобщен по: Йотов П., Добрев А., Миленов Бл., Руменин Р., Недев Св., Илиев Ил., Пос. съч.; Йотов П., Добрев А., Миленов Бл., Руменин Р., Недев С., Добринов Д., Българската армия в Първата световна война (1915–1918). Кратък енциклопедичен справочник. София, 1995; https://electronic-library.org/books/Book_0053.html; Крапчански В. Н., Христов Г. Р., Възелов Д. Д., Скачоков И. К., Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г., С., ДВИ, 1961, стр. 176-191 и стр. 201; Ганчев А., Войните през третото българско царство, С., второ издание, изд. „Родна мисъл“, стр. 76 и 375.
43. Даскалов Р., Българското общество 1878-1939, т. 1 Държава. Икономика. Политика, ИК „Гутенберг“, С, 2005, стр. 130-131.
44. История на Сръбско-българската война 1885 г. ………., стр. 108.
45. Посочените заплати са към 1900 г. По-подробно за заплатите и цените в България виж Илчев Иван, Междено време, ИК „Колибри“, С, 2005, стр. 174-191.
46. Волков С. В., Пос. съч., http://militera.lib.ru/h/volkov_sv1/05.html.  
47. Заповед по русенския гарнизон № 64/2.11.1894 г. – ДВИА, ф. 1633, оп. 1, а.е. 19 – източник: https://polk.dartek.bg/index.php/voenna-istoriya-na-ruse/istoriya-na-voenniya-klub.
48. Закон за офицерските събрания, обнародван в ДВ бр. 64/19.03.1948 г. – https://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2135649625
49. Официален сайт на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ към министъра на отбраната – http://militaryclubs.bg/node/69; http://militaryclubs.bg/node/70, официален сайт на район „Средец“ от Столична община – http://sredec-sofia.org/bg/post/230/tsentralniyat-voenen-klub
50. ДВ бр. 88/27.09.1884 г.
51. Волков С., В. Пос. съч.; История на Сръбско-българската война 1885 г. ……….., стр. 108

52.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%BD_%D0%BA%D0%BB%D1%83%D0%B1_%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B5

53. Като такава проява офицерските събрания са характеризирани от Ненков Н., 125 години Шуменски военен клуб, В: Артилерийски преглед, издание на факултет „Артилерия, ПВО и КИС“ при НВУ „Васил Левски“, бр. 2, 2008, стр. 106.
54. Българската армия при възшествието на Негово Царско Височество Княза на българския престол и днес, двадесетгодишнината от царуването му. С., Издание на Щаба на армията, 1907, стр. 55. 

Впрочем до промените през 1989 г. офицерите също искаха разрешение за сключване на брак по команден ред. Разбира се тогава структурите на военното контраразузнаване (ВКР) проучваха бъдещите съпруги и техните близки роднини в друга посока – партийно-политическа. Въпреки това през 1970-те и 1980-те години забраните за сключване на брак, наложени на офицери, са били по-скоро изключение, отколкото правило.

55. Конституция на Българското Княжество от 16.04.1879 г., чл. 72 – https://www.parliament.bg/bg/17
56. ДВ бр. 2/4.08.1879 г.; Българската армия при възшествието на Негово Царско Височество ……, стр. 33, 48-49; Даскалов Румен, Пос. съч., стр. 132-133;  Закон за устройството на въоръжените сили на Българското Царство, утвърден с указ №93/31.12.1903 год. и обнародван в „Държавен вестник“, брой 18/24.01.1904 год. – източник: https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD_%D0%B7%D0%B0_%D1%83%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BD%D0%B0_%D0%B2%D1%8A%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%A6%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_(1904)
57. Христо Златоустов завършва военното училище с първия випуск. Участва в Сръбско-българската война. Уволнен от армията след преврата от 1886 г. Емигрант в Русия. След решаването на военно-емигрантският въпрос се завръща в България, но не продължава службата си в армията – Назърска Ж., Интелектуалка от “подранило поколение” – Екатерина Златоустова (1881-1952) – източник: https://bauw-bg.com/?page_id=30
58. Стефан Николов Коевски като капитан е командир на рота в 36-и пехотен Козлодуйски полк. През Първата световна война е командир на 45-и пехотен полк – източници: Йотов П., Добрев А., Миленов Бл., Руменин Р., Недев С., Добринов Д., Българската армия в Първата световна война …….. и сайт „Бойни знамена“ – http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=221
59. Азманов, Д., „Моята епоха: 1878 – 1919.“, София, 1995, Издателство „Св. Георги Победоносец“ – извадки от книгата в https://edinzavet.wordpress.com/2009/02/22/officercorpus/; Стенографски дневник на V-то Велико Народно събрание, стр. 649-650 – https://parliament.bg/pub/StenD/20191211034625XIX_04-07-1911_compressed.pdf.   
60. Търновска конституция, приета на 16.04.1879 г. и изменена на 15.05.1893 г. и 11.07.1911 г. – http://212.122.187.196:84/Gallery.aspx?Gid=494963
61. Виж повече в Петрова П., Исторически предпоставки за стабилизиране на военно- съдебната част до Балканските войни (1912–1913 г.) В: Епохи, университетско изд. ВТУ, 2011, т. 19, бр. 1, стр. 133-154 –  http://journals.uni-vt.bg/epohi/bul/vol19/iss1/7
62. Даскалов Р., Пос. съч., стр. 133.
63. История на Сръбско-българската война 1885 г. ………, стр. 108.
64. Даскалов Р., Пос. съч., стр. 128, 136-137
65. ДВ бр. 89/06.12.1880 г.
66. Търновска конституция, приета на 16.04.1879 г. …………; ДВ бр. 37/02.04.1880 г.; Даскалов Р., Пос. съч., стр. 138-139.
67. Кирков К., Военна педагогика, С., ВИ, 1986 г., стр. 301. 
68. Пак там, стр. 192-194, 282, 297-299.
69. ДВ бр. 32/24.03.1883 г.
70. Даскалов Румен, Пос. съч., стр. 139; ДВ бр. 80/31.10.1881 г.; ДВ бр. 95/23.12.1880 г.; ДВ бр. 103/08.09.1882.
71. Кирков К., Пос. съч., стр. 62, 195-196 и 299-300.
72. Пак там, стр. 185; История на Сръбско-българската война 1885 г. ………, стр. 108-109; Устав за войсковата служба на Въоръжените сили на Република България, утвърден със заповед на министъра на отбраната №ОХ-503/04.08.2008 г., стр. 6; Даскалов Р., Пос. съч., стр. 134.
73. Поручик Петър Вощинов по-късно полудява и умира – по всяка вероятност вследствие на случилото се в гр. Чирпан. Капитан Жейно Жейнов, към 1904 г. е в запаса, със звание „подполковник“ – цялата история е разказана от генерал-лейтенант Георги Абаджиев в Дневник на румелийски офицер – http://saedinenieto.bg/dnevnik-na-rumeliyski-ofetser/; за Жейнов към 1904 г. – виж Именен списък на офицерите от първия випуск на Софийското военно училище, съставен по случай 25-годишнината от завършването им, с информация за съдбата на офицерите към 1904 г. ДВИА, инв. № 2088, сп. „Военни известия”, бр. 45 от 8 май 1904 г., с. 3.
74. За повече подробности виж: за преврата, контрапреврата и военните бунтове – Попов Р., България на кръстопът. Регенството 1886-1887, Унив. изд., С., 1991; за материалните и финансовите злоупотреби и аферите: Аврамов Р., Пос. съч., стр. 207-217, 235, 245-247; Даскалов Р., Пос. съч., стр. 127-130; Тачев Ст., Аферата „Шарл-Жан“ – двама български генерали във вихъра на корупцията, В:Българска история – https://bulgarianhistory.org/sharl-zhan/; за случаят с пълномощния министър – Бутаков Ярослав, Как болгарский посол стал русским генералом. О судьбе генерала от инфантерии Радко Дмитриева, В: интернет-газета Столетие. Информационно-аналитическое издание фонда исторической перспективы, 2010, http://www.stoletie.ru/territoriya_istorii/kak_bolgarskij_posol_stal_russkim_generalom_2010-10-13.htm; Дренски Ив., Генерал Радко Димитриев – биографичен очерк, С., ДВИ, 1962, стр. 156-157.
75. Обявена с Указ №28/21.02.1886 г. – ДВ, бр. 17/25.02.1886 г.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!