Направи дарение на училище!

Наистина ли кучетата, китовете, конете и други животни планират да отнемат живота си?

През 1845 година в Illustrated London News се появила любопитна история.

Съобщено е, че черно куче, описано като „добро, красиво и полезно“, се е „хвърлило във водата“ в опит за самоубийство. Крайниците му били в „пълен покой“, което е много необичайно за куче в река.

Още по-странното е, че след като било извадено, то „отново се спуснало към водата и опитало да потъне…“

Накрая красивото куче успяло в очевидната си самоубийствена мисия и умряло.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Според Викторианската преса, това куче далеч не е единственото в стремежа към подобна съдба. Малко след това се появили два други случая в популярната преса: патица се удавила умишлено, а котка се обесила на клон, след като котенцата ѝ загинали.

Но каква е истината зад тези инциденти?

Известно е, че животните могат да страдат от психични проблеми, както и хората: в частност те усещат стрес и депресия – фактори, допринасящи за самоубийствата при хората. Знаем също така, че поведения, които сме смятали за уникално човешки, са открити и при други животни.

Но дали самоубийството е сред тях? Наистина ли животните съзнателно правят опит за самоубийство?

Това не е нов въпрос – древните гърци също са го обмисляли. Преди повече от 2 000 години Аристотел споменал жребец, който се хвърлил в пропаст, след като станало ясно, че както Едип, и той несъзнателно се е чифтосал с майка си.

През 2 в.сл.Хр гръцкият учител Клавдий Елиан посветил цяла книга на темата. Той се позовал на 21 несъмнени животински самоубийства, включително на делфин, който се оставил да бъде уловен, няколко отделни случая на хрътки, които се оставили да умрат от глад след смъртта на собствениците си, и орел, който „се жертвал като се подпалил на погребалния огън на мъртвия си господар“.

Точно както „красивото куче“, което се удавило, идеята за животинските самоубийства останала популярна тема сред викторианците от 19 век. Един психиатър, William Lauder Lindsay, приписва „самоубийствената меланхолия“ на животни с тази склонност, описвайки как те могат „буквално да бъдат подтиквани към ярост и маниакалност“ преди да се самоубият.

По това време тези идеи били подети от групи за правата на животните, като намиращата се във Великобритания Royal Society for the Prevention of Cruelty to Animals (RSPCA). Защитниците на животните опитват да хуманизират животинските емоции, обяснява медицинският историк Duncan Wilson от Манчестърския университет, Великобритания, който преглеждал исторически случаи, които се отнасят до самоубийства на животни в научна статия от 2014 година.

Те правят това, за да покажат, че животните „споделят способността за самоанализ и стремеж, което включва опита да се самоубият от мъка или гняв“.

Например, в изданието от 1875 година на списанието на RSPCA Animal World, корицата изобразява елен, който скача към смъртта си. Съпровождащата я уводна статия съобщава, че „див елен, вместо да бъде хванат от преследвачите си, скача в челюстите на ужасна смърт“.

Обаче с напредване на медицината през 20 век отношението на хората към самоубийствата станало по-клинично и този тип „героични описания“ на самоубили се животни намалели.

Вместо това фокусът се изместил върху самоубийствата, които засягат по-големи популации, често в резултат на социално напрежение, казва Wilson. Самоубийството станало по-скоро социална болест. Пример са лемингите, които преднамерено се движат към скали и се хвърлят от тях, или масовите засядания на китове на бреговете.

Но Wilson не търсел отговор на това дали животните наистина се самоубиват. Всъщност, работата му разкрила, че променящите се отношения на хората към самоубийството рефлектират върху историите ни за животните.

Друг изследовател обаче искал да отговори на въпроса фронтално.

Подобни истории не бива да ни заблуждават според Antonio Preti, психиатър от Университета в Каляри, Италия, който претърсил научната литература по въпроса за животинските самоубийства.

Той прегледал около 1 000 изследвания, публикувани за 40 години, и не открил никакво доказателство, че животните съзнателно правят опити за самоубийство в дивата природа. Случаи като този, описан в книгата на Елиан, са „антропоморфни измислици“, казва той.

Изследователите днес знаят, че масовите измирания на леминги са нещастни последици от компактната популация на създания, емигриращи заедно едновременно.

Случаите, в които домашният любимец умира след смъртта на собственика си, могат да бъдат обяснени с разпадането на социалната връзка, казва Preti. Животното не решава съзнателно да умре; напротив, то е дотолкова свикнало със собственика си, че вече не приема храна от друг индивид.

„Да мислим, че умира от самоубийство както човек при смъртта на брачния му партньор, е просто проекция на романтична човешка интерпретация.“

Този пример посочва един много важен факт. Стресът може да промени поведението на животното по начин, който може да застраши живота му.

Това се случило в парка на SeaWorld в Тенерифе през май 2016 година.

Видео с косатка от парка, родена на свобода, в което тя изскочила от едната страна на басейна си за около 10 минути, се разпространило навсякъде. Излезли десетки статии, които посочват, че тя е направила опит за самоубийство.

Известно е, че косатките се държат по-различно в плен, отколкото на свобода, което не е изненадващо, като се има предвид, че басейнът е само частица от размера на океана. Знае се, че неестествените среди стресират хванатите в плен косатки, като пораждат повтарящо се поведение, като триене в стените на басейните или скърцане със зъби.

Когато поведението се сведе до това, казва Barbara King от Колежът на Уилям и Мери във Вирджиния, САЩ, е важно да разберем колко дълбоко всъщност тези животни изпитват емоции. Това може на свой ред да ни покаже какво ги кара да действат по тези самоунищожителни начини.

Още за косатките и SeaWorld, четете тук: Какви ще са последствията от решението на SeaWorld да спре да размножава косатки

„Според моите познания, по-голямата част от случаите се свеждат до човешката намеса по някакъв начин, независимо дали резултатът е бракониерство или затвор”, казва King, която е писала обширно по въпроса за страданията и самоубийствата на животни.

Много други животни, държани при травматични условия, също преживяват състояния, близки до стрес, пост-травматичен стрес (PTSD) и депресия.

Съобщавано е за държана в плен мечка в китайска ферма за мечки, която е задушила сина си и след това се е самоубила. Това се случило след много болезнена инжекция с катетър в коремната област на малкото на мечката за извличане на жлъчка, която понякога се използва в китайската медицина. Съобщения във вестниците предполагат, че тя е убила сина си, а след това и себе си, за да избегне още години на мъчения.

Това е по-скоро друг пример за неестествено поведение, подтикнато от стрес и държането в изкуствена среда за продължителен период от време. Може да бъде разглеждано и като рефлексия на „опита на животното да избяга от затвора си”, казва Preti.

Други животни, за които се казва, че правят опит за самоубийство, са китовете, които излизат на крайбрежията.

Остава неясно защо го правят. Едно от схващанията е, че това поведение може да бъде причинено от болестта на някой индивид, търсещ безопасност в по-плитки води. Понеже китовете сформират социални групи, другите го следват и също излизат на крайбрежията. Това схващане се нарича „хипотеза за болния водач“. Но не се счита за самоубийство.

Лесно може да се обясни още една едва доловима причина, която предизвиква привидното саморазрушително поведение. Има някои паразити, които инфектират мозъците на гостоприемниците си и предизвикват поведение, причинено от изменяне на ума, което подпомага развитието на паразита. Приемникът обикновено умира по време на процеса.

Например, паразитът Toxoplasma gondii инфектира мишките и изключва инстинктивния им страх от котки. Ако котка изяде такава мишка, паразитът се възпроизвежда. Проучване от 2013 година открило, че инфекцията от T. gondii изтрива перманентно този страх, дори след като паразитите са унищожени.

Още за Toxoplasma gondii четете тук: Каква наистина е връзката между Toxoplasma gondii и поведението на човека?

По подобен начин паразитната гъба, наречена Ophiocordyceps unilateralis, може да контролира ума на мравките, като ги превръща в зомбита. Тя насочва насекомите към смъртта им в места, където гъбата вирее добре.

И накрая, някои паяци майки оставят малките им да ги изядат. Въпреки че умират в процеса, тази жертва не е самоубийство, а по-скоро екстремен акт на родителска грижа. Майките паяци предоставят собствените си тела като първите жизненоважни хранителни вещества, които осигуряват оцеляването на потомството.

Твърдението, че такова поведение не представлява самоубийство, изисква определение на това какво значи самоубийство. То се определя като „действие, при което човек се убива умишлено“.

Ние знаем, че някои животни се убиват. Въпросът е дали го планират. Майката паяк, например, може да прави това, основно за да предостави храна, не за да умре. Майката мечка може да се е държала неестествено поради стрес, не с намерението да убие малкото и себе си.

Някои учени вярват, че е невъзможно да се отговори на този въпрос.

След като дълго време сме подценявали познавателната способност при животните, все още не можем да прочетем ума им. „Не съм убедена, че самоубийствата при животните са въпрос, на който науката може да отговори”, казва King. „Можем да наблюдаваме външното им поведение, както правим с тъгата, но не можем да видим в какъв размер са вредите за животните и да определим дали е преднамерено или не.“

Други обаче не са съгласни. Те казват, че някои хора правят опит за самоубийство, но животните не го правят, заради различия в познавателната способност. Ключовата разлика, казват, е способността ни да мислим напред в бъдещето.

Много животни могат да планират. Някои птици си складират храна, която да изядат по-късно, докато маймуните бонобо и орангутаните си складират инструменти, които да използват в бъдеще. Може да се каже обаче, че това не изисква абстрактна мисъл за това какво означава да си жив.

Планирането на самоубийство изисква детайлно разбиране на мястото ни в света и способността да си представим, че вече не съществуваме. Това изисква въображение.

„Хората имат способността да си представят различни сценарии, да разсъждават върху тях и да ги поставят в по-големи разкази”, казва Thomas Suddendorf, еволюционен психолог от Университета на Куинсланд, Австралия.

„Изглежда има нещо фундаментално различно при човешкото умствено пътуване във времето в сравнение със способностите на нашите най-близки животински родственици.“

Тази способност си има цена. „Ние се тревожим за много неща, за които можем да направим малко и изпитваме постоянно притеснение за неща, които може никога да не се реализират”, казва Suddendorf.

Повечето от нас преодоляват тези грижи. Ние имаме вградена склонност към оптимизъм, което ни дава по-розова представа за бъдещето, но това не е така при хората с депресия, за които бъдещето обикновено изглежда много мрачно.

„Клиничните психолози започват да разпознават и да разнищват важните роли, които аспектите на предвиждане на бъдещето играят за нашето душевно здраве”, казва Suddendorf.

Хората с депресия оценяват вярно действителността, съгласява се Ajit Varki от Калифорнийския университет в Сан Диего, САЩ, който е писал обширно за уникалността на човека и способността ни да отричаме смъртта.

„Една от истините е, че ще умреш.“ Останалите имаме невероятната способност да игнорираме тази възможност, която Varki нарича „приумица на еволюцията“.

„Ние имаме нужда от това отрицание”, казва той. „В противен случай бихме се свили на кълбо, без да правим каквото и да било.“ Вместо това някои от нас се захващат с дръзки дейности, като изкачването на опасни планини, бързото шофиране и приемането на изменящи разсъдъка наркотици.

В такъв случай Varki предлага всички случаи на явно животинско самоубийство да бъдат обяснени по друг начин.

Животните оплакват, припознават мъртвите си и се страхуват от мъртви тела, например. Но те не се страхуват от смъртта „като действителност“.

„По-скоро се страхуват от опасни ситуации, които могат да доведат до смърт”, казва Varki.

Когато го мислим по този начин, има повече смисъл. Ако животните отричаха възможността за смърт толкова, колкото го правят и хората, зебрите съзнателно биха пасли в близост до лъвове, рибите биха плували до крокодили, а мишките биха се взирали в очите на змиите.

Ако бяха със самосъзнание до степен, в която сме ние, те биха спрели да защитават териториите си или да търсят храна. Те имат подходящ вграден отговор на страха: държи ги живи.

Хората сме единственото животно, способно да разбира и да се справя със собствената си смъртност, казва Varki, именно защото сме толкова оптимистични създания със софистицирано ниво на самосъзнание.

„Какво е самоубийството?“ пита Varki. „Това е причиняването на собствената ни смърт, но как можеш да я причиниш, ако не знаеш, че си смъртен? В такъв случай е доста логично да се каже, че самоубийството трябва да е уникално човешка способност.“

Превод: Никол Николова

Източник: BBC

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!