Направи дарение на училище!

Автор: Ирена Янчева

Облеклото е важна част от материалната култура на хората. Освен непосредствена необходимост с постоянни утилитарни функции, то е и социален белег, превръща се в знак за комуникация в обществото на града, излъчва специфична символика. Дрехата говори за пол и възраст, регионална семейна, общностна, етническа и религиозна принадлежност, практикувана професия, заемана позиция в обществената йерархия. Чрез костюма се изявяват и някои форми на поведение вътре в етническите групи и отвън, между тях.

В Пловдив и в другите по-главни градове в Европейска Турция, достойнството на човека се мери с облеклото; Колкото един човек се облича по-богато и скъпоценно, толкова той е и по-благороден.¹ Пловдивският етикет на поведенчески закони през ХIХ в. забранява носенето на широк пояс, който е явен показател за селски костюм и произход, и поставяне феса върху главата накриво, разкриващ незачитане на централната власт и др. Постепенно всяко градско съсловие формира изисквания за свое облекло. Изборът в тази насока се влияе от материалният просперитет на отделното лице и града като цяло, от настъпило обедняване, от контрола на властовите структури – Високата порта и Вселенската патриаршия посредством местните кадии и митрополити, от все по-разширяващите се връзки на пловдивчани през Възраждането с европейския цивилизован свят. Костюмът е верен показател за настъпващите промени в Империята от Общественополитически и икономически характер през ХVIII–ХIХ в. – гранично време между буржоазната епоха и средновековието. Поради това той е носител на редица елементи или символи, както от новото, така и от старото време. Средновековието е епоха на строго разграничаване на съсловията и строго установена персонажност, в чиято форематологична подялба промените са осъдителни; самото облекло изтъква принципа на йерархията.² Нов ритъм получава форематологичната култура през Възраждането чрез преоткриването на човешката телесност.³ Възрожденските граждани съхраняват от една страна разделението между съсловията и професионалните сдружения, между светско и религиозно облекло – подчинено на опозицията сакрално/профанно пространство и време, между голям градски център и провинция, окраските на етничното, а от друга страна – стават радетели на ренесансовите стремежи към лукс, пищност, багри, бляскави материи и украшения, и за двата пола, елитът на града споделя явлението мода, чиито главни насоки идват от европейския континент. Модата в костюма се налага като един от ярките признаци за обуржоазяване на гражданството, както за старите, така и за новите заселници. Дрехата се поставя върху тялото и се възприема от околните в една органична цялост с оформлението на косата, брадата, аксесоарите – чанти, бастуни, шапки, обувките, козметиката – масла, кремове, гримове, парфюми, бои, накитите. Отличителните черти на етнически специфичните белези при облеклото се проявяват и осъзнават само при контакт с друг етнос, при тяхното сравняване.⁴ Чрез дрехата в Пловдив се оформят няколко основни опозиции: чуждо/родно; аз/другия; ние/другите; аз/другите; частно/публично; празнично/ всекидневно; дневно/вечерно; градско/селско; християнско/мюсюлманско; модно европейско/традиционно; модно европейско/източно. Част от тях зависят от пространствените измерения, смяна в обстановката – домашния интериор, градината, чаршията, кантората, училището, читалището и др. “По едно и също време различните слоеве от населението имат различно отношение към понятието наше облекло. Костюмът на аристокрацията не обладава в същата степен етническа специфика като народния костюм. В костюма на аристокрацията има много външно повлияни надетнически елементи; въпреки това и този костюм може да притежава известна етническа окраска, която да го отличава от костюма на същото съсловие у други народи.”⁵ Облеченото тяло противостои на голото тяло в градската култура като норма за цивилизованост и специфични социалнопсихологически измерения. Голото и облеченото човешко тяло се оказват най-напред в различни пространства: голото тяло е лишено от всекидневност; дрехата прави човека “като един от нас”, тя го приобщава към човешкото пространство на света, затова съдбата на дрехата ще бъде тази на основен социално–антропологичен знак.⁶

Голото човешко тяло присъства по своеобразен начин в публичността: в композицията “Страшният съд” в притвора на църквата “Св. Никола”, Бачковски манастир, от 1840 г. Православният канон забранява да се изографисват пряко в детайли половата принадлежност на персонажа както в иконописта, така и в стенописите. Тя се фиксира по вторични белези. Затова в конкретния случай авторът остава верен на традицията. Той изобразява и отделни телесни части – глави, крака и др., които плуват в Геена огнена или са включени към оста на “Апокалипсиса” – от пет гроба се повдигат мъртъвци, а пред тях лъв оглозгва ръката на един от тях, чиято глава се намира в краката му. То е наказано, отхвърлено, изолирано. Телесната разсъблеченост носи за възрожденеца преживяване на срама, а не на сексуалността. Захари Зограф избира страданията на миряните според вида престъпление; голите млади и стари хора, мъже и жени търпят мъки, които са изразени чрез тъмни багри или крайни състояния – черен ад, подземен мрак, тъмен ад, тъмна мъка, студ, студена струя, вятър, огън, силни лъчи, черни дяволи, плач, скърцане със зъби, скубане на коси, мушкане с копия, червеи, синджири, бой.

Голото тяло е наказано и служи всецяло за назидание, всява по-скоро страх, вцепенение, чувство на боязън, навява асоциации за страдание, отколкото еротичност. То се разсъблича в публичността, за да изтърпи изтезания, насилие, самота, болка, една специфична асоциалност и маргиналност. В това състояние голото тяло е недостойно за възхита или образец. Дрехата приобщава, а голотата дистанцира.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Общностите на религиозните братства – мюсюлмани и християни всецяло се отличават по своя костюм от останалите цивилни граждани както по време на богослужебните ритуални практики, които изпълняват така и в ежедневието. Тяхната знаковост притежава характерна цветова символика: членовете от ордена на въртящите се дервиши носят бели дрехи, а зеленият цвят в костюма на турския мюфтия се свързва пряко с наличието на изумруденозелен тюрбан върху тялото на Мохамед.⁷ Ритуалните дрехи се носят само от мъже, защото традицията от късната античност и феодализма повелява, че богослужение могат да извършват само лица от мъжки пол, надлежно подготвени, избрани, ръкоположени и поставени за това свято служение; напр. в Православната църква има три благодатни степени на свещенослужение: епископска, презвитерска и дяконска.⁸ В качеството си на град–митрополия Пловдив има епархийски архиерей, наречен митрополит, който е най-висшия управител на епархията, свещеници и дякони. Техните костюми носят неотменен код за религиозна съсловно-ейрархическа и етнична идентичност – личностна и общностна. Така е и при мюсюлманските висши служители. Същностната им отлика се обуславя от свещените ритуали, които извършват носителите им: измолване на Божията благодат. Точното установяване и регламентиране на това облекло се свързва с дейността на св. Църква. “Първото благослужебно одеяние се е състояло от дълга бяла ленена риза – стихар или туника и върху него се слагат останалите части, които са отличителни за отделните три служения: орар – за дякона, епитрахил – за свещеника и омофор – за архиерея. Без тези одежди и днес никой свещенослужител не може да извърши съответните му богослужебни действия”.⁹

Ритуалното облекло притежава силна символика от най-малките детайли до неговите по-обемни части, които остават валидни векове наред и до днес. Тази традиция е трудно пропусклива или почти непробиваема за допълнителни или чести промени. Така напр. наръкавиците означават връзките, с които били привързани ръцете на Спасителя през време на мъченията му; орарът се слага на лявото рамо и означава ангелски крила; епитрахилът се препасва с пояс, който означава кърпата, която Христос препасал на Тайната вечеря при измиването нозете на Своите ученици; връхната дреха фелон означава багреницата, в която облекли Христа при съденето Му , а така също и името на пастирското служение и др.¹⁰

Изборът за всекидневно облекло на гражданството се движи в границите между забранено/разрешено, допустимо/недопустимо, маркирани от Високата порта и Вселенската патриаршия за цяла Европейска Турция. Множеството официални турски регламенти за табу, относно мъжките и женските костюми, обитаващи публичността, подчертават целенасочено и задълбочават разделението между християни, евреи и мюсюлмани, между подчинена рая и господстващи правоверни. Тяхното изпълнение се контролира, а неизпълнение – наказва. Към тази добре премислена стратегия империята прибягва още преди Възраждането. Редица султански заповеди се издават в началото на ХVII в. – 1616 г., 1620 г., 1622 г., 1631 г., като налагат тенденциите за табу – изземване, ограничаване, лишаване на въоръжение, дрехи и начини на придвижване в едно неделимо цяло.¹¹ Методите на репресии продължават до средата на ХIХ в. Костюмът остава верен показател за редица социопсихологически взаимоотношения в градското общество. Узаконените забрани изграждат традиция в съзнанието на мнозинството местно немюсюлманско население за цветовете и съставните части на неговия костюм, за формиране на естетически вкус, етикет, реакции в публичното пространство и др. Турските власти отнемат правото за “носене на въоръжение при мъжете по градове, села и пътища: саби, пушки, военни припаси и всички военни оръжия; да не се разхождат като левенти, да не яздят атове и дорести коне, да не се качват на лодки с по три чифта весла, за да може заедно с облеклото, походката и външния вид да проличава тяхната немощ и мизерия от една страна, а от друга – за да може да бъдат различавани от чуждите поданици”.¹² “Вярата” и “политиката” се превръщат в стожери на подобно отношение, изразено в “презрение и унижение” еднакво спрямо мъжете и жените, които, с изключение на язденето на коне, се поставят в едни и същи позиции. Третирането засяга не толкова красотата на дрехата, колкото нейните цветове и материи. Султанските заповеди ограничават не само традиционния български костюм, но и европейския. Според тях “немюсюлманите превишават границите на шериата и благоприличието, когато носят на публични места завит на главата си тюлбен, военен калпак, бойно оръжие, пурпурни облекла, кожени дрехи, ногавци, боядисан сарък – вид кърпа на врата, червени баретки, червени шапки, високи калпаци, копринени и атлазени материи, самурени кожуси, скъпи, луксозни и широки дрехи от разноцветни сукна, индийски шалове и пояси, потури от тънко алено сукно – предназначено специално за мюсюлманите, калпаци, високи около половин аршин, кожуси от белка, видра, рисове, степни лисици и други – за мъжете, а за жените – дълги шамии, залени шапки, зелени пояси, зелени тъкани, зелени фустани или зелени свилени тъкани, зелени колани, зелени копринени и персийски платове”.¹³

Облеклото на раята е демонстрирало публично явното забогатяване и материално благополучие, което настъпва постепенно още през ХVII в. – Периода на прехода, Предвъзраждане или Предренесанс. Именно то не се е понравило на господстващото турско население в империята. Основните аргументи на забраните се изразяват в желанието да се запази нормирана употребата “за всички на старите носии”, да се възпрат проявите на пищност и последвалите чести промени в облеклото. Целта на регламентацията е костюмът да отговаря на заемната позиция в обществената йерархия. Раята е трябвало да се облича с дрехи, подходящи на подвластни поданици – от синьо или мораво сукно, ниски калпаци през ХVIII в. и без шапка или капела “а ла франга” през ХIХ в.¹⁴ Тези прояви разкриват как костюмът е официално узаконена норма и същевременно е израз на съпротива срещу тази норма във време, предхождащо буржоазната епоха.

Феодалната Турска империя създава на практика облекло, което се съобразява строго със заеманото място на индивида в социалната йерархия. Основополагаща роля в това отношение играе и религията. Именно на религиозна основа силно се подчертават различията във външния вид между отделните етнически общности в Пловдив. Това, което българи, гърци и арменци споделят еднакво с турците е само фесът – трапецовидна червена шапка с черен пискюл за мъже, който се превръща в основен знак за подчиненото положение на християни спрямо мюсюлмани. Фесът разкрива признаването на турската политическа власт от една страна, а от друга – белега на все още унизителната, по-ниска позиция на поробени. Разграничаването става бързо и лесно, регистрацията на султанско поданичество за околните също – шапката се забелязва веднага на публични места, там, където мъжете са по-активни в социо-професионално отношение. Двустранната функция на феса се запазва до края на 70^–те години на ХIХ в. Той е съставен елемент от мъжкия, светски, моден костюм “а ла франга”. Шапката е една от най-натоварените части с разнородни смисли в множество култури. Тя се е наложила като универсален символ. “Битуването на шапката като част от облеклото идвало направо от народа, докато значението на шапката – символ идвало от римски времена – в древността робите ходели с непокрити глави, в деня на освобождението си те получавали от своя господар шапка като емблема на новото им положение на свободни хора, така шапката “pileus” се превърнала в символ на свободата”.^{15 ( трако – фригийската шашка )} В конкретния случай шапката–фес осъществява аналогии повече с властта, силата, господството, чуждо привнесената традиция, отколкото с реално преживяната свобода. В частното пространство на дома и там, където липсва турско вмешателство или присъствие, фесът отсъства.

Друг конкретен повелител за вида и предназначението на облеклото спрямо православните християни е Вселенската патриаршия. (Вж.: III. Пространство. 1. Публично. Храм.).

По повод посланието на Цариградския патриарх Кирил от 1834 г. Пловдивската митрополия издала наредба, с която е ограничила брачните дарове, лукса и модата: при годеж се разменят само пръстени – в присъствието на предстоятеля на енорийската църква и мухтарина на махалата, забраняват се бохчалъците, везаните кърпи и др., прикята се намалява като се забраняват златни неща, тепелъци, гердани жълтици и маргарити, дрехи със златни ширити и гайтани, скъпи кюркове и украшения, и никой – жена, мъж, дете, да не смее да носи зелени дрехи, жените да не ходят по улиците без фередже и яшмак.¹⁶

Църковните власти регламентират ежедневния светски градски костюм, а донякъде и празничния, които са засегнати от явлението мода през ХIХ в. Намерението е благородно, съобразено е с християнската нравственост, с повелите за скромност, съзерцание, самовглъбеност, вътрешна духовна красота от една страна, а от друга – с турското управление. Воюването срещу прекомерната фалшива показност е характерно и за позициите на Католическата църква в Италия от началото на Ренесанса.¹⁷ Създават се не само специфични отрицания или анатеми, а и точни изисквания, търси се мярата най-напред в измеренията на публичността, а оттам със скрити послания и към средата на частния дом.

Дрехата маркира присъствието на селското население в града. То, заедно със занаятчийското съсловие, представляват главните носители на традиционния български костюм, изработен от по-грубо домашно тъкано платно. Негови елементи могат да бъдат открити и в прослойката на чорбаджиите.

Движението на пришълците от селата към големия град, тяхното временно или постоянно пребиваване в него изискват разнородни форми на адаптация както в частното, така и в публичното пространство. Начинът на обличане е неразривно свързан с мирогледа на отделната човешка личност, нейния оценъчен критерий, психика, норми на общуване, социален статус. Тази взаимна зависимост е причина на промяната, която извършва всеки пришълец на своята външност в цялост, за да бъде приет сред пловдивските гръцки богати фамилии и други близки на тях по манталитет и материален статус прослойки. В желанието си да се хареса и утвърди българинът не трябва да носи потури, червен пояс, вълнен контош, подплатен с агнешки кожи, къси или дълги богато орнаментирани вълнени чорапи ръчна изработка, цървули. Метаморфозата, т.е. превъплъщението на българина в грък може да се осъществи срещу 500 гроша през първата половина на ХIХ в., а при липса на подобна инициатива той е подложен на унизително пребиваване в маргиналните пространства от градския социум. Според Любен Каравелов гръкоманската цивилизация изисква¹⁸: дълги, сини на цвят, с остро дъно и множество складки караване (гащи); жълт пояс с възел по средата; лъскави кондури (обувки); морав фес; памучни чорапи, вързани под коляното. Зрителната трансформация в гръкомански стил е родствена с т.нар. “пловдивски вид”. Елементите на костюма се закупуват бързо в специализираните търговски дюкяни.

Каравелов описва и домашното облекло на гръкоманското чорбаджийско семейство. Впечатленията си събира по време на свое гостуване у тях чрез пряко наблюдение: “Янко Ушаклият беше облечен, както обикновено се обличат старовременните гърци, в широки до безобразие шалвари, които му дохождаха само до коленете, дълги тънки памучни чорапи с подвезки и в червени чехли. Контошът на тоя чорбаджия беше от вълнена малинова материя, подплатен с норки; на главата му стърчеше геджелик, който приличаше на стрелешка диня; поясът му беше вълнен и имаше портокален цвят; а елечето му – бяло с червени линии. Неговата кокона беше облечена в европейски дрехи, ако и да носеше на главата си азиатска чалма.”¹⁹

Десетина години по-късно авторът отново характеризира части от домашния костюм на пловдивски чорбаджия-гръкоман, който представя това цяло съсловие: на главата му чифутска шапка гиджелик; учкурът му виси; без пояс; сутрин рано е седнал на миндерлъка с чаша горчиво кафе в ръка; слугиня му носи сладкото; слуга му пълни чибука; кафе се поднася и на коконата.²⁰

Турското влияние в облеклото се забелязва върху българското население от Пловдив и в околността. Българските дрехи Каравелов окачествява с названието полутурски. Нашите сънародници мъже са носили²¹ дълги и широки шалвари или потури, контош от черно домашно сукно, бял пояс и агнешка шапка. По някои места, освен в града, носят вместо шапка фес или чалма, която обикновено е черна, защото турците забраняват на християните да носят дрехи от други цветове, които принадлежат само на мюсюлманите. Разликата между тях е, че гайтаните, с които са обшити беневреците и забунчето на мюсюлманите са зелени, а на християнина са черни.

Дългото съжителство с господстващия турски етнос в града–център на санджак, честите контакти със столицата и нейната географска близост допринасят за трайното разпространение на някои от типичните ориенталски тенденции в костюма не само сред българите, но и сред евреите. “Еврейките се обличат също така, както и туркините, с шалвари и с фередже, но фереджето им бива тъмнозелено и се обшива с кенета и с китчици. Освен това еврейките носят високи чалми, които се забраждат отгоре с жълтозелена кърпа. Лицата им биват открити.”²²

Традиционното облекло на българската жена се отличава с по-голямо разнообразие и пъстрота на багри, орнаменти, символика. То е значително по-разделено по принадлежност към територии, възрастови категории, предназначение, семейно–обществено положение – за вдовици, за парясници, за моми и др. Представя до голяма степен лицето на човека, характеристиката, с която го приемат или не останалите в общността, в града като цяло. Една част от прииждащите заселници жени, заедно със семействата си, са от селата по поречието на р. Марица. Те са облечени с характерната за този район сая на носия, която се дели според плата, от който е ушита, и според сезона, когато се носи на зимна – аладжа, и лятна – сая. Жената избира цветовете според възрастта си. По-скромна е апликацията от едноцветен копринен, памучен или кадифен плат на пазвата. Престилката е пъстра и колоритна. Тези носии притежават богата гайтанена украса по ръкавите и полите.

Друга част от преселничките идват от Копривщица и носят т.нар. копривщенски сукман. Той е направен от тъмен вълнен плат с цветна копринена декорация върху пазвата и полите. Ризата и забрадката имат пришити кенета. Коланът се състои от сребърни пафти или комбинация от сребро и седеф. Най-отгоре е три четвърто контошче, поръбено с дивечови кожи, което служи за връхна дреха.

За кварталите на Пловдив – Кършияка и Ново село или Нова махала, изпълняващи ролята на предградия, където живеят всички новопристигнали християнски семейства от средните или по-нисшите съсловия, Любен Каравелов съобщава от позицията на очевидец за следното женско облекло:²³ вълнен сукман, чиито поли са обшити с четириъгълни парчета от жълто, червено, синьо и зелено сукно; сърмен колан може да бъде и от друг плат, който се закопчава с две сребърни или позлатени пафти – чапрази, главата е покрита с жълта, бяла или зелена кърпа; контош – зимен, черен на цвят и летен – син и бял. Омъжените жени са забрадени с кърпи, а неомъжените винаги ходят без кърпи, с коси дълги, прибрани, сплетени и разпуснати на плитки свободно назад.

В традиционния костюм, носен от занаятчии, чорбаджии, новодошли селяни в града и частично от градската беднота, настъпват някои промени в детайлите и материите през първата четвърт на ХIХ в. Те са свързани с неговата украса и първоначално са плод на външни влияния. Младите пловдивски момичета се обличат така, както и жените; те покриват главите си доволно изящно с малки, тънки и поръбени с кенета кърпици.²⁴ Кенетата са много разпространени в градска среда за разлика от селската и са предназначени предимно за жени, момичета, деца. Преди ХIХ в. изработката на кене не се среща в народните български занаяти. Те представляват “миниатюрно шити дантели, широки до 7-8 см и служат за допълнителна украса по краищата на забрадки, пазви – деколтета с яки и ръкави на женската риза. Съчетаването на геометрични с други мотиви е предпочитано поради удобството за “закрепване”. Многоцветието е пищно, но се възприема като деликатно и нежно, поради малките размери, в които е въведено”²⁵. Използват се памучни и копринени конци. Този допълнителен орнамент към дрехата носи декоративни черти. Същевременно вътрешната му стилизация се включва и спомага за изграждането на един общ стил в костюма. Съществуват различни хипотези относно неговия произход и пътища на разпространение. Една от последно утвърдените версии гласи, че кенетата идват откъм Цариград и Мала Азия, “донесени от занаятчии и търговци, от придружаващите ги по време на търговските или поклонническите им пътувания жени; впоследствие икономическият подем превръща кенетата бързо в обикнато народно изкуство, усъвършенствано в една типично българска традиция”.²⁶

Освен като белег за регионален произход, българският традиционен костюм от градското всекидневие на Пловдив открива характерни социални, професионални и общностни характеристики на своите носители. Вътре в градското пространство той служи като разграничителен показател, но спрямо българската етнична територия в нейната цялост играе ролята на своеобразен обединител. Във всички краища на Българско тези дрехи са почти еднакви, прости, удобни, дебели, непретенциозни, изискващи малко грижи и малко поддържане.²⁷ Облеклото на пловдивското занаятчийско съсловие се родее по отношение на главните си части с това на одринското, битолското, търновското, скопското, русчуклийското, солунското и др. такива. Основните често срещани елементи за мъжете занаятчии са следните: широки шалвари или потури, елече, салтамарка, пояс, подплатен кожух, по-малък калпак; по-богатите между тях носели чинтенени или чохени потури, антерии и джубета, а най-богатите – и кюркове, на главата слагали и фесове.²⁸ Жените на занаятчиите се обличали с контоши, елечета, късачета от шаяк или от други прости платове, на кръста слагали колани с пафти, на главите – шарени забрадки.²⁹ Традиционализмът на занаятчията и семейството му пронизва не само избора на костюм, но и неговият лицеизраз, жест, норми на поведение в еснафската организация и в личния му живот, интериора на дома му, православната му идентичност. Най-характерните качества на занаятчийското съсловие заедно с дрехата и специфичното излъчване се долавят в множеството документални портретни фотографии от една страна, а от друга – в портретите картини с маслени бои, които са дело на зографи и художници с академично образование през третата четвърт на ХIХ в. Вярно и точно пресъздаване на облеклото на занаятчийското съсловие от Пловдив има в портретите на Пейо Кюркчията – 1869 г., на Хаджи Калчо Дренски, на Гьока Павлов – рисувани от Георги Данчов; портрет на Вълко Куртев Чалъков – 1872 г., на Иван Денкоглу – 1869 г., на Смарагда Ат. Саковлиева – 1875/6 г. и др. – рисувани от Станислав Доспевски.

Взаимовръзката между облекло, лицеизраз, изграден естетически вкус, позиция в социалната йерархия, религиозна и етнична принадлежност се отбелязва често от чужденците, които посещават Турската империя през ХIХ в. Чуждите пътешественици регистрират този факт главно за обществените пространства на големите градове. В това число и Пловдив не прави изключение. Тази обща тенденция се създава чрез наблюдение и изучаване предимно на външния, публичния живот на възрожденеца. Местните различия между отделните етнични общности се изявяват ярко и бързо първоначално чрез дрехата, чиято традиционност през първата половина на ХIХ в. често контрастира с европейските модни линии. Чаршията поема на своето пространство разнообразието на облекла и пъстротата на това множество, състоящо се от хора от всички националности в империята, всеки облечен според страната си, ранга и положението си и най-често по много живописен начин.³⁰ Сред турците с тежко държание и с мъжествена красота лесно се различава маслиновият тен на азиатците, красивите правилни черти на гърците, лукавите лица на арменците, откритото изражение на българина, неискрения поглед на евреина, жълтеникавото лице на циганина.³¹ Сиприан Робер споделя през 1844 г., че “смесицата от различни народности, събрани във Филибе се забелязва не само по разположението на различните квартали, но тя се вижда и от различните носии, личи в разнородните цветове на облеклото; така напр. единствено турците могат да носят червени цветове”.³²

Единственото описание на еврейското облекло през Възраждането в Пловдив е дело на Любен Каравелов. Чрез външно наблюдение от улицата той е фиксирал мъжки костюм, състоящ се от: дълги и разноцветни дрехи, антерията на които достига до петите и е ушита от домикатон, от чит или вълнена материя; тъмносиньо на цвят джубе, обикновено по-късо от антерията; обуват черни еминии или жълти чехли; на главата си носят фес, който се превързва с шарена кърпа.³³ Каравеловият отзвук е плод на едно любопитство, което се дължи на няколко аргумента, съчетани в една сплав: публицистът е негражданин, непловдивчанин, другоселец, временно пребиваващ (3 години), несемеен, необвързан. Той е чужденец и тази негова чуждост се потвърждава от аспектите на другостта – пришълец, пътуващ, дистанциран. Успоредно с това евреите не допускат близо до себе си чужди лица, и не изпращат кореспонденции до български вестници – поддържат своята затворена общност чрез ендогамен брак, обичаи и празници на религиозна основа вътре в общността, имена, език, занаяти, които са приоритетни само за тях. Подобна позиция споделят общностите на арменците и павликяните. При всички тях облеклото е трудно и бавно променливо. Павликяните ревниво пазят своя традиционен български костюм и традиционни вкусове, които не допускат каквото и да е чуждо или светско модно влияние, в него липсват турски фесове и европейски накити.

Облеклото се реализира най-ярко като етнодиференциращ признак по отношение на господстващата турска общност спрямо останалите в Пловдив – арменска, еврейска, гръцка, българска и др. Турската дреха – всекидневна и празнична, мъжка и женска, на висши и средни съсловия, е носител на редица източни влияния от Азия, ислямския и арабския свят. Успоредно с това, след превземането на Константинопол (1453 г.) е имало силно византийско въздействие върху османлиите. Турците, с тяхната склонност към пищност и показност, са приспособили с ентусиазъм богатите на коприна, злато и сребро тъкани, инкрустирани бродерии и кожени палта с характерните за Византийския дворец особености. От ХV в. нататък за всички лица, заемащи държавни постове в империята съществуват характерни тюрбани и костюми, които претърпяват по-късно само леки изменения, но запазват оразличителната си функция според ранга. Серия от закони били приети през ХVI в, отнасящи се до всяко стъпало от йерархията и въоръжените служители, описващи техните униформи, облекла, тъкани, цветове, кройки и украси. Носенето на шапка не в обичая на мюсюлманите е представлявало знак за вероотстъпничество. Тюрбанът повече от мантията характеризирал различията в ранга, най-вече между длъжностните лица. Турският фес, който има формата на трапец се поставял обикновено на върха на тюрбана при мъжете. Имал е винаги червен цвят и черен пискюл. Той се утвърждава напълно като задължителна част от националното турско облекло през ХVIII в. от една страна, а от друга – за мъжкия градски костюм на поробеното християнско население. Като носител на възлови значения, фесът остава най-дълго във времето. Той се съчетава и с костюм “а ла франга”, изразява неотменно признание и съобразяване с официалната власт в империята.

Кожите са най-големият лукс за единия и другия пол още от ХV–ХVI в. Сибирската белка – хермелин, обикновената белка, бялата лисица, сибирската бяла или черна катерица, но най-вече самура, съставляват пищните гардероби на много от богатите турски семейства. С тези кожи са се подплатявали палта и мантии. Имали са двойна функция – утилитарна и декоративно представителна, белег за социална принадлежност и вкус към лукса. Времето, когато трябва да се смени кожата, и да се определи новата тенденция, се диктува от султана. Кожите се даряват и като свидетелство за отличие, като знак на уважение, висша форма на любезност и оказване на чест при ритуалните подаръци по време на церемонии на чуждестранните посланици и техните свити – кафтани поръбени или подплатени със скъпи кожи; платове или дрехи от коприна, кадифе, фини материи тъкани със злато, сребро или сърма и кожи.³⁴

Обувките на турците са също задължително от кожа – марокен, сахтиян (вид обработена кожа по марокански начин). По принцип са светло оцветени при почти всички мюсюлмани с изключение на мюфтиите, които носят червени ботуши. Турските обувки и чехли са с вирнати, островърхи носове за мъже и за жени. Всички тези, които не са правоверни, назовавани рая или гяури, носят само черни обувки.

Оръжието е неизменна част от мъжкия турски костюм. Пашата, подобно на везирите, генералите и офицерите носи ханджар – кинжал, който поставя в колана си. Под този колан се намира пояса, увит около кръста. Ханджарът е обикновеното оръжие за пашите (офицери, везири, генерали), което е и по-отличително от камата.

Традиционното облекло на земеделеца или занаятчията турчин прилича на българското, с изключение на някои подробности.³⁵ Сродното социално положение, материални възможности, движение, контакти, и вкус създават близка по линия, материя и функционално предназначение дреха в ежедневието. По-нисшите и сравнително еднакви по бедност слоеве в Турската империя проявяват идентични до известна степен форми на избор за изгледа на делничното облекло. Подобна ситуация се забелязва сред общата маса на простолюдието, ренджепиерите – наемната работна ръка, просяците.

“Всички важни турски държавни чиновници носят богати кожени дрехи, коприна, атлаз, кадифе, златни и сребърни тъкани. Тоалетът на една турска госпожа включва: чифт ботуши, чифт папуци, чехли, налъми – всички изтъкани и покрити с перли, диаманти, рубини. Следва дреха, обшита със самурена кожа с девет големи копчета и гайки по персийската мода, цялата обсипана с перли и рубини и по един голям диамант на всяко копче, няколко изключително богати колана от камъни, инкрустирани в злато и емайл, няколко гривни от златна тел и масивно злато, две три златни верижки, няколко чифта обици”.³⁶

“Този очевиден вкус към богати тъкани и кожи, към лъскаво и украсено, към бродерии и ширити, към копчета и подробности трайно се е преселил и в българските градове. Обикновените граждани мюсюлмани се обличали в широки потури, отворен на гърдите елек – „джелетка”, салтамарка или чепкен и дълго джубе, всичко от синьо сукно, обшити с разни шарки от сърма. кръста си препасвали с два пояса – първо вълнен, върху него купешки. На главата носели фес с пискюл. Всички турци имали силях с нож на пояса и затъкната бяла кърпа – чевре. Отстрани на лявото бедро висяла тютюнева кесия. туркините средна ръка носели практични и евтини всекидневни дрехи – върху шалварите намятали дълго шарено платно, като чаршаф. Това платно, превързано през кръста, им служело и за фереджа, и за яшмак”.³⁷ Закритото лице на туркинята с фередже, от което остават видими за външния човек само очите, цялостно обгърнатото й от платно тяло, наличието на шалвари, дългите коси я доближават до външния всекидневен изглед на жената мюсюлманка от арабския свят. При арабите това обемно външно платно е винаги едноцветно и се нарича баракан.

Обикновено всички мъже, приели исляма, имат късо подстригани коси. Дължината на мустаците и брадата компенсирал липсата на дълги коси. Няма нито един османлия без мустаци, но дългата брада не се среща често. Тя е характерна само за кадийското съсловие и някои, които са ходили на поклонение в Мека приемат задължението да оставят след това брадата си да расте. Турските бради са малки и специфични на форма, затова в разговорната реч се наименоват лястовици. Те обхващат само тази част от лицето, която заедно с мустаците обгражда устните и стига до острата част на брадата. Гръцката и българската брада се разполагат по различен начин – от единия край на лицето до другия и приличат на древната антична или персийска брада. През втората и третата четвърт на ХIХ в. пашата и мютесарифът администратор на Пловдив, имат малки, късо подстригани бради. Пашата употребява богата козметика от благовонни масла; носи и множество пръстени – шишета розово масло, парфюми и др.³⁸

С настъпващите ренесансово-просвещенски тенденции сред християнското население през втората половина на ХVIII и началото на ХIХ в. се появява ново явление в облеклото – м о д а т а. Тя идва от големите европейски градски центрове – Виена, Париж, Рим, Лондон. Модата се превръща постепенно, но неотклонно в синоним на богатството и намеренията на пловдивчани да бъдат различни, забелязвани, харесвани, неповторимо индивидуални. Модата става един от белезите за настъпващите промени в манталитета на възрожденския гражданин. Индивидът започва постепенно да се самоосъзнава като личност, усещането му за освободеност, желанието му да осъществи правото на своя свободен избор създават възможността той да реализира все по-голяма самостоятелна роля в градския социум. Откъсва се от всичко консервативно, родово–обвързващо и средновековно–схоластично. Професионалният просперитет и личностното обогатяване на човека водят до създаване на няколко много богати съсловия в града, т.нар. пловдивска аристокрация на българи, гърци, гръкомани, арменци, изградена от едри и средни търговци, предприемачи, чифликчии, сарафи, лекари, аптекари, учители, по-елитни занаятчии, собственици на недвижими имоти и др. Жаждата за красота и естетика, промяна и пищност завладяват тези хора. Европейската мода е въпрос не само на личен избор, а и показател за престиж, за достигната позиция в социалната йерархия, с която другите трябва да се съобразяват. Пътуването на хората става все по-свободно извън границите на Турската империя – за обучение в чужбина, за търговия, за делови контакти по пазари и панаири, за развлечение. Европа става по-лесно достъпна за пребиваване особено за онези граждани на Пловдив, които през ХIХ в. са придобили чуждо поданство, чужда паспорт и чуждо покровителство за себе си и своите фамилии – гръцко, руско, австрийско, английско, без да губят първоначалната си принадлежност по рождение.

От друга страна скъпи стоки – платове, бижута, козметика, идващи от Индия, Близкия Изток, Средиземноморието, от европейските градове, могат да се намерят винаги на пловдивската чаршия, дюкяните, ателиетата на майсторите златари и др. Големият трафик на стоки, включително и фабрични изделия в пристанищните центрове в Цариград и Солун, географската им близост до Пловдив, постоянно поддържаните с тях делови и търговски връзки създават условия за чести контакти и закупуване на всички модни новости.

Обличането на европейска модерна дреха означава и заявена християнска принадлежност в публичното пространство към една по-високо развита цивилизация. Новият моден костюм се носи почти навсякъде – улицата, църквата, училищните празници, градските празници, вечерните визити, читалището, театралните представления, баловете в консулските домове, личните срещи, семейните тържества, по време на пътувания и др. Новата дреха е новото лице на човека, неговата другост и развитие спрямо предишния ден, спрямо предишния начин на живот. Бързата промяна в ценностите, финансовото и психологическо състояние се отразяват върху вида на облеклото и начините, по които се третира тялото – подчертано, открито, със стремеж към елегантност. Интересното в този процес е, че всяка етническа група има своя трактовка на модните линии, като същевременно се срещат и общи тенденции. Първоначално смесицата между фолклорни, източни и западни мотиви е доста странна. Това явление е характерно за ситуации, когато се ражда и тепърва започва да се оформя вкусът на гражданина към новия начин на обличане: функционален, естетичен, по-близък до съвременността, динамичен, силно персонализиран. По страниците на Българския възрожденски периодичен печат, просветителите с възмущение и негодувание разкриват объркването в стиловете при заможните българи. Хаотичните понякога промени в дрехите се свързват с настъпили нежелани изменения под външни влияния. Каравелов определя града от една страна като място, където живеят цивилизованите българи и се развива народния български живот, а от друга – тук е досегът с гръкотурската зараза, която носи название азиатски напредък, тук българите потурчват своите облекла и погърчват обичаите и езика си.³⁹ Градското време и пространство активизират изграждането на една идентичност – личностна и общностна, успоредно с което крият множество заплахи и опасности за неподготвените пришълци. “Много българи се обличат в европейски дрехи, но на главите си носят фесове, следователно те приличат повече на турци, нежели на българи или на европейци. Те покриват своето европейство с дълги, накъдрени кюркове и съставляват твърде смешна и твърде безобразна смес”.⁴⁰

Измененията в градския костюм настъпват закономерно заедно с икономическия подем, разширените сфери на комуникации и влияния, новите форми на светска просвета и образованост, преминаващите или постоянно настаняващите се в Пловдив чужди посланици (консули) със свитите им. Тези промени се развиват в синхрон с раждането на новия тип частен дом – двор, интериор, мебели и др., и новите модерни институции – колеж, читалище, които приютяват библиотеки и театрален салон, консулските домове.

Пловдивската жена от общностите на православните християни печели названието кокона или госпожа още през първата четвърт на ХIХ в. Каравелов подробно характеризира нейния манталитет на взаимоотношения, естетически критерии, показност, осъзната свобода и богати костюми. Тя излиза на обществената сцена, където външният й вид вече не е достояние само за нейния съпруг, както на село зримата женска красота е предназначена за семейството и рода в затворено или локално ограничено пространство. Градската госпожа трябва да бъде харесвана и преценявана от всички в елитното общество, изявата и комуникациите й са много по-широки; разполага с повече свободно време, места за развлечения, форми на благотворителна дейност, възможности за пътувания и просвета. Поразителни остават за външния наблюдател – “някой чужденец или непредубеден човек”, изобилието от бижута и аксесоари върху женското тяло, задължително поставени по време на празници. Шиите на белолиците кокони блестят с маргатар (бисери, перли) и със скъпоценни камъни.⁴¹ “Накитената кокона с маргарит” става образен синоним на прекомерното, излишното, натруфеното, лъскавото, обкиченото. Модата и разкоша придобиват характер на еднакво желани и престижни. Средата на миналото столетие те завладяват окончателно аристократичните салони в Пловдив. По време на своето пътешествие на Балканския полуостров през 1868/1871 г. Алберт Дюмон участва в богато организирани градски балове от гърците, където се танцува под звуците на пиано и присъстващите носят вечерни тоалети по последна мода от Виена.⁴² Златото, среброто, скъпоценните и полускъпоценните камъни, и седефа са били част от чеиза, даровете и личните, често използвани вещи на елитните пловдивски дами. Владиковата сестра имала свои три чифта гривни, осемдесет мускала маргарит, двадесет и осем пръстени елмазени, часовници, три златни елмазени цветя, златни вериги, наниз с маджарски жълтици – пендари, такъм за трапеза сребърен, такъми три или четири за сладко.⁴³ Редица предмети на модата и лукса присъстват в брачните дарове – прикя и в завещанията на пловдивчани от издигнатите християнски семейства – търговци, духовен клир, някои занаятчии. “През 1808 г. Петър Константинов Бояджи завещава сребро и жълтици; Мелахро х. Драгану – много златни ценности, златен гердан, обици със зелени камъни и маргарити; Атанасий Гюмуш-Гердан оставил завещание от 1838 г. за 115 000 гроша; Елена, жена на бакалина Г. Ципури имала златни обици с маргарити, сребърни лъжици с блюда за сладко, 13 аршина копринено платно, сукно, монети; В друг документ от 1802 г. се посочват също златен колан, сребърни колани, 40 жълтици, два пендара жълтици, 1 златен гердан, гривни, обици с изумрудени камъни, самурени кожуси, копринени ризи; Също и в завещанието на Роксандра Манджароглу и др.”⁴⁴ Скъпите и тежки бижута неотменно придружават дамските тоалети още от края на XVIII и началото на XIX в. Често източни и западни влияния се смесват в едно цяло. Богатите жени носели кюркове, фустани (атлазени и др.), копринени ризи, жакети, фередже, златни обици, гердани, златни пръстени със скъпоценни камъни, огърлици с бисери.⁴⁵

След Кримската война новите градски костюми и явлението мода стават обект на активни дебати в Българския възрожденски периодичен печат. По страниците на вестниците “Гайда”, “Независимост”, “Знаме” и др. се включват едни от най-известните български дейци на просвещението: Петко Рачев Славейков и Любен Каравелов. Публицистичното и мемоарно слово, хумора, иронията и сарказма са главните оръжия на Каравелов, с които се опитва да се съпротивлява срещу всичко не българско в облеклото. Той приема новото, качествената промяна, но не чуждото, в което влага враждебни, крайно противоположни или дори частично отрицателни акценти. Радетел на чистата народна форма, авторът отхвърля прекомерното като блясък, лукс, количество, обем, цена. Произходът и качествата на дрехата за него са неразривно свързани с вътрешните духовни качества на своя създател и носител, следващият човек, който ще я закупи или ушие подобна и облече, взима заедно с нея тези социо-психологически показатели, норми, възприятия, естетически вкусове. Често притежаването на богатства, съсредоточени в ръцете на определен кръг елитарни фамилии довежда до снобизъм, излишна показност, безобразно смешение и смехотворност при отделните части на светския ежедневен и празничен градски костюм, както и в неговия цялостен изглед. Не винаги следването на модните линии е дълбоко осъзнато и сериозно аргументирано. Част от “гиздавите кокони се отличават с ветреност, с разкошество и с безгрижна разточителност.”⁴⁶ Публицистът е убеден, че “прогресът е спасителен само в такъв случай, когато той има човечески характер”⁴⁷, т.е. запазване на личностната и общностната идентичност навсякъде. Чрез съпоставка той доказва в развитие възможността за настъпване на известно обезличаване поради липса на утвърдена самостоятелна позиция. Необходимо е не безрезервно следване на авангардното, а осмисляне, точно познание и мотивация за направения избор, всеобщо просвещение. Просветителите формулират ясна обосновка за понятието и явлението мода, най-ранната за българското публично пространство. В големия градски център всеки човек трябва сам да решава и обосновава избора си за своя нов моден костюм, успоредно с което да постига хармония с местните културни традиции. Позицията на пловдивчани и българите в цялост се анализират и сравняват спрямо други балкански народи. Модната дреха вече се обвързва пряко с линейното историческо протичане и измерване на времето. “У нас малко по-малко се появява същата онази болест, която е направила гърците за нищо и за никакво. Сляпото подражание, което носи названието мода и действа разрушително за всеки здрав народ, нямо да доведе и нас до щастливо бъдеще”.⁴⁸

Модата се възприема и остава в съзнанието на възрожденеца от ХIХ в. с няколко основни характеристики: пристига чрез външни влияния; свързва се винаги с европейските народи и е продукт на европейската цивилизация; формира индивидуалност; бързо се променя; изисква материално благосъстояние и социо-професионална позиция; засяга мъжки и дамски костюми, делнични и празнични; бързо се разпространява; синоним е на красота, елегантност, естетика, лукс и блясък; дрехата отваря врати, изолира и приобщава, изпълнява ролята на своеобразен паспорт; маркер е за идентичност. Един от важните фактори за трайното разпространение на европейската култура и мода сред населението на Филибе са откритите консулства през средата на ХIХ в. – австрийско, френско, гръцко, руско. Тук обмяната на информация се преплита с възможностите за показност относно жеста, костюма, речта, аксесоарите, прическата, козметиката.

Преди навлизането на документалната персонална и фамилна портретна фотография през средата на ХIХ â., богат извор за вида на костюма, който е носила пловдивската аристокрация – мъжки и женски, светски и на висшия духовен клир, представляват стенописите от Бачковския манастир. Те са дело на български зографи от първата половина на ХIХ в. Празничното облекло присъства върху най-голямата за Балканите панорамна стенопис, т.нар. Голяма манастирска панорама от юли 1846 г. в двора на манастира, срещу централния вход на главната църква “Св. Богородица”, дело на зографа Алекси Атанасов от Негуш.⁴⁹ Върху изображението се наблюдава как гражданството от Пловдив и близката околност участва в Литийно шествие с носене иконата патрон на Св. Богородица до местността “Св. Клувия”. Богатото ежедневно мъжко и дамско облекло присъства в композициите “Страшния съд” от 1830–1840 г. в притвора на църквата “Св. Никола” и притчата за “Богаташа и бедния Лазар” от 1841 г. в свода на храма “Св. Архангели”, чиито автор е Захари Зограф.⁵⁰

След 40–те години на ХIХ в. модерният костюм, следващ европейските стилове, сред пловдивските кокони включва следните части: “рокля от бяла коприна, долу широка, стисната в кръста, цялата изшита с бели лъскави конци; жакетчето ѝ също е такова – късо, изрязано отпред; при излизане се слага отгоре дълъг до коленете черен жакет; след него се намята пелерина с кожички по краищата; главата се покрива с тюл или малка шапчица, приличаща на разтворена цветна чашка; на ръката виси на цветен кордон бяла чантичка, цялата посипана със стъклени зрънца; носи се и чадърче с бели ширитчета; обувките имат ниски столчета и кожено фльонго”.⁵¹ Богатият елит афишира тази красота,   изтънченост, елегантност, хармония, дори постоянно в своето ежедневие. Светско, европейско, ново, модерно, напредничаво, скъпо, представително, отличително се превръщат в синоними и в една непрестанна необходимост.

През 40–те години на ХIХ в. в Пловдив навлиза нов мъжки костюм под европейско влияние, наречен “а ла франга” – пофренчен. Той се е шиел от черна чоха – тъмни на цвят фини вълнени платове, успял е да се утвърди бързо и се е състоял от следните части: а) бяла риза от памук или коприна, класически стил, с малка яка подгъната навън, под която се слага черна лента за вратовръзка от тънка материя или папионка (багрите на ризата са почти винаги едноцветни и светли); б) прави едноцветни панталони (тъмни или светли), които стават първооснова на сегашните класически тесни прави мъжки панталони; в) жилетка до кръста с шпиц, копчета и джоб отпред; г) сако, право с едноредно или двуредно закопчаване, с елегантен ревер и джобове, срещат се варианти дълги почти до коленете, три четвърти, както и в класически вид дължина; д) едноцветни фини чорапи; е) плитки черни кожени обувки; ж) турски фес. През зимата се употребяват кожени боти или ботуши и връхна вълнена дреха в прав силует – кюрк (палто).

Косата е късо подстригана, ако има брада, то нейният модел е античен. В “а ла франга” се обличат всички представители на градската интелигенция – преподаватели в обикновените училища и в гимназиите, колежаните от “Св. Кирил и Методий” и Елинския гимназион, книжарите, лекарите, пощенските служители, някои от административните чиновници, новата обуржоазена аристокрация едри и средни търговци, новите банкери, по-елитните занаятчии, предприемачи и др. Този костюм се носи повече от напредничавите гърци, българи и гръкомани, споделя се и от арменската градска общност така, както и модерните европейски дрехи при арменските дами. Една малка част от турската етнорелигиозна група, проявява предпочитание към него: някои от чиновниците в пощата. Те променят елементи от сакото – в горната си част то става малко по-тясно, по-вталено и закопчаването му вече е повече двуредно, догоре, с яка столче по врата, без ревер; прилича на мундир. Сведения за костюма “а ла франга” се черпят изключително от Възрожденски портретни документални фотографии. Структурата на мъжкото облекло търпи варианти при отделни свои части, но основната стилова линия се запазва: редингот с копринени ревери; панталон с тесни крачоли, като на чужденците; изрязана жилетка; колосан нагръдник и висока със счупени върхове бяла яка; за празник – лъскав цилиндър, в делник – бомбе с цвят на гълъб, бастун не с извита дръжка като на старчоците от махалата, а със сребърна топка”.⁵² В по-редки случаи, под английско влияние, мъжете възприемат платове с дискретно райе или каре.

Модата е верен показател за съществуващата социална поляризация в града. В най-висока степен елитното гражданство – мъже и жени, постига блясък, хубост, великолепие, фантастични кройки, богатство, простота, внесена в голямата изящност и вкус по време на своите празнични новогодишни балове.⁵³ През втората половина на ХIХ в. европейският моден костюм се превръща постепенно в задължителен за времето и мястото на празника.

За мъжете шапката остава по време на цялото Възраждане най-силно натоварената част от облеклото с разнородни значения: съсловна, професионална, етнично–религиозна принадлежност, която е видима в самото всекидневие. Няколкото модела калпаци се изработват в Пловдив за местния пазар още в края на ХVIII и началото на ХIХ в. “Първият вид се носи от първите търговци и лекарите, вторият – една част от търговците, третият – челебиите, четвъртия – евреите; още един вид за сарафите-арменци, а еснафите носят гугли от агнешка кожа; на тях всички изкусен майстор бил Фотаки Калпакчията”.⁵⁴ Шапката маркира видимо социалната йерархия в града, овладяването на определени професии и позиции от различните етнически общности. Към елита с най-големи капитали неизменно се причисляват лекарите и едрия тип търговци, а средните съсловия обхващат челебиите, еснафите, средния тип търговци, успоредно с което арменците и евреите носят своите отлики по браншове и етнически характеристики. Възрожденският мъжки всекидневен и празничен костюм разполага с редица елементи, чрез които се разпознават най-разпространените професионални специализации и трудоводелови заетости, както и вътрешното разделение при отделните съсловия.

Данни за мъжката модна линия се срещат и сред Българската възрожденска декоративна стенопис от частните градски домове. Единственият съхранен стенопис от жанра на портретите в Пловдив датира от 1849-50 г. Той е на Георги Павлити – богат търговец. Намира се в неговия дом – кабинета на първия етаж, заедно с други стенописи в медальони, третиращи европейски ловни и семейни развлекателни сюжети. Преуспял, доволен от постигнатото и забавляващ се светски мъж в “а ла франга” – това е погледът в анфас, който се отправя към посетителите. Анонимният творец рисува виден пловдивски гражданин, който е представител на елитното обуржоазено търговско градско съсловие, българин-гръкоман. Неговото облекло е костюм “а ла франга” – последната европейска мода. Той се състои от бяла риза с папийонка, прав тъмносин панталон, жилетка шпиц също синя на цвят и без ръкави, джобен часовник (ланец), право ръждиво-кафяво сако. Силуетът е в синхрон с късата коса, липсата на брада, западния модел обувки, чиито вид се различава от еминиите, носени от градовете на Турската империя. Върху главата липсва традиционния фес. Липсата на шапка разкрива вътрешното личностно достойнство, отделяне от общата поробена маса, непризнаване авторите на узурпатора, пораснало самочувствие. “Персонажът се доближава до “съвършения човек” – мислител и деец, борец и труженик; жив, конкретен и прекрасен, надарен с разум и способности да действа не само според природата и навика, но и извън зависимостта от тях; да създава благодарение на своята изобретателност, други естества, други кръговрати от явления, друг ред на нещата с присъщата му свобода на земята, собствено достойнство и могъщество”.⁵⁵ Европейският моден мъжки костюм е в хармония с характерен за богатите пловдивски християнски домове интериор от ненатрапваща се, дискретна мебелировка – малка масичка с мастилница, перо и свещник. Това помещение е било предназначено по всяка вероятност за лична библиотека или кабинет.

Мъжкият костюм “а ла франга” се носи обезателно с ланец. Той съответства на определена личностна характерология. Затова не може да бъде забелязан в съчетание с потури, антерия, пояс, цървули, везана риза, долама, шарени вълнени чорапи, ямурлук. Времето на старите чорбаджии или еснафи постепенно се видоизменя. Да имаш свой часовник означава да си част от високите или средни съсловия на търговците, предприемачите, сарафите, собствениците на недвижими имоти, лекарите, аптекарите, преподавателите в колежите, книжарите, разкриващи новия облик на Пловдив като икономически и културен център на Балканския полуостров. Новият човек се проявява като деец в света на реалната действителност, неговата индивидуалност се разкрива в процеса на борбата с другите индивидуалности.⁵⁶

Новите костюми заедно с реалното градско време и пространство навлизат окончателно през средата на ХIХ в. с фотографията. Върху нея човекът запазва своята конкретна, различаваща го индивидуалност – възрастова, професионална, психологическа, национална и др. Неговите личностни черти остават съхранение за паметта на поколенията и след смъртта му в своята непоколебима точност.

“Носенето на европейски дрехи е и демонстрация на нежеланието да се съобразяваш с общите средни норми, да се губиш сред групата, да подчиняваш себе си на правила, които не одобряваш. За няколко десетилетия изключението се превръща в правило, френските дрехи стават нормата и тогава други критерии излизат на преден плана, за да отличат едно интелектуално и социално ниво от друго.”⁵⁷ Фесът остава задължително в мъжкия костюм и чрез него се разграничават първоначално поданиците на султана от истинските граждани европейци.

“Съдбата на бедните, където и да живеят те, е да не обръщат внимание на модата; тяхното облекло – колкото и красиво или непретенциозно да е, остава все едно и също; красива е празничната одежда, която често е предавана от родители на деца, непретенциозно е всекидневното работно облекло, за чиято направа се използват най-евтините местни материали и което се променя в още по-малка степен от другото”.⁵⁸ Градската беднота в Пловдив – ренджепери, наемни работници, слуги, чираци, калфи, простолюдия просяци и др., остава незасегната от модата “а ла франга”, така както и в другите големи градски центрове. Тя се утвърждава като привилегия или постоянен приоритет на съсловията, които притежават богатства, образование, движение, динамика, перспектива. С оглед на целия европейски континент “за пълновластно царство на модата не може да се говори до 1700 г. когато думата обикаля света с новото си значение: гонене на актуалното. Именно тогава модата придобива съвременния си смисъл; преди това нещата не се развиват толкова бързо”.⁵⁹ След появата на националните моди, водещите стилови тенденции в костюма се създават от най-влиятелната, политически стабилна и с авторитет нация – съответно държавата, която тя представлява. В Пловдив през ХIХ в. най-силно влияние оказват Франция, Австрия, по-слабо Италия и Англия, успоредно с това властта на султана и неговите наместници регламентира някои разграничителни норми в облеклото с източен характер.

Бележки:

1. Независимост, бр. 51, 1874
2. Живков, Т. И. Увод в етнологията. П., 2000, с. 220–221
3. Пак там
4. Материалната култура като обект за изследване от етнографската наука. – Българска етнография. С., 1975, кн. 2, с. 5–24
5. Пак там
6. Живков, Т. И. Увод в етнологията. П., 2000, с. 214, 216
7. Приор, Ж. Универсалните символи. С., 1993, с. 149–150
8. Нашата вяра. Свещена история на Стария и Новия завет. Православен катехизис и православно богослужение. С., 1991, с. 261 (“епископ (гр.) – надзорник, най-висшата степен на църковната йерархия; презвитер (гр.) – старейшина; дякон (гр.) – служител”)
9. Пак там, с. 263 (“орар (лат.) – дълга платнена лента, с която дяконът подканва вярващите за молитва; епитрахил (гр.) – околовратник, прехвърлян около врата орар; омофор (гр.) – широка лента от вълнен плат, носена на рамената”)
10. Пак там, с. 263 – 264
11. Петров, П. По следите на насилието. Документи и материали за налагане на исляма. С., 1987, с.89, 93, 94
12. Пак там
13. Пак там, с. 90 – 94
14. Пак там, с. 92 – 93 (“Да не купуват и да не продават роби мюсюлмани”)
15. Приор, Ж. Универсалните символи. С., 1993, с. 207
16. Снегаров, И. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. С., 1946, с. 201 – 202
17. Марки, Ч. Бокачо, С., 1986, с. 55–56 (“Моралистите надигали глад против крайностите на модата и изтънчеността на нравите. Към края на ХIV в. свети Антонино, архиепископ на Флоренция, включил между греховете за изповядване и вината на шивача, който измисля нови суети. В Милано един доминиканец осъждал младежите, които се обличали по “испанска мода”, т.е. пристегнати в кръста….. Общината на Болоня, като видяла че забраните на лукса и бижутата са безполезни, задължила жените да показват дрехите си на специална комисия, съставена от двама монаси, които проверявали благоприличието и скромността им (допускали един сребърен колан, но без скъпоценни камъни по него и не повече от три пръстена на един пръст), след което издавали писмено разрешение с печат.)
18. Независимост. бр.49, 1874 ( Каравелов, Л. Записки за България и за българите )
19. Пак там
20. Каравелов, Л. Сцена от домашния живот на нашите чорбаджии. – Гайда, 2 юни 1864
21. Независимост, бр. 50, 1874
22. Независимост, бр.49, 1874
23. Независимост, бр.50, 1874
24. Независимост, бр.49, 1874
25. Попов, К. Български народни орнаменти: везба, плетива, тъкани, С., 1986, с.64–66
26. Пак там
27. Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на Българския възрожденски град. С., 1999, с.133
28. Пак там, с.154
29. Пак там (“В духа на вкусовете и мерките на времето по-високото материално състояние на занаятчията се изразявало в по-добрите материи в повече нанизи по врата на жена му”)
30. Френски пътеписи за Балканите, ХIХ в. С., 1981, с.151
31. Пак там
32. Възвъзова – Каратеодорова, К. Непресъхващи извори. П., 1975, с. 287
33. Независимост, бр. 49, 1874
34. Вж. Френски пътеписи за Балканите, ХIХ в. С., 1981; Английски пътеписи за Балканите (края на ХVI – 30–те год. на ХIХ в.). С., 1987; Възвъзова – Каратеодорова, К. Непресъхващи извори. П., 1975
35. Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на Българския възрожденски град. С., 1999, с.133–134
36. Пак там
37. Пак там
38. Възвъзова – Каратеодорова, К. Непресъхващи извори. П., 1975, с.281, 480
39. Независимост, бр. 50, 1874
40. Пак там
41. Независимост, бр. 51, 1874
42. Възвъзова – Каратеодорова, К. Непресъхващи извори. П., 1975, с.327
43. Моравенов, К. Паметник за пловдивско–християнското население в града и за общите заведения … П., 1984, с. 208–209
44. Снегаров, И. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. С., 1946, с.201–202
45. Пак там
46. Независимост, бр. 51, 1874
47. Знаме, бр. 7, 26 януари, 1875
48. Пак там
49. Кисьов, С. Бачковски манастир. С., 1990, с.59, 76–77, 93–100
50. Пак там
51. Алваджиев, Н. Пловдивска хроника. П., 1984, с.54 (съпругата на Куюмджи Огулу)
52. Пак там, с.52 и др.
53. Вж.: Маджаров, М. Спомени. С., 1968; Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974; Марица, 1882 – 1885
54. Моравенов, К. Паметник за пловдивско–християнското население в града и за общите заведения … П., 1984, с. 42
55. Бицили, П., Европейската култура и Ренесансът. С., 1994, с.149–150, 157–158
56. Вж.: Бицили, П., Европейската култура и Ренесансът. С., 1994; Атали Ж. История на времето. С., 1993
57. Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на Българския възрожденски град. С., 1999, с. 162 и др.
58. Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм, ХV–ХVIII в. Т. I. Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното. С., 1998, с.252
59. Пак там, с.254

 Интернет:

1. Възрожденски портрети, живопис: Станислав Доспевски, Никола Павлович, Иван Мърквичка, Данаил Недев Дечев и Цанко Лавренов, Градска Художествена Галерия – Пловдив.

http://www.galleryplovdiv.com/bg (available 2017)

2. Виткова, Е. За творчеството на Алекси Изограф Воденски и Георги Данчов Зографина

http://www.bgjourney.com/Architecture/ghost/Arapovski_manastir/sografi.html (2017)

3. The costume of Turkey. Ottoman Empire. Officials and ethnic groups

https://www.world4.eu/costume–of–turkey (available 2017)

4. The George Washington University Museum, The Textile Museum. The Sultan’s Garden: The Blossoming of Ottoman Art (27 textile artifacts)

https://www.museum.gwu.edu/sultans–garden–blossoming–ottoman–art  (available 2017)      

5. The Art of Turkish Textiles

http://www.turkishculture.org/textile–arts/fabrics–and–textiles–67.htm (available 2017)

6. Ottoman Clothing

http://en.wikipedia.org/wiki/Costumes_of_the_Ottoman_Empire (available 2017)

7. National Costumes of Armenia

https://commons.wikimedia.org/wiki/Category:National_Costumes_of_Armenia (2013)

8. Armenian National Costumes by Arakel Patrik

http://www.hyeetch.nareg.com.au/culture/textile_p3.html  (updated 7 March, 2000)           

Приложение от снимки – стенописи (Кисьов, С. Бачковски манастир. С., 1983, 1990; Национален Етнографски Музей – БАН. Традиционни Български Костюми и Народно Изкуство. С., 1994):

• Портрет на ктиторите Георги и Константин – Храм Св. Богородица, Притвор, 1643, Бачковски манастир, Пловдивски регион
• Притчата за богаташа и бедния Лазар – стенопис под храм Св. Архангели, Захари Зограф, 1841, Бачковски манастир, Пловдивски регион
• Захари Зограф с игумена на Бачковския манастир йеромонах Матей и проигумена – йеромонах Ананий, 1840, стенопис от малката манастирска църква Св. Никола, притвор
• Кенета от Копривщица, 19 в., Част от колекцията на Национален Етнографски музей, София

Документална фотография – Възрожденски портрети, град Пловдив:

1. Възрожденски градски мъжки костюм: Пловдивски търговец, 22 май 1868 г. – Фонд 1902, Оп. No 1, а. с. 115, Държавен Архив, Пловдив
2. Възрожденски градски мъжки и женски костюм: Пловдивска фамилия Павлити – Фонд 1902, Оп. No 1, а. с. 196, Държавен архив, Пловдив
3. Възрожденски градски мъжки костюм: Христо Г. Данов – книгоиздател, гр. Пловдив и Първият Градски Народен Съвет в Пловдив (с председател по право руски офицер), 1878 г., Пловдив – Фонд 187, Оп. No 21, Исторически музей, град Пловдив

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!