НОБЕЛОВАТА НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРА И СМЪРТТА НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Автор: Румен Шивачев

Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие. Датата е 30 януари 1912 г. и Нобеловата награда още не се е наложила като световна. Йенсен е отдавна известен и в Швеция, и в България. Още в края на ХІХ в. той пътува из Балканите и пише очерци и пътни бележки за тях – най-вече за славянските страни. Посещава Русе, намира София за модерна, където се запознава и с Вазов, Яворов, П. Ю. Тодоров. През 1891 г. публикува очерк за Ботев под заглавие “Христо Ботев. Български поет на свободата”, съдържащ преведени стихове и спомени на Ботеви съвременници. В 1893 г. пък, превежда “Под игото”. Сам Йенсен е поет, но е и преводач, журналист, специалист по славянски литератури, а като експерт по тях е избран за член на Нобеловия комитет. Това му дава право да номинира от свое име Нобелов кандидат.

Номинацията е подкрепена с обширна мотивировка, в която наред с “Кървава песен” е разгледано творчеството на Славейков. Както е известно, Йенсен отделно превежда и издава през 1912 г. две стихосбирки на българския поет, озаглавени “Коледари” и “Съдби на поети”, които впоследствие прилага и към предложението си (то е представено цялостно през април 1912 г.). Българският поет го привлича с широката култура и разнообразната тематика на творчеството си, но “Кървава песен” е представителното произведение, с което той конкретизира мотива си за номинацията на Славейков.


РЕКЛАМА:

***

Необходимо е да вметна, че епосът е особено предпочитан литературен вид за членовете на Нобеловия комитет. С разнообразните си форми и средства той бързо се налага в Европа след Наполеоновите войни и с разцвета на модерния национализъм. Твърде подходящ се оказва и за героиката на романтизма. Епическата поема на Ерик Стагнелиус “Владимир Велики” (1813) е сочена за пример, откриващ перспективите на изобразителните възможности в творческото съчетаване на националните борби с романтизма. Поемите на Байрон “Чайлд Харолд”, “Манфред”, “Гяур”, на Шели “Освободеният Прометей”, на Мицкевич “Пан Тадеуш” са разнолики образци на епическата романтическа поезия, свидетелстващи за солидната вече основа на епоса в средата на ХІХ в. Може би тъкмо този разцвет на епоса е сред причините още първата Нобелова награда да бъде присъдена (1901) за епическо творение в мерена реч – написаната при това в 1888 г. поема “Щастие” на Рьоне Прюдом, когото Славейков иначе превежда. Макар че жанровият диапазон на епоса се разширява, следват други наградени с високото отличие епически творци – Бьорнсон (1903), Сенкевич (1905). Очевидно, “Кървава песен” се вписва в оформилия се критериум и отговаря на така създадените представи за голяма литература – да разказва в мерена реч за националните борби и да е високо издържана в художествено отношение; да обгръща епоха с национално-историческо значение и същевременно да е израз на най-съвременно художествено претворяване, съобразено и с езика, на който е написано…

Прочетете цялата статия в оригинал в брой 93 на списание Българска Наука:


Европейска нощ на учените 2022 г.: