Образованието на ромеите (VIII – XV в.). Първа част

Автор: Христо Христозов

 

  1. Структура на образованието, изучавани дисциплини, методи на преподаване

 

Въпреки твърдението на Никита Хониат, че западните кръстоносци се подигравали на ромеите заради навика им да носят със себе си тръстикови пера (калам, калем), мастилници и книги[i], изглежда ромейската образованост не е така повсеместна, както излиза от думите на автора, а по-скоро е близка до типичната за средновековието[ii]. И ако в 43-тата си новела Лъв VI постановява в градовете да не се привличат за свидетели неграмотни лица, то тя си остава едно добро пожелание видно от множество актове подписвани с кръст, и дори векове по-късно Теодор Валсамон се жалва, че извън столицата има малко грамотни хора[iii]. Никифор Григора в писмо до севаст Калоид пък твърди, че времето бързо отнася хората способни да преподават такава важна част от философията като квадривиума. Георги Куртесис, бъдещият Генадий Схоларий, се изказва крайно критично за съвременната му наука, като думите му намират потвърждение и у Франческо Филелфо, който твърди, че в Константинопол няма човек, разбиращ езика на Омир и Калимах, а Йосиф Вриений  съжалява, че не е учил в Италия, Франция или Англия[iv]. Към общия хор можем да присъединим и гласа на Ана Комнина, която пише, че от Василий II до Константин Мономах образованието e пренебрегвано, а и баща й не го заварил в по-добро състояние[v].

 


РЕКЛАМА:

***

Във Византия образованието често се разглежда като възможност за кариерен ръст или достигане на по-висок социален статус. То е съществен фактор, обуславящ социалната мобилност. Михаил Псел например морализаторства, порицавайки тези, които веднъж достигнали набелязаната цел изоставят науката[vi]. Разбира се, срещат се и мнения, че образованието и науките са ненужни за хората на физическия труд, като селяни и занаятчии. Такова мнение изказва през XIV в. Йосиф Ракендит, макар и сам да произхожда от бедно семейство от Итака, а Михаил Аплухир твърди, че няма полза от науките, защото учените живеят в нищета, докато занаятчии и търговци не знаят какво е нужда, макар това да е по-скоро едно от характерните за средновековните интелектуалци оплаквания, подобни мнения, особено що се отнася до “елинската мъдрост”, не са рядкост, както ще видим по-нататък. Никифор Григора осмива пък онези, които са готови да “изхвърлят през вратата” великия Омир[vii]. И в същото време не липсват неграмотни хора на високи постове, включително и императори, служещи за негативен пример – за Михаил II казват, че друг ще успее да прочете цяла книга преди той да разбере буквите от името си, неграмотен е и Роман Лакапин; логотет Йоан назначен на мястото на Константин Лихуд е необразован човек; такъв е и Подарон – един от флотските командири при Лъв VI[viii]. Макар, Михаил Псел и Христофор Митилински да осмиват неграмотните монаси, в повечето случаи агиографите разказват, че героите им се учат с лекота, но в отделни произведения това не им се отдава, докато не получат просветление, което им открива цялата божия премъдрост. Изглежда, че това е най-образованата прослойка в ромейското общество. Анализ на актове на манастира Ивирон от ср. на X до XII в. според Самодурова показва, че от 205 монаси само 8 не са можели да напишат името си и са поставили кръстове, а сред останалите има двама лекари, вероятно един юрист и 13 висококвалифицирани кописти, т. е. поне 16 души са с образование, което не е ограничено само до „свещената грамота“(7,8% при наполовина по-малко неграмотни; от Джовани Вилани знаем, че във Флоренция от 1336-1338 г. средно шест от всеки сто души със започнато начално образование стигат до най-високата образователна степен)[ix], а това вече ни отпраща към структурата на ромейското образование.

 

Основа на византийското образование е така наречената “йера грамота” – „свещена грамота“, т. е. начални умения за четене, писане, смятане и църковно пеене. Тази степен на начална образованост се нарича „пропедия“ – „предвъзпитание, предобразование“ и продължава 2-3 години, започвайки от 5-6-годишна възраст, но понякога и по-късно (Антоний Кавлей – на 5; Михаил Псел – на 5; Стефан Нови – на 6; Теодор Студит, Атанасия Егинска и дъщерята на Михаил Псел Стилиана – на 7; Андрей Критски и Григорий Декаполит – на 8; Давид Митилински – на 9[x]). Обучението по четене започва с изучаване на буквите, отделни срички и думи, за да се стигне до четене на Псалтира предимно,  жития на светци или подбрани откъси от произведенията на църковните отци, и всичко това се върши хорово. За обучението по писане се използват материали за многократна употреба – например стило и навосъчени таблички или пясък, върху който се пише директно с пръст. Смятането се изучава по пръстите, с камъчета, или посредством абак – дъска с отвори, над всеки от които стои изписана цифра, означена чрез буква от азбуката, сметките се извършват като се пъхат пръсти в съответни отвори. Ромеите не познават позиционната система, макар в схоли към Евклид в ръкопис от XII в. да има пример за използването й, явно не е намерила широко приложение[xi], но пък даже и в Западна Европа широкото й използване започва три века след Фибоначи. Обучението се води от граматисти, т. е. хора овладели „свещената грамота“. Каждан в „Книга и писатель в Византии“ твърди, че Църквата преподава „свещена грамота“ само за собствени нужди като привежда за примери: устава на Бачковския манастир от 1083 г. според който за сметка на манастира се обучават шест деца (в манастирските школи изглежда бройката е норма – в Ивирската обител един „старец“ обучава 6-10 деца)[xii] срещу условието да станат свещеници; устав на кипърски манастир от 1210 г., който забранява да се преподава на млади миряни „свещена грамота“, като потвърждение на това съждение можем да изведем още два примера: знаменитият монах Йоаникий Велики се ограмотил чак на 47-годишна възраст, постъпвайки в манастир след 24 години военна служба, съвременникът му Евтимий Нови, наследствен стратиот, също се ограмотил след подстригването си за монах. Аналогичен възглед споделят Н. Дж. Уилсън, З. Г. Самодурова и Дж. Бъклър. Според последната в ромейските манастири продължава да се спазва постановление на Халкидонския събор, забраняващо в манастирските школи да се обучават деца, които не желаят да свържат бъдещето си с Църквата и чак Максим Плануд е първият монах, който го пренебрегнал[xiii]. Има обаче и изключения от правилото, които показват, че начално образование в манастирските школи са можели да получат и светски лица, такива са Михаил Псел, който преминал началния курс на обучение в школата при Нарсийския манастир, и Исак и Йоан Комнини при Студийската обител. Вероятно в случаите на Псел и братята Комнини става въпрос по-скоро за частни или обществени школи при манастирите, както школите на Никифор Григора при манастира Хора и на Максим Плануд при Акаталипта, знаем и, че Йоан Цец преподавал в манастира Пантократор срещу храна и подслон[xiv]. За миряните пътят към „свещената грамота“ минава през частен учител, или в нередки случаи са обучавани от родителите си или близки роднини. Така например патриарх Антоний Кавлей, чийто баща бил военен (неясно е с какъв чин, но вероятно офицерски), усвоил Псалтира под бащиното си ръководство, а в манастира, където бил изпратен на 12-годишна възраст, преминал общообразователния курс („енкиклион педия“) под наставничеството на игумена; Йоан Исихаит също е ограмотен от баща си, който бил свещеник; Мария Нова и Йоан Ксифилин учили под майчиното си ръководство; Михаил Синкел, Виталий Сицилийски и Доротей Нови са обучавани от частни учители в домовете си; Йоан Мавропод започва своето образование под наставничеството на чичо си епископ на Клавдиопол, Никифор Григора също започва учението си при близък роднина – вуйчо си, епископа на Хераклеа Понтийска; Теодора Солунска е ограмотена от близка родственица; Николай Студит и Йосиф Песнописец са ограмотени от родителите си; Никита-Давид Пафлагонийски получава начално образование у дома си; представителите на по-бедните слоеве от населението се учат при местния свещеник или в селската школа, като едновременно с това трябва да помагат в домакинството – Давид, Симеон и Георги Митилински, Евстратий Авгарски, Лука Еладски, Григорий Акритски, Полихроний и Теосвий пасли добитък и учели, но както видяхме други въобще не се интересували от учение и изучили „свещената грамота“ на значителна възраст, след подстригването им за монаси. На този фон Катакалон Кекавмен изглежда като едно изключение, самоук, който по собствените му думи не е учил „елинската мъдрост“ („енкиклион педия“), но от това което е написал виждаме, че е бил любознателен и доволно начетен човек[xv].

 

Следващото образователно ниво е „енкиклион педия“ (всеобщо възпитание/образование), наричано и „външна мъдрост“ (за разлика от „божията мъдрост“ – богословието) или още „елинска мъдрост“, т. е. то е светско и е запазило много от античното наследство, разбира се, осмислено през християнската призма. Така например патриарх Фотий и Лъв Хиросфакт основават богословските си съждения съответно на Аристотел и Платон; Михаил Псел продължава да признава богословието за най-висша наука, а разсъжденията си основава на Платон и неоплатониците; Евстратий Никейски в тълкуването на Христовите думи се основава на аристотеловите силогизми[xvi]; биографът на патриарсите Тарасий и Никифор дякон Игнатий се опитва да ни убеди, че изучаване на светските науки помага за по-доброто разбиране на богословието, като веднага прави уговорката, че те се отнасят към него така както слугиня към господарка; в житието на Теодор Студит необходимостта от светско образование е обоснована с това, че то запознава християните с доводите на противниците им и им дава оръжие срещу тях; Ана Комнина пък утвърждава, че липсата на елинско възпитание е причината еретика Нил да изврати смисъла на Светото писание[xvii].

Това образователно ниво включва познатите и на Запад „седем свободни изкуства“ обединени в две степени – тривиум и квадривиум. Аналогично на западното образование Псел приравнява първата степен към изкуствата (техне), а втората към знанието (епистеме). Характерното при него е, че настоява за хармоничното им съчетаване, а не всяка степен да е самодостатъчна сама по себе си[xviii]. Първата степен е задължителна за всички, които искат да минат за образовани и включва следните дисциплини – граматика, риторика и философия. Обучението по граматика задълбочава познанията добити в предходното образователно ниво, изучава се правопис (т. е. граматика според съвременното ни разбиране), бързопис и краснопис. От античните автори – Омир (неслучайно на първо място, Михаил Псел например разказва, че за една година под ръководството на граматик наизустил цялата „Илиада“ и освен това можел да я тълкува), Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, откъси от Хезиод, Пиндар, Теокрит, наред с античната митология, без която те не биха могли да бъдат разбрани, но също така и библейски текстове, и различни християнски поети и мислители.

Редица агиографски паметници дават основания да смятаме, че обучението по граматика е сравнително широко разпространено с множество провинциални школи, където преподават граматици – например бъдещият патриарх Методий учи правопис и бързопис в Сиракуза, Йоан Ксифилин учи граматика в Трапезунд, а игумен Николай – на Родос, но за продължаване на обучението трябва да се отиде в Константинопол (през късния период в резултат на ред причини – основно центробежните процеси, четвъртия кръстоносен поход, османското нашествие, а според Медведев, исихастката реакция[xix], и ред други проблеми раздиращи късновизантийското общество, положението е по-различно и пълният курс „енкиклион педия“ може да бъде завършен и в някои от провинциалните образователни центрове – Солун, Одрин, Мистра, макар западните хуманисти, като Енеа Силвио Пиколомини – бъдещият папа Пий II, да смятат, че никой не може да се има за образован, ако не е учил в Константинопол)[xx]. Основни пособия в преподаването на граматиката са книга на Дионисий Тракиец от II в., към която с времето са добавени различни тълкувания и схоли, каноните на Теодосий Александрийски от V в., „Епимерисми“ на Георги Хировоск от VI в. (според Сирил Манго е живял не по-рано от втората пол. на IX в.[xxi]), който излага граматичните норми по примери от Псалтира, и труд по граматика на Теогност от IX в.; в славянски превод се е запазил труд по граматика с много сбито и сухо изложение, който се приписва на Йоан Дамаскин от VIII в. През Палеологовия период, за по-лесно усвояване, материалът се излага под формата на въпроси и отговори. На този принцип са писани „Диалог за граматиката“ на Максим Плануд и „Граматически въпросник“ на Мануил Мосхопул[xxii]. Методът на обучение се състои в четене и тълкуване на текста и задаване на въпроси от учителя. Морализацията по повод на прочетеното, основно в светлината на християнските ценности, е важно условие за преподаването, и тъй като прекият текст невинаги дава материал за съответстващите морални заключения, се прибягва до алегорично тълкуване и откриване на „вътрешния смисъл“[xxiii].

Следващата дисциплина от тривиума е риториката, както тогава наричат изкуството да се говори и пише красиво. Основен пример за красноречие е Демостен, а в качеството на учебни пособия ползват трудове на Хермоген от Тарс (II-III в.) и Афтоний (IV в.). Граматиката и риториката са непосредствено свързани и нерядко се преподават съвместно от едно и също лице[xxiv]. Често за сметка на риторическото изящество е жертвана яснотата на изказа. В процеса на обучение използват схеди – произволни импровизации на стоящи далеч от реалността теми. От такива импровизации не се отказват и опитни литератори като Михаил Псел и Теодор Продром[xxv]. Популярен труд по схедография оставя Мануил Мосхопул[xxvi].

Във Византия последната дисциплина на тривиума е философията, макар да не е много ясен смисълът, който ромеите влагат в този термин. Така например Йоан Дамаскин разбира философията в доста широк смисъл и я разделя на две части – теоретическа, обхващаща богословието (понякога под философия се разбира именно то), математическата четворка (познатия на Запад квадривиум), и физиология (под която се разбира науката за окръжаващия ни свят – животни, растения, минерали); и  практическа, включваща: етика, политика и икономика. В друг случай философията, вероятно в смисъла на богословие, е противопоставена на математическата четворка – дякон Игнатий в житието на патриарх Никифор разказва, че героят му изучил първо четирите математически дисциплини: астрономията, която разглежда движещите се тела; геометрията – неподвижните тела; музиката – отношението между числата; аритметиката – числата вън от отношенията, т. е. тайнствения мистичен платоновско-питагорейски смисъл, и едва тогава преминал към тяхната господарка – философията.

Неизвестен автор от 1008 г. под философия разбира диалектика (логиката според съвременното ни схващане), която е завършващата тривиума дисциплина, подготвяща за следващата образователна степен – квадривиума[xxvii]. Михаил Псел в енкомия за учителя си Йоан Мавропод представя неговото разбиране за третата част на тривиума, наречена философия. Мавропод разглеждал четирите дяла на философията – силогистика, диалектика, аподиктика и логика, като не отделял никакво внимание на софистиката, след това разглеждал физиологията (това което ще бъде наречено натурфилософия, включващо вероятно и медицина) и правото. В основата на обучението по философия са автори като Платон, Аристотел, неоплатониците Порфирий, Ямвлих, Прокъл. Преподавателите, Псел например, се стараят да илюстрират приложението, което античните автори, намират в трудовете на християнските мислители. Обучението протича под формата на свободна дискусия, при която учениците задават въпроси, а учителят отговаря[xxviii].

Разделянето на квадривиума на четири дисциплини (аритметика, геометрия, музика и астрономия) във Византия протича не без борба. Така например през V в. философа неоплатоник Прокъл предлага осем дисциплини, като две от тях трябва да съставляват висшата степен, а останалите шест нисша, тъй като са свързани с разглеждането на реални предмети, но това деление не е възприето[xxix]. Четирите математически дисциплини са разглеждани като съставна част от философията, в която включват също оптика, медицина и право, тъй че с пълно основание бихме могли да отъждествим философията (третата част от тривиума и целия квадривиум) с висшето образование на онова време. По сметките на Лемерл през X в. средно около 300 души годишно завършват пълния курс на „енкиклион педия“[xxx]. В тази област известният историк Пахимер оставил съчинението „Квадривиум“, което е използвано като учебно пособие дори от италийските хуманисти[xxxi], а вече споменахме и популярно ръководство от XI в. (по-горе бел. 27).

Две неща, характерни за средновековното образование въобще, правят впечатление. Това са липсата на физическо възпитание, което е лесно обяснимо през призмата на доминирания от християнството средновековен мироглед, и липсата на факултативно обучение по чужди езици. Докато на Запад някои монашески ордени, главно с оглед на прозелитизма, се домогват до систематично чуждоезиково обучение[xxxii], то владеенето на чужди езици във Византия си остава в сферата на междуличностните взаимоотношения и разговорната реч, макар в Палеологовия период да се появяват преводачи от латински, някои от които следвали в италийски университети, запознаващи четящия ромей с латинските автори. Превземането на Константинопол от кръстоносците се оказва благотворно за образоваността. Ромеите се отварят за чуждите постижения, като влиянията в никакъв случай не са еднопосочни. Мануил Оловол коментира Боеций, Максим Плануд превежда Цицерон, Цезар, Овидий, Донат и Августин, а Димитър Кидон – Августин, Анселм Кентърбърийски и Тома Аквински. Появяват се и преводи от гръцки на латински. Първият средновековен превод на Омир, макар и несъвършен, е направен от Леонтий Пилат, ученик на Варлаам Калабрийски и учител по гръцки на Бокачо. Варлаам пък преподавал гръцки на Петрарка[xxxiii].

 

Друга характерна особеност е, че към образованието на жените се отнасят с подозрение и пренебрежение. Така например родителите на Ана Комнина ограничават стремежа й към знания, но мъжът й Никифор Вриений бил по-широко скроен и й помогнал да навлезе в науките[xxxiv], подобен е случая и с майката на Теодор Студит Теоктиста, която се научила да чете и пише след като се омъжила, и при това постига такива успехи, че лично ръководи ограмотяването на трима синове и дъщеря[xxxv]. Въпреки това не липсват сведения за образовани жени. Една от тях през IX в. е поетесата Касия, която, според преданието, е сред девойките представени на император Теофил, за да си избере от тях невеста. Отхвърлена от царствения жених, Касия се оттегля в манастир и пише епиграми, бичуващи глупците и невежите[xxxvi]. Грамотни са също Теодора Солунска, Атанасия Егинска, дъщерята на Псел Стилиана[xxxvii], Склирена – фаворитката на Константин Мономах, съпругата на Константин Х Дука Евдокия[xxxviii], Теодора Раулина, Елена Кантакузина, Ирина-Евлогия Хумнина, Ана Комнина, която е най-известната сред образованите жени, както и други, но макар някои да се изявяват на писателското поприще, или като възпитателки на децата си и наставнички в благочестието, те си остават само жени в един мъжки свят, защото колкото и парадоксално да изглежда при цялата образованост на някои от тях, не се среща и едно женско име свързано с активна преподавателска дейност.

 

[i] „Другие носили писчие тростинки и чернильницы, держа притом в руке книги и осмеивая нас таким образом, как грамотеев.“ Никиты Хониата, История, начинающаяся с царствования Иоанна Комнина, Том 2. (1186-1206). СПб. 1862 част 5 параграф 5 от интернет ресурс http://www.vostlit.info/Texts/rus3/Honiat_3/frametext5.htm.

 

[ii] Според Самодурова, която се позовава на Пол Лемерл, 9/10 от жителите на Империята са били неграмотни, или грамотните са 10% (Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 380). Аналогична цифра привежда и Татяна Кущ, позовавайки се на Тинфелд, която за времето на Палеолозите дава 10-15% образовани (Кущ, Татьяна „На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии“, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 43). В същото време данните за нивото на грамотност на Запад са по-ниски, макар и близки до изводите за ромейската грамотност, но за сметка на това се основават по-често на точни данни отколкото на умозаключения. Така например според Арон Гуревич в Лангедок през 70-90-те години на XVI в. 3% сред мъжете ратаи можели да напишат името си, а сред състоятелните селяни този дял е 10%. Пак според него в Прованс през XVII и XVIII в. грамотността сред мъжете се движи между 4 и 8% (Гуревич, Арон Яковлевич, Средневековый мир. Культура безмолвствующего большинства, изд. „Искусство“, М., 1990 г., стр. 332). От своя страна Петрушенко твърди: „90 процентов учащихся выходили из школьных стен, едва научившись читать и писать, и совершенно не использовали полученные знания – часто абстрактно-схоластические – в своей будущей жизни.“ (Петрушенко, Леонид Авраамиевич, Повседневная жизнь средневековой Европы, изд. „Молодая гвардия“, М., 2012 г., стр. 267). Изглежда, че курса по начално образование посещават по-голямата част от мъжете, но малцина го завършват с някакви познания и елементарна грамотност. Основание за такъв извод ни дава хрониката на Джовани Вилани. От написаното от него следва, че един значителен процент от децата във Флоренция и околностите й учат в начални школи, доколко успешно, и доколко придобитите им знания имат някакво приложение, можем да съдим от факта, че само 10-12% от тях продължават обучението си по смятане, след придобито според автора умение за четене, като данните се отнасят за 1336-1338 г. („Детей, умеющих читать, было восемь-десять тысяч. Мальчиков, изучавших в шести школах устный и цифровой счет, насчитывалось тысяча-тысяча двести. В четырех больших школах грамматику и логику изучали пятьсот пятьдесят — шестьсот детей.“ Виллани, Дж., „Новая хроника“, книга 11, параграф 94, от интернет ресурс http://www.vostlit.info/Texts/rus8/Villani_G/frametext112.htm).

 

[iii] Каждан, А. П. „Книга и писатель в Византии“, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 44.

 

[iv] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 402, 406; Каждан, А. П. „Книга и писатель в Византии“, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 72.

 

[v] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989г., стр. 373.

 

[vi] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 375-377; в житието на патриарх Методий се разказва, че, след като в Сиракуза изучил граматиката, отишъл в Константинопол, за да добие „царска служба“, т. е. да стане чиновник (Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 151); а Самодурова, разказва, че родителите на бъдещия епископ на Милет Никифор, в желанието си да му осигурят бъдеще, го изпратили в Константинопол, за да получи светско образование (Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ (окончание) във Византийский  временник, том 52, 1991 г., стр. 44).

 

[vii] Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 128, 133. За отношението към античното наследство виж и бел. 30 към втората част на статията.

 

[viii] Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 44; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 369, 389.

 

[ix] Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 44; Самодурова, Зинаида Гавриловна. „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 380; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв.“ във Византийский  временник, том 56, 1995 г., стр. 207; Виллани, Дж., „Новая хроника“, книга 11, параграф 94, от интернет ресурс http://www.vostlit.info/Texts/rus8/Villani_G/frametext112.htm.

 

[x] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв.“ във Византийский  временник, том 56, 1995 г., стр. 210; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 385-386.

 

[xi] Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 45-46, 81.

 

[xii] Аналогични цифри за броя на учениците обучавани от един учител в западна Европа през XIV-XV в. привежда Петрушенко – 6 до 12, за Англия 8-10 (Петрушенко, Леонид Авраамиевич, Повседневная жизнь средневековой Европы, изд. „Молодая гвардия“, М., 2012 г., стр. 268).

 

[xiii] Лемерл има по-различно мнение по въпроса; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 149-150.

 

[xiv] Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 46-47; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв.“ във Византийский  временник, том 56, 1995 г., стр. 204-206, 210, 212, 214; Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 398, 402.

 

[xv] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 398, 402; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ (окончание) във Византийский  временник, том 52, 1991 г., стр. 35-36, 38-39, 41, 42, 43-46.

 

[xvi] Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Наука“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 361-362; Каждан, Александър Петрович, „Богословие“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр.366; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 383, 392.

 

[xvii] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 366-367, 369; Скабаланович, Николай Афанасьевич, „Византийская наука и школы в XI в.“ във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. „Олега Абышко“, Санкт Петербург, 2004 г., стр. 184-185.

 

[xviii] Скабаланович, Николай Афанасьевич, „Византийская наука и школы в XI в.“ във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. „Олега Абышко“, Санкт Петербург, 2004 г., стр. 202.

 

[xix] Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV – XV вв., изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 1997 г., стр. 54-55.

 

[xx] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 388.

 

[xxi] Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (650-850 гг.), изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2002 г., стр. 491.

 

[xxii] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 405; Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 224.

 

[xxiii] Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 340-341; Каждан, А. П. „Книга и писатель в Византии“, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 50-52; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 372-373.

 

[xxiv] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 374-375; Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 397; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 390; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 52.

 

[xxv] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 53.

 

[xxvi] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 401.

 

[xxvii] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 53-54. Лемерл датира това изключително популярно до XVI в. учебно пособие към 1040 г. и го приписва на асикрита и съдия на Селевкия Роман; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 192-193.

 

[xxviii] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 391, 392.

 

[xxix] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 54.

 

[xxx] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ във Византийский временник, том 51, 1990 г., стр. 16.

 

[xxxi] Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 224; Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 407.

 

[xxxii] Бартолд пише за събора в южния френски град Виен през 1311-1312 на който е постановено в университетите в Рим, Париж, Болония, Оксфорд и Саламанка да се изучават арабски, еврейски и халдейски езици. До голяма степен обаче, поради липсата на достатъчно подготвени специалисти, това си остава само едно добро пожелание (Бартольд В.В. Сочинения в IX томах. Том IX. Работы по истории Востоковедения, изд. „Наука“, Москва, 1977 г., стр. 277 – 278). Един от най-ярките застъпници за изучаването на арабския език е Раймонд Лулий (ок. 1235 – 1315 г.), който е убеден, че мисионерите трябва да изучават езиците на които говорят неверниците (Кардини, Франко, Европа и ислам. История непонимания, изд. „Александрия“, Санкт Петербург, 2007 г., стр. 137). По-рано през XII в. в западна Европа основния център където се изучавал арабски език е Толедо, където преподава Джерардо от Кремона (http://www.bogoslov.ru/text/2614640.html).

 

[xxxiii] Йоан Цец се гордеел с познанията си по турски, алански, руски и еврейски езици, но съдейки от приведените от него фрази, те са ограничени до елементи от битовата разговорна реч (Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 54-55) Единствения език който е изучаван във Византия е латинския. Но малцината, които го знаят, са го учили по силата на професионалния дълг и във връзка с тази им дейност. Това са юристите на които латинският е необходим, тъй като в сила са множество законодателни актове от една предшестваща епоха, когато този език все още е бил официален за империята. Сведения за изучаването на латински имаме от времето на Константин Мономах и създадената от него юридическа школа около 1045 г. (Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 65; Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 169; Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Система образования“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 355; Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 222, 224, 230). Император Теофил (829-842 г.) в тънкости познавал този език (Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 370-371).

 

[xxxiv] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 48.

 

[xxxv] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 378.

 

[xxxvi] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 48.

 

[xxxvii] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 385-386.

 

[xxxviii] Скабаланович, Николай Афанасьевич, „Византийская наука и школы в XI в.“ във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. „Олега Абышко“, Санкт Петербург, 2004 г., стр. 198-199.

 

 

 


Европейска нощ на учените 2022 г.: