Направи дарение на училище!

Научната комуникация представлява практиката за информиране, образование, споделяне на любопитни факти и повишаване на осведомеността по теми, свързани с науката. Научните комуникатори и аудитории не могат да бъдат еднозначно дефинирани, тъй като експертизите и нивото на научните знания варират при всяка група. 

Могат да бъдат дефинирани два типа научна комуникация: научен “аутрийч” (обикновено провеждана от професионални учени пред неекспертна аудитория) и научен „инрийч“ (комуникация само между експерти, идващи от различни или подобни научни среди). Пример за инрийч е експертната научна комуникация и публикациите в научни списания.

Научната комуникация може да осигури подкрепа за научни изследвания или обучения, както и за информиране при вземането на политически или етични решения. Напоследък все повече се набляга и на обяснението на методите, а не просто на научните открития.

Това може да бъде особено важно при справяне с научната дезинформация, която се разпространява лесно, защото не е обект на ограниченията на научния метод. Научните комуникатори могат да използват развлекателни похвати за убеждаване, включително хумор, разказване на забавни и интересни истории или метафори. За целта учените могат да бъдат обучени в някои техники, използвани от артистите, за да увеличат силата на своето въздействие при комуникация.

Мотивациите

Разбери повече за БГ Наука:

***

Пишейки през 1987 г., Джефри Томас и Джон Дюран застъпват различни причини за увеличаване на общественото разбиране към ползата от науката и научната грамотност. По-подготвените инженери и учени биха могли повече да помогнат на нацията да бъде по-конкурентоспособна икономически. Въобще науката винаги може да донесе ползи за хората. Тя може и просто да има естетическа привлекателност (напр. популярната наука или научната фантастика). 

Правителствата и обществата също могат да се възползват от по-голямата научна грамотност, тъй като информиран електорат насърчава по-демократичното общество. Освен това науката може да информира за вземането на морални решения (например да отговаря на въпроси като тези дали животните изпитват болка, как човешката дейност влияе върху климата или каквото и да било свързано с етиката и моралната философия).

През 1990 г. Стивън Хилгартнър, учен в областта на науката и технологиите, разкритикува някои академични изследвания за общественото разбиране на науката. Хилгартнър твърди, че това, което той нарича „доминиращ възглед“ за популяризирането на науката, има тенденция да предполага тясна граница около онези, които могат да формулират истински, надеждни знания. Определяйки получателите на знания като „дефицитна публика“, учените стигат до подчертаването на собствената си идентичност като експерти, според Хилгартнър. Разбрана по този начин, научната комуникация може изрично да съществува, за да свърже учените с останалата част от обществото. Но пък според Брайън Уин и Масимиано Буки тя може да подсили границата между обществеността и експертите или т.нар. проблем за „епистемичната асиметрия“, който възниква винаги, когато едни хора знаят повече за някои неща от други. Все пак научната комуникация реално е само един вид опит за намаляване на епистемичната асиметрия между знаещите и незнаещите относно даден предмет.

Биологът Ранди Олсън предупреди през 2009 г., че антинаучните групи често могат да бъдат толкова мотивирани и толкова добре финансирани, че безпристрастността на научните организации в политиката може да доведе до кризи в общественото разбиране за науката. Той дава примери като отричането на климатичните промени в подкрепа на тези опасения.

Журналистът Робърт Крулуич също твърди, че историите, които учените разказват, се конкурират с усилията на хора като турския креационист Аднан Октар. Той посочва, че атрактивни, лесни за четене и евтини креационистки учебници са били продавани на хиляди училища в Турция (въпреки силната им светска традиция) благодарение на усилията на Октар.
Астробиологът Дейвид Морисън пък говори за многократно прекъсване на работата му заради популярни антинаучни явления, принуждаващи го да успокоява обществените страхове от предстоящ катаклизъм, включващ предполагаемо космическо тяло – първо през 2008 г. и после отново през 2012 и 2017 г.

Методите

Морският биолог и режисьор Ранди Олсън също подчертава, че небрежността на учените при общуването с обществеността е проблем. Той добавя, че в крайна сметка учените са най-отговорни за популяризирането и обясняването на науката пред широката общественост и медиите. Това трябва да се направи според добрите представи на социалните науки; учените трябва да използват убедителни и ефективни средства като разказването на истории. Олсън признава, че историите, разказвани от учените, трябва не само да бъдат убедителни, но и точни за съвременната наука и, че това допълнително предизвикателство трябва просто да бъде посрещнато. Той посочва за пример личности като Карл Сейгън за ефективни популяризатори, отчасти защото такива фигури активно култивират един симпатичен образ в очите на публиката.

Именно популяризатори на науката като Карл Сейгън и Нийл Тайсън в голяма степен са формирали интереса и възгледите за науката и дори за по-специфичните научни дисциплини сред широката общественост. Въпреки това, степента на знания и опит, които популяризаторът на науката притежава, могат да варират значително. Поради което някои от тях често залагат на сензацията. Както преди време беше заявил сътрудник на списание Forbes: „основната работа на популяризаторите на физиката е същата, както на всяка известна личност – да се добие повече известност.“ 

Поради тези вариации в опита, учените понякога могат да поставят под въпрос надеждността на популяризаторите на науката.
Друг момент в противоречието на популярната наука е идеята за това как общественият дебат може да повлияе на общественото мнение. Уместен и изключително актуален пример за това е изменението на климата. Изследване на научните комуникации, което се появява в „Ню Йорк Таймс“, показва, че дори разчупеното малцинство притежава достатъчно сила, за да промени възприятието на читателя за дадена научна новина или теория и че дори твърдо изразените (но не и неучтиви) разногласия между коментиращите също влияят на възприятието за науката. Това обаче кара някои да се опасяват, че по-нататъшното популяризиране на науката може да предизвика натиск към генерализации или сензации. За съжаление този проблем изглежда ще се нуждае от доста време за разрешаване.

При първоначалното си обръщение към студенти от Калифорнийския технологичен институт, журналистът Робърт Крулуич изнесе реч със заглавие „Разкажи ми история“. В нея той казва, че всъщност на учените се дават много възможности да обяснят нещо интересно за науката или тяхната работа и че те трябва да се възползват от такива възможности. Учените също трябва да се стремят да не отбягват обществеността, а вместо това да използват метафори в техните обяснения по начина, по който например Галилей го е правил. Според него метафорите стават все по-важни, тъй като науката става по-трудна за разбиране. Той добавя, че разказването на истории за науката в практиката, на истории за успехите и борбите на учените, помага да се докаже, че учените са истински хора. И накрая, Крулуич се застъпва за важността на научните ценности като цяло и помага на обществеността да разбере, че научните възгледи не са просто мнения, а трудно спечелени знания.

По отношение на поведението пред публика актьорът Алън Алда помага на учените и докторантите да се чувстват по-комфортно в своята комуникация с помощта на инструктори по драматургия, използващи актьорските техники на Виола Сполин.

Докато Матю Нисбет препоръчва използването на лидери на общественото мнение като посредници между учените и обикновените хора, като начин за достигане до обществеността чрез обучени лица, които са по-тясно ангажирани със своите общности. Такива фигури могат да бъдат учители, бизнес лидери, адвокати, политици, локални лидери, студенти и медийни специалисти. Примери за инициативи, които възприемат този подход са Science & Engineering Ambassadors, спонсорирани от Националната академия на науките, и Science Booster Clubs, координирани от Националния център за научно образование.

Представяне на науката пред публиката

Многото критики към общественото разбиране за научното движение подчертават, че това нещо, което те наричат общество, е донякъде една неотзивчива “черна кутия”. Подходите към обществеността се променят с отдалечаването от общественото разбиране за науката. Сега изследователите и практикуващите в областта на научните комуникации често демонстрират желанието си да слушат и не-учени, както и да признаят осъзнаването на плавния и сложен характер на съвременните социални идентичности. Най-малкото хората ще използват множествено число за публики или аудитории. Както редакторът на научното списание Public Understanding of Science го посочи в специален брой: “Явно сме преминали от старите дни на рамката на дефицита и мисленето за публиките като за монолитни към гледането на тях като активни, знаещи, играещи множество роли, получаващи, както и оформящи науката.” (Айнзидел, 2007: 5)

Въпреки това Айнзидел твърди, че и двете гледни точки на обществеността са „монолитни“ по свой собствен начин; и двете избират да декларират какво е това нещо, наречено публика. Някои пропагандисти на общественото разбиране за науката може да са се подигравали на обществеността заради нейното невежество, но алтернативен „обществен ангажимент с науката и технологиите“ придава романтизъм на публиката им заради инстинктите им за участие, вътрешния морал или обикновената колективна мъдрост. Както Сузана Прист подчертава в своето уводно есе за съвременната аудитория на науката, работата на научната комуникация може да помогне на не-учените да се почувстват, че не са изключени от процеса, за разлика от винаги включените; че те могат да се присъединят, ако искат и че не е необходимо да прекарат живота си в такава ангажираност.

Процесът на количествено изследване на общественото мнение за науката сега е до голяма степен свързан с общественото разбиране за научното движение (някои биха казали несправедливо). В САЩ Джон Милър е името, което е най-често свързано с подобна работа и е добре известно, че той прави разлика между идентифицираните „внимателни“ или „заинтересовани“ публики (тоест феновете на науката) и тези, които не се интересуват много от науката и технологиите. Работата на Милър поставя под въпрос това дали американската общественост има следните четири атрибута на научната грамотност:

• познаване на основни учебници и притежаване на научни фактически знания
• разбиране на научните методи
• оценяване на положителните резултати от науката и технологиите
• отхвърляне на суеверни вярвания, като астрология или нумерология

В някои отношения работата на Джон Дюран, при анкетиране на британската общественост, прилага идеи подобни на тези на Милър. Те обаче бяха малко по-загрижени за отношението към науката и технологиите, а не само за това колко знания имат хората. Те също така разгледаха общественото доверие в своите знания, разгледаха и въпроси като пола на тези, които поставят отметки в квадратчето „не знам“. Можем да видим аспекти на този подход, както и по-силно „ангажираността на обществото с науката и технологиите“, отразена в проучванията на общественото мнение на Eurobarometer . Те се провеждат от 1973 г. за наблюдение на общественото мнение в страните-членки с цел да подпомогнат подготовката на политиката (и оценката на политиката). Те разглеждат множество теми, не само науката и технологиите, но и отбраната, еврото, разширяването на Европейския съюз и културата. Изследването на Eurobarometer от 2008 г. относно нагласите на европейците към изменението на климата е добър пример. Фокусира се върху „субективното ниво на информация“ на анкетираните; като пита „лично, мислите ли, че сте добре информиран или не за …?“ вместо да проверява това, което хората са знаели.

Рамков анализ

Научната комуникация може да бъде анализирана чрез рамков анализ. Това е изследователски метод, използван за анализ на това как хората разбират ситуациите и дейностите.

Ето някои от характеристиките на този анализ:.

• Обществена отговорност: възлагане на вина за публични действия с цел постигане на дадени облаги, напр. политическа печалба в дебата за климатичните промени
• Технология за избягване: създаване на определен поглед върху технологичния напредък, напр. снимки на взривена атомна електроцентрала
• Научна несигурност: поставяне под съмнение на надеждността на научна теория, напр. спор колко лошо може да бъде глобалното изменение на климата, ако хората са все още живи

Евристика

Хората взимат огромен брой решения всеки ден и да се подхожда към всички тях еднакво внимателно и методично е непрактично. Поради това те често използват умствени преки пътища, известни като „евристика“, за да стигнат бързо до приемливи изводи. Тверски и Канеман първоначално предлагат три евристики, изброени по-долу, въпреки че има много други, които са обсъдени в по-късни изследвания:

• Представителност: използва се за допускане на вероятността въз основа на уместност, напр. колко вероятно е елемент А да бъде член на категория Б (Ким готвач ли е?) или събитие С е резултат от процес D (може ли последователността на хвърлянето на ези и тура да е възникнала случайно?).
• Наличност: използва се за оценка на честотата или вероятността от дадено събитие въз основа на това колко бързо може да се измислят примери за събитието. Например, ако някой бъде помолен да предположи броя на хората във вашата възрастова група, които в момента учат в университет, преценката му ще бъде повлияна от броя на собствените му познати студенти.
• Закотвяне и настройка: използва се при вземане на преценки с несигурност. Човек ще започне с точка на закотвяне, след което ще я коригира, за да достигне до по-точно предположение. Например, ако бъдете помолени да прецените колко хора ще отидат на лекцията по биология на д-р Смит тази пролет, можете да си припомните, че 38 студенти са ходили на лекцията му през есента и да коригирате оценката си въз основа на това дали лекциите са по-посещавани през пролетта или през есента.

Най-ефективните усилия за научна комуникация отчитат ролята, която евристиката играе при ежедневното вземане на решения. Много информационни инициативи се фокусират единствено върху повишаване на общественото знание, но проучванията не са установили съществена връзка между нивата на знания и отношението към научните проблеми.

Общественото разбиране на научното движение

„Общественото разбиране на науката“, „общественото съзнание за науката“ и „обществената ангажираност с науката и технологиите“ са термини, измислени от движение, включващо правителства и общества от края на ХХ век. В края на ХІХ век науката се превръща в професионален предмет и се влияе от правителствени направления. Преди това общественото разбиране за науката е много ниско на дневен ред. Някои известни личности като Майкъл Фарадей обаче водят лекции, насочени към непрофесионалната публика, като това са известните коледни лекции, започнали през 1825 г.

ХХ век беше свидетел на определени кръгове, основани на базата, че те могат да позиционират науката в по-широк културен контекст и да позволят на учените да предават своите знания по начин, който може да достигне и да бъде разбран от широката общественост. 

В Обединеното кралство докладът на Бодмър (или The Public Understanding of Science, тъй като официално така е по-известен), публикуван през 1985 г. от The Royal Society, промени начина, по който учените съобщават работата си на обществеността. Докладът е предназначен да „направи преглед на естеството и степента на общественото разбиране за науката в Обединеното кралство и неговата адекватност за напреднала демокрация.“

Председателстван от генетикът сър Уолтър Бодмър заедно с известни учени, както и със знаменития сър Дейвид Атънбъроу, докладът бе показан пред всички засегнати основни сектори: учени, политици, журналисти и индустриалци, но не и широката общественост. Едно от основните предположения, извлечени от доклада е, че всеки трябва да има някакво схващане и разбиране за науката и това трябва да бъде въведено още в ранна детска възраст от учители, които са подходящо квалифицирани в предметната област. Докладът също така поиска допълнително медийно отразяване на науката, включително чрез вестници и телевизия, което в крайна сметка доведе до създаването на платформи като Vega Science Trust.

Както в Обединеното кралство, така и в САЩ след Втората световна война обществените възгледи за учените се колебаеха от голяма похвала до негодувание. Следователно докладът на Бодмър подчерта загрижеността на научната общност, че отдалечаването им от обществото води до слабо финансиране на научните изследвания. Бодмър популяризира комуникацията на науката с по-широка общественост, като заяви на британските учени, че тяхната отговорност е да публикуват своите изследвания. Резултат от публикуването на доклада беше създаването на Комитет за обществено разбиране на науката (COPUS), сътрудничество между Британската асоциация за развитие на науката, Кралското общество и Кралската институция. Ангажираността между тези отделни общества доведе до необходимостта общественото разбиране на научното движение да бъде взето на сериозно. COPUS също така отпусна безвъзмездни средства за специфични дейности, позволяващи на общественото разбиране да излезе на преден план. В крайна сметка това води до културна промяна в начина, по който учените публикуват своите трудове пред по-широката неекспертна общност.
Въпреки че COPUS вече не съществува в Обединеното кралство, името е прието в САЩ от Коалицията за обществено разбиране на науката. Организация, която се финансира от Националната академия на науките на САЩ и Националната научна фондация и се фокусира върху научнопопулярни проекти като научни кафенета, фестивали, списания и схеми за граждански науки.

В Европейския съюз обществените възгледи за публично финансираните на научни изследвания и ролята на правителствените институции за финансиране на научни дейности бяха поставени под въпрос, тъй като разпределеният бюджет се увеличаваше. Следователно Европейската комисия насърчава категорично и по-късно задължава научните организации да комуникират и представят своите изследователски дейности и резултати широко сред обществеността. Това се прави чрез интегриране на комуникационен план в техния изследователски проект, който увеличава публичната видимост на проекта с помощта на достъпен език и адаптирани канали и материали.

Тази статия е част от брой за научна комуникация. Вижте броя (безплатно в PDF) от ТУК>>

„Този брой се реализира с подкрепата на проекта K-TRIO 5 (Европейска Нощ на учените 2021 г.)“

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!