Направи дарение на училище!

Продължение от бр. 102.

Карта на Винсент фон Хаард, 1895 г.

Тази забележителни карта на Южния полюс на Винсент фон Хаард (1843–1914), е публикувани от E. Холзел във Виена през 1895 г. Тя  се счита за първата модерна стенна карта на Южния полюс и изобразява в големи подробности плаванията на изследователите по време периода на проучването на Антарктика. Картата е отпечатана след провеждането на XI Германски географски конгрес (Бремен на 17–19 април 1895 г.). До края на XIX в. Антарктида остава най-слабо проученият континент. Бреговете и ледената покривка са описани и картографирани, но вътрешността му остава пълна загадка. На конгреса в Бремен се събират много известни учени, за да обменят опит и информация относно полярните изследвания. В резултат на това е създадена карта, даваща най-точна и подробна представа за всички досегашни експедиции и систематизираща съществуващата информация до момента. Много от данните относно магнетизма, ветровете, температурата, атмосферното налягане и т.н. са взети от плаването на Карл А. Ларсен през 1892 г.

Морските пространства на картата са пресечени от линии на океанските течения, докато в по-малките карти, разположени в ъглите ѝ е дадена детайлна схема за промените на водата и температурата на въздуха, както и деклинацията.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Експедиция на Жан Батист Шарко, 1908–10 г.

Жан Батист Етиен Огюст Шарко (Jean Baptiste Etienne Auguste Charcot), френски лекар, океанограф, полярен изследовател е роден на 15 юли 1867 г. в Ньой сюр Сен, Франция в семейството на известния лекар-психиатър Жан Мартен Шарко.

През 1896 г. се жени за Жана Юго, внучката на Виктор Юго.

През 1908-1910 г. ръководи нова експедиция на кораба „Pourquoi-Pas ?”(„Защо не?”) в море Белингсхаузен, по време на която през 1909 г. открива остров Шарко (69°45′ ю. ш. 75°15′ з. д.) и залива Маргьорит (68°30′ ю. ш. 68°00′ з. д.). По време на двете експедиции извършва изследвания по океанография, метеорология, зоология и ботаника. През 1910  г. излиза книгата му “Le “Pourquoi-Pas?” dans l’Antarctique” (1910), третираща изследванията му по време на втората антарктическа експедиция. През 1911 г. извършва океанографски изследвания в протока Ла Манш.

Приживе Шарко става член на Френската академия на науките от 1926 г., член е на Френската академия за медицинските науки, член на Френската военноморска академия от 1929 г., носител на Ордена на Почетния легион.

Експедиция на Ърнест Шакълтън, 1909 г.

Сър Ърнест Хенри Шакълтън (Sir Ernest Henry Shackleton) е британски пътешественик и изследовател на Антарктика. Роден е на 15 февруари 1874 г. в градчето Килки на 48 км от Дъблин като второ от десет деца в семейство на фермер.

• Британска антарктическа експедиция 1907–1909 г.

Шакълтън е избран за секретар на Кралското шотландско географско дружество и започва да развива активна дейност за организирането на нова британска експедиция на Ледения континент с цел покоряване на Южния полюс. По същото време и Скот започва подготовка за нова експедиция и между тях се заражда съперничество. Благодарение на своето положение на секретар на дружеството, Шакълтън разполага с по-голямо влияние от Скот и решава да го изпревари. Той заема от частни лица значителни суми. Голяма част от средствата са предоставени от финансиста Уилям Бърдмор. Бреговият отряд трябва да се състои от три групи, всяка с определена цел: първата – да изследва Земя Крал Едуард VІІ, втората – да се отправи към Южния полюс, а третата – да потегли на запад и да достигне до Южния магнитен полюс. За целите на експедицията е оборудван здравият, но бавен кораб „Нимрод”.

На 1 януари 1908 г. експедицията напуска Нова Зеландия, достига море Рос и продължава на изток покрай Ледената бариера Рос с цел откриване на подходящо място за построяване на база за презимуване. След като не успява да намери подходящото за целта място, Шакълтън се завръща в старата база на брега на залива Макмърдо, където зимува с 15 човека. На 10 март 1908 г. група от шестима души, водена от Шакълтън, се изкачва на върха на близкия вулкан Еребус. Зимуването преминава успешно и през ранната пролет (септември-октомври) на 1908 г. Шакълтън пристъпва към създаването на спомагателни складове по пътя към полюса, като главният склад е създаден на 192 км южно от базата. В началото на октомври група от трима човека, начело с Томас Уилям Еджуърт Дейвид, се отправя на запад с цел достигане на Южния магнитен полюс.

В началото на октомври 1908 г. Шакълтън, с екип от още трима души, се отправя към Южния полюс с шейни, теглени от манчжурски понита. При прехода през шелфовия ледник Рос всичките животни умират от изтощение и Шакълтън и спътниците му са принудени сами да се впрегнат в шейните, за да продължат пътя си на юг през ледената пустиня. По пътя си те откриват ледника Бирдмор, планините Кралица Александра и Доминион и ледника Дейвид. На 9 януари 1909 г. достигат на 179 км от полюса, до 88º 23′ ю. ш., но заради недостиг на припаси и заради много силните ветрове са принудени да се върнат. Обратния път е тежък и труден. На 23 февруари 1909 г. групата достига до главния склад, като всички са слаби и болни. Тогава Шакълтън решава да остави в склада двамата обезсилени Маршал и Адамс, а той заедно с Уайлд се отправя към базата за помощ. На 28 февруари двамата достигат до базата, къде бързо е организирана спасителна група и на 4 март 1909 г. всички се качват на кораба „Нимрод”. Групата на Дейвид изпълнява успешно поставена ѝ задача, като на 16 януари 1909 г. достига до Южния магнитен полюс, намиращ се тогава на 72°25′ ю. ш. 155°16′ и. д. и на 4 февруари се прибират на борда на кораба.

Цялата експедиция, без никакви човешки загуби, се завръща на 22 март 1909 г. в Нова Зеландия. В Англия Шакълтън е посрещнат като национален герой и неговата популярност може да се сравни само със славата на знаменития норвежки полярен изследовател Фритьоф Нансен след дрейфа му на кораба „Фрам”през Северния ледовит океан. Блестящите лекции, изнасяни от Шакълтън в много страни на Европа и Америка, популярната му книга „The heart of the Antarctic“ („В сърцето на Антарктика“), преведена на много езици, затъмняват другите антарктически експедиции, извършили немалка дейност за опознаването и изследването на Антарктика.

Експедиция на Руал Амундсен, 1910–1912 г.

Руал Амундсен (Roald Amundsen) е норвежки полярен изследовател. Той ръководи първата експедиция, преминала през Северозападния проход около Северна Америка, както и първата експедиция, достигнала до Южния полюс. Амундсен става и първият човек, достигнал Южния и Северния полюс.

• Южният полюс 1910–12 г.

След покоряването на Северозападния проход Амундсен планира експедиция до Северния полюс. През 1909 г. Фредерик Кук, а впоследствие и Робърт Пири достигат Северния полюс, което променя плановете на Амундсен. Когато отплава с небезизвестния кораб „Фрам” („Напред”), използван по-рано от Фритьоф Нансен за преодоляване на 85° с. ш., само трима души знаели за истинската цел на експедицията – Амундсен, брат му Леон и капитанът на „Фрам” Торвалд Нилсен. Амундсен се страхувал че Нансен ще откаже да използват „Фрам”, а освен това вероятно искал да запази намеренията си в тайна от Робърт Скот, който ще му бъде конкурент в покоряването на Южния полюс.

На 14 януари 1911 г. експедицията достига северния бряг на шелфовия ледник Рос и в Китовия залив разтоварва провизии и построява базов лагер, който е наречен „Фрамхайм” (Домът на Фрам). Китовият залив се намира с 96 км по-близо до Южния полюс от нос Евънс където английската експедиция, ръководена от Скот построява своя базов лагер[1]. Макар да има преимущество с построяване на базов лагер по-близо до Южния полюс, Амундсен трябва да се пребори с предизвикателството да открие път през абсолютно непознат терен, докато Скот възнамерява да използва пътя, открит от Ърнест Шакълтън през 1908 г., преминаващ по ледника Биърдмор и достигащ до антарктичното плато. Настъпващата зима Амундсен и хората му прекарват в построените лагери с провизии, на 80°, 81° и 82° ю. ш., а самия преход до полюса смятат да осъществят след като започне затопляне по време на антарктичната пролет.

На 8 септември 1911 г. Амундсен с екип от 8 души започва преход към Южния полюс. Скоро обаче температурите падат рязко до -50°С. На 12 септември решават да достигнат до лагера на 80° ю. ш., да оставят носените провизии, след което всички да се завърнат обратно в базовия лагер и да изчакат по-добро време. На 15 септември експедицията достига лагера на 80° ю. ш. и след оставянето на провизиите последва максимално бързо изтегляне към базовия лагер. Последният ден на прехода обратно към базовия лагер е изключително тежък. Амундсен взема най-добрата налична шейна и бързайки да се прибере в базовия лагер, оставя спътниците си без средства за придвижване. Ветеранът Хялмар Йохансен няколко часа носи на гръб колегата си Преструд в условия на антарктична буря по стръмен терен. Единствено неговата физическата сила и опит, както и късметът им помагат да се доберат живи до базовия лагер. В базовия лагер Йохансен публично обвинил Амундсен, че ги е изоставил заедно с Преструд, в резултат на което Амундсен го отстранява от екипа, който ще атакува Южния полюс. Впоследствие Амундсен кара всички от експедицията да подпишат документ, че няма да дават никакви сведения за експедицията, оставяйки неговата версия и книгата, която той впоследствие написва като основен източник на информация. Освен това той не позволява на Йохансен да пристигне в Норвегия заедно с останалите членове от екипажа, като го принуждава да слезе преди това. Йохансен не получава никакво признание за приноса си към експедицията и скоро след това се самоубива. Трябвало да минат 90 години преди Фредрик Хялмар Йохансен да бъде реабилитиран и признат за един от 3-мата най-значими норвежки полярни изследователи.

[1] Китовият залив понастоящем не съществува, тъй като тази част от ледника се откъсва през 2000 г. от Антарктида и отплува в свободни води.

• Достигане на полюса

На 19 октомври започва повторен щурм, в който участват само петима души. Взимат 4 шейни с 52 кучета. На 23 октомври стигат до лагера с провизии на 80° ю. ш., а на 3 ноември – лагера на 82° ю. ш. На 15 ноември стигнат до 85° ю. ш. и спират да починат за един ден. Намират се в основата на Трансантарктическата планинска верига. Изкачването към антарктичното плато започва на 17 ноември и продължава 4 дни. На 21 ноември експедицията стига до полярното плато, където 24 от кучетата са заклани, костите са дадени на останалите кучета за храна, а хората изяждат част от кучешкото месо. Останалото месо складират за връщането си. Времето е бурно и групата престоява 3 дни в очакване на подобрение, но накрая се отказват да чакат повече и на 25 ноември продължават прехода. Бурното време затруднява силно придвижването. Стигат 87° ю. ш. на 4 декември. На 7 декември стигат до 88° 23′ ю. ш., което е най-южната ширина достигана до този момент. Намират се на 180 км от Южния полюс.

На 14 декември 1911 г. петимата, заедно с впряг от 16 кучета, стигат до Южния полюс. Там те оставят малка палатка и писмо, в което описват постижението си в случай, че не успеят да се приберат до „Фрамхайм”. Амундсен изпреварва с цял месец английската експедиция на Робърт Скот, който намира смъртта си по обратния път на 11 мили от спасителния лагер с провизии. След покоряването на Южния полюс Амундсен е посрещнат в родината си триумфално. Английската преса обаче му отправя обвинения, че е отговорен за трагичната участ на Скот.

В действителност експедицията на Скот е била добре подготвена и е включвала опитни изследователи. По пътя обратно към базовия лагер обаче, тя е подложена на необичайно ниски температури и постоянно бурно време. За отбелязване е, че толкова тежки метеорологични условия в периода от 1985 г., през която започват редовни метеорологични наблюдения на този район, до днес е имало само веднъж. При подготовката си за експедицията Скот е взел под внимание своя опит в Антарктика, както и опита на Шакълтън от 1903 и 1907 г., а освен това метеорологът на експедицията проучва подробно времето в този район в продължение на две години в периода от 1910 до 1912 г. Нито един от тези източници не подсказва възможността от настъпването на подобни екстремни условия. Изключително тежките метеорологични условия направили напускането на палатката невъзможно и така екипът на Скот не успял да достигне последния, разположен най-близо до полюса, лагер с храна и гориво. Година по-рано, когато експедицията строяла този лагер, отново неблагоприятните метеорологични условия ги принудили да построят лагера на 79° 29′ ю. ш., което е с 36 мили на север от първоначално планирания лагер на 80° ю. ш., а Скот загива само на 11 мили южно от това депо, т.е. ако този лагер, съдържащ 1 тон с провизии, бе построен според първоначалния план, експедицията щеше да го достигне.

Експедиция на Робърт Скот, 1910–12 г.

Капитан Робърт Фалкън Скот (Robert Falcon Scott) е английски морски офицер и изследовател на Антарктида. Роден е на 6 юни 1868 г. в Девънпорт, Великобритания в семейство на собственик нa пивоварен завод.

• Надпреварата за Южния полюс 1910–12 г.

През 1909 г. в Англия се завръща Ърнест Шакълтън, бившият спътник на Скот, който същата година прави неуспешен опит за достигане на Южния полюс. Неговите разкази за пътя към полюса и за възможностите за достигането му от към море Рос още повече разпалват национални

съревнования в първенството за достигането на полюса. Появяват се десетки проекти, реални и фантастични. Експедиции към полюса подготвят в Япония, САЩ и Германия. Англия не желае да отстъпи първенството в изследването на Южния континент въобще и особено достигането на Южния полюс и Скот започва усилена подготовка за осъществяване на това мероприятие. На 1 юни 1910 г. на кораба „Тера Нова” Скот се отправя към Антарктида и на 3 януари 1911 г. влиза в залива Макмърдо, където хвърля котва, недалеч от предишната стоянка на „Дискавъри” и започва пренасяне на товарите на сушата. В своя поход към полюса, освен кучета, Скот за първи път използва малки манчжурски кончета, купени от Далечния Изток и моторни шейни – също нововъведение в Антарктика. Няколко дни след установяването на базовия лагер Скот научава, че има конкурент в лицето на норвежеца Руал Амундсен. От този ден нататък започва трагедията на Скот и неговите другари.

На 2 ноември 1911 г. (един месец след Амундсен) екипът на Скот тръгва към полюса, като постепенно спомагателните партии, съпровождащи основната група, се прибират в базата. Още с тръгването си експедицията е споходена от неудачи и трудности, отчасти от грешки на ръководителя, отчасти от стечение на обстоятелствата.

Най-напред от строя излизат моторните шейни, а манчжурските кончета, които Скот предпочита пред кучетата, са застреляни на 9 декември, на около 83° ю. ш. – свършва фуражът за тях и не издържат лютия студ и натоварването. На 11 декември, на 84° ю. ш. назад са върнати и последните два кучешки впряга и се налага всички да се впрегнат в шейните и да ги влачат след себе си. На 21 декември, 85° ю.ш. в базата се връщат четирима души, а на 4 януари 1912, 87° 30′ ю. ш. – още трима. Оттам на юг в последните 250 км продължават петима: Робърт Скот, Едуард Уилсън, Хенри Боуърс, Лоурънс Оутс и Едгар Ивънс. След изтощително пътуване, те достигат целта на 17 януари 1912, но установяват, че Амундсен ги е изпреварил с пет седмици. Скот записва в дневника си: „Норвежците са ни изпреварили – Амундсен се оказа първи на полюса! Чудовищно разочарование! Всичките мъки и тежести – заради какво? Аз с ужас мисля за обратния път…”

Връщането действително се превръща в катастрофа. Разочаровани, гладни и страдащи от скорбут тръгват обратно. Първи загива Едгар Ивънс при падане от леден хълм на 17 февруари 1912 г. Втори е капитан Лоурънс Оутс, на когото измръзват краката. Сутринта на 16 март той спокойно казва „Ще отида да се разходя“ и изчезва, като тялото му и досега не е намерено. Остават трима. Последният лагер на тримата се намира само на 18 км от хранителния склад построен предварително за да се ползва при завръщането им. Последната записка в дневника на Скот е направена на 29 март 1912 г. „Ние знаехме, че отиваме на риск. Обстоятелствата бяха против нас и няма причини да се жалваме. Смъртта е вече близо. За Бога, погрижете се за (не оставяйте) нашите близки!…”.

Телата на Скот, Уилсън и Боуърс, както и дневниците им, са намерени от спасителната група едва на 12 ноември 1912 г. Съдейки по това, че Скот е лежал в незатворен спален чувал и е взел дневниците на другите, се предполага, че е починал последен. На мястото на трагедията спасителната група издига пирамида от лед и сняг и кръст, направен от ските им.

Експедициите на Р. Амундсен (в червено) и Р. Скот (в зелено), с ┼ са означени местата, където загиват членовете на групата на Скот.

Карта на експедициятана Дъглас Моусън, 1911–1914 г.

Сър Дъглас Моусън (Douglas Mawson) е роден на 5 май 1882 г. в Бредфорд, графство Йоркшир, Англия. Той е австралийски геолог, изследовател на Антарктида. Умира на 14 октомври 1958 г. в Аделаида.

• Антарктическа експедиция 1911–1914 г.

Веднага след завръщането си от Антарктида Моусън започва подготовка и организация на нова експедиция към ледения континент, този път ръководена от него. Съгласно съставения план, предстояло да се изследва голяма част от неизследваното крайбрежие на Антарктида, остров Макуори и да се проведат океанографски изследвания в акваторията на океана между Австралия и Антарктида. Предвидено било три отряда да бъдат разположени на различни места по крайбрежието на разстояние над 1000 мили един от друг и да провеждат самостоятелни походи. Един от отрядите ръководи сам Моусън, а другите два Френсис Уайлд и Дж. Ейнсуърт. За първи път в антарктически изследвания било предвидено да се използва радиовръзка.

На 2 декември 1911 г. на кораба „Аурора” (600 т, 31 човека екипаж), с капитан Джон Кинг Дейвис, експедицията напуска Австралия и се отправя на юг. През януари 1912 г. на Земя Адели, на брега на открития от него на 8 януари залив Комонуелт, отрядът на Моусън създава база на нос Денисън (67°00′ ю. ш. 142°41′ и. д.), в която остават да зимуват 18 човека, и от която са предприети походи за изследване на континента на запад и изток. Моусън нарича акваторията около Земя Адели море д’Юрвил.

От 10 ноември 1912 г. до 8 февруари 1913 г., заедно с швейцарския лекар Ксавиер Мерц и английския лейтенант Белгрейв Нинис, Моусън провежда поход и открива и изследва Брега Джордж V (142° – 156º и. д.) с ледниците Мерц (10 декември, 67°20′ ю. ш. 145°00′ и. д.) и Нинис (10 декември, 67°20′ ю. ш. 147°00′ и. д.), залива Бакли (68°25′ ю. ш. 148°30′ и. д.) и шелфовия ледник Джоузеф Кук (68°40′ ю. ш. 152°30′ и. д.). Походът завършва трагично за двамата му спътници. На 14 декември 1912 г. на 504-я км от базата Нинис загива, като пропада в дълбока пукнатина в леда. Заедно с него в пукнатината пропада и почти целият хранителен запас на групата и двамата му другари тръгват обратно. По време на завръщането им на 7 януари 1913 г., след като са изядени всички кучета и остават съвсем малко хранителни припаси, умира и Мерц. Изнемогвайки от умора, болният Моусън сам продължава придвижването си през ледената пустош, като няколко пъти благополучно се измъква от ледените пукнатини. Почти умирайки от глад в края на януари се натъква на склад, в който спасителният отряд е оставил хранителни продукти. След като се подкрепя и отдъхва, Моусън е принуден цяла седмица да престои в една ледена пещера поради жестоката виелица, разразила се по това време. На 8 февруари 1913 г. благополучно се завръща в базата.

Резултатите на експедицията са големи. Метеорологичните наблюдения в различни точки на Антарктида дават ценни сведения за характеристиката на климата на континента и влиянието му върху климата на Австралия. Океанографските изследвания, проведени от експедицията обогатяват науката с нови данни за формирането и динамиката на морския лед. Трудовете на експедицията са издадени в 22 тома, а Моусън е награден с учредителен медал на Британското Кралско географско дружество и златни медали от Американското и Френското географски дружества. Шумен успех предизвиква и издадената от него книга, в която описва драматичните си преживявания.

Карта на Антарктическите региони на Едуард Станфорд, 1922 г.

Едуард Станфорд (Edward Stanford) е британски картограф и основател на Станфордс Лтд., понастоящем верига книжарници за карти и книги в Лондон и Бристол.

Роден е на 27 май 1827 г. в Лондон, където завършва и образованието си. През 1862 г. публикува карта на Лондон, а с британската колониалната експанзия създава географски карти за регионите по света.

На картата на Антарктическите региони, публикувана през 1922 г. са изобразени както познатите до момента географски обекти и топоними, така и дълбочината на морското ниво в различните области. Мащабът е показан в три различни скали: морски мили, английски мили и километри. Също така са разделени цветово ледената и свободната от лед повърхности на континента.

Днес картата се съхранява в Конгреснат библиотека на САЩ, във Вашингтон.

Карта на Антарктида от експедицията на Ричард Бърд, 1934 г.

Ричард Ивлин Бърд (Richard Evelyn Byrd) е роден на 25 октомври 1888 г. Той е  военноморски офицер, контраадмирал, авиатор, полярен изследовател, пръв достига със самолет Северния и Южния полюси.

През 1933 г. започва товарването на провизии за втората Антарктическа експедиция на Бърд, Уелингтън, Нова Зеландия. След полетите на Джордж Хуберт Уилкинс възниква предположение, че не само Антарктическият полуостров, но и целият сектор на Антарктида, обърнат към Тихия океан, не представлява единен масив суша, а е архипелаг. За изследването на тази част от континента извънредно много допринася Втората американска експедиция на Бърд (1933–1935 г.), която разполага с два кораба и няколко самолета. База на новата експедиция отново става „Малката Америка”, разширена и оборудвана с усъвършенствани технически средства. Още по пътя към нея, през декември 1933 г., достигайки до Южната полярна окръжност, корабът, на който плава Бърд, завива на изток за изследване на крайбрежието на Земя Мери Бърд. Резултат от това плаване, преминало основно в мъгли, сред ледове и завършило в средата на януари 1934 г., е откриването между 147° и 135° з. д. на т.нар. „Гробището на дявола”, получило репутацията на най-големия в света „производител” на айсберги: само за едно денонощие моряците преброяват около 8 хил. айсберга, като един от тях достига колосални размери с дължина 41 км. По време на второто, февруарско, значително по-кратко плаване на изток Бърд доказва, че в сектора 160°–148° з. д. брегът на континента не достига до паралела 75° ю. ш., нама и архипелаг , простиращ се, както се е предполагало по-рано, далече на север.

В края на март 1934 г. за провеждане на рискован експеримент (самотно зимуване) Бърд излита със самолет на юг и почти на 200 км от „Малката Америка” организира метеорологичен пост „Адванс”. Там Бърд прекарва пет зимни месеца (май–септември 1934 г.) в пълна изолация. Известно време дежурството преминава нормално и той редовно поддържа връзка по радиото с другарите си. Към края на зимата поради неизправност във вентилационната тръба той се отравя с въглероден двуокис и едва избягва смъртта. В началото на август, след като няколко дни подред Бърд не отговаря на повикванията по радиото, при него пристига спасителна група от трима човека. Те намират Бърд силно изтощен, отслабнал и измъчен, който приветливо ги кани на обяд. Четиримата прекарват в метеорологичната станция още два месеца, и когато Бърд достатъчно укрепва, се завръщат в базата.

През лятото (октомври 1934 – март 1935 г.), в резултат на нови полети над Антарктида, открива планината Хорлик (86°00′ ю. ш. 120°00′ з. д.), хребета Хал-Флад (100 км). Бърд изяснява, че планините Едсел Форд се простират не в меридионално направление, както се е предполагала преди това, а по паралела. Със самолет и частично с кучешки впрягове членовете на експедицията изследват залива Салзбъргър, а Бърд проследява участък от крайбрежието на изток от залива Пол Блок, който нарича Брега Рупърт (76°00′ ю. ш. 143°20′ з. д., дължина около 200 км). Извършвайки редица разузнавателни полети над Антарктида на изток и югоизток от „Малката Америка”, Бърд и неговите летци изследват приблизително около 500 хил. км² неизследвана по-рано територия. Те стигат до извода, че между море Рос и море Уедъл не може да има морски проток и следователно, Антарктида представлява единен континент, въпреки че за такова категорично твърдение тогава още нямат достатъчно основание. В началото на февруари 1935 г. експедицията завършва своята дейност и без загуби се завръща в родината. В края на 1938 г., Бърд посещава Хамбург и е поканен да участва в немската „Neuschwabenland” антарктическа експедиция през 1938–1939 г., но отказва.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!