Направи дарение на училище!

Автор: Слави Йоцов

„Защото такава е нашата добра воля“. Ето това е абсолютната монархия. Казано във вид на сентенция. С този кралски девиз са подписвани всички кралски укази от XVI век насетне. Абсолютната монархия за разлика от всяка друга форма на държавно управление не търси основания и предпоставки за своето съществуване извън самата себе си. Тя сама за себе си е самодостатъчна. В нейния организъм са и причините, и следствията. Това е власт и форма на управление, които носят своята обусловеност сами по себе си и сами за себе си, и които в крайна сметка не се нуждаят от външни и независещи от тях причини, за да аргументират своята императивност. Тоест, тази форма на управление няма нужда от доказателствени факти, за да обоснове своето прословуто: „Защото такава е нашата добра воля“. Тя има нужда единствено да превърне себе си в изискуемо задължение за своите поданици. Кралската власт във Франция, пък и не само там, интуитивно разбира и използва един от основните икономически закони много преди той да бъде изследван от К. Маркс в „Капиталът“. „Негово Величество“ по един завидно ловък начин се ползва от облагите на формулата СПС, като заменя понятието стока с понятието власт, която е най-ценната и неограничена откъм количество стока, с която разполага статуквото, защото самото то я е създало. Монархията приема властта за стока и от гледна точка на формалната логика формулата ВПВ е еквивалентна на формулата СПС.

Има два вида власт. Власт като статукво, което е притежание на една единствена личност – тази на монарха. Власт като статукво, което може да бъде вменявано.

Първата превръща личността на нейния притежател в абсолютна величина, в институция, от която произтича и зависи всичко и на която е подчинен целият държавен механизъм.

Втората кралят използва постоянно, когато му е необходима финансова подкрепа. Тя намира израз в продажбата на длъжности, която не е нищо друго освен продажба на власт под една или друга форма. Този, който закупува някоя длъжност, получава властта, която произтича от нея, а кралят получава приход в кралската хазна.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Лесно е да предположим, че парите и неограничената власт превръщат монархията в абсолютна монархия. Уви не е толкова просто… Нужни са личности, които умеят да мислят мащабно и в бъдеще време.

Анри IV поставя основите и започва да изгражда сградата на монархизма. Кардинал дьо Ришельо довършва градежа и превръща тази сграда в разкошен и бляскав дворец на абсолютизма. Луи XIV заживява в този дворец и гребе с пълни шепи от неговите несметни богатства.

Анри IV (1553 – 1610г.) разбира, че религиозните войни между католици и протестанти в Европа и между католици и хугеноти във Франция водят след себе си разорение и разруха. Той много добре разбира, че религиозните войни нямат нищо общо с религията. За да спре вътрешните разпри на „религиозна основа“, постановява, че католицизмът става официална религия на кралството. В същото време започва мирни преговори с хугенотите. В резултат на тези преговори в 1598 г. е издаден Нантският едикт, който дава на същите правото свободно да изповядват своята вяра. Но както вече казахме, религиозните войни нямат нищо общо с религията. Хугенотите слабо се интересуват от дадената им свобода. Техните стремежи са съвсем други и благодарение на отстъпчивостта на краля намират удовлетворение в засекретената част от едикта, която не е публикувана…

Там е договорено следното: хугенотите получават някои градове в Южна Франция – Ла Рошел, Монпелие, Монбан и др. Дава им се право да строят крепости, да имат своя армия, своя флота, търговски и манифактурни дружества и не на последно място своя финансова система. Това превръща френските протестанти в самостоятелна и независима стопанска и финансова сила, която при нужда може да брани своите интереси с оръжие в ръка.

Въпреки това Анри IV постига своите цели. Прекратява религиозните войни. Превръща страната в обединена и единна държава. Изгражда административен апарат, подчинен на централната власт. Първите стъпки и поставянето на основите на абсолютизма са направени.

Човекът, който довършва делото на Анри IV и благодарение на който Франция става една от водещите политически сили в тогавашна Европа, а властта на монархът става неограничена и абсолютна по своя характер, е Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо (1585 – 1642г.)

„Величието на краля и могъществото на кралството – ето моите две задачи“. Всъщност, това е целият живот на този човек, описан в едно единствено изречение. След смъртта на дук дьо Люин (довереник и съветник на краля) дьо Ришельо е избран за директор на Сорбоната. Това става през 1622 г. В края на същата година е ръкоположен за кардинал. Две години по-късно (1624г.) кралят и кардиналът се срещат тайно. Срещата е уредена от отец Жозеф (Франсоа дьо Трамбле). Малко по късно той става член на кралския съвет, а в 1630г. вече е първи министър на кралството.

Първият министър допаднал на Мария Медичи. Импонирал ѝ със своята мълчаливост, уклончиви отговори и потайност, които се дължали по-скоро на придобития навик да преосмисля нещата преди да говори или поточно преди да пита, а не на пресметната показност. Той проявявал завидно упорство, когато се налагало да отстоява своите принципни решения. Бил надарен с голям ум и проницателност. За него най-големият приятел на успеха в държавните дела била тайната, сдържаността в поведението, които той издигнал в начин на живот. За него казвали: „Той никога не върши това, което говори и никога не говори това, което върши“. Всъщност точно това е било нужно по онова време, за да се осигури заздравяването на властта на монарха и увеличаването на приходите в неговата хазна. Ришельо често е споделял едно свое правило, което винаги е довеждало до успешен край всяко негово начинание: „В политиката е много по-добре да се ръководиш от необходимите дела, отколкото от отнапред набелязани решения“. Но как да предвидиш, да предусетиш тези „необходими дела“, за да можеш да постъпиш така, че настоящето да е спокойно, а бъдещето сигурно. За кардинала отговорът идва от само себе си. Посредством многобройна, добре организирана и пазена в дълбока тайна мрежа от информатори и доверени лица, които са добре платени във всички кралски дворове в Европа и във всички обществени прослойки във Франция. По отношение на държавно-административния апарат Ришельо предприема редица реформи, които са продиктувани от необходимостта от пари в хазната на краля. С цел да се осигури бързото и безпрепятствено постъпление на сумите, събирани от данъци и налози, интендантите в провинциите стават пряко и единствено подчинени на правителството. Местните органи за самоуправление, съдебно-финансовите палати, губернаторите и подчинените им военни и полицейски части били длъжни да сътрудничат и съдействат на интендантите, които действали като пълномощници на Негово Величество. Били длъжни при това да ползват посредничеството, а не рядко благоволението на същите при общуването си с кралската власт.

По отношение на вътрешнополитическия живот промените били колкото радикални, толкова и неочаквани. Кардиналът осъзнавал, че това, което за времето на Анри IV било добро, за времето на Луи XIII е лошо! Това, което тогава е сплотило нацията и е дало време на кралската власт да укрепне, днес същото това разединява нацията и отслабва кралската власт.

Това, което всъщност притеснява Ришельо, е съдържанието на непубликуваната част от Нантския едикт. В името на „могъществото на кралството” той не е могъл да остави тази „държава“ в държавата да продължи да съществува. Прослойка от обществото на Франция: независима във финансово отношение; силна със своите крепости, армия и флот е изцяло несъвместима с „Величието на краля“ и противоречи на цялата идеология на централизираната абсолютна власт. Армията на кардинала, предвождана лично от него, обсажда най-важния за хугенотите град Ла Рошел. След продължителни и ожесточени сражения в 1628 г. кралят влиза в града.

Обсадата на Ла Рошел

Като проявява политическа далновидност, кардиналът сключва примирие с хугенотските градове и обявява всеобща амнистия без конфискация на имуществото на благородниците. Издаден е „Едикт на милостта“, който слага край на религиозните войни във Франция (за сетен път) и на „държавата“ в държавата.

Не така стоят нещата, обаче, по отношение на външната политика, водена от „Негово преосвещенство“. На тази сцена той сякаш влиза в противоположна роля… Ришельо имал една мечта, която превърнал в своя основна външнополитическа задача и която следвал неотлъчно през целият си живот, а именно: да даде на родината си естествените ѝ граници – р. Рейн, Алпите, Пиренеите. В този дух и саморазправата с протестантите вътре в страната, и оказването на помощ, и подкрепа на същите тези протестанти извън нея са едно и също нещо – средство да се постигне „могъществото на кралството“. Религиозните войни в Европа се водят с пълна сила.

Протестантските германски князе в името на своите интереси и свободи водят непрекъснати сражения с Австрийския дом и по-точно с династията на Хабсбургите, които в съюз с Испания се опитват да наложат католицизма като официална религия на целия континент. Отец Жозеф се опитва да убеди кардинала да предприеме „кръстоносен поход“ в защита на правата вяра на континента и по този начин да утвърди своята хегемония измежду „първите“, но първия министър вижда нещата отвъд тяхната първичност.

Той разбира, че ако Хабсбургите удържат победа над германските князе то те в съюз с Испания ще доминират над Германия, Бохемия, Дания и Италия, а това означава, че на практика ще бъдат господари на цяла Европа и с величието, и независимостта на Франция ще бъде свършено. Вече не става дума за отстояване на религиозните принципи на католицизма, а за континенталната политика на Франция и нейните интереси. Имайки предвид това, Ришельо непрекъснато и неофициално оказва финансова подкрепа на протестантските германски князе.

В 1630г. той открито застава на страната на протестантите и оказва значителна финансова подкрепа на краля на Швеция Густав II Адолф. Във връзка с това за него са казвали: „Той най-добре, от когото и да било друг, в най-висока степен умее да прави разлика между лошо и най-лошо, между добро и най-добро“. Между впрочем кардиналът никога не се е стремял да установи Френска хегемония в Европа, а да не позволи никоя държава да установи такава и по този начин да осигури на Франция дължимото ѝ се място измежду първите. В крайна сметка кардинал дьо Ришельо превръща сградата на монархизма в разкошен и бляскав дворец на абсолютизма.

Няколко години по-късно, след смъртта на заместника на Ришельо кардинал Мазарини, Луи XIV заявява, че не се нуждае от нов първи министър, защото сам ще си бъде първи министър! Младият крал заживява в двореца на абсолютизма и нескрито се наслаждава на неговия разкош…

РЕВОЛЮЦИЯТА, тази неблагодарна дъщеря на абсолютизма

Сами по себе си революциите са всеобщи действия от въоръжен характер, предприети от цивилни лица с цел осигуряване на социално-икономически промени, чиито последствия е невъзможно да бъдат предвидени дори от самите тях. За да бъдат действията всеобщи, извършителят на тези действия трябва да бъде НАРОДЪТ.

Всъщност, къде е мястото на народа в разкошния дворец на монархията? Далеч, далеч, далеч! Дори не и в предградията му. Някъде там, от където неговият глас няма да смущава веселия живот на аристократите в техните дворци и имения. Ето какво казва за него човекът, отдал живота си за могъществото на Франция – Ришельо: „Ако обикновеният гражданин или селянин, разбирайте народа, заживее богато, то ще бъде невъзможно същия да живее в нормите, предписани за неговото съсловие! Ако загуби отличителните страни на своята подчиненост, то той ще загуби своята памет за своето място в обществото“. Ясно точно и изчерпателно.

Обикновените хора трябва да живеят в нормите, предписани за тях от хората, които са извън тези норми. И трябва да се прави всичко възможно те да не губят своята памет за своето място в обществото, защото в противен случай мястото в обществото на тези, „предписали нормите“, ще бъде застрашено. А какво всъщност представлява това „място“? Във Франция по онова време обществото е било съставено от три основни прослойки, които, от своя страна, се делят на множество слоеве.

1. Аристокрация – (аристокрация на шпагата и аристокрация на мантията)

Към първите спадат всички благородници, които съставляват кралския двор, заемат висши военни длъжности, едри провинциални собственици на имения.

Към вторите спадат благородници, които са закупили висши административни длъжности.

1. Духовенство – (кардинали, енорийски свещеници, монаси, ордени)

III. Трето съсловие – (собственици на цехове, на търговски компании, собственици на градски имоти, занаятчии, наемни работници, селско население)

По отношение на своето административно, финансово и съдебно деление Франция била нееднородна и доста объркана. В административно отношение тя се деляла на губернаторства, във финансово – на интендантства, в съдебно – на север окръзите били байяжи, а на юг – сенешалства. Много често в териториално отношение тези три категории взаимно се припокривали и това допълнително утежнявало живота на обикновения човек. Някои губернаторства включвали в територията си и байяж, и сенешалство. С интендантствата нещата били още по-объркани.

На територията на едно губернаторство понякога имало повече от две интендантства. Получавало се така, че ако някой дребен търговец искал да продаде стоката си в друг град трябвало да плаща налог при всяко преминаване на бариерата, която дели една финансова област от друга.

Най-голям дял в утежняването на живота на обикновения човек и най-голям принос за неговото разорение имали „кралските финанси“. Континенталното първенство на Франция поставя пред нея необходимост от вътрешностопанска и финансова стабилност и перспектива. Страната има нужда от многобройна и добре обучена армия, многоброен военен и търговски флот и не на последно място от немалък дипломатически апарат, който да разполага с неограничени представителни средства. Тези пари могли да дойдат в хазната единствено от данъци, мита и налози. Налозите били два вида.

Преки налози – данък върху собствеността за притежавано имущество и поголовен данък, в зависимост от личния доход.

Косвени налози, които били най-многобройни и подлежали по всяко време на актуализиране, което ги правело непосилни. Те включвали: митнически такси, митнически акцизи, поземлен данък, хлебен данък, десятък, налог за лов, налог за търговия, данък димнина, църковен десятък, баналитет, габелата.

Митническите такси се плащали при преминаването от едно интендантство в друго при износ или внос на стоки. Акцизът бил налог върху на питките, които се продавали на дребно, като достигал до една трета или една четвърт от цената им. Данък димнина плащал всеки, който притежавал къща с комин, за да има право да пали огън. Поради тази причина много къщи в селата се строели с огнища. Баналитет – селяните били длъжни да използват селскостопанския инвентар, мерките и теглилките, мелницата, фурната на своя сеньор, като срещу това ползване били длъжни да плащат натурален или фискален данък. Габелата – това е данък върху ползването на сол. Утвърден е през 1315г. Патентът за добив и търговия на този продукт принадлежал единствено и само на краля. Определяно било количеството сол за трапезата, което се полагало на всяко семейство, и спрямо това количество се изчислявал годишният данък. Тази сол била само за трапезата, тоест с нея се солели само ястията. Ако някой искал да осолява месо, сланина, или риба, бил длъжен да закупи друго количество сол и да плати допълнителен данък. Приставите, които били пряко подчинени на кралските интенданти, водели почти ежеседмичен строг контрол за спазването на тези наредби. Те имали пълномощията по всяко време на денонощието да извършват проверка на изразходеното количество сол.

Аристокрацията била освободена от повечето данъци. Духовенството пък не било облагано с никакви. Фактически тези данъци в по-голямата си част се плащали от третото съсловие, което било най-голямото във Франция и се радвало на най-пъстър състав. Промишленост, търговия и селско стопанство. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че всъщност това е „третото съсловие“.

Производството се състояло от цехове и занаятчийски работилници. По-богатите майстори били техни собственици, които наемали майстори на надница, калфи и чираци. Заплата получавали само първите от тях и част от вторите, а останалите работели за храна и подслон. За отсъствието на конкуренция и съперничество между цеховете била създадена и утвърдена с кралски указ „Регламентация на промишлените производствени отрасли“. Тя постановявала в една община да няма два цеха с едно и също производство, а ако има, то техният брой се определял от съответния регламент за съответния отрасъл. Контрол над цеховете се извършвал от занаятчийските инспектори, които следели, откъде се взимат суровините, какво е тяхното качество, дали производството се извършва по регламент и не на последно място за количеството и годността на крайния продукт. Длъжността се купувала от инспекторите и поради това те имали право, когато извършвали конфискация, тя да бъде за тяхна сметка. За да се избавят от своеволията на инспекторите, понякога собствениците на цеховете и работилниците се обединявали и закупували тези длъжности, и оставяли същите незаети.

Търговията между градовете и селата, както и между самите градове, била силно ощетена от вътрешните мита и акцизи. За да изнасят своите стоки в други страни, както и да внасят такива, включително и от отвъдморските колонии, по-заможните търговци се обединявали в сдружения и компании.

Селяните, които произвеждали селскостопанската продукция, почти нямали достъп до нейната реализация. Търговците я купували от пълномощници на сеньора или директно от управителя на техните имоти.

Постепенно някои от собствениците на цехове забогатяват посредством плащане на по-ниски заплати и липса на контрол поради закупените от тях и оставени незаети инспекторски длъжности. Някои от приставите, откупчиците на налозите, дребните чиновници, чрез укриване на пари и/или чрез подкупи също започнали да трупат спестявания. Някои от търговците, които внасяли стоки от колониите, постепенно започнали да увеличават своята печалба. Някои от собствениците на имоти в градовете подобрявали своето благосъстояние от наемите на тези имоти. Останалите от тях поради увеличаването на налозите и митата се разорявали и ставали чираци или наемни работници. Въпреки всичко буржоазията започвала да се оформя като финансово просперираща прослойка на третото съсловие.

Колбер, назначен от Луи XIV за генерален контрольор на финансите, прави много за развитието на промишлеността и търговията и способства, без да е искал това, за оформянето и развитието на едрата буржоазия, която по-късно ще оглави революцията. Потребностите на абсолютната монархия постепенно се превръщат в причини и предпоставки за премахването на същата тази монархия. Притиснат от разточителството на двора, той бил принуден ежедневно да се бори с дефицита в кралската хазна. Предприема редица мерки, които да спомогнат развитието на търговията и производството. Губернаторите и интендантите започнали да строят пътища, които били охранявани, за да може търговците да превозват своите стоки безопасно. За да окаже съдействие и защита на вътрешния пазар, внасяните стоки били облагани с по-високи мита. Поощрявал субсидиите и поръчките за мините за добив на метали и суровини; фабриките за производство на стъкло, порцелан, коприна, вълнени платове.

Помощта от субсидиите дала възможност на по-богатите търговци и собственици на цехове да основат фабрики, корпорации, търговски сдружения и външнотърговски компании. Едрата буржоазия вече е реална сила в страната. Много от дребните търговци, майстори, занаятчии били разорени. Богатото трето съсловие постепенно заело всички административни и съдебни длъжности. Всички те се поддържали и прикривали взаимно в корпоративен дух, за да защитават своите доходи. Регламентирана била работническа полиция, която следяла за спазването на закона за коалициите. Същият гласял, че под страх от най-сурови наказания на работниците, майсторите, калфите, градските дребни търговци, селяните се забранява да основават съюзи, сдружения, коалиции с цел да предявяват и отстояват своите искания. За спазването на този закон се следяло непрекъснато. Той е естественият израз на страха, който живее в душите на хората с власт и привилегии. Аристокрацията, колкото повече обеднява и задлъжнява на своите кредитори от съсловието на буржоазията, става толкова по-горделива и толкова по-често се перчи с родовите си привилегии. Хората с титли и родови имения с охота вземат пари на заем от едрите търговци, от едрите фабриканти или от лихварите, но никога не канят същите на своята трапеза и на своите приеми. Подсъзнателно те не им позволяват да „загубят своята памет за своето място в обществото“.

Но все пак това време настъпва. Гладът, разорението и отсъствието на надежда за по-добро бъдеще принуждават народа да „загуби своята памет“.

1789 година

Лятото на 1788г. е неплодородно. Зимата е студена и мразовита. Недостигът на храни е хроничен. На 28 април 1789г. търпението и покорството се изчерпват. Работници, чираци и безработни от Парижкото предградие Сент-Антоан разбиват домовете на крупните манифактуристи Ревельон и Анрио и разграбват зърно, храни, дрехи и няколко дни се сражават с правителствените войски.

На 5 май е свикано заседание на генералните щати във Версай. Присъстват представители и на трите съсловия. На първо място, представителите на третото съсловие поставят за обсъждане процедурен въпрос, който води до конфликт между тях и представителите на привилегированите две съсловия. Процедурният въпрос е следния:”Как ще протече гласуването? По съсловия или по болшинство на гласовете?“ Привилегированите притежават болшинство по съсловия и естествено желанието им е да се гласува по съсловия. Споровете продължават почти месец. На 17 юни третото съсловие провъзгласява себе си за Национално събрание със съответните правомощия, произтичащи от това. Това събрание вече говори и действа от името на нацията, от името на френския народ. Издадено е постановление, че налозите в държавата не са санкционирани от нацията и като следствие от това не подлежат на вземания или увеличения. Дава се временно съгласие да бъдат събирани до разпускане на Националното събрание. Това „събиране“, предвид издаденото постановление, не е законосъобразно, но дори и тези, които ръководят революцията, разбират, че без пари нещата не се получават.

На 23 юни кралят, чиито интереси сериозно са засегнати от въпросното постановление, застава пред депутатите и обявява, че е решил да съхрани „Неприкосновеността на разделението на отделните съсловия“ и заповядва националното събрание да бъде разпуснато. Депутатите не се съобразяват с кралския указ и продължават работата си. Във Версай е взето решение указът да бъде наложен с въоръжена сила. Към Париж се придвижват военни подразделения. Тези контрареволюционни мерки и уволнението на генералния контрольор на финансите – Некер, в когото народа вярва, водят до всеобщо недоволство и гняв. На 14 юли народът се вдига на въоръжено въстание и превзема Бастилията. В провинцията градската кралска управа е свалена от власт. На нейно място са поставени нови изборни органи на местната власт. Националното събрание провъзгласява себе си вече за Учредително събрание, чиято задача е да учреди новия обществен строй и да изработи конституцията. Кралят е принуден да признае легитимността на събранието и да възстанови Некер на поста му. На 26 август 1789г. е изработена и обнародвана „Декларация за правата на човека и гражданина“.

Тя е израз на осъзнатата необходимост от справедливост от страна на прогресивните обществени деятели.

Член I: Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си.

Член III: Принципът на върховната власт (суверенитет) се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която на произтича от народа.

Член VI: Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат правото лично или чрез представители да участват в съставянето на законите. Понеже всички граждани са равни пред законите, то те имат еднакво право да заемат всякакви длъжности – политически и общински, според своите добродетели и таланти.

Обявен е и лозунгът на революцията: „Свобода, равенство, братство“. Народът усеща, че неговите мечти се сбъдват, че надеждата за по-добър живот не е била напразна. Уви! За защита на новата власт третото съсловие създава националната гвардия – армия, подчинена на учредителното събрание. Издадено е съответното постановление. То гласи, че всеки новопостъпил в националната гвардия е длъжен за своя сметка да закупи униформа, оръжие, боеприпаси и е на собствена издръжка. Това решение е обосновано от желанието революционната армия да не обременява народа финансово. На практика, обаче, това постановление ограничава и дори спира достъпа на свободомислещите, но бедни хора до редиците на националната гвардия.

Получава се така, че тази армия на събранието е съставена само от представители на третото съсловие. Маркиз Лафайет е назначен за главнокомандващ.

Издадено е постановление за „Имуществен ценз“. То поставя в основата на избирателната система условието за имуществена и парична състоятелност на гражданите. Същите биват разделени на две категории.

Активни – граждани, които притежават имущество, еквивалентно на определена парична стойност, плащат данъци и налози в определен размер, притежават доходи над средните за страната. Те имат право да избират и да бъдат избирани.

Пасивни – граждани, които не притежават имуществен ценз. Те нямат право да избират и да бъдат избирани.

По предложение на Жан льо Шапелие е издаден декрет за наемните работници. На същите се забранява под страх от най-строги санкции да встъпват в съюзи или други обединения с цел организиране на стачки. Явно е, че страхът от работнически съюзи не ръководи само бившата кралска власт, а и тази, която я сменя!

Учредителното събрание става законодателно събрание. То изработва и обнародва конституцията. В нея е заложен отново имущественият ценз. „Всеки гражданин, който притежава имуществен ценз, може да заема всякакви длъжности“.

По предложение на Талейран е приет закон за църковното имущество. То трябва да бъде конфискувано и да се предаде в разпореждане на нацията. Тъй като нацията е делегирала волята си на събранието, фактически то се разпорежда с него. Представителите на третото съсловие решават имотите да бъдат пуснати в разпродажба. И понеже те самите са притежатели на паричната възможност да извършат тези покупки, стават и единствените собственици на това имущество. Бедните и безимотните остават просто разочаровани зрители на този акт на увеличение на имущественото състояние на богатите граждани.

Народът окончателно е отстранен от управлението. Инициативата е изтръгната безвъзвратно от ръцете на тези, които са я завоювали. На 17 юли 1791г. по призива на корделиерите на Марсово поле се събират няколко хиляди души, за да подпишат петиция, която осъжда монархията. Националната гвардия, предвождана от Лафайет, същата тази гвардия, която трябва да защитава революцията и народа, открива огън по същия този народ. Ранените и убитите са стотици. В този момент народът разбира, че революцията окончателно вече не е негова. Последствията от революцията е невъзможно да бъдат предвидени дори от тези, които я извършват.

Всичко, което се случва от този момент насетне, е борба между партии или политически клубове за онова, което мотивира най-силно подобни съюзи – властта.

И жирондисткият, и якобинският, и термидорианският конвент, и директорията, която замества конвента, са политически формации, които се стремят към еднолична власт и използват силата на народа в своя угода.

Настават времена на невиждан терор и узаконени убийства в името на това, което е трябвало всъщност да донесе свобода, равенство, братство – революцията. Съсед за съседа, брат за брата се превръщат в революционери или контрареволюционери. За това немалко допринася законът за имуществото на гражданите, които са уличени в контрареволюционна дейност. Той гласи, че гражданин, информирал управата за лица, които помагат на противниците на революцията или самите те са противници на революцията, става собственик на тяхното имущество. Не малко животи са били погубени заради съседска алчност или амбиция за политическа кариера. Всичко се превръща в омагьосан кръг, в чиито център почти винаги стои личната корист и омраза. Трудно или по-точно казано почти невъзможно е да прецениш на чия страна стои истината. Тези, които при жирондистите са противници, при якобинците са приятели. Контрареволюционерите за конвента са революционерите, съставящи директорията. В общи линии се получава така, че тези, които изпращат на гилотината хора, по-късно самите те са изпратени на нея!

Като следствие от всички тези събития се получава така, че властта на привилегиите става власт на капитала. А народът просто си опреснява паметта за полагащото му се място в обществото. За съжаление независимо от формата на управление: империя, монархия, република, властта винаги е притежание на малка група хора, които управляват останалите. Колкото по-малка е тази група, толкова по-голяма е властта, с която разполага.

Тя винаги се движи от малкото към многото. Обратното противоречи на нейната същност, която я определя като такава, каквато е. Обръщането на посоката (от многото към малкото) я превръща във „Волята на народа“ и тя престава да бъде това, което е – власт. Да, народът трябва да бъде свободен, но неговата свобода ограничава тази на управляващите, а това противоречи на принципите на всяко управление. Имущественият ценз ограничава правата на бедните да гласуват и да заемат обществени длъжности и дава свобода на управляващите да налагат решения, които са в техен интерес. Всеки обикновен човек притежава правото да живее добре и да защитава своите интереси. Невъзможно е управляващите да защитават интересите на народа, тъй като интересите на същия и интересите на тези, които съставляват правителството, са несъвместими сами по себе си и взаимно изключващи се. Националната гвардия е съставена от хора, които могат да си позволят самоиздръжката и закупуването на оръжие и униформа. В противен случай кой от нея би се подчинил на Лафайет и би стрелял срещу събратята си, бедни също като него, на Марсово поле. Националната гвардия с приоритет защитава интересите и имуществото на тези, които притежават имуществен ценз, защото самата тя е съставена от хора с такъв.

Демократичните промени, които всички очакват да се случат, не се случват. Оказва се, че демокрацията в пълния си съдържателен вид не е нищо повече от едно утопично понятие. Тя винаги се прилага в практиката в своята ограничена форма на проявление, като размерите на тази ограниченост се определят от конкретната историческа действителност. Не може да има такова нещо като „управление на народа“. Демокрацията винаги се е реализирала не като „управление на народа“, а като „управление от народа“.

В конституцията за разлика от декларацията за правата на човека и гражданина вече се постановява, че народът не осъществява сам своята власт, а посредством делегиране на управленски права на тези от гражданите, които имат право да заемат изборни длъжности. Наистина, не е възможно всички да управляват всички. В крайна сметка се оказва, че декларацията за правата на човека и гражданина притежава в пълния си вид единствено пожелателен характер.

„Свобода, равенство, братство“. Свободата си остава мечта. Равенството си остава нещо недочакано. Братството си остава само по кръвна линия. В най-общия случай се оказва, че революциите са величина, чиято стойност в бъдеще време никога и от никого не може да бъде предсказана.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!