Силвио Томов – уредник нова история в Исторически музей-Самоков
С всяка стъпка в природата човек открива повече от това, което търси.
Джон Мюи (1838-1914г.)
Годината е 1894 г. – току що падналото от власт правителство на Стефан Стамболов е сменено от това на д-р Константин Стоилов. Това е време на възторзи и разочарования, на градеж и надежди, политически борби и сблъсък на идеи. Българският княз Фердинанд има визия за европейското развитие на страната с център столицата София. Със себе си княз Фердинанд довежда служители, които подпомагат дейността му и го съпровождат при пътуванията му по света. Една част от тях, млади хора, той подбира от именията си в Европа. Такъв е случаят с Михаил Кръшняк от селището Телгарт, разположено високо в планината Ниски Татри – Словакия и намиращо се по това време в рамките на Австро-Унгария. През 1899 се жени за Мария Оравец от Добшина също в Словакия. Михаил Кръшняк първоначално, а впоследствие и със семейството си, живее в София. Имали са къща в покрайнините на града – някъде срещу Народното събрание. В София се раждат синовете му Иван и Йосиф. Те учат в София, завършват съответно електроинженерство и фармация в Германия, поради което не оставят следа в Самоков. Иван работи в ТЕЦ Перник заедно с инженер Хелмут Брокс, а впоследствие е контролен инженер в цеха за трансформатори на силнотоков завод „Васил Коларов”.
Семейство Кръшняк в Чамкория
Недалеч се намира и град Самоков, известен в миналото като административен и железодобивен център, със своята иконописна школа, занаятчии и още куп области, в които градът е първенец. Наблизо трескаво се изгражда първия български курорт Боровец (тогава наричан Чамкория). Около 1905 г , поради уменията, придобити като младеж планината Ниски Татри, включително използването на ски като средство за придвижване в снега, Михаил Кръшняк става управител на царските дворци – Сарагьол, Ситняково, където между другото работят и много хора от Самоковския край. Запазено е и кръщелното му свидетелство (на унгарски език) от 1875 г.
В Ситняково на 31 август 1906 година се ражда и неговия син, кръстен на баща си – Михаил. Той е най-малък от три деца-момчета. По спомени на наследниците, майката Мария Оравец не била много щастлива от раздялата със семейната си среда в Словакия и идването в България. Дори след пенсионирането на мъжа си изявява желание семейството да се завърне в Словакия, но това така и не случва. Живеят в къща под Рида, където по-късно идва и бащата на Мария. По спомени на Драгомир Йончев, Михаил Кръшняк – баща, след пенсионирането си (след абдикацията на цар Фердинанд) работил като техник, за да издържа семейството. Именно той монтирал водопровод в къщата на Йончеви на улица „Искърска №25“. Днес улицата се нарича „Иван Вазов“.
Михаил Кръшняк-младши завършва основното и средното си образование в Народно смесено педагогическо училище – гр. Самоков (гимназията „Константин Фотинов“, основана през 1894 г. по повод сто години от излизането на първото периодическо списание у нас, носеща името на неговия издател, естествено самоковец). Там Кръшняк и други младежи попадат под влиянието на Иван Велчев, който запалва техния интерес към планината, активния обществен живот и промяната към по–добро на заобикалящата ги среда. По това време на ските се е гледало единствено като средство за придвижване в дълбокия сняг. Едва по-късно ще се превърнат в спорт и средство за удоволствие, развлечение и отдих. Противно на това, което пише в по-старите изследвания (преди 10.11.1989 г.) 20-те години на XX в. се характеризират и с градеж и положителни тенденции. Налице е разбира се противопоставянето между военните от една страна и земеделци и комунисти от друга. За кратко време в България е извършен един успешен преврат, два неуспешни опита за вземане на властта и чудовищен атентат – взел живота на над 200 души. Михаил Кръшняк винаги е стоял настрана от модните тогава политически течения, не взема страна, а просто прави това, в което е добър. За кратко учи за зъболекар, но не завършва.
Михаил Кръшняк, 1923 г.
Запазена е картичка от девети април 1921 г. Тя е от проф. Васил Захариев – голям наш график, ректор на Националната художествена академия до 1943 г. и един от основателите на музея в Самоков до Васил Тренков – учител и директор на прогимназията в село Говедарци. В нея проф. Захариев нарича Кръшняк: „добър турист и добър другар“. Също му изпраща поздрави и специална картичка за него.
В периода 1926-1929 година той учителства в селата Ковачевци и Доспей Махала (сега част от село Говедарци) в Самоковско. Честа практика (държавна политика) е била тогавашната интелигенция да се отдава на учителската професия (гимназията е педагогическа – подготвяла е учители), за да предаде своите знания и опит на младите. Такива са били художниците Христо Йончев-Крискарец и Владимир Димитров-Майстора, писателят Йордан Йовков и др. От това време са запазени снимки на колоездачи, сред които и Кръшняк, в типичното за тях облекло, между жители на самоковските села.
Особено голяма активност той проявява и в туристическото движение. Заедно със съмишленици като Иван Шехтов, неговите родственици братя Ненкови и др., участват в изграждането на първите хижи в Рила, обхождането и опознаването на все още девствената висока планина. Тяхно дело са първото изкачване на връх Мальовица, първото нощно покоряване на Мусала – най-високият връх на Балканите. Нека напомним на читателите, че в онези години там все още не е била построена хижа, така че това ще да е било изпитание.
Тук вероятно Кръшняк съчетава двете дейности – планинарство и фотография. Хората винаги са се стремели да споделят преживените емоции и спомени. Това успешно са постигали самоковските художници с картините си. Фотографията, като модерно техническо достижение, бързо намира привърженици особено сред планинарите. Впечатляващ е фактът, че обширна публикация, разясняваща детайлно принципите на цветната фотография, е публикувана не другаде, а в годишника на Български алпийски клуб.
връх Мусала без наблюдателница
Обективът на Кръшняк е запечатал много важни моменти: Мусала, преди да има наблюдателница, строежът и освещаването на хижи, строежът на мостове, красиви природни пейзажи. Той предимно документира онова, което вижда, но нека този факт не ни заблуждава. Неговите фотографии далеч надхвърлят документа и носят свой уникален почерк, стил и усет. От тях се лее спокойствие и ведрина, контрапункт на забързания му живот. Те са публикувани в списание „Български турист“, „Годишници на Български алпийски клуб“, календари-албуми на Държавната Печатница за годините 1938 г., 1939 г., 1940 г., вестници и др. През 1928 е назначен като фото-сътрудник към Централното настоятелство на Български туристически съюз. Съхранен от наследниците му е документ, който удостоверява това.
Рилският манастир
Проф. д-р Любен Телчаров, негов приятел разказва интересна и дори доста забавна случка от тези години:
…„Веднъж се уговорихме с Кръшняк да се срещнем по билото Айгидик и Канарата – той от Самоков, аз – от Рилския манастир. След пренощуването на дековилната спирка Радовица, по едноименната река, бързо изкачих в уречения ден Айгидик и тръгнах по билото по направлението на Канарата. Ските бързо ме свалиха на Кадиин гроб и аз бавно започнах да изкачвам Аладжаслап. Планината беше спокойна в този слънчев безоблачен ден. Въпреки че в раницата си имах котки и пикел, не се реших да се спусна по непознатата ми дотогава зиме северна страна на върха. Не можех да си представя как Кръшняк ще преодолее огромното разстояние от Мусаленския заслон до тук за един ден и бях решил да се върна обратно през Кадиин гроб към Илийна река. Предвид ранния следобед, реших да постоя и заспах на Аладжаслап. Събудих се от побутване с щека и видях над себе си изгорялото лице на планинаря. Неговата ски-техника му беше позволила да мине бързо разстоянието, дори да направи и снимки по пътя, но това, което го доведе в този априлски ден в Южна Рила, беше неговата упорита планинарска воля..“ Доцент Сандю Бешев заслужено поставя Кръшняк сред основателите на туристическото движение у нас.
През 30-те години животът на Михаил Кръшняк, подобно на много интелигентни самоковци преди него, се движи между малкия град и София, където работи в държавната печатница. Много негови снимки са публикувани в календарите, издавани там. Тук е мястото, да се отбележи, че повечето фотоапарати с които е работил са били служебни, а личните му „Ролайфлекс“ (за черно-бяла фотография) и „Лайка“ (за цветни снимки) не са запазени. Част от архивът му също е унищожен по време на многобройните премествания на семейството. Малкото запазено обаче говори за високо художествено майсторство и същевременно има огромна историческа стойност. Негова снимка е публикувана в книгата на Стефан Попов – „Планини и хора. Мисли и стъпки на един планинар“ Попов е български писател, философ и общественик, алпинист и активен деятел на туристическото движение, част от българската емиграция в изгнание след 1944 г. Тази книга е забранена у нас в годините до 10.11. 1989 г. Дори алпинистът Румен Дамянов разказва случка, как тя била изхвърлена в печката от разярен партиен деятел „заловил“ негов приятел от Хасково да я чете по време на алпиниада, почивайки на хижа Вихрен в Пирин. Запазен е документ за професионален фотоапарат „Линхоф“ 6х9 с който е работил Михаил Кръшняк. Впоследствие, както споменава Петър Боев, работи с единствения у нас „Линхоф” 9х12. Тогава фотографите използвали колкото се може по-голям негатив, за да бъде образът колкото се може по-ясен и с повече детайли.
Всички, които са познавали Кръшняк и са общували с него го описват като весел, лъчезарен, скромен, честен, по приятелски предан и не на последно място смел планинар. От запазените лични снимки ни гледа едно одухотворено, благородно лице, с живи и одухотворени очи, с неизменната усмивка. Той е бил много контактен. В първите години на Втората световна война, така съдбоносни и трагични за България Кръшняк първоначално е в печатницата, а през 1941 г. става търговски пътник на „Байер-Агфа“, немско-белгийско дружество за производство на фотографска техника и консумативи. Вероятно по това време започват и заниманията му с цветна фотография, която той прави пръв у нас. Пак сина разказва, че баща му се стреми към постоянно усъвършенстване и овладяване на последните достижения в областта на фотографията като технически средства и начин на използване. Кръшняк непрекъснато чете немска специализирана литература, част от която е съхранена и до днес. През 1943 г. Михаил Кръшняк и съпругата му Надежда се преместват в софийския квартал „Красно село“.
Пътят Самоков-София
Промените в България от 09.09. 1944 г. за щастие не засягат Михаил Кръшняк. Дори е издадена бележка от 27 юли 1945 г., издадена от местния комитет на ОФ в София, която удостоверява, че „Михаил Кръшняк не е фашист и не е участвал в никаква фашистка организация.“ Други нямат такъв късмет – хиляди българи от различни краища на страната са убити без съд и присъда в първите месеци след преврата. В повечето случаи става въпрос за разчистване на лични сметки, което не е възпрепятствано от властта. Заседава и т.нар. „Народен съд“, използван от комунистите за разправа с политическите им противници, т.е. този елит, който може да създава неприятности в бъдеще.
Това не е просто преврат, като първите два от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. Променя се цялото държавно-политическо устройство и постепенно в България се налага съветския модел на управление. Всички сфери от обществения живот подлежат на държавен (да се разбира и партиен контрол), като културата не остава встрани даже, напротив. Създават се структури, които се явяват наследници на създадената през 1941 г. Дирекция на националната пропаганда. Такива са Министерство на пропагандата (1944 –1945 г.), Министерство на информацията и изкуствата (1945 –1947 г. и Комитет за наука, изкуство и култура (1947 –1954 г.) Налага се една-единствена гледна точка – Марксическата, като други не само не се допускат, а и се наказват и цензурират. Периодът до 1953 г. в историографията се нарича сталинизъм и се характеризира и с репресии не само спрямо „враговете“, а „врагът с партиен билет“ т.е. хора вътре в партията с реални или измислени провинения.
В този период Кръшняк работи в различни държавни учреждения, като Етнографски музей БАН и издателство „Народна младеж“ като ръководител-фотоотдел. За съжаление повечето неговите снимки не са съхранени нито в личния му архив, нито в учрежденски такива. Той за разлика от Карастоянови, например няма свое ателие, неговото такова е планината и не е правил студийни портрети по поръчка. Запазени са обаче цветни снимки на оперния артист Христо Бръмбаров, актрисата Адриана Будевска, Данаил Дечев – художник и др. Освен планинските снимки в творчеството му откриваме и други моменти и мотиви. Това снимки на бита и поминъка на хората: косене, овце на паша, мелници рибари, както и любопитни случки, например разчистването на пътя Самоков-София от сняг. Снимал е не самоковския край, но и Охрид, църквата на Бачковския манастир и др. Запазените му лични портрети също са разнообразни. На една той с бастун в ръка и типичната тогава за туристите „униформа“ и шапка на главата. Виждаме го и със ските, заедно с неговия добър приятел и отличен скиор Георги Димитров (Гошето) – също самоковец. Емблематична е снимката на Кръшняк с няколко фотоапарата, готови за действие. Едно по-внимателно вглеждане ни разкрива, че джобовете на якето му са пълни, вероятно с филми.
„Езерата се събуждат“, връх Орловец, Рила
Кирилка Савова, голям наш фотожурналист, си спомня: „Започнах работа в цветната лаборатория на „Българска фотография”. Цветната фотография беше новост в България. Михаил Кръшняк беше първият специалист по цветна фотография и от всички стажанти той поиска аз да отида.“ През 50-те години държавата признава художествената фотография за изкуство. Запазено е свидетелство от 1951 г. за удостояването на Михаил Кръшняк със звание фотограф-художник.
Александър Кръшняк придружавах баща ми при едно служебно пътуване през 1954. В Пазарджик той прави цветни репродукции на стенописи в къщата на Станислав Доспевски, а в Пловдив – на картини в една художествена галерия. Станислав Доспевски е първият ни академично образован художник (учил е в Русия), син на Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. Предишните собственици на къщата са мазали с боя върху стенописите и се наложило тя да бъде отстранявана внимателно с помощта на малки ножчета.
През 50-те години на XX век, след продължителни проби, Кръшняк успява да се доближи успешно до рецептурите за обработка на цветни негативи и снимки на хартия. По това време фирмените рецепти за обработка не се публикуват. Сега е известно, че химикалите за обработка на цветни материали са силно канцерогенни. Много вероятно това да е причината за ранната смърт през 1957 г. Той е бил здрав човек в разцвета на силите си и планинар, кален в не един и два прехода, който никога не е пушил цигари или употребявал алкохол. Тогава синът му 12-годишен, а дъщеря му е 5-годишна. По повод годишнини от неговата кончина са публикувани статии в списание „Турист“ и вестник „Вечерни новини“. По думите на сина му Александър, интереса към неговата личност не спира много години след смъртта му. Надгробното му слово чете проф. Васил Захариев Той обобщава характера на Кръшняк и стореното от него така: „…Не непразно е извървяван житейският път на нашия покоен приятел Михаил Кръшняк. Той не остави да текат безделно неговите земни дни. Той остави трайна следа в нашето съзнание, остави спомена за едно чисто безкористно родолюбие, за едно честно сърце, за достойно изпълнен граждански и семеен дълг…“
През 1969 г. неговия добър приятел и колега Петър Боев (автор на история на българската фотография в два тома и също самоковец) дава следната оценка за личността и творчеството на Михаил Кръшняк: „Кръшняк ни напусна твърде рано, но все пак успя да изяви дарованието си във фотографията…. В изкуството хората идват по различни пътища. Кръшняк се насочва към фотографията не по вътрешен зов, не по семейна традиция, а по стеклите се житейски обстоятелства. Но той обиква фотографията, защото усеща, че тя може да осмисли и направи пълноценен живота му. И той е щастлив, защото освен насъщния хляб, ту му дава възможност да изрази себе си, да каже нещо свое на хората. Една от най-примамливите черти на Кръшняк бе упоритостта му и любознателността му. Макар и утвърден фотограф-художник, той не престана да се учи. У него винаги съществуваше една творческа неудовлетвореност. Затова към себе си той бе по-взискателен и критичен, отколкото към другите. Свободното време, най-хубавите години от живота си Кръшняк посвети на фотографията и на още една любов, свързана с нея – планината. … Ранната смърт попречи на Кръшняк да постигне това, за което мечтаеше и можеше да бъде – нашият истински и голям и режисьор на цветовете.“ По повод на тази статия Боев получава благодарствено писмо от Надежда, съпругата на Кръшняк. То гласи: „Др. Боев, Опитвах се няколко пъти да Ви намеря, но безуспешно. Исках да Ви видя и лично да изкажа голямата признателност за хубавия очерк в бр.2 от списанието „Бълг.фото“, в памет на нашия Михаил Кръшняк. Неколко думи благодарност са малко, но Вие ще ни разберете и ще ги приемете от мен и децата ми. Научихме за това едва през м. август. Един приятел на Мишо ни достави два броя. Желая всичко хубаво, на Вас и вашия дом. Н. Кръшняк, 16.X. 69. София
Документ за удостояването на Михаил Кръшняк със званието художник-фотограф
Любомир Ненков, нейн брат и активен деец на туристическото движение, го е запомнил така:
„…Още като ученик в гимназията той страстно прегръща туристическите идеи и става един от ръководителите на ЮТС – клон „Рила“ – неделима част от туристическото движение. В младините още си той подробно опознава многобройните кътчета на Рила и, пленен от природните красоти, става техен изразител чрез фотографията. Става специалист – фотограф-художник и това определя неговото бъдеще житейско поприще. Неговите пейзажни снимки са всъщност ценни художествени произведения. Като страстен турист и планинар той още отрано пръв в Самоков усвоява ските като средство за пързаляне и придвижване в планината. Беше и един от първите посетители на Мусала през зимата. Той даде първата искра на скиорството в Самоков. По-късно, като учител в Говедарци през 1926 г., беше първият „вносител“ на ските в този Искровски край. Като най-добър познавач на околностите на Боровец и най-добре усвоил ските по това време, нему бе поверена задачата да очертае „пътя“ – пистата на първото ски-състезание, проведено от юношеското туристическо дружество „Рила“ през февруари 1930 г. С една дума – той беше първият „технически ръководител“ на нашия самоковски ски-спорт. През 1929 г. той стана и съосновател на Алпийския клуб в София. Макар по идея и душа да беше първо турист, планинар и алпинист, Кръшняк бе наш член и приемаше ски-спорта като мощно средство за овладяване на „зимната планина“. Той ни бе винаги в помощ, а като професионален фотограф съдействаше за популяризиране на самоковския ски-спорт, на Самоковския край, Рила и планинарството. На конгреса на БСС в Самоков през януари 1934 г. той бе секретар, а и ценен помощник на техническото ръководство в държавните ски-състезания край Самоков през същата година. През 1935 г. бе делегат на „Рилски скиор“ на конгреса на БСС. Почина през 1957 г.“
Михаил Кръшняк и Георги Димитро-Гошето (р.1930) – един от най-добрите
български скиори
Асен Христофоров е един от най-добрите ни икономисти до 09.09.1944 г. и същевременно писател. След излизането от ТВО Белене е интерниран в село Говедарци, Самоковско. Той описва „кръщаването“ на един природен феномен в Рила: Дяволските игли се намират на юг от Злия зъб и Ловница по дълъг скалист хребет със страховити улеи и шеметни пропасти под него. Алпинистите наричат тия скали с това странно име, понеже са много трудни за изкачване, но малцина знаят любопитната история на тяхното кръщаване. Тя е показателна за начина, по който някои върхове и местности в Рила получават подходящи имена. Преди години планинарят Михаил Кръшняк (починал без време, но жив в спомените на хиляди туристи) направил няколко сполучливи снимки на тия скали откъм Партизанска поляна. Разбира се, той побързал да покаже копията на неколцина свои приятели и почитатели на планината. В същия ден по екраните на столичните кина се прожектирал някакъв френски филм с примамливото заглавие „Дяволските игли“. Нашите планинари видели филма и останали поразени от удивителната прилика между страшните зъбери, из които се развивало действието, и скалите на юг от Злия зъб, снети от Кръшняк. Тия безименни скали веднага приели името на френския филм.“
През 1996 г. в трета зала на художествена галерия „проф. Васил Захариев“ е организирана изложба със снимки на Кръшняк, част от колекцията на Васил Чакъров – художник, родом от Кюстендилско, но дошъл като учител в Самоков и прекарал почти целия си живот тук. Тя е част от по-голямо събитие, посветено на планината. Заслуга за организирането и има тогавашният директор на музея Димитър Балабанов. Кръшняк заема почетно място в издадения през 1997 г. албум по случай сто годишнината на курорта Боровец със своя снимка и кратка биография.
Михаил Кръшняк е споменат и в писанията на Мария Йончева (1924-2014 г.) – агроном по професия, но автор на десетки статии за миналото на Самоков, дъщеря на художника Христо Йончев-Крискарец (1879-1950 г.) и пазителка на семейните архиви. За Кръшняк пишат също Георги Михайлов (1933-2020 г.) – църковен певец и дългогодишен работник в музея в Самоков, Драгомир Йончев – учител, любител фотограф и активен турист. Полковник о.з. Крум Сайменов (известен като катастрофиралия летец), който описва прохождането на ски-спорта в Самоков и участието на Кръшняк в него. Георги Манов (1934-2015 г.) – автор на редица изследвания, включително за Черната скала край Самоков е записал спомените на Димитър Марков и Верен Ваклинов. За Кръшняк са писали и Васил Шехтов и Благой Субев.
Владимир Райнов – самоковец и деец на туристическото движение, описва техен общ излет до двореца над Сарагьол, където имало пожар. Кръшняк направил много сполучлива снимка (по думите на автора). Впоследствие двамата се включили в гасенето на пожара, заедно със сборната рота и получили медал за това.
Построяването на първата хижа на Мусала е описано в спомените на Димитър Въжаров, един от ветераните на туристическото дружество в Самоков. Сред имената на инициаторите се открояват това на Михаил Кръшняк, Стефан Баръмов – печатар в Американския колеж, Павел Францалийски – художник-акварелист и един от създателите на музея в Самоков и др. Хижата била завършена в края на 1924 г., а авторът заедно с Алеко Гойнаров (първи аптекар в Самоков след 1878 г.), Кръшняк, Баръмов, Коста Дренски, Иван Балабанов и Борис Димитров (Боко).
Участието на Михаил Кръшняк в построяването на каменната хижа Мусала е отразено публикацията на списание Български турист 1930/08.
Съхранени са стъклени негативи с размери 10х15 см от строежа на хижата.
Проф. Георги Репнински-известен български архитект, автор на много книги и статии, и внук на известния ни възрожденец Тодор Минков, поставя Кръшняк сред група ентусиасти, които първи проучват слабопознатия дотогава Мальовишки дял на Рила. Той споменава и първото изкачване на върха направено от Кръшняк, Васил Ненков и Иван Шехтов и то с обикновено въже.
Специални благодарности дължа на децата му Александър и Мария, които не само ми дадоха достъп до семейните си архиви, наследени от баща им Михаил Кръшняк, но и ми разказаха различни истории и спомени, свързани с него. Обсъдихме и идеята за организиране на изложба в негова памет. Интервю с неговата дъщеря, взето от Снежана Лалева, е публикувано през 2005 г. Специални благодарности и на Мирослава Мирчева от Общинска библиотека „Паисий Хилендарски“ – град Самоков, която ми предостави голям брой материали от отдел „Краезнание“.
Въпреки казаното дотук, Кръшняк е малко познат, особено в родния Самоков. Дали това се дължи на политиката или на способността на хората да забравят, не се наемам да твърдя. Той е един от ярките представители на своето поколение – един от основателите на туристическото движение у нас и даровит фотограф. Макар и отишъл си млад, Кръшняк несъмнено заема важно място в духовната култура не само на Самоков, а и на България. Връзката Човек-Планина при него е неразривна. Планината е символ, образ, не непременно нещо, което да покориш а обект на преклонение и почит. Не трябва да забравяме, че нейните върхове не са естественото обитание за човека.
Какъв по-подходящ начин да завършим настоящия материал от стихотворението, посветено на Михаил Кръшняк и Георги Рунтов. Негов автор е Карл Вилнер – австриец и eдин от основателите на ски-движението в Русе.
„Нощ е, небето се простира
в свещено мълчание.
Тих, безмълвно,
сега спи светът.
Другарите ми тихо край огъня спят.
В жаравата слагам
последните съчки
преди и аз да легна до тях,
гръб с гръб.
Утре рано зората
ще ни пробуди и ние…
отново ще тръгнем на път.“
